Роузи

Червената шапчица измина тичешком последните метри до познатата къща. С отмалели ръце отвори тежката врата с орнаменти от ковано желязо и се облегна безсилно от вътрешната й страна. Защо не се вслуша в мъдрите предупреждения на майка си?! Но тя не бе поискала да знае, не се интересуваше от опасностите на дивата тъмна гора. Твърде дълго бе разчитала на другите да я пазят. От спалнята като лепкав дим се носеше предчувствие за зло. Помисли си дали да не запали цигара, но не, нямаше смисъл да отлага. Бутна красивата стъклена врата, отблясъците на нощната лампа заиграха зловещо върху изящния витраж. В движение развърза копринените панделки и остави скъпата филцова шапка да падне върху лакирания дъбов под. Нейната кокетност вече не й трябваше.
Две космати лапи се протегнаха изпод бродираната завивка, кучешките зъби се спуснаха като хилядолетни пожълтели сталактити зад лачените й обувки. Тя видя как преминава край нежното бледорозово кадифе на епиглотиса, върху лицето й се изписа умиротворение докато хранопроводът я плъзгаше в нежната си еластичност, върху устните й се появи замечтана усмивка, когато се потопи в спокойното море от стомашни сокове и ритъмът на перисталтиката бавно я понесе към баба й.