Йордан Свеженов е явно:smile:, но не знам коя е книгата
- Публикувана: 17 май 2018, 08:24 ч.
- Последно мнение: 28 ян. 2022, 17:09 ч.
Познай коя е книгата - 16
Йордан Свеженов е явно:smile:, но не знам коя е книгата
Да! Книгата е "Анархия на три морета".
Dahlia, чакаме следващата загадка
В момента я чета:
"Все по-често не разговаряше се никого освен с чайките. Чудеше се дали не може да се спазари с Татко да използва лодката му. Навътре в мочурището можеше да събира пера и раковини и понякога да вижда момчето. Никога не беше имала приятел, но усещаше необходимостта, привличането. Можеха да карат лодките си из приливните устия, да изучват блатистите местности. Той сигурно я мислеше за малко дете, но умееше да се ориентира из мочурището и можеше да научи и нея"
"Все по-често не разговаряше се никого освен с чайките. Чудеше се дали не може да се спазари с Татко да използва лодката му. Навътре в мочурището можеше да събира пера и раковини и понякога да вижда момчето. Никога не беше имала приятел, но усещаше необходимостта, привличането. Можеха да карат лодките си из приливните устия, да изучват блатистите местности. Той сигурно я мислеше за малко дете, но умееше да се ориентира из мочурището и можеше да научи и нея"
darknessfall, казвай отговор тогава.
Много се радвам, че играта тръгна отново
Ако иска преди това да се пробва някой друг давам жокер: това е дебютният роман на авторката, която е на седемдесетгодишна възраст.
И още един цитат :
"Тя се сви още по-ниско под стената на верандата, докато стъпките се приближаваха. Пламъците примигваха бясно, а после съвсем угаснаха и през двора притичаха пет момчета, може би тринадесет-четиринадесетгодишни. Те мълчаливо пробягаха с всички сили разстоянието до верандата и там плеснаха с длани по вратата."
Много се радвам, че играта тръгна отново
Ако иска преди това да се пробва някой друг давам жокер: това е дебютният роман на авторката, която е на седемдесетгодишна възраст.
И още един цитат :
"Тя се сви още по-ниско под стената на верандата, докато стъпките се приближаваха. Пламъците примигваха бясно, а после съвсем угаснаха и през двора притичаха пет момчета, може би тринадесет-четиринадесетгодишни. Те мълчаливо пробягаха с всички сили разстоянието до верандата и там плеснаха с длани по вратата."
Това ми звучи много познато, или поне ми напомня друго, което съм чела. За едни деца, които бяха отвлечени, после ги осиновяват различни семейства. Иначе момичето първо живееше на лодка във водно селище, когато я откраднаха. После я намери нейно приятелче, за кратко се върна при лодката, но майка й беше починала, а бащата се беше пропил. И момичето доброволно се върна при осиновителите си.
Ако не е това, но се сещате за какво разказвам, припомнете ми името, че ми бяга
Ако не е това, но се сещате за какво разказвам, припомнете ми името, че ми бяга
Последен цитат и отсъпвам ред:
"Първият й подтик, както винаги беше да хукне. Но усети и друго.Пълнота, която не беше изпитвала от години. Все едно в сърцето й бяха влели топлина. Тя се сети за перата, за автомобилната свещ, за семената. Всичко това можеше да свърши ако тя побегне. Без да продума вдигна ръка и му протегна прелестното лебедово перо. Бавно, сякаш от страх тя да не хукне като подплашено сърненце, той се приближи и го рзгледа в ръката й.'
"Първият й подтик, както винаги беше да хукне. Но усети и друго.Пълнота, която не беше изпитвала от години. Все едно в сърцето й бяха влели топлина. Тя се сети за перата, за автомобилната свещ, за семената. Всичко това можеше да свърши ако тя побегне. Без да продума вдигна ръка и му протегна прелестното лебедово перо. Бавно, сякаш от страх тя да не хукне като подплашено сърненце, той се приближи и го рзгледа в ръката й.'
Чаках да се включи някой, но … давам отговора: Където пеят раците - Дилия Оуенс
И нахълтвам със следващата загадка:
„Не беше бомба.
Беше кутия с коледни лампички, които един от съседите беше окачил на балкона си. Всъщност възнамеряваше да ги остави там и за Нова година, но се скара със съпругата си, която каза: „Това са прекалено много лампи, не мислиш ли? И защо не можем да имаме обикновени бели лампички като всички останали? Трябва ли да мигат в различни цветове, все едно сме отворили публичен дом?“. Той измърмори в отговор: „Ти в какви публични домове си била, че са имали мигащи лампички?“, а тя вдигна вежда и изведнъж пожела да узнае „а ТИ в какви публични домове си бил, тъй като очевидно знаеш ТОЧНО как изглеждат...“, така че караницата приключи, като той отиде на балкона и свали проклетите лампички. Но го домързя да мъкне кутията до мазето, затова я остави във входа, пред вратата на апартамента. После двамата със съпругата му отидоха при родителите ѝ, за да празнуват Нова година и да се карат за публични домове. Кутията остана пред вратата, един етаж по-долу от апартамента, където впоследствие се разигра заложническа драма. Когато куриерът от началото на историята, който най-спокойно се качваше по стълбите, изведнъж видя въоръжения обирджия да влиза в един апартамент, веднага хукна обратно, при което взе че се спъна в кутията, а кабелите се разпиляха навън.
Не приличаше на бомба, определено. Приличаше на обърната кутия с коледно осветление. От публичен дом. Но в защита на Х трябва да кажем, че е възможно да е приличало на нещо, което би могло да бъде бомба, ако човек само е чувал да се говори за бомби, но никога не е виждал истинска бомба. Нито пък публичен дом. Малко като човек, който много се страхува от змии, и докато седи на тоалетната, усети лек полъх по дупето и веднага си каже: „ЗМИЯ!“. Това, разбира се, не е логично и разумно, но ако фобиите бяха логични и разумни, нямаше да се наричат фобии. Х изпитваше значително повече страх от бомби, отколкото от коледно осветление, и в такива случаи понякога се случва мозъкът и очите да са на различно мнение.“
И нахълтвам със следващата загадка:
„Не беше бомба.
Беше кутия с коледни лампички, които един от съседите беше окачил на балкона си. Всъщност възнамеряваше да ги остави там и за Нова година, но се скара със съпругата си, която каза: „Това са прекалено много лампи, не мислиш ли? И защо не можем да имаме обикновени бели лампички като всички останали? Трябва ли да мигат в различни цветове, все едно сме отворили публичен дом?“. Той измърмори в отговор: „Ти в какви публични домове си била, че са имали мигащи лампички?“, а тя вдигна вежда и изведнъж пожела да узнае „а ТИ в какви публични домове си бил, тъй като очевидно знаеш ТОЧНО как изглеждат...“, така че караницата приключи, като той отиде на балкона и свали проклетите лампички. Но го домързя да мъкне кутията до мазето, затова я остави във входа, пред вратата на апартамента. После двамата със съпругата му отидоха при родителите ѝ, за да празнуват Нова година и да се карат за публични домове. Кутията остана пред вратата, един етаж по-долу от апартамента, където впоследствие се разигра заложническа драма. Когато куриерът от началото на историята, който най-спокойно се качваше по стълбите, изведнъж видя въоръжения обирджия да влиза в един апартамент, веднага хукна обратно, при което взе че се спъна в кутията, а кабелите се разпиляха навън.
Не приличаше на бомба, определено. Приличаше на обърната кутия с коледно осветление. От публичен дом. Но в защита на Х трябва да кажем, че е възможно да е приличало на нещо, което би могло да бъде бомба, ако човек само е чувал да се говори за бомби, но никога не е виждал истинска бомба. Нито пък публичен дом. Малко като човек, който много се страхува от змии, и докато седи на тоалетната, усети лек полъх по дупето и веднага си каже: „ЗМИЯ!“. Това, разбира се, не е логично и разумно, но ако фобиите бяха логични и разумни, нямаше да се наричат фобии. Х изпитваше значително повече страх от бомби, отколкото от коледно осветление, и в такива случаи понякога се случва мозъкът и очите да са на различно мнение.“
Не знам коя е, но ако на някой случайно му стана интересно - сетих се тази, която ми се мотаеше в главата
Лиса Уингейт - "Преди да станем твои" (Before We Were Yours)
https://m.helikon.bg/208129-%D0%9F%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B8-%D0%B … %D0%BE%D0%B8.html
Извинявам се, ако е спам.
Лиса Уингейт - "Преди да станем твои" (Before We Were Yours)
https://m.helikon.bg/208129-%D0%9F%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B8-%D0%B … %D0%BE%D0%B8.html
Извинявам се, ако е спам.
добрееее, предавам се без бой...
Книгата е "Тревожни хора", авторът Фредерик Бакман.
Анотацията на книгата: „Тревожни хора” е лудешка комедия за заложническа драма по време на оглед на апартамент. Крайно неуспешен банков обирджия се заключва заедно със свръхентусиазиран брокер, двама кисели любители на „ИКЕА”, жена в напреднала бременност, суициден мултимилионер… и заешка глава.
Сградата е обсадена, а на полицията се налага да води преговори и да носи пица. В крайна сметка заложническата драма има щастлив край – обирджията се предава и пуска всички, но когато полицаите нахлуват в апартамента, вътре няма никого.
Започват серия объркани разпити на свидетели, при което възникват няколко въпроса, около които се заформя класическа мистерия:
За автора: Фредрик Бакман е своеобразен феномен в световната литература. В рамките едва на 5 години – първият му роман „Човек на име Уве” излиза на шведски през 2012 г. – писателят успява да спечели милиони фенове във всички краища на света. У нас Бакман е добре познат и с останалите си романи, които са начело в класациите за най-продавани книги месеци наред след излизането си: „Баба праща поздрави и се извинява”, „Брит-Мари беше тук” и „Бьорнстад”, а също и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.
Ако някой има желание/готовност да пусне нова загдка: да заповяда
Книгата е "Тревожни хора", авторът Фредерик Бакман.
Анотацията на книгата: „Тревожни хора” е лудешка комедия за заложническа драма по време на оглед на апартамент. Крайно неуспешен банков обирджия се заключва заедно със свръхентусиазиран брокер, двама кисели любители на „ИКЕА”, жена в напреднала бременност, суициден мултимилионер… и заешка глава.
Сградата е обсадена, а на полицията се налага да води преговори и да носи пица. В крайна сметка заложническата драма има щастлив край – обирджията се предава и пуска всички, но когато полицаите нахлуват в апартамента, вътре няма никого.
Започват серия объркани разпити на свидетели, при което възникват няколко въпроса, около които се заформя класическа мистерия:
- - Как е успял да се измъкне обирджията?
- Защо всички са толкова ядосани?
- И какво всъщност не им е НАРЕД на хората в днешно време?
За автора: Фредрик Бакман е своеобразен феномен в световната литература. В рамките едва на 5 години – първият му роман „Човек на име Уве” излиза на шведски през 2012 г. – писателят успява да спечели милиони фенове във всички краища на света. У нас Бакман е добре познат и с останалите си романи, които са начело в класациите за най-продавани книги месеци наред след излизането си: „Баба праща поздрави и се извинява”, „Брит-Мари беше тук” и „Бьорнстад”, а също и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.
Ако някой има желание/готовност да пусне нова загдка: да заповяда
ЧНГ! Липсва ми темата... В опит да я съживя, пускам цитат от книгата, която чета в момента:
"Всички бяха съгласни, че изминалата зима беше тежка — една от най-тежките, които си спомняха. Толкова, че някои от индианските племена бяха принудени да слязат от планините. Горе нямаше никакъв дивеч и по петите ги следваше безмилостен глад; биваците, които оставаха след тях, бяха нашарени с черни следи от огнища, от които не се разнасяше миризма на печена храна — като тъмни очи по земята.
...
Беше средата на април, но снежната покривка стигаше до гърдите на конете им; наложи се да ги оставят в ранчо наблизо и да продължат пеша.
След като превалиха хребета, до езерото им оставаха три дни надолу по склоновете на планината. Пролетта означаваше кал — много кал — но по високите места все още владееше зима и дебела бяла завивка покриваше земята. Снегът беше коварен: под него дебнеха пукнатини и неочаквано стръмни скали, и криеше тайни. Човек си мислеше, че е стъпил здраво на краката си, но беше само въпрос на време почвата под него да пропадне.
Спускането се оказа много по-трудно дори от онова, което бяха очаквали — снегът бе подгизнал и хлъзгав, изпълнен с противоестествено желание да ги повлече и да ги погребе под себе си.
Колкото повече наближаваха езерото, толкова по-тъмно ставаше наоколо — дърветата се издигаха невероятно високо и закриваха върховете на планините, а слънчевите лъчи не можеха да пробият през короните им. От пораженията по тях се виждаше колко много бе наваляло: клоните им бяха прекършени от снега, а кората им беше обелена на трийсет-четирийсет стъпки нагоре по дънерите. Близо до езерото цареше злокобна тишина. Не се чуваше съвсем нищо — нито птичи песни, нито плясък на водни птици, кацащи върху водата. Не се чуваше нищо друго освен тежките им стъпки и още по-тежкото им дишане, а от време на време — пукот от топящия се сняг наоколо.
Първото нещо, което усетиха, когато пред очите им се надигна мъглата над езерото, бе зловонието — всичко наоколо вонеше на мърша. Тежката смрад на гниеща плът се смесваше с боровото ухание във въздуха, така че им беше трудно да дишат, докато се приближаваха към брега. Миризмата на кръв, с характерния привкус на желязо, сякаш извираше отвсякъде — от земята, от водата и от небето."
"Всички бяха съгласни, че изминалата зима беше тежка — една от най-тежките, които си спомняха. Толкова, че някои от индианските племена бяха принудени да слязат от планините. Горе нямаше никакъв дивеч и по петите ги следваше безмилостен глад; биваците, които оставаха след тях, бяха нашарени с черни следи от огнища, от които не се разнасяше миризма на печена храна — като тъмни очи по земята.
...
Беше средата на април, но снежната покривка стигаше до гърдите на конете им; наложи се да ги оставят в ранчо наблизо и да продължат пеша.
След като превалиха хребета, до езерото им оставаха три дни надолу по склоновете на планината. Пролетта означаваше кал — много кал — но по високите места все още владееше зима и дебела бяла завивка покриваше земята. Снегът беше коварен: под него дебнеха пукнатини и неочаквано стръмни скали, и криеше тайни. Човек си мислеше, че е стъпил здраво на краката си, но беше само въпрос на време почвата под него да пропадне.
Спускането се оказа много по-трудно дори от онова, което бяха очаквали — снегът бе подгизнал и хлъзгав, изпълнен с противоестествено желание да ги повлече и да ги погребе под себе си.
Колкото повече наближаваха езерото, толкова по-тъмно ставаше наоколо — дърветата се издигаха невероятно високо и закриваха върховете на планините, а слънчевите лъчи не можеха да пробият през короните им. От пораженията по тях се виждаше колко много бе наваляло: клоните им бяха прекършени от снега, а кората им беше обелена на трийсет-четирийсет стъпки нагоре по дънерите. Близо до езерото цареше злокобна тишина. Не се чуваше съвсем нищо — нито птичи песни, нито плясък на водни птици, кацащи върху водата. Не се чуваше нищо друго освен тежките им стъпки и още по-тежкото им дишане, а от време на време — пукот от топящия се сняг наоколо.
Първото нещо, което усетиха, когато пред очите им се надигна мъглата над езерото, бе зловонието — всичко наоколо вонеше на мърша. Тежката смрад на гниеща плът се смесваше с боровото ухание във въздуха, така че им беше трудно да дишат, докато се приближаваха към брега. Миризмата на кръв, с характерния привкус на желязо, сякаш извираше отвсякъде — от земята, от водата и от небето."
Препоръчани теми