Не е първична рана осиновяването- ние я правим. Ние осиновителите с нашите страхове, комплекси и прочие. Може и да не съм права, но считам, че на това трябва да се гледа като на нещо напълно естествено, за да го възприеме и детето така. Ако на тая тема ти изпитваш смущение и страх когато говориш - детето ще го усети. Утре когато го закачат на улицата или в училище по темата- то знае, че тази тема смущава майка му и то ще се чувства смутено и ще реагира раздразнено и ще провокира още по-лоша реакция от страна на съученици и т.н.
Мисля, че голяма част от усилията ни трябва да бъдат насочени към това да научим децата си, че в осиновяването няма нищо изключително или нередно- просто един нормален начин да имаш семейство. Мисля, че първо ние трябва да преработим собствената си оценка за себе си и да се преборим с комплексите си. Първо ние трябва да се възприемем, като нормални и пълноценни хора. Според мен трябва да гледаме на осиновяването не като на благородна постъпка- това е обидно за децата ни да разсъждаваме така . Осиновяването е начин да станеш родител и да изградиш семейство- при това не по-малко достоен от другия.
Мисля, че голяма част от реакциите на нашите деца са провокирани от нас несъзнателно.
„Ти не си ми майка”-казват един ден децата ни. Но нека всяка от нас си признае , колко пъти на нея самата й е минавала тази мисъл през главата- че детето има друга майка, че тя го е родила, ами ако го потърси и прочие. Тези мисли не се ли отразяват на поведението ни в една или друга степен? И детето ги усеща, чувства ги. То се храни от нашите чувства и мисли. Да не се учудваме един ден, като ги изрече на глас- страховете ни облечени в думи.
Мили майки, мисля, че това е основната грешка, която правим и на нейната база натрупваме и други.
Интересно ми е да чуя вашето мнение.