Бакман го пуснах аз, но загадката не ми напомни на него. По-скоро си мислех за нещо българско?!?
... или пак е нещо за отглеждане на деца ... но не съм го чела
... или пак е нещо за отглеждане на деца ... но не съм го чела
- Публикувана: 17 май 2018, 08:24 ч.
- Последно мнение: 28 ян. 2022, 17:09 ч.
Познай коя е книгата - 16
Бакман го пуснах аз, но загадката не ми напомни на него. По-скоро си мислех за нещо българско?!?
... или пак е нещо за отглеждане на деца ... но не съм го чела
... или пак е нещо за отглеждане на деца ... но не съм го чела
В мен книгата събуди такова усещане, може би защото ги четох една след друга
Българско е, за отглеждане на деца.
Радос пускай новата загадка. Мина доста време от тази, която аз пуснах, а не мога да пусна нов цитат, защото книгата не е при мен и няма да мога да пусна друг цитат.
Отговорът на загадката:
Скрит текст:
"Дневникът на един татко звероукротител" на Калоян Явашев
— Не ме разбра, Х. — отвърна .......... — Не приличам на него, естествено. Знам това много добре. Дори бих съжалявал, ако приличах. Защо свиваш рамене? Говоря ти истината. Всяко физическо или духовно превъзходство е белязано с фаталност — фаталността, която съпътства и несигурните стъпки на кралете в историята. По-добре е с нищо да не се отличаваш от своите събратя. В този свят печелят недъгавите и глупците. Те спокойно могат да си седят и да наблюдават представлението. И ако не познават победата, не познават и поражението. Живеят така, както би трябвало да живеем всички — спокойно, равнодушно, без вълнения и тревоги. Никого не погубват, но и сами не падат от чужда ръка. Ти имаш високо положение и богатство, Х., аз притежавам ум и талант, макар и не кой знае какви; Y е красив — за всичко, което боговете са ни дали, ще заплатим със страдание, с тежко страдание.
Портретът на Дориан Грей - Оскар Уайлд
— Не ме разбра, Х. — отвърна .......... — Не приличам на него, естествено. Знам това много добре. Дори бих съжалявал, ако приличах. Защо свиваш рамене? Говоря ти истината. Всяко физическо или духовно превъзходство е белязано с фаталност — фаталността, която съпътства и несигурните стъпки на кралете в историята. По-добре е с нищо да не се отличаваш от своите събратя. В този свят печелят недъгавите и глупците. Те спокойно могат да си седят и да наблюдават представлението. И ако не познават победата, не познават и поражението. Живеят така, както би трябвало да живеем всички — спокойно, равнодушно, без вълнения и тревоги. Никого не погубват, но и сами не падат от чужда ръка. Ти имаш високо положение и богатство, Х., аз притежавам ум и талант, макар и не кой знае какви; Y е красив — за всичко, което боговете са ни дали, ще заплатим със страдание, с тежко страдание.
Пускам следващ цитат:
Присви ме в слънчевия сплит. Да не знае човек дали иска да я осинови или да я обладава, мамка му! Обожавам жени без пръстени. Голи пръсти, нищо, дори хълка няма. Идеята за брачна халка, присъствието й... Това винаги ми е отвръщавало. Този атавизъм, крещящ от безименния пръст, ми прилича на дамгосване на животно. Човечеството си тачи веригите открай време. И обича да им приписва романтика, за да оправдае поне малко цинизма на затвора. Изпитвам невъобразимо удоволствие да вбесява всички с абсолютната си непримиримост към брачната институция и да я наричам "затвор". Никой не може да ме убеди, че когато любовта си отиде, бракът не се превръща в затвор. С по-лек или по-тежък режим на излежаване на присъдата, няма значение. Всичко, което ограничава свободата под една или друга форма или с какъвто и да е богоугоден мотив, си е затвор, с всичките му характерни атрибути - надзиратели, часове за разходка, часове за свиждане с любовниците, задължения, поощрения за добро поведение, отпуски, карцер за провиненията... И ако случайно успееш да избягаш от затвора, те обявяват за престъпник. Добре, че бракът не се удостоверява с каторжническа топка, макар резултатът да е същият. Куцаме в илюзията за вечна любов и насилствена вярност. Верността е качество на любовта, не на личността. Човек не се ражда верен или неверен. Любовта го учи на вярност. Дали към човек, към занаят, към изкуство - няма значение. Тя е един от нелеките избори на любовта. И си отива заедно с нея. Никога не успях да нарека дори веднъж Л. "жена ми", въпреки че сме женени почти петнайсет години. Чувството за принадлежност унищожава близостта. И халки нямаме. Никога не сме имали. Просто бяхме пораснали, когато се наложи да се оженим, и беше твърде късно за илюзии и клишета. И твърде рано да се откажем да обичаме.
Отплеснах се, но в следобед като този ако не се отклониш от темата, трябва да си мъртъв. ...
Присви ме в слънчевия сплит. Да не знае човек дали иска да я осинови или да я обладава, мамка му! Обожавам жени без пръстени. Голи пръсти, нищо, дори хълка няма. Идеята за брачна халка, присъствието й... Това винаги ми е отвръщавало. Този атавизъм, крещящ от безименния пръст, ми прилича на дамгосване на животно. Човечеството си тачи веригите открай време. И обича да им приписва романтика, за да оправдае поне малко цинизма на затвора. Изпитвам невъобразимо удоволствие да вбесява всички с абсолютната си непримиримост към брачната институция и да я наричам "затвор". Никой не може да ме убеди, че когато любовта си отиде, бракът не се превръща в затвор. С по-лек или по-тежък режим на излежаване на присъдата, няма значение. Всичко, което ограничава свободата под една или друга форма или с какъвто и да е богоугоден мотив, си е затвор, с всичките му характерни атрибути - надзиратели, часове за разходка, часове за свиждане с любовниците, задължения, поощрения за добро поведение, отпуски, карцер за провиненията... И ако случайно успееш да избягаш от затвора, те обявяват за престъпник. Добре, че бракът не се удостоверява с каторжническа топка, макар резултатът да е същият. Куцаме в илюзията за вечна любов и насилствена вярност. Верността е качество на любовта, не на личността. Човек не се ражда верен или неверен. Любовта го учи на вярност. Дали към човек, към занаят, към изкуство - няма значение. Тя е един от нелеките избори на любовта. И си отива заедно с нея. Никога не успях да нарека дори веднъж Л. "жена ми", въпреки че сме женени почти петнайсет години. Чувството за принадлежност унищожава близостта. И халки нямаме. Никога не сме имали. Просто бяхме пораснали, когато се наложи да се оженим, и беше твърде късно за илюзии и клишета. И твърде рано да се откажем да обичаме.
Отплеснах се, но в следобед като този ако не се отклониш от темата, трябва да си мъртъв. ...
Не е Лолита, съвременна книга е, доста актуална.
Дориан Грей е, да 
Иначе за този цитат бих казала Лолита, но там той не се жени за нея, тя се жени за друг ...
Иначе за този цитат бих казала Лолита, но там той не се жени за нея, тя се жени за друг ...
Добавям нов цитат от книгата:
"- На жените, които обичах, подарявах залез...
– Защо не изгрев?! Символично е, начало... Начало на нов ден.
Дааа, Луиза е жена. Има право да бъде бувкална дори в символиката.
– Защото да подариш залез, е обещание. Обещанието, че ще бъдеш до нея в тъмното, което идва. Каквото и да крие в себе си. Обещанието, че няма да се събуди сама. Повярвай ми, всяка жена чака този, който иска да ѝ подари залез. Жените са уморени от изгреви с мъже, с които не са залязвали. Прииска ли ти се да подариш залез на жена, не се питай повече дали я обичаш."
"- На жените, които обичах, подарявах залез...
– Защо не изгрев?! Символично е, начало... Начало на нов ден.
Дааа, Луиза е жена. Има право да бъде бувкална дори в символиката.
– Защото да подариш залез, е обещание. Обещанието, че ще бъдеш до нея в тъмното, което идва. Каквото и да крие в себе си. Обещанието, че няма да се събуди сама. Повярвай ми, всяка жена чака този, който иска да ѝ подари залез. Жените са уморени от изгреви с мъже, с които не са залязвали. Прииска ли ти се да подариш залез на жена, не се питай повече дали я обичаш."
Скрит текст:
Пускам следващ цитат:
Присви ме в слънчевия сплит. Да не знае човек дали иска да я осинови или да я обладава, мамка му! Обожавам жени без пръстени. Голи пръсти, нищо, дори хълка няма. Идеята за брачна халка, присъствието й... Това винаги ми е отвръщавало. Този атавизъм, крещящ от безименния пръст, ми прилича на дамгосване на животно. Човечеството си тачи веригите открай време. И обича да им приписва романтика, за да оправдае поне малко цинизма на затвора. Изпитвам невъобразимо удоволствие да вбесява всички с абсолютната си непримиримост към брачната институция и да я наричам "затвор". Никой не може да ме убеди, че когато любовта си отиде, бракът не се превръща в затвор. С по-лек или по-тежък режим на излежаване на присъдата, няма значение. Всичко, което ограничава свободата под една или друга форма или с какъвто и да е богоугоден мотив, си е затвор, с всичките му характерни атрибути - надзиратели, часове за разходка, часове за свиждане с любовниците, задължения, поощрения за добро поведение, отпуски, карцер за провиненията... И ако случайно успееш да избягаш от затвора, те обявяват за престъпник. Добре, че бракът не се удостоверява с каторжническа топка, макар резултатът да е същият. Куцаме в илюзията за вечна любов и насилствена вярност. Верността е качество на любовта, не на личността. Човек не се ражда верен или неверен. Любовта го учи на вярност. Дали към човек, към занаят, към изкуство - няма значение. Тя е един от нелеките избори на любовта. И си отива заедно с нея. Никога не успях да нарека дори веднъж Л. "жена ми", въпреки че сме женени почти петнайсет години. Чувството за принадлежност унищожава близостта. И халки нямаме. Никога не сме имали. Просто бяхме пораснали, когато се наложи да се оженим, и беше твърде късно за илюзии и клишета. И твърде рано да се откажем да обичаме.
Отплеснах се, но в следобед като този ако не се отклониш от темата, трябва да си мъртъв. ...
Присви ме в слънчевия сплит. Да не знае човек дали иска да я осинови или да я обладава, мамка му! Обожавам жени без пръстени. Голи пръсти, нищо, дори хълка няма. Идеята за брачна халка, присъствието й... Това винаги ми е отвръщавало. Този атавизъм, крещящ от безименния пръст, ми прилича на дамгосване на животно. Човечеството си тачи веригите открай време. И обича да им приписва романтика, за да оправдае поне малко цинизма на затвора. Изпитвам невъобразимо удоволствие да вбесява всички с абсолютната си непримиримост към брачната институция и да я наричам "затвор". Никой не може да ме убеди, че когато любовта си отиде, бракът не се превръща в затвор. С по-лек или по-тежък режим на излежаване на присъдата, няма значение. Всичко, което ограничава свободата под една или друга форма или с какъвто и да е богоугоден мотив, си е затвор, с всичките му характерни атрибути - надзиратели, часове за разходка, часове за свиждане с любовниците, задължения, поощрения за добро поведение, отпуски, карцер за провиненията... И ако случайно успееш да избягаш от затвора, те обявяват за престъпник. Добре, че бракът не се удостоверява с каторжническа топка, макар резултатът да е същият. Куцаме в илюзията за вечна любов и насилствена вярност. Верността е качество на любовта, не на личността. Човек не се ражда верен или неверен. Любовта го учи на вярност. Дали към човек, към занаят, към изкуство - няма значение. Тя е един от нелеките избори на любовта. И си отива заедно с нея. Никога не успях да нарека дори веднъж Л. "жена ми", въпреки че сме женени почти петнайсет години. Чувството за принадлежност унищожава близостта. И халки нямаме. Никога не сме имали. Просто бяхме пораснали, когато се наложи да се оженим, и беше твърде късно за илюзии и клишета. И твърде рано да се откажем да обичаме.
Отплеснах се, но в следобед като този ако не се отклониш от темата, трябва да си мъртъв. ...
Това е книгата, да
"Живот в скалите", Мария Лалева.
Ето и моят цитат:
Тя се бе усмихнала зад стъклото — и нейната усмивка така ме омагьоса, че я откраднах. Взех я назаем. Носех я навсякъде със себе си. Не знам дали е възможно такова нещо — човек да се влюби в една усмивка, чудя се аз. Във всеки случай тази усмивка ме вдъхнови да напиша една история — история, в която всичко е измислено, дори и самият автор.
А после се случи нещо невероятно. Година по-късно, в един наистина отвратителен ноемврийски ден, жената с пленителната усмивка застана пред мен, сякаш паднала от небето. А странното и в същото време трагичното в тази среща бе, че тя поиска нещо, което не можех да й дам. Имаше само едно желание — беше обсебена от него, както принцесите от приказките са обсебени от заключената врата — точно това нейно желание бе невъзможно да се изпълни. Или напротив? Оттогава се случиха много неща — и хубави, и лоши, и на мен ми се иска да разкажа всичко. Цялата истина за лъжата.
Това е действителната история и аз ви пиша като войник, който на следващия ден трябва да влезе в битка; като болен, който не знае дали за него утре слънцето отново ще изгрее; като обичащ, който поставя цялото си сърце в нежните ръце на една жена с дръзката надежда, че тя ще го изслуша.
Книгата не е нова, не и класика, но ми е много любима...
Тя се бе усмихнала зад стъклото — и нейната усмивка така ме омагьоса, че я откраднах. Взех я назаем. Носех я навсякъде със себе си. Не знам дали е възможно такова нещо — човек да се влюби в една усмивка, чудя се аз. Във всеки случай тази усмивка ме вдъхнови да напиша една история — история, в която всичко е измислено, дори и самият автор.
А после се случи нещо невероятно. Година по-късно, в един наистина отвратителен ноемврийски ден, жената с пленителната усмивка застана пред мен, сякаш паднала от небето. А странното и в същото време трагичното в тази среща бе, че тя поиска нещо, което не можех да й дам. Имаше само едно желание — беше обсебена от него, както принцесите от приказките са обсебени от заключената врата — точно това нейно желание бе невъзможно да се изпълни. Или напротив? Оттогава се случиха много неща — и хубави, и лоши, и на мен ми се иска да разкажа всичко. Цялата истина за лъжата.
Това е действителната история и аз ви пиша като войник, който на следващия ден трябва да влезе в битка; като болен, който не знае дали за него утре слънцето отново ще изгрее; като обичащ, който поставя цялото си сърце в нежните ръце на една жена с дръзката надежда, че тя ще го изслуша.
Книгата не е нова, не и класика, но ми е много любима...
Ето и жокера:
"Вече втора нощ нямаше да спя. Само че този път не заради неверния любим, който ми отне спокойствието, а заради — кой би предположил за жена, която е всичко друго, но не и запалена по четенето — една книга! Книга, която ме грабна още от първите редове. Книга, която на места бе тъжна, но на други — толкова духовита, че ме караше да се смея на глас. Книга, едновременно прекрасна и загадъчна, понеже колкото и романи да си чел, няма как да не те погълне една любовна история, в която собственият ти малък ресторант играе главна роля, а описанието на героинята поражда у теб чувството, че се гледаш в огледалото — и то в ден, когато си щастлив и всичко е както трябва!"
"Вече втора нощ нямаше да спя. Само че този път не заради неверния любим, който ми отне спокойствието, а заради — кой би предположил за жена, която е всичко друго, но не и запалена по четенето — една книга! Книга, която ме грабна още от първите редове. Книга, която на места бе тъжна, но на други — толкова духовита, че ме караше да се смея на глас. Книга, едновременно прекрасна и загадъчна, понеже колкото и романи да си чел, няма как да не те погълне една любовна история, в която собственият ти малък ресторант играе главна роля, а описанието на героинята поражда у теб чувството, че се гледаш в огледалото — и то в ден, когато си щастлив и всичко е както трябва!"
