Овладявяне на ревност

Много съм съгласна с това.
Години наред виждах нечовешките сцени на ревност  от баща ми към майка ми. Подкрепени с побойща и ужасяващи неща за едно дете...Поводите - абсолютно безпочвени. Някой я гледал в автобуса (киното, театъра,...). Не ѝ позволяваше да работи на места, където има мъже. Парфюми, грим и бижута също бяха табу. Караше я да ме води с нея на работа всеки ден...Ако закъснее с 5 минути и е била до магазина, примерно...по-добре да не продължавам. Следеше я, причакваше я и следваха шамари заради абсурдни ситуации. Помня как веднъж по средата на предствавлението в цирка, си тръгнахме внезапно, а той я риташе по стълбите, отново, защото някакъв мъж я бил загледал. А тя беше бременна с брат ми. След 11годишенбрак, майка ми намери сили да си тръгне, въпреки, че го обичаше. Мисля, че и той я обичаше, но ревността му опустоши връзката им. Както и да е...
...Много се тревожех, че ще попадна на такъв мъж. Всичко, на което бях свидетел в детството си, беше оставило сериозен отпечатък в съзнанието ми. Години трябваше да минат, за да се освободя от тези страхове. Слава на Бога, ММ се оказа достатъчно широко скроен. Не ми е давал поводи (въпреки негови колежки, които са се държали доста фриволно с него), нито пък аз на него.  Някак си, взаимно сме се оперирали от това чувство.  Но в началото на връзката ни, аз се плашех от сянката си. Дали не закъснявам, дали съм облечена подходящо, дали това или онова...т.е. всичко, което можеше да бъде повод за ревност, аз го бях "пренесла" със себе си в моите отношения с мъжа.

Тигги М. съжалявам, че си преживяла това като дете.
А поста ти ме върна към кошмара. Като изключим побоя, който пък беше добре компенсиран с вменяваме на вина, обиди, психически тормоз...Все по-рядко се обръщам назад, не искам. Радвам се,  че почти успявам. Не съм щастлива в момента, не съм нещастна, но съм спокойна. Това спокойствие, облекчение от всичко,което си описала, не го заменям с нищо. И да, на моменти се усещам как все още правя някои неща със страх по навик, оглеждайки се. Като се усетя, че не е нужно вече..абе тъжна работа.

К'во стана? Овладя ли авторката тая ми ти пуста ревност или да? 🙃

Справям се за сега.

р

Е и?
Кво ако пак стане така?
Ще се обесиш?Ще се удавиш?Или ще се метнеш под влака?
Нищо от това няма да направиш,животът ще си продължи така или иначе,тъй,че къв е смисъла да скапваш настоящето с мисли за миналото?

Разбирам ти предубежденията, но в крайна сметка наистина гаранция няма за нищо. Не си късай нервите за неща, които могат да се случат, могат и да не се. Поне аз това си го повтарям, когато и аз изпадна в такива съмнения.

Ревността е страшно нещо. Един ревнив човек може всяко нещо да превърне в повод и причина да ревнува.......

Никога не съм била ревнива, ама никак, даже са ми вдигали и скандали за това. Аз съм темерут абсолютен. Изневерявали са ми, два пъти са ме зарязвали заради друга ( за толкова знам поне ). Първия път бях на 20 и ме зарязаха заради жена с 15 години по-голяма от мен, че и без зъби почти, омъжена и с две големи деца. Никога не съм подозирала дори, че става нещо, а то е бло през цялата ни връзка.Не можех да повярвам, сринах се, ама се и изправих. От тогава ако някой иска да си ходи, или да ходи при друга, просто вдигам рамене и толкова.И не знам защо това толкова вбесява някои мъже, явно се очаква някаква драма, или им е неприятно, че не могат да манипулират със заплахата, че ще си тръгнат. Не следя телефони, не ровя във фейсбуци, не търся кой какво му харесва, или той на кого харесва неща ( щото и такива има ), не ме интересува с кой си пише, не питам кой звъни, давам пълна свобода. Той от своя страна ми казва сам всичко, без дори да питам. Отказвам да ревнувам и отказвам да бъда ревнувана. Само да усетя нещо такова и директно пътния лист. Има хора всякакви, има и такива, на които им харесва да бъдат ревнувани.