Да споделим за родителството

Аз съм лоша майка. Наистина отвратителна.

Ето вчера, например, се уморих много на работа. После престоях два часа в задръстванията. Успях да паркирам на две пресечки от дома, страшно измръзнах, а се и подхлъзнах. Не паднах (това е то – спортно детство!), но си разтегнах нещо на гърба (а това е приближаващата старост!). А заедно с гърба си разтегнах и настроението.

Там как се наричаше научно? Мама не е на себе си? Е – значи мама не е на себе си. Знаете, нещо като повредена мама.

Прибрах се вкъщи, пред вратата си сложих маската на добра майка и започнах да бъбря със сина си и да готвя вечеря.

И тогава Филип си разля млякото. Ама това е за него. А за мен това е РАЗЛЯ СИ МЛЯКОТО!!!!

Аз шумно въздъхнах, оставих вечерята и започнах да бърша масата, стола, пода и мило да му се усмихвам. През нощта трябва да мия пода в апартамента... Усмивката ми излиза крива и неестествена. Синът ми недоверчиво ме гледа, подозрението му прозира и странично започва отстъпление към банята – по-далеч от греха. За своите четири години никак не е глупав. Макар за него "мама не е на себе си" да не говори нищо, разбира какво може да последва.

В банята намазва огледалото с паста за зъби в красиви, пъстри завъртулки. Той много чака рождения си ден и го приближава както може.

Влизам, стискайки зъби, за да не уча сина си на нецензурна лексика толкова рано. През нощта трябва да мия и огледало. По моята маска на "добра" мама пробягват пукнатини. Излизам на балкона да изпуша цигара и да се опитам да си върна равновесието.

А междувременно синът ми решил да ме зарадва и да почисти сам. Той щедро излял на огледалото половин бутилка течен сапун, Сапун, за който дадох 30 лв... и мислех, че ще ползваме с месеци.

И тук ми призля.

Крещя, че e пълен некадърник. Заливам го със заплахи, че повече никога няма да види играчка, след като е толкова безотговорен към вещите. Обяснявам му за цената на чуждия труд. За цената на парите. Въобще вкарвам целия репертоар на лошата майка.

А да крещя умея. Дори не просто умея, а съм направо спец. Ако се организират Олимпийски игри по крещенe, със сигурност ще бъда гордостта на България. Но понеже още няма такива, аз си стоя в къщи и тренирам на сина си. Лично такова домашно състезание. Близо до финалната права задминавам всички останали състезатели.

Отгоре съседът ми, самотен бивш военен, вече си е сложил каската и е започнал да се окопава.

Подозрителната ми възрастна комшийка вляво вече звъни на полицията.

Милата майка на три деца отдолу им обяснява, че в момента чуват полтъргайст. А утре ще ме гледа със зъл поглед и ще мърмори, че такова викане никога не е чувала и никога не би си позволила.

А аз мога. И крещя.

Филип стои в банята, скрил лице в ръчичките си и между пръстите му се изливат огромни-огромни сълзи. Сълзи от болка, обида и предателство на най-близък човек. Сълзи, които струват 30 лв...

Той не разбира и половината от думите, които крещя, и само хлипа: съжалявам, съжалявам, аз никога повече...

Той отива да спи. Помръкнал, с отпуснати рамене и зачервени от плача очи.

А аз цяла нощ не спя. Изживявам тази вечер минута по минута. Отново и отново се връщам към това, което натворих. И такова отчаяние като в детството, когато нещо си направил и не знаеш как да го поправиш. Дълбае ме чувството за вина. Дори не просто дълбае, то ме изяжда. Късче по късче си заминава увереността ми, че мога да бъда майка. Дори се съмнявам, че мога да бъда адекватен възрастен човек.

Струва ми се, че чувството за вина е единственото нещо, което изкупва донякъде болката, която причиних на сина си. Принуждавайки да страда друг, ти трябва също да страдаш и това е единственото правилно.

Но децата, те са като слънце: каквато и отвратителна вечер да са имали, на сутринта те препускат и се усмихват, сякаш нищо не е било. Ето и Филип – сутринта идва при мен в леглото, завива ме, прегръща ме и ме милва.

Аз вече мога да си отдъхна от сътвореното, да забравя за вчера и да започна да се наслаждавам на днес.

Или все пак не мога?

Нямам право, защото това не е честно. А не мога да науча сина си на честност, ако самата аз не съм такава.

Така че аз събирам цялата си воля и започвам да се извинявам. Водим труден, но необходим разговор.

Знаеш ли, сине, аз не спах цяла нощ и мислих. Аз вчера сбърках! Не си заслужаваше тъпия сапун нашата кавга. Прибрах се много уморена и не успях да се сдържа. А сега ме е срам от моето поведение. Извинявай. Аз ще се опитам с всички сили да не го повтарям.

И не знам на Филип ли говоря или на себе си.

А децата, те са като слънце. Те прощават веднага и от сърце. Те са някакви съвсем различни, неомърсени, необидчиви, незлопаметни. Все още неразвалени от живота и недокоснати от мръсния свят на възрастните.

Аз вчера също лежах, мамо – казва синът ми, – мислих. Струва ми се, че и аз сбърках с този сапун. Май не трябваше да изливам толкова много? Хайде никога повече да не се караме така?

Аз лежа и плача. С онези, пречистващите сълзи. Сълзите, които помагат да разбереш нещо важно. И да тръгнеш в новия ден с ново знание — знанието, което ти е дало собственото ти дете: Да научим най-важния урок по прощаване и да не го забравяме НИКОГА!!!