След GB с Керем Б. и Ханде Д. както и "Kiralık Aşk"Любов под наем -219ღღ

Глава 5

22 май беше съдбоносната дата, в която на бял свят се появи Джансу Ипликчи.
Последният месец от бременността измъчи доста Дефне- чувстваше се огромна, беше ѝ постоянно неудобно, кръста я болеше, а краката ѝ бяха отекли. Лежеше повече, отколкото ѝ се искаше, и се изморяваше ужасно бързо. Йомер също спря да ходи на работа, за да е постоянно около нея, от което пък тя чувстваше вина. Молеше се бебето да се роди колкото се може по- скоро, защото вече не издържаше.
Водите ѝ изтекоха, докато лежеше и чакаше Йомер да ѝ донесе закуската. В първия момент не разбра какво е станало, но след секунди осъзна и викът ѝ разтърси цялата къща. Уплашен, Йомер нахълта в стаята с бъркалката за яйца в ръка и объркан поглед. Трябваха му секунди, за да схване ситуацията.
-   Спокойно, скъпа, всичко ще е наред! Ей сегичка ще сме в болницата и лекарите ще се погрижат за вас.- Редеше като в транс Йомер, докато се въртеше на едно място и се оглеждаше паникьосано.
-   Скъпи, тук съм!- Размаха ръка пред него Дефне. Стреснат, той я погледна.- Сега бавно и спокойно ела и ми помогни да стана.- Изкомандва го тя, а той се задейства като робот. Подкрепи я, докато се изправи, след което тя пак занарежда: Сега отвори шкафа и вземи чантата, която приготвихме за раждането. Така, ще можеш ли да шофираш?!
-   Да!- Машинално отговори той, стоящ до нея с чантата и бъркалката в едната ръка и прегърнал я през кръста с другата.
-   Добре- недоверчиво го погледна тя.- Сега остави това тук- взе тя телта от ръце му- и да вървим.
Първите контракции започнаха, докато Йомер караше към болницата. Беше се посъвзел от първоначалния шок и дори беше успял да позвъни в болницата, за да предупреди лекарката ѝ. Първите писъци на Дефне от задната седалка толкова го стреснаха, че за  малко да загуби управление върху колата. Ужасът на лицето му щеше да я разсмее, ако не я болеше толкова.
Пристигнаха за рекордно време, което щеше да струва няколко глоби на бъдещия баща, но това в момента въобще не го интересуваше. Едва набил спирачки пред входа на болницата, той не изчака дори двигателя да изгасне, преди да скочи от мястото си. Тъкмо помогна на Дефне да слезе от колата, когато до тях се приближи сестра с количка, на която настаниха родилката. Тя отново крещеше от болка и хванала ръката на съпруга си, заплашваше да счупи пръстите му. Притичвайки до количката, на самия Йомер му идваше да крещи от страх и нерви при вида на гърчещата се Дефне. С много труд успяха да освободят вече почти посинялата му ръка от тази на бъдещата майка, за да могат да я вкарат в родилната зала. След като Дефне изчезна заедно с лекарката и сестрата зад автоматичните врати, на Йомер не му оставаше нищо друго, освен да чака. Сети се да позвъни на Синан и Тюркян, защото имаше нужда от подкрепа- сам щеше да откачи. След по- малко от час коридорът пред родилното беше пълен: Йомер крачеше напред назад, вече извън себе си от нерви. Потеше се и често прекарваше ръка по врата си, което подсказа на Синан, че ако сестрата не излезе скоро, самият Йомер щеше да нахълта при тях. Самият Синан крачеше напреки на приятеля си, не можещ да стои на едно място от притеснение. Ясемин беше седнала и си шушукаше нещо с Есра, докато Нихан и Тюркян се бяха прегърнали и с усмивки на лице тихо плачеха. Сердар и Исо бяха слезли до кафенето, неспособни да издържат на това напрежение. На Неджми, Нериман и Корай никой не посмя да съобщи, защото само щяха да доизнервят Йомер с присъствието си.
Малката Джансу се роди цели 5 часа по- късно. Щом чу плача ѝ, Йомер замръзна като вкаменен насред коридора. Всички други викнаха и щастливи взеха да се прегръщат и да си честитят, докато той просто стоеше и се опитваше да осмисли станалото. Синан бе първият, който прегърна приятелят си и му честити, извеждайки го от транса. Щастлива усмивка бавно се плъзна по лицето на Йомер, след което той изкрещя с цяло гърло: „Станах баща”, все едно чак сега го осъзнава. Всички се засмяха и все още се поздравяваха, когато излезе сестрата с мъничкото човече в ръце.
-   Кой е щастливият татко, че не можех да позная по гласа?!- Попита усмихнато тя, докато Синан и Исо изтикваха Йомер към нея.
Разтреперан, той погледна малкото същество, подаващо се от пелените. Розови бузки, сладки малки устнички и огромни ококорени очички се мъчеха да различат нещо в този непознат свят. Йомер не смееше дори да се докосне до това малко чудо, толкова крехко и чупливо му се струваше. Сестрата се опита да му я подаде, но той се дръпна като опарен.
-   Нека първо майка ѝ я гушне, има това право!- Оправда се бързо той, но сам знаеше, че просто го е страх да не я нарани, ако я вземе неправилно.
След като всички се порадваха на малката принцеса, сестрата се върна в залата, като им обеща след минутки да дойде лекарката. Когато излезе тя първо им честити радостта, а после им обясни, че ще преместят Дефне в самостоятелна стая и след час всички ще могат да я видят, но само за кратко. Измъчената майка имаше нужда от почивка и сън, за да се възстанови бързо и да поеме грижите за новородената си дъщеричка. Всички кимнаха разбиращо и се отправиха към кафенето, за да се поуспокоят най- после.
Дефне беше леко пребледняла, но усмихната като най- щастливият човек на света. Първи при нея влезе Йомер- другите решиха да ги оставят за малко сами, преди да влязат да я видят. Когато се приближи до нея, първото, което Йомер направи беше да я целуне по челото.
-   Благодаря ти!- Прошепна ѝ той тихо, докато устните му нежно галеха нейните.- Тя е прекрасна, също като теб!
-   Обичам те!- Отвърна му също шепнешком Дефне, докато той я милваше по косата и вдъхваше аромата ѝ.
-   Ще имаме време да си поговорим после, но сега навън чака половината град, за да те поздрави.- Засмя се той.
-   Нека влязат, готова съм.- Усмихна му се тя, докато пооправяше завивката и косата си.
Всички заедно нахълтаха в стаята и един през друг редяха пожелание за най- малкия член на тяхното голямо семейство. Тъкмо когато радостта им позатихна, в стаята нахълтаха Корай и Нериман, а след тях подтичваше Неджми. Цялата какафония започна на нова сметка, този път доозвучена от плача и гневните изблици на Корай, искрено обиден, че не е бил първият, на когото са се обадили. Слава Богу малко след тях дойде и лекарката, която изгони всички, освен бащата, от стаята. Синан и Ясемин се прибраха вкъщи с обещанието да наминат утре сутринта с подаръци, Тюркян подбра останалата част от семейството си, а Неджми тази от своето.
Останали сами, Йомер и Дефне най- после успяха да си отдъхнат. Макар и уморена, Дефне нямаше търпение да ѝ донесат малката и вече нервничеше, че се бавят толкова.  Малко по- късно влезе сестрата, тикаща подвижно легълце, в което шаваше малката принцеса. Дефне се вълнуваше ужасно много, когато сестрата ѝ я подаде. Йомер стоеше отстрани и мълчаливо следеше за всяко действие на съпругата си. Сестрата го помоли да излезе, за да може Дефне спокойно да накърми малката, но тя поиска той да остане. Йомер се подвоуми, но все пак реши, че ще е по- добре да изчака навън. За да не обикаля отново по коридора като луд, той слезе до кафенето долу. След като изпи две кафета, той се сети, че Дефне сигурно ще е гладна. Тъй като от личен опит познаваше вкуса, или по- точно безвкусието, на болничната храна и знаеше колко неприятна е тя, извади телефона и бързо поръча на Шукрю от какво има нужда.
Когато Йомер влезе в стаята час по- късно, малката спеше спокойно в прегръдките на майка си. Дефне беше напълно будна, очаквайки завръщането му. Той носеше две торби с храна и дрехи за себе си, защото в чантата, с която дойдоха, бяха неща само за Дефне и бебето. Оставяйки ги на дивана в стаята, той се наведе да даде целувка първо на съпругата си, а после и на дъщеря си. При първият допир на Йомер до бебето сякаш го удари ток. Малката ухаеше на нещо много сладко, кожата ѝ беше ужасно нежна и бяла и беше толкова красива, че той не искаше да отдели поглед от нея. Косата ѝ, представляваща едва няколко кичурчета, за негово искрено съжаление и радост на майка ѝ, беше смолисто черна като неговата. Контрастът на бяло и черно му напомни за приказката за Снежанка и той се засмя.
-   Точно като принцеса от приказките.- Прошепна той.
-   Не че е наша, но е много сладка, нали?- Засмя се тя.
-   Също като майка си!- Целуна я отново той.- Как си?
-   Добре съм, не се притеснявай за нас. Ти как си? Беше супер паникьосан по пътя насам.- Смееше се тя.
-   Аз, паникьосан?!- Изгледа я с бляскащи очи Йомер.- Нещо не помниш правилно, скъпа. Може би заради болките.
-   Може, може- ухилена повтаряше Дефне.- Другия път ще съм подготвена за снимка.
-   Другия път?- Повдигна вежди Йомер.- Ти вече мислиш за следващото?!
-   А ти не ли?
-   Дефне, изчакай поне с Джансу да свикнем, тогава ще помислим.
-   Ааа да си ги нямаме такива!- Отсече Дефне.- Искам поне още две и то възможно най- скоро, за да могат да растат заедно.
-   Лудата му съпруга!- Засмя се Йомер и се наведе за нова целувка.
Бебето се размърда в ръцете на майка си, проплаквайки леко. Дефне също започваше да усеща умора, затова погледна умолително Йомер:
-   Ще я сложиш ли в леглото ѝ?!
-   Аз?!- Погледна я той ужасен.
-   Да, ти. Аз не мога да се повдигна, вземи я и сложи, моля те?
-   Ще повикам сестрата.- Посегна той към звънеца над главата ѝ, но като видя погледа на Дефне и се спря.
-   Йомер, проблем ли има? Или ти?- Погледна го изненадано съпругата му.
-   Аз какво?- Попита съвсем невинно той.
-   Гушна ли дъщеря ни, Йомер? Когато сестрата я изнесе?
-   Аз... Исках първо.. Ти имаше право…- Взе да мънка Йомер, нещо съвсем нетипично за него.
-   Погледни ме, Йомер!- Настоя Дефне. Когато очите им се срещнаха, тя попита тихо: Какъв е проблемът?
-   Няма проблем! Просто…- Вгледа се в малката Йомер.- Тя е толкова мъничка. Страх ме е, че може да я нараня. Като кукла е, толкова крехка.
-   Милият ми, ела тук.- Повика го Дефне, като с една ръка помилва лицето му.- Няма от какво да се страхуваш, тя е много по- силна, отколкото си мислиш. Хайде, постави си ръцете така…
Показвайки му как точно да кръстоса ръцете си, Дефне полека постави малкото вързопче в тях. Лицето на Йомер сякаш светна- любов, щастие, гордост, умиление. Толкова много емоции бяха изписани на него, докато очите му заблестяха от влагата на непролетите сълзи. Погледът му се премести от Джансу към майка ѝ, уморено, но щастливо усмихвайки се срещу него.
-   Видя ли, че няма нищо страшно!- Намести се по- удобно Дефне.- Сега полека я сложи в креватчето, за да поспи.
-   Не искам, нека спи тук.- Залюля се леко той, за да успокои мръщещото се бебе.- Не искам да я оставя.
-   Йомер, ще се измориш. Ще имаш предостатъчно време да я гушкаш, спокойно.- Смееше се тихо любимата му.- А допреди малко не искаше дори да я докоснеш.
-   Виж я как сладко спи. Като ангелче. Хайде, принцесо, да ви сложим в трона ви.
Навеждайки се бавно, той внимателно разтвори ръце и постави бебето в леглото му, което Дефне веднага придърпа плътно до своето.
-   Хайде, и ти имаш нужда от сили. Първо ще се нахраниш, а след това ще се наспиш едно хубаво, а утре ще си като нова.
-   Не искам да ям, знаеш каква е храната тук. Ще изчакам до сутринта, когато Ясемин ще ми донесе нещо отвън.
-   Този път наистина ще се обидя. За толкова недосетлив ли ме мислиш.- Направил леко обидена физиономия, Йомер започна да вади кутиите с храна от чантата, която беше внесъл.
-   Скъпи, какво е това? Кога, как?- Гледаше го невярващо Дефне.- Ти си моят герой.
-   По- точно трябва да благодариш на Шукрю, той донесе всичко, но след като аз му го поръчах.- Приближи се той с кутия, от която ухаеше на нещо божествено.- Само че трябва да сме внимателни, за да не ни хванат, защото болничния персонал не харесва храна отвън.
-   Сигурна съм, че си се погрижил за всичко.- Хвана го тя за ръка и го придърпа за целувка.
Леката и нежна в началото, полека лека Дефне задълбочи целувката, докато ръцете ѝ се увиваха около врата на съпруга ѝ. След малко и двамата дишаха затруднено, а Йомер с последни сили успя да се отскубне от прегръдките ѝ.
-   Не прави така, сладка моя, защото не отговарям за последствията.- Изсмя се задавено Йомер.- Сега не е моментът за такива игрички.
И двамата се поуспокоиха, докато се нахранят. След вечеря всички остатъци бяха скрити отново в чантата, все едно нищо не е било. Когато час по- късно донесоха болничната храна за родилката, Йомер се погрижи тя да изчезне от подноса и го върна празен на сестрата, която мина да го прибере. Кикотещи се като малки деца, направили беля, двамата се приготвяха за сън. Йомер щеше да спи на дивана, за да не притеснява Дефне на тясното легло, въпреки настояванията ѝ, че има място за двамата. След задължителната целувка за лека нощ, този път по бузата, угасиха светлините и всеки се отправи към страната на сънищата, където щяха да се срещнат отново.