Нейде зад полето, нейде зад Балкана някога живяла рунтава Лисана. С хитрост и лукавство тя била позната – друга като нея нямало в гората. Кой какво намисли, кой какво захване, нея все ще пита, нея все ще кани.
Ала като всяка умница избрана имала си слабост нашата Лисана: че била от малка лакомница върла, че било без дъно пустото й гърло…

Тръгнала веднъжка нашата Лисана – да се поразходи, нещичко да хване. Душила, вървяла, дебнала на пръсти – хванала край село пет кокошки тлъсти.
Още неогризла кокалците сладки, ето срещу нея идат стадо патки.
- Слава тебе, боже – викнала Лисана, - инак щях без малко гладна да остана!

Как ги изпояла, те и не видели…Седнала да чисти зъбите си бели. Но не взела още върбовите клечки, ето къмто нея идат сто юрдечки.
- Кат съм се наяла, не съм заговяла! – казала си Лиса и ги връхлетяла.
Станало край пътя само перушина. Смаяли се всички трънки и глогини.

Най-подире сита, сънна и ленива тръгнала Лисана веч да си отива.
Ала щом възлязла горе на баира, спряла се и взела жадно да се взира.
- На узряло грозде май ми замириса! – казала си тихо лакомата Лиса и съзряла с радост, че току под нея, с бял зид оградено, лозе зеленее.

Трепнала Лисана, хукнала в превара – но не щеш ли много бил висок дувара. Скачала тя, драла камъни и плочи – не могла от нийде вътре да прескочи. Тъкмо рекла „Няма грозде да се хрупка!” – и току съзряла във стената дупка. Но до край не стига всякога късмета: тясна пък излязла дупката проклета.
- Става щото става – рекла Лиса злобно, - ала аз от тука грозде ще си зобна! – Па събрала вежди, клепките присвила, мислила, кроила и накрай решила: скрила се в тревата, взела да се пощи и стояла гладна три дни и три нощи.
Отъняла много, станала на клечка – де сега да видим кой ще й се пречка!

Вмъкнала се върте нашата Хитрана, спряла в миг, па рекла с весела закана:
- Ха разтваряй гърло, Лисо ле, Лисано, дръж се да те видя, лозе ле не брано!
Гъмза и тамянка, резекии късни – яла Лиса, яла, щяла да се пръсне. Най-подире сита, весела, щастлива, тръгнала Лисана пак да си отива.

Но случила й се тук беда ужасна: пустата му дупка пак излязла тясна! Слисала се страшно нашата Хитрана:
- Господи, самичка влязох във капана!

Па събрала вежди, клепки тя присвила, мислила, кроила и накрай решила: скрила се в лозите, взела да се пощи и стояла гладна три дни и три нощи. Станала отново като клечка тънка – бързо се провряла и излязла вънка.

Хукнала тогава, стигнала в гората, па като поспряла, рекла шепнешката:
- Ой те тебе, лозе, с чудно сладко грозде, гладна в тебе влязох – гладна си излязох!