Всяка майка рано или късно стига до печалния извод: Децата растат като гъбки. Много е несправедливо, но няма начин да се предотврати. Има обаче малки хитринки, да си запазиш късчета детство, към които да се връщаш, когато ти докривее. Надявам се да не приемете текста, който следва като израз на краен фетишизъм... това са просто великолепни, изпитани и малко носталгични начини да задържим времето!

Снимките са класика в жанра. “Запечатват” по неповторим начин лица, мимики, емоции, те са път да скъсим историята, да приближим миналото... Падам си по снимки от типа “кажи зелеее”, но харесвам и непринудените, случайни, често пълни с попадения снимки. Всъщност дейстивителността не е наредени като шишета и ухилени до уши роднини, затова препоръчвам част от снимките, които ще направите на вашето бебе да са от делнични моменти, облечено не “като за снимка”, уловете неговите смешни или тъжни физиономии. Можете да снимате щастливото бебе, но също не пропускайте да фотографирате ядосаното или разплакано, сънливото или изплезеното дете. Много са нежни снимките на спящо бебче, а едни от най-смешните са опитите да се фотографира малчуган, който яде сам пюре или каша! Изобщо смятам, че няма СКУЧНИ снимки, както няма СКУЧНИ деца и СКУЧЕН живот. Няма да крия, че съм маниачка на тема снимки, пристрастена съм към чернобялата фотография, старомодните студийни туширани снимки и т.н. Имам стотици семейни снимки, проявени на хартия и стотици, качени на дискове или запаметени в паметта на компютъра ми. От личен опит мога да кажа, че предимството на дигиталните фотоапарати е във възможността да правиш десетки кадри, от които да избереш най-колоритния, традиционният апарат с лента пък, е по-евтин и като себестойност, и като проявяване и копиране.

Мисля, че е важно снимките да са подбрани /имам предвид подбор като качество, а не на принципа “я, да видя как съм излязла”/ и подредени по години.Фотоалбумите е най-добре да са шити, с възможно най-прозрачната пластмаса за джобовете и с хартиена част, на която да можеш да напишеш датата и разширеното заглавие на снимката /в краен случай мястото, където е направена и хората, които се виждат на нея/. За преимуществата на електронните албуми няма да говоря – просто погледнете шедьоврите на майките от нашия клуб!

И най-накрая, момичета, освен мили, сантиментални спомени, след години фотографиите ще са доказателства, свидетелства, че и ние сме били млади и хубави! J 

Много добра идея е да се очертават дланите и стъпълцата на децата, като се означава непременно и възрастта им. Една колоритна модификация на очертанията са отпечатъци с боя. Струва ми се, че този вариант е подходящ за поотраснали хлапета, които човек може да озапти с думи, преди да са оставили шарени ръчички по тапетите в хола. От вътрешната страна на вратата на гардероба в моята детска стая родителите ми бяха отбелявзвали с резки височината ми през годините – от 4 годишна, та до 16 /въпреки негодуванието ми бях изнудена да залепя гръб и да ме премерят/. Не я харесвах тази врата – явно като малка не съм си падала по статистиката, но сега... улегнала и одъртяла ми е кеф, че я има!

Когато дъщеря ми беше мъничка нямахме видеокамера и аз записвах нейните очарователни гугукания на аудиокасети с репортерско касетофонче. Днес /тя вече е на седем години/ двете й бебешки касетки неизменно се мъдрят между албумите на Бон Бон и приказките. Прослушва ги с удоволствие и честичко ми напомня, че е била много умно бебе и няма начин да не стане умна жена един ден. На касетките се чува моя глас, съобщаващ колко е голямо детето и в какво настроение е, а след това е записана и самата “звезда” – в първите месеци се чува рев, хълцане, сукане, пъшкане, в “по-зряла възраст” съм записала как се смее, гука, пее, крещи недоволно, а най-накрая бърбори смешно, рецитира стихчета, пее песни, отново плаче, но театрално, целува ме...

Видеозаписите също са чудесен спомен. Радвам се, че за второто дете вече имаме камера и успявам да запечатам на лента бебешкото личице в различни настроения, звуците, които издава. Много е приятно да гледам записите, чак ми се чудят вкъщи какво толкова им гледам, като по цял ден така или иначе съм с бебето. Аз гледам на филмчетата като на паралелна действителност – там всички са някак по-усмихнати, щастливи, сърдечни – а може би такива, каквито им се иска да ги приемат... както и да е, животът на лента е по-шарен, весел и наситен и аз го харесвам.

Дневниците са еманацията на стремежа да съхраниш спомените.Биват два вида: униформени /можеш да си ги купиш от всяка голяма книжарница или фотомагазин/ и уникални /най-често представляват дебел бележник или гъсто изписана от майката тетрадка/. Имам и от двата, и за двете си деца. Купешкият съм попълнила с най-голямо старание, той дето се вика ми е за пред чужди очи, ако реши дъщеря ми един ден да го прочете и да разбере какво бебе е била. Пълен е с мерки и теглилки, знаменателни дати, първи неща /първо зъбче, първа хрема, първа крачка, пръв приятел/. Другият пазя в дълбока тайна, там съм изляла всички свои страхове, желания, опасения, тревоги, радости по време на бременностите и след това. Не съм го водила стрикто всеки ден, но съм писала винаги, когато нещо особено ме е развълнувало /от хапливи забележки по повод свекърва ми, през душевните ми терзания около избора на име, до описания на муцунките, които прави бебето, докато спи/. Смятам, че са много полезен отдушник на тревогите и задочен събеседник, пред който можеш да поразсъждаваш за нещата от живота. Освен, че са своеобразна психотерапия в дадени моменти, дневниците могат да имат и чисто практическа полза. Преглеждайки дневника на дъщеря ми, например, се бях подготвила за начинът, по който синът ми ще приеме ваксинациите в първите месеци. С учудване осъзнах колко много си приличат двете ми деца почти във всички подробности – когато махна пръстчето от устата и двете са започвали да сучат долната си устничка, и двете не са обичали да пият вода през първите месеци, и двете са се страхували от асансьори. Надявам се по-късно да започнат да се проявяват и разликите.

И тъй като човешкия мозък има удивителното свойство да забравя разни неща дневниците ми дават “едно рамо” в ежедневието, когато не мога да се сетя с какво пюре захраних голяма и на колко беше, като я сложих за първи път на гърне.

Кутия с дребни нещица, които напомнят за най-важните моменти. Един ден ще скътам в кутията първия бележник, а може би и поканата за сватбата, засега там се мъдрят пъпчето /още не мога да реша къде да го хвърля, че да е щастлива малката ми палавница/, линийката, която си избра на прощъпулника, първото паднало зъбче. Винаги съм харесвала детските рисунки, затова и запазих много графики, апликации, акварели на дъщеря ми – някои е рисувала сама в къщи, други съм си взела от детската градина /те са с дежурните теми “Есен”, “Мама” и “Моят град”/. Особено ми е мило едно писмо, на което с малко повече въображение човек може да разчете трогателното послание: мамо ти си ми лубов! Пазя още кичурче от първата косичка на децата ми и да си призная, когато отварям кутията и разглеждам тези на пръв поглед смешни неща се умилявам като героиня от сапунен сериал. Освен сантименталните спомени в тази кутия държа актовете за раждане, медицинските картони и задграничните паспорти, за да са ми винаги подръка.

Материалът е предоставен от ивана