Ран Босилек
Бате Патилан (3)

На пързалката

Драги ми Смехурко,

Знаеш, че съм майстор. Патиланчо Данчо онзиден ми рече:

— Бате Патилане, зимата изтече. А ти все забравяш що обеща лани: шейна да направиш голяма и здрава. Толкова голяма, че до един всички, като се покачим, да се поберем.

Аз му отговорих:

— Не грижи се, Данчо, и това ще стане. Още утре почвам. Сечива си имам. И дъски дал Господ. Ти донеси днеска вехтото кормило, дето бях ти рекъл добре да го пазиш. То е малко гнило, но ще го поправим. Па дано намериш и гвоздеи нови. Утре като почна, вдругиден шейната е вече готова.

На сутринта почнах. Всички патиланци дойдоха при мене и всеки започна да дава съвети.

— Бате Патилане — намеси се Панчо, — отпред на шейната впрегало турнете! Да впрягаме Сивча.

— Защо ти е Сивчо? Той ли ще ни спуща горе от баира! На коя пързалка магаре допущат!

После Мика рече:

— Ах, колко е страшно с шейна да се спущаш! Трябва да се сложи желязна спирачка!

Данчо я пресече:

— Страшно за страхливци! За нас е играчка. Каква ти спирачка! Кормилото само ще държиш направо. И карай — не бой се!

— Никак не е страшно! — обади се Гана. — Пък сега сняг има. И да се катурнем, на меко ще паднем!

— Оставете всичко — намеси се Ганчо, — но да не забравим отпред на шейната звънчета да турнем.

— Браво, Ганчо, браво! Без това не може. Лопката на Козля с гердана ще сложим.

На другата сутрин шейната подкарах. И след мене тръгна моята дружина. Баба отначало малко се намръщи, но после й мина. Не остана вкъщи. Дойде на баира. Отстрана следеше как летят шейните. Най-добре от всички нашата вървеше. Лопката на Козля весело звънеше. Песни, смях, закачки и вик до небето. Разбрах, че на баба възпламна сърцето.

— Патилане — рече, — стори и за мене място на шейната! И аз ще се спусна.

Сторих място. Седна баба Цоцолана. Аз още по-здраво кормилото хванах. Литнахме надолу. Но отде изскочи бабин Дебеланко. Препречи ни пътя. „Боже — викна баба, — кучето отиде!“ Аз връцнах шейната. И славно отхвръкна славната дружина със баба начело.

— Браво, Патилане, ти постъпи смело! — извика засмяна баба Цоцолана. — Всички ни на меко във снега стовари. Иначе кой знае що щеше да стане. И горкият Мими жив и здрав остана. Ставайте, юнаци!

Ний станахме леко, но не беше лесно баба да измъкнем. Свикахме на помощ цялата пързалка. И без жертви мина тая злополука.

Стига ти дотука, драги ми Смехурко!