Откъс от "В името на голямата цел - Зад кадър" на Бианка Панова

© Издателство "Сиела"

ПРЕДОЛИМПИЙСКА ПОДГОТОВКА

Изминаха 24 години от славното време, когато България беше официално призната за четвърта спортна сила в света след САЩ, СССР и Германия! ХХIV Олимпийски игри бяха първите от 12 години насам, на които щяха да участват великите сили САЩ и СССР. След бойкота на соцстраните на Олимпиадата в Лос Анджелис през 1984 г., Сеул’88 се задаваше на хоризонта като вкусна хапка и амбициите за медал се умножаваха. Апетитите се изостряха и играта загрубяваше. Това бе първият сблъсък на двата строя от дълги години насам. Борбата беше безпощадна. А нервното напрежение – непоносимо. Особено за треньорите. Правителството продължаваше да иска и да иска резултати. Не се съобразяваше с нищо. Личният живот, личните драми не се зачитаха. Съществуваше една-единствена цел – олимпийското злато. Да не говорим за вътрешните, междуклубни борби в България, които избухваха непрекъснато и никак не бяха безобидни. Всеки искаше да се окичи с олимпийско участие и не подбираше средствата.

1988 г. беше много неуспешна за мен. Неуспешна – въпреки прекомерните тренировки. Може да се каже, че това бе вторият ми рекорд на Гинес, за който съм убедена, че никоя гимнастичка, нито от моето поколение, нито от сегашното, не е в състояние да повтори. Беше един късен следобед, когато нещо се случи и започнах да греша на обръч. Планът, както винаги, бе по 10 без грешка. Грешах и колкото повече грешах, толкова повече се ядосвах и нищо не се получаваше. Нешка премина в агресивна атака – т.е. започна с наказанията, като мислеше, че така ще се стресна и ще преодолея блокажа. Не се получи и реших да сменя уреда. Изпълних си плана на останалите три уреда и към 20 часа се върнах към проблематичния обръч. Играех и грешах. Колежките ми приключваха една след друга и отиваха да почиват, а аз си играех едно и също съчетание без никакъв прогрес.

Към 22 часа в залата останах само аз. Продължавах да се боря за без грешка. Напредвах бавно и мъчително. В 23 часа солидарните треньорки казаха "Лека нощ" на Нешка и заминаха. Анета, жената, която отговаряше за храната ни, донесе на една табла вечерята на Нешка и я сложи на бюрото пред нея. Ясно... Нямаше мърдане. Щях да осъмна в гадната зала. За мен нямаше вечеря. В замяна на това съчетанието ми имаше много рискове, но най-трудният елемент бе на финала – точно като за десерт! Изхвърляне от връщателно по пода зад зрителното поле, и то с крак, плюс две кълбета под обръча. Бе необходима голяма координация и концентрация след изиграно цяло съчетание да останеш докрай събрана, за да не трепнеш дори и на милиметър и да не промениш силата на изхвърлянето. И най-малката неточност объркваше цялото движение. Всеки ден го правех по 100 пъти без грешка отделно от съчетанието си. Но сега, в полунощ, изиграните 115 цели съчетания от сутринта до момента, 68 от които само на обръч, никак не облекчаваха ситуацията. Самата бройка вече ме побъркваше – 68 цели за 10 без грешка! Това бе някакъв абсурд! Трябва да уточня, че за грешки се брояха не само очевидните изпускания. Грешка бе, ако имаш две кълбета, а направиш само едно. Дори и да хванеш уреда – съчетанието не ти се признава. Ако не завъртиш два чисти пируета или пък довъртиш до 720º, но на пета – също бе невалидно. Изяждах се от яд.

Преминавах последователно и безразборно през всички нюанси на гнева, отчаянието, страха, жаждата, глада, слабостта, омразата... Към 1 часа Нешка освободи Ники – пианиста ни, и той унило напусна залата. Нешка премести касетофона на бюрото си, така че да е удобен за пускане и спиране. Останахме само аз и тя. Минаваше полунощ. Погледна ме и каза: "Явно не ти се спи, щом като не искаш да се мобилизираш и да го изиграеш това съчетание!" Как да не ми се спеше! И как да не исках да го изиграя това проклето съчетание! Според мен – вече го бях изиграла поне 50 пъти без грешка, но тя... Тя не го зачиташе... Бръкна в чекмеджето и извади плетката си. Играех съчетание и почивах за минута и половина и пак заставах за цяло, почивах, започвах, почивах... И така до безкрай. "Ааа... тъкмо ще си изплета пуловера!" – тананикаше Нешка със задоволство. Дразнеше ме. Сигурно беше любопитно докъде мога да стигна. Колко мога да издържа? Общият брой на изиграните цели за деня бе вече над 120. Не ме поправяше. Просто мълчаливо записваше целите в дневника и клатеше глава: "Не се зачита. Не се зачита. Не се зачита..."

Таванът и подът на залата вече ми се сливаха в едно. Спях и играех. Не знаех къде съм. Копнеех този кошмар да свърши. Исках да избягам от тази вмирисана, мрачна и пуста зала. Осъзнавайки, че това, което се случва, просто не е възможно... Но не беше възможно и да си ида, не можех да напусна залата, без да изпълня плана си. А той бе 10 без грешка. 10 перфектни. А това дали са перфектни, или не, решаваше само и единствено тя – Нешка. А така както изглеждаше, ѝ бе твърде приятно да си плете в тихата и спокойна в този час зала и явно никак не й се спеше. Тогава реших, че единственият начин да приключи този садистичен експеримент бе да се контузя. Речено-сторено. Започнах да се приземявам нарочно отпуснато, без контрол, така исках да си счупя нещо... След няколкото истински и самоотвержени опита разбрах, че дори и това не бе възможно – да се контузя. Май трябваше да си нося кръста и да извървя докрай това "камино", за да разбера какво? Какво??? За да премина през чистилището на Данте? Та каква грешница бях аз? Кому бе необходимо това? 2 часът след полунощ, 129 съчетания, една физика и психика доведени до предела си... Пълно безумие... 

Към 2 и половина Нешка уморено отметна преждата от врата си. Протегна се на стола и се прозя. Заставах за поредното си, 130-о съчетание. Бях в залата от 7 часа сутринта. Последно бях слагала нещо в устата си преди дванадест часа. Устата ми бе пресъхнала и втвърдена, но това дори не го забелязвах на фона на другото. Вече ми бе все едно, бях включила на автопилот. Като някакъв роботизиран идиот, без чувствителност и без живот. Към края на съчетанието изведнъж забелязах раздвижване у Нешка: "А така! Хайде сега... Ето това е!" Завърших цялото. Останах просната на пода. Дори пулсът ми не бе ускорен. Не чувствах нищо. Нито болка, нито гняв, нито радост... до ушите ми достигаха ентусиазираните думи на Нешка, които ми звучаха толкова фалшиво: "Ето! Виждаш ли, че можеш? Най-доброто ти съчетание за деня!" Какво можех? Това ли бе най-доброто за деня? "О, на Нешка ѝ се доспа!" – това бе единствената мисъл, преминала през главата ми в тази ранна утрин.

Участието ми на Европейското първенство в Хелзинки завърши с фиаско. Станах едва 4-та в многобоя заради грешка на бухалки. Това доста разклати моята увереност. Започнах да се съмнявам във всичко. Вече не бях аз лидерът, желаната, непобедимата... Още повече че месец преди Европейското имахме скандал с Нешка. На една от тренировките прекрачи интимната граница, наруши личното ми пространство и ме разтърси с думи, които не забравих... В моето семейство най-обидната дума бе "глупак", никога не се употребяваха цинизми или грозни, нецензурни изрази. Затова пък в залата се образовах богато по тази тема. Баща ми никога не си е позволявал да вдигне ръка срещу мен. Само един-единствен път, когато не го послушах за избора си за съпруг.

Мога да кажа, че родителите ми ме бяха възпитали в добрия стар християнски и патриархален стил, за което съм им благодарна. Бях научена да уважавам другите, да не правя нищо лошо и да се старая във всичко, което правя. Затова отношението към нас в залата ми се струваше крайно несправедливо. Когато не можеш да разбереш или направиш някое движение – не беше нужно да ти крещят и обиждат. Когато сгрешиш и изпуснеш уреда си – грешиш не защото си "малоумна" или си го направила нарочно, защото много обичаш да бъдеш наказвана! Когато цялото ти тяло е една пареща болка, кое би те накарало да я преодолееш? Любовта, амбицията или страхът? И досега съм на принципа, че с любов се постига много повече, отколкото със страх. Въпреки че страхът също е движеща сила, но по-скоро – разрушителна. Явно изтощението и нервното изхабяване на треньорите беше стигнало краен предел, за да си позволят такова безсилие. Всичко в залата ставаше насила, с много мъка, крясъци, обиди, болки и сълзи.

Спомням си един период от 2–3 месеца, когато лагерувахме на "Герена", ставахме в 5,30 часа сутринта, правехме крос на студа в парка и медитирахме в кръг, хванати за ръце, с някакъв измислен треньор по спортна гимнастика, този същият, чиято съпруга ни даваше брашното срещу зли енергии, дори не си спомням името му. Та думите в медитацията бяха следните: "Аз обичам треньорката си. Тя прави всичко само за мое добро. Нешка ме обича и се грижи за мен. Днес ще бъде чудесен тренировъчен ден!" Боже, Боже... представете си ни, слабички, измъчени и гладни, рано в хладната сутрин, треперещи от студ, хванати за ръце в кръг, повтаряйки с омраза и ирония тези думи. Медитацията имаше точно обратния ефект! И не знам защо Нешка го бе позволила! И досега вярвам, че просто не е знаела за този краен идиотизъм. Много неуки и кухи хора "специалисти" се бяха намърдали в златната художествена гимнастика и си седяха на топличко, смучейки държавните парички, без да имат ей толкова принос за успехите ни. Та... след тази позитивна сутрешна медитация се връщахме в задушната зала, казвахме по едно "Добро утро" и започвахме маратона без край... До 22–23 часа през нощта, когато измънквахме по едно "Лека нощ" и се довличахме пребити до третия етаж, където бяха стаите ни за спане.

Просвахме се на скърцащите пружини и не можехме да заспим от болки и преумора. Втренчвахме се в глухата тъмнина и не можехме да си представим, че само след няколко часа започваше същото... пак и пак, и пак.... Месеци без вестник, радио или телевизия. Без контакт с други хора. Абсолютно промиване на мозъци! Пълно изпразване на главите ни. Започваш сам да си приказваш. Питаш се: "Абе това аз ли съм, или не съм аз? Мен ли ме боли коляното, или не е моето? На мен ли ми крещяха досега? Аз ли съм "дебелата крава"? Ааа, май ме наказаха с още 10 без грешка..." Вече нямаше значение. Никакво значение... Не бяхме хора. А някакви неодушевени предмети. Разместваха ни тук и там, мъкнеха ни по разни зали, показваха ни на света. От нас се искаше само да играем без грешка! И да мълчим! Е, да, ама тази работа без сърце не става! Изкуство без душа не е изкуство. А нашите души отдавна бяха избягали да се спасят от този кошмар. И печалните резултати не закъсняха. Много измъчено тройно класиране на Европейското първенство’88 – Адриана Дунавска, Елизабет Колева и Александра Тимошенко разделиха първото място, аз бях след тях с втори резултат, но по регламент се класирах четвърта. Съдийстваше Красимира Филипова, личната теньорка на Елизабет Колева. Тя беше от Спортен клуб "Славия", конкурент на "Левски", и Краси естествено много държеше на олимпийско участие на нейна гимнастичка. А класирането на Европейското беше един вид квалификация за Олимпиадата в Сеул. Интересно е да спомена, че винаги когато Красимира ми съдийстваше на големи състезания, аз грешах винаги и само на бухалки. Това се бе превърнало в някакъв злощастен закон, защото, когато разберях, че Красимира Филипова ще съдийства на даден международен турнир, аз знаех, че няма да се мине без грешка, и то на бухалки. И не го забелязах аз, а моя колежка! Веднъж ме попита: "Ама ти не виждаш ли, че винаги когато тя съдийства, ти грешиш на този уред?" Спомних си, че една вечер, когато приключих тренировката си, търсих бухалките, за да ги прибера на определените за това места по етажерките в залата. Нямаше ги, прерових цялата зала, а тях никъде не ги съзирах. Бях толкова изморена, че си казах "Утре ще се появят някъде" и отидох да спя. Изобщо не се замислих за странното им изчезване тогава, но може би това е бил моментът, когато са били отмъкнати, за да бъдат заредени с лоша енергия. На другия ден, естествено, се появиха захвърлени в един ъгъл на залата, където със сигурност бях проверила предната вечер и ги нямаше. О, не се учудвайте! От този момент започнаха моите сривове. Сега си давам сметка, че не е било без помощта на чужда намеса. Очакваха ме дълги години, в които трябваше да израсна, носейки си кръста, и да се отърся от всякакви зли проклятия, които ми се изсипаха на бедната глава точно през тези две години – 1988 и 1989. Само защото съществувах! Само защото бях вече Бианка Панова и пречех на някои други. Едва ли не – заемах тяхното място и не се поколебаха да използват всякакви методи само и само да ме премахнат от пътя си. Започна се с клюки и изкуствено създаване на дрязги. Какво съм била казала, как не съм се съгласявала с треньорката си. Кога съм била излъгала... После как баща ми бил шпионирал Нешка за изнасянето на картините на Светлин Русев в Япония... Господи, само до това ми е било – да следя кой какво изнася в куфарите си! Та ние бяхме изцяло под мониторинга на "другарите", постоянно с нас пътуваха разни непознати костюмирани чичковци като уж шефове на делегацията, после разбирах какви са всъщност.

© Издателство "Сиела"

Държаха ни като затворници в хотелските стаи и ни ескортираха до спортните зали. Имаше кой да контролира сигурността на родното ни изкуство или незаконното му изнасяне от страната ни. Но някои "доброжелатели" не се посвениха да ме обвинят дори в шпионаж!!! Нека не забравяме, че тогава Нешка бе забъркана в аферата с десидентството и я бяха подгонили по политическа линия. Никога не съм се интересувала от политика, нито тогава, нито сега. Не съм си давала сметка под какъв натиск е била подложена точно през този период. След години разговарях сериозно с баща ми и исках отговорно обяснение по този случай – оказа се, че няма нищо общо с темата "шпионаж" и че никога не би участвал в подобно нещо, използвайки ме. Имам пълното основание да му вярвам!

Нешка се влияеше много от това, което ѝ донасяха за мен. Променяше се бавно, но сигурно и аз се чудех на какво се дължи лошото ѝ отношение към мен. Наистина безпричинно! Заяждаше се за всичко! За 100 г тегло в повече, за неизмита чаша в кухнята, за неизпито обезболяващо хапче, за това, че не съм поздравила някоя си треньорка... А да оставим обичайните скандали за недобре изпълнено съчетание. Там поне не можех да ѝ противореча. Само понасях наказания след наказания... След което дойдоха травмите. Трябва да призная, че болката не е никак добър съветник. Особено ако е силна и постоянна. Каквато и воля и амбиция да имаш – понякога е непреодолима. Свикнала съм с болката. Даже я приемам като мой добър приятел. Казвам си: "О, ето те и теб! Добре дошла. Ей сега ще се загрея, ще изпия два апранакса (противовъзпалително), ще се намажа с мусколор и ти, мила моя, ще изчезнеш или аз няма да ти слушам протестите повече!" Минаваше час и се ядосвах, че още ме боли. Имам висок болков праг и не пия лекарства веднага, а само в краен случай. По това време масажистка ни беше Марги. Падаше си един вид садистка. Когато се оплаквахме че някъде ни боли, тя натискаше толкова силно, че след масажа ни оставаха синини. Бяхме се споразумели с другите момичета да не й казваме нищо – така поне си спестявахме допълнителните мъки, които ни причиняваше. Питам се дали някой от вас, драги читатели, знае какво е междуребрена невралгия? И дали е изпитвал постоянна остра болка дори само при поемане на дъх? Това е възпаление на междуребрените мускули и минаващите през тях нерви, постоянно провокирани от дихателните движения. Острата болка е особено мъчителна и продължителна, защото не можем да спрем дишането си, за да им дадем покой и време да оздравеят. Необходимо е пълно обездвижване и адекватна терапия. Е, при мен нямаше такова нещо – имахме подготовка за Олимпиада и болна или здрава, жива или мъртва – тренировките се провеждаха с пълна интензивност.

Без право на маркиране – това е когато само загатваш определено движение, без пълното му изпълнение. Та, с тази режеща болка, трябваше да правя всичките огъвания, скокове, хващания на твърдите уреди зад зрителното поле и всеки път, когато уредът удряше реброто ми и се чуваше глухият удар, аз отмалявах от болката, дъхът ми спираше, но музиката течеше и трябваше да продължа, иначе и това съчетание нямаше да ми се признае. Дори в момента, когато пиша тези редове, ме свива реброто. След толкова дълги години. Сега от позиция на времето се възхищавам на куража и всеотдайността ни. Всички момичета в залата малко или много страдахме по този начин. Защо го правехме? Може би от голямото желание да станем по-добри, може би от страх, а може би просто защото нямахме изход. Мисля, че беше и от трите по малко. Влизаш в залата и знаеш, че не можеш да я напуснеш, докато не изпълниш плана си за днес. Нищо друго не е важно. Неразположена си, болна си, депресирана си, с температура си, не можеш да дишаш, боли те... баба ти е починала и има погребение... "Какво???... А бе я марш! Не виждаш ли, че лакътят ти е свит, а пируетът там не беше троен! Защо направи само две кълбата вместо три?... И се влачиш след музиката! Я бързо още десет без грешка! Какво си ми се разхленчила? Това да не е бюро за оплаквания!" Подвиваш си опашката и... преглъщаш. Докато издържиш. Ако не си ти, ще е следващата! Има толкова много желаещи за твоето място. Какво пък! "Не стига че те правят героиня, ами и се глезиш! Държавата е вложила в теб – пътувания, лагери, облекло... Всичко трябва да се обезвъзмезди! Къде дават така?"

Преди Олимпиадата се проведе и Републиканско първенство в зала "Универсиада". Там пък на финала на съчетанието си с лента изпуснах края й при последното изхвърляне и завърших без уред. Грешка, която беше недопустима за състезател от моя ранг. Не бях на себе си. Съкрушена. Спомням си, че след състезанието прегърнах Нешка и много плаках на рамото й. А тя ме успокояваше и казваше: "Спокойно, един бит за двама небити – не давам!" Нешка беше окей. Хората около нея я побъркваха. Ако бяхме само двете – сигурна съм, – щяхме да се разберем. Още повече че сме родени почти на една и съща дата – аз на 27, а тя – на 26 май. Приличаме си толкова много. И досега мъжът ми, като иска да ме обиди, ми казва: "Виж се само! Одрала си кожата на треньорката си!" (Друг е въпросът, че аз го приемам като комплимент!) Ситуацията просто не бе в наша полза. Звездите не бяха с благодатно влияние, а и тя, и аз имахме много врагове и хора, желаещи нашия провал. Най-лесният начин бе просто да ни скарат. След толкова дълги години на блестящи успехи и небивал триумф сега идваше периода надолу. И точно аз се случих да бъда в центъра на тези събития. Не съжалявам! Ха, казвам го сега, тогава никак не ми беше до философски разсъждения. Но нали никой в живота си не е застрахован от лошите събития. Когато се случат, просто трябва да минат през теб, да ги преживееш, да им позволиш да отзвучат, за да продължиш по-мъдър нататък. Никой не ме питаше искам или не искам. Аз бях избраната! Както за Световното във Варна’87 сега идваше ден за плащане.

Върхът на сладоледа беше прочутият лагер в Япония. Месец преди Олимпиадата отидохме там, за да се аклиматизираме. Имаше часова разлика и за да сме във форма и адаптирани, трябваше да живеем и да тренираме на същата географска ширина. Местехме се постоянно през две седмици. Първо бяхме в някаква изолирана фермерска къща в префектурата Чиба, в близост до вулкана Фуджияма. Семейството бе много приятно и доколкото си спомням, имаше оризова плантация. Спяхме трите в една малка и тясна стаичка на втория етаж – Адриана, Елизабет и аз. Няма да забравя тоалетната чиния, която имаше нагревател и студените сутрини бързахме коя да влезе първа да се стопли в банята. От глада и изтощението постоянно ни беше студено. В дугата стая бяха Нешка, Красимира и Лушка. Личната ми треньорка бе странна птица и бе дясната ръка на Нешка. Чистеше къщата й в София, понякога изпитваше Аглика – дъщеря й... помагаше й в каквото може. Нешка й вярваше безпрекословно и много се влияеше от нея. Лушка ме изследваше от психологична гледна точка. Хитровато ме подпитваше за всичко и сякаш беше моя първа приятелка. В началото не се усещах и й поделях много неща. А тя ходеше и ги донасяше на Нешка. После разбрах за стратегическата й функция и престанах да й се доверявам, но нямаше значение, защото тя си ги съчиняваше сама...

Колко наказания съм получила само заради едно нейно негативно кимване към Нешка, запитвайки я: "Луши, как беше? Без грешка ли?" Лушка правеше отвратена физиономия и съчетанието ми, макар и без грешка, не се зачиташе. Обаче когато на Лушито не й се стоеше в залата, Бианка изведнъж заиграваше чудесно и безгрешно! Свършваше бързо и Лушито си тръгваше забързана за дома. Тя винаги имаше последната дума. И даваше мнения за всеки и за всичко. Беше моят "жандарм"! Беше с мен навсякъде. И в тоалетната, в банята! О, да... не се учудвайте! Нали там може да се пие вода? Е, тя ме пазеше да не пия вода или да не би да съм скрила нещо под хавлията си и да го изям скришно в тоалетната! Ядях с нея, спях с нея, къпех се с нея, на масаж бях с нея, дишах с нея... Накрая вече и не дишах... Лушка "постоянното присъствие" – така я бях нарекла. Не можех дори да си почистя носа, без тя да бъде до мен! Прикачиха ми я през 1986 г., когато всяка една от нас трябваше да си има лична треньорка, която да следи за стриктното изпълнение на тренировъчната програма. Броеше ми грешните и безгрешните изпълнени елементи и като добър икономист изчисляваше процента ми на сигурност! Да обясня, едно съчетание е изградено от 30 елемента. Скокове, пируети, равновесия, трудности с тяло или с уред. Всеки един елемент трябваше да се изпълни поотделно по 20, 50 или по 100 пъти без грешка, в зависимост от това каква трудност представлява за мен. Естествено най-трудните елементи се правеха по 100 без грешка. След което се комбинираха няколко елемента заедно, които също трябваше да се изпълнят по 10 или по 20 пъти без грешка в комбинация. И след това идваше цялостното изпълнение на съчетанието по 10 цели съчетания без грешка, а понякога с наказанията броят им достигаше до 15–20 цели без грешка на тренировъчен ден. Представете си – това е само на един уред! А имахме общо 4 – лента, топка, бухалки, въже... Влизаш сутрин в залата, започваш да се трудиш и не спираш, докато не си изпълниш плана. Понякога и до след полунощ. Непрекъснато движение. Без сядане. Е... за 20 секунди, но ние не искахме, защото като седнехме, ни беше трудно да станем. Хабяхме повече енергия при ставането и затова предпочитахме да почиваме прави. Като конете! Всичко беше сведено до минимум. Дори не се усмихвахме – нямахме сили.

Личните треньорки пишеха чертички за безгрешно изпълнение, а цифри – за грешно. Дневникът ми представляваше безкраен красиво подреден низ от чертички и цифри срещу номерирани елементи. На нас не ни беше позволено да си ги броим сами, за да не излъжем!

Климатът в Япония бе влажен и задушен. Залите – огромни и денонощно на наше разположение. Тоалетните – с топла, неприятно миришеща вода, но и тя ставаше за пиене! Това бе пикът на моето падение. Имах травма на мускулус сарториус – или на т.нар. шивашки мускул на левия крак. Малко над коляното от вътрешната страна. От този крак отскачах и при всеки натиск върху него сякаш се откъсваше парче мускул. Мястото беше зачервено и подуто. Личеше си, че не симулирам (което никога не съм правила през състезателния си път), а травмата беше сериозна. Нешка се ядосваше и не знам защо никак не ми вярваше. Задължи ме нощно време да слагам лед на травмата си всеки два часа. Това означаваше практически да не спя. На всеки два часа аз си навивах алармата на часовника и ставах, накуцвайки, отивах до хладилника, вземах ледената торбичка и я поставях на болезненото място. Така няколко нощи, но резултат нямаше. И как да има? Аз не спирах натоварването, а и нямаше кой да ме лекува! Чавдар Нинов го нямаше! Лекарката ми даваше само хапчета, с които само потисках болката, но причината си оставаше и ситуацията се влошаваше.

Поредната самотна нощ в Япония. Една толкова далечна и чужда страна. Нямаше рамо, на което да поплачеш, нямаше я Валя да ми каже да погледна звездите и да помечтая... нямаше телефон, за да звъннеш и да споделиш! Годината беше 1988-а! Не можеше да се оплачеш дори на майка си и на баща си. Лежах с отворени очи, взирайки се в гадната тъмнина. Чувах равномерното дишане на Адриана, чието легло бе по-близо до моето. Кракът ме болеше и пулсираше. Знаех, че Нешка следи за времето, през което слагах леда, тъй като това бе нейна заповед, и бях стриктна с часовника. Не можех дори да затворя очи, цялото ми тяло представляваше една жестока пареща болка. Алармата на "касиото" записука и аз побързах да я изключа, за да не събудя другите. Беше 2 часа сутринта. При завъртането такава остра болка ме проряза в коляното, че простенах. Нямаше как, трябваше да се добера за пореден път до хладилника, който се намираше в стаята на треньорките, и да взема ледената торбичка. Това бе третата серия за тази нощ след 22 часа и полунощ. Трябваше да държа леда по 15 минути на всеки 2 часа до сутринта. Което си беше ненужна глупост, защото възпалението нямаше да мине от това. Но пък тормозът беше 100-процентов. Не можех да се възстановя, умората и психическата депресия се задълбочаваха. Питах се: Защо? Защо точно сега? Защо точно на мен?...

Запромъквах се в тъмнината. Отворих хладилника, взех торбичката, пълна с остри ледени късчета, и се довлякох до леглото си. Сложих студеното сакче върху болното място и се отпуснах без сили. Изведнъж над мен се появи черна сянка. Злобно изсъска нещо. В първия момент не разбрах какво става и сърцето ми скочи от уплаха, после осъзнах, че е Нешка, която бе взела колана от кимоното си и стягаше с него ледената торба около коляното ми. Стягаше я толкова злобно, че усещах как острите късове лед се забиват в кожата ми. Говореше тихо, с такава омраза, че ледени тръпки плъзнаха по тялото ми. "Така ли го правиш, а? Затова няма никакъв ефект! Симулантка такава! Не те е срам!" Лежах безпомощно като пиле, а тя стягаше ли стягаше... Болката беше нищо в сравнение с убиването на душата ми в този момент.