Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Отговори
  • Мнения: 2 366
Темата е И за кучкари, И за котколюбци, И за всички загубили домашен любимец - без значение какъв е бил той (котка, куче, папагалче, зайче, рибка).

1. На колко години почина той? От какво? Неочаквано ли беше или знаехте, че дните му са преброени?
2. Какво направихте с телцето му?
3. След колко време си взехте нов домашен любимец? От същия вид ли взехте или котколюбец си е взел куче например?
4. Как се справихте със скръбта, загубата, болката?
5. Моля ви, ако можете, дайте снимки на изгубения домашен любимец и кратко описание на нрава му, за края и каквото ви се пише.




Пускам темата защото скоро ще изгубя моя котарак. Ние сме на 19 години (над 12 - 15 години се броят за стари). Апартаментен, без досег с външния свят, некастриран, без ваксини.
Преди два месеца му се поду и затвори едното око. Не стана ясно защо - запушен слъзен канал, проблем със зъбите или друго. Резнаха го, но направи абсцес (отравяне на кръвта). Вероятно е замърсил раната от тоалетната с пясък.
Втори път го рязаха, сложиха ни фуния за около месец. От инжекцията антибиотик без пробиотик хванахме и микроспория.

Изследванията ни показаха чернодробна и бъбречна недостатъчност. Пием хапчета и прахчета, но времето ни е преброено.  

Как се продължава след това?





Винаги ще съм благодарна на момичетата от котешката тема! Те бяха до нас когато ни беше най - тежко и трудно. Дават съвети, критикуват, споделят опита си, помагат.

Последна редакция: ср, 15 май 2019, 22:07 от Зуки Су

# 1
  • Мнения: 2 187
Ми продължава се.... животът продължава.
15 години имах най-прекрасното куче. Почина от старост в съня си, щастлив и обичан. Още не съм си взела друго куче, защото работим и няма кой да го гледа като предишното. Знам обаче, че като се пенсионирам ще си взема.
Един съвет - не го мисли толкова сега, наслаждавай се на моментите ви заедно.

# 2
  • София / Пловдив
  • Мнения: 8 118


1. На колко години почина той? От какво? Неочаквано ли беше или знаехте, че дните му са преброени?
2. Какво направихте с телцето му?
3. След колко време си взехте нов домашен любимец? От същия вид ли взехте или котколюбец си е взел куче например?
4. Как се справихте със скръбта, загубата, болката?
5. Моля ви, ако можете, дайте снимки ...

Изтубих любими и котка и куче. Пекинез и сиамка, неразделни 💗 винаги ще останат в сърцето ми!

1.Кучето си отиде на 8г. Нападна го немска овчарка, стана за секунди... познато куче, от блока... не съм си и помисляла, че е възможно.
Котката си отиде за седмица, тумор на матката... още съжалявам, че не я кастрирах. Но беше преди мнооого години. Хапчетата срещу разгонване бяха модерни... 🙄
2.Оставих родителите ми да ги погребат... нямах сили аз...
3.Друго куче си взех близо 20 години по-късно... съжалявам, че чаках толкова. За котка още не мога да се реша...
4.Не се справих... сънувах ги и страдах за тях близо 20години... с новото куче сякаш намерих покой... но още плача за любимото си приятелче 💔
5.Снимки нямам сили да пускам...

# 3
  • Козлодуй
  • Мнения: 2 921
Много страдам все още и не мога да отговоря на въпросите точно.
Загубих януари моята котка след дълга борба с тумор на млечните жлези на почти 17 години (тази година щеше да ги навърши )

# 4
  • Мнения: 304
Предстои ми много скоро. Не знам как ще се справя. На 11 е моето куче, неизлечимо болно с усложнения. Винаги съм си мислела, че ще взема лесно решението да я приспя, но все отлагам. "Още не е толкова зле", "Вчера едва се мъкнеше, но днес се радва и е по-добре"... И т.н. Пие по една шепа лекарства  и я виждам как гасне все повече всеки ден. За три седмици стана кожа и кости. Не е тя. Лекаря все ме пита яде ли- яде ама трябва ли да чакам да стане наистина много зле или да й го спестя. Не знам какво да правя, т.е. знам какво , но не знам кога- кога му идва времето на това решение? Кога не е прекалено рано или късно. Разкъсвам се, задушавам се, плача всеки ден. Няма радост вече когато я погледна, само тъга и чувство за безнадеждност.

# 5
  • София
  • Мнения: 140
Съгласна съм, не се преживява...
Приспах моята София (коте) на 27.11.2017 г. заради тумор на тазобедрената става. Тогава беше на 9г. и половина - ужасно глезена, обожавана, кастрирана, живяла винаги в апартамент, хранена само с качествена храна, ваксинирана, обезпаразитявана и не боледувала от нищо никога преди това. Един ден тъкмо тръгвахме за почивка и товарехме багажа в колата  (сестра ми щеше да идва да я гледа) и й казвах чао, когато забелязах, че куца. Реших, че е се е ударила някъде, въпреки че беше доста мързелива и не скачаше нависоко Simple Smile, но за всеки случай минахме през ветеринарната клиника, за да съм спокойна. Уви, оказа се тумор. Колко съм се обвинявала, че не съм я усетила по-рано - беше поотслабнала тогава, но винаги апетитът й намаляваше през лятото и въобще не го бях отразила като фактор. Ветеринарите ме убеждаваха, че когато й да го бяхме открили, нямаше да има лечение - на такова място е, че операцията е невъзможна (щеше да загуби крак, опашка, част от таза си, без гаранция, че няма разсейки), а химиотерапията при котките все още не била достатъчно напреднала и общо взето не давала резултат. И така- гледахме я още 4 месеца след това, точно като при brainbug - тя буквално изчезваше пред очите ми, пиеше шепа лекарства, хранех я само от ръка, понякога насила почти, молех й се като на дете да хапне поне една две хапки, купувах всяка консерва, която намирах по зоомагазините, за да може поне нещо да опитва. Помня каква радост изживях когато й дадоха едни хапчета, от които тя живна, даже започна сама да търси храна, толкова надежда ми даде този момент, въпреки, че лекарите ми казваха, че е просто временно подобрение. В един момент туморът стана твърде голям, започна да притиска дебелото й черво и не можеше да се изхожда. Ходихме на клизми всеки ден в продължение на две седмици, пиеше огромни дози слабителни и пак- всяко изхождане ми даваше криле, а знаех, че я мъча...Когато и това спря да действа просто го видях в очите на лекарката, която я следеше - вместо съжаление и подкрепа вече имаше безсилие. Разбрахме се, че ще взема този ден, да се сбогувам с нея и ще я заведа на следващата сутрин да я приспим. Последната вечер не спах, гушках я, галих я, говорих й и пак не се почувствах готова никога. Не мисля, че има правилен момент за такова решение- когато и да го вземеш, усещането е, че е твърде рано, че можете да сте заедно поне още малко.
Нещото, за което най-много съжалявам, е че не си я взех да я погреба. Беше обмислено- живеем в блок, можех да я погреба в градинката, но наскоро бях видяла изровен от кучета скелет на коте и не исках това да се случи с нея. И въпреки това, моментът в който тръгнах и оставих безжизненото й телце там, на металната маса, само, сред чужди хора, ме съсипа и ме преследва и досега.

Все още ме стяга гърлото и очите ми се пълнят със сълзи при всяко споменаване, снимка, на рождения й ден (1 юни), на датата, когато я диагностицираха,  на датата на смъртта й... Този пост го писах сигурно 40 минути с прекъсванията за плач Simple Smile  Сънувам я често- оздравяла, успокояваща ме, че всичко е наред. Друг любимец си имаме- куче, Аря, онзи ден стана на 6 години Simple Smile И нея я обожавам, но по никакъв начин не замества или намалява болката от загубата. То е все едно да имаш две деца, всяко си има негово си място в сърцето ти. Само дето вече като кихне, веднага е на лекар. Сутринта даже ми се стори, че са й подути лимфните възли, та ще се водим на преглед пак Simple Smile
Друга котка едва ли ще си вземем скоро, аз съм с доста сериозна алергия към кучета и котки по принцип, и с астма - към тях двете си изградих нещо като имунитет с годините, с помощта на лекарства, сериозна хигиена и ограничаване на гушкането и целуването, доколкото е възможно , но ММ не иска да чува за нови космати придобивки, защото, цитирам, "не му се ходи пак до Пирогов посред нощите" Simple Smile  "Компенсирам", ако може така да се нарече, като помагам на бездомни животинки (храня, обезпаразитявам кучета и котетата около блока, при нужда ги водя на ветеринар, съдействам за намиране на дом, помагам финансово на хора и организации, такива неща). Но се старая да не се обвързвам емоционално твърде много, макар и да не е никак лесно.

Последна редакция: чт, 16 май 2019, 13:53 от mimsko

# 6
  • Козлодуй
  • Мнения: 2 921
Недейте така не мога да спра да плача

# 7
  • на брега на морето
  • Мнения: 3 853
Справяне със загубата? Такова нещо няма. Плачеш, страдаш, целуваш снимките и това е. Създаваш възможно най-добра и спокойна обстановка за Бегинс. Това е, което у вас можете да направите със свои сили. Ако му ревете и охкате непрекъснато направо го натоварвате повече. 
Не отлагайте и не пропускайте посещения във ветеринарния кабинет, четете в нета за действията на изписаните лекарства и ги прилагайте правилно.

# 8
  • Мнения: 447
Имах куче, йоркширски териер. Почина преди почти 5 години, още ме боли и няма да мине.

1. На колко години почина той? От какво? Неочаквано ли беше или знаехте, че дните му са преброени?

Беше на 5 години. Наложи се да го оставим за няколко дни в хотел за кучета - за първи път. Ситуацията беше сложна, нямахме избор. На втория ден са допуснали друго куче да го убие.

2. Какво направихте с телцето му?

В Пловдив по това време имаше легално гробище за домашни любимци - в най-големия гробищен парк в града. Там го погребахме и си лежи и до днес.

3. След колко време си взехте нов домашен любимец? От същия вид ли взехте или котколюбец си е взел куче например?

Не си взех нов любимец. Понякога ми се иска, но... много ми е мъчно за Инди. Имам осиновено куче на работата, дистанционно осинових още едно в приюта на "Верен приятел" и помагам за спасяване и задомяване на бездомни животинки - кучета и котки.

4. Как се справихте със скръбта, загубата, болката?

Просто не успях да се справя. Стане ли дума за Инди, треперя от болка и гняв.

5. Моля ви, ако можете, дайте снимки на изгубения домашен любимец и кратко описание на нрава му, за края и каквото ви се пише.

Беше красиво, нежно, любвеобилно и безумно смело кученце като всеки йоркширски териер. Сигурно тази смелост му е коствала живота. Вероятно нещо се е сдърпал с по-голямото куче. Никога няма да разбера. Собствениците на въпросния хотел - "Доги Делукс" (Doggy Deluxe) отричаха да е починал при такива обстоятелства (според тях "май бил получил инфаркт"), но аутопсията доказа друго.

# 9
  • The Big Apple
  • Мнения: 20 856
Година мина и малко повече, болката не отшумява, все по-трудно става, всичко ти напомня за него.
Няма да ги забравим, те винаги ще живеят в сърцата ни и вярвам, че един ден отново ще го видя, той беше моето съкровище, първото животно, което обичах от все сърце и приех за част от семейството и не само аз и мисля единственото такова... Загубата бе тежка и неочаквана, отиде си за секунди, а преди 5 минути го галех в леглото си.... Това не се преживява, просто се хващаш за нещо, в нашият случай решихме да дадем шанс за добър живот на едно улично страдалче, грижим се за него и то ни радва, и на него и на нас ни беше трудно да свикнем да съжителстваме, но сега вече всичко се нормализира, стараем се нищо да не му липсва и сме напълно наясно, че той никога няма да замени Топче по абсолютно никакъв начин, но поне има шанса да живее добре, за разлика от други бездомни душици, кожа и кости беше хайвана, жалка гледка.

# 10
  • Мнения: 30
Ето я и моята история:

Скрит текст:
1. На колко години почина той? От какво? Неочаквано ли беше или знаехте, че дните му са преброени?

На осем години.Бях извън града и моя приятел ми каза,че ветеринаря му направил изследване и установил,че е болно.Започнал да му бие инжекции и след втората инжекция е починало в съня си.За мен кучето си беше здраво.Разбрах за загубата няколко дни след смъртта и, по пътя ми за вкъщи.Когато тръгвах оставих едно здраво и жизнерадостно куче,а като се върнах купичките ги нямаше вече...

2. Какво направихте с телцето му?

Майка ми и приятеля ми са увили телцето в одеалцето,на което тя спеше и са и направили символично погребение в близката горичка.Отгоре са поставили кръст и камъни,за да можем да се ориентираме къде е.

3. След колко време си взехте нов домашен любимец? От същия вид ли взехте или котколюбец си е взел куче например?

Аз прибрах едно коте от улицата още докато си имах кучето и след смъртта все още си гледам котето.Преди две години осинових голямо куче на 3 години,но нещата не се получиха.Имаше си свой характер и си го налагаше по свой начин.С приятеля ми не спирахме да се занимаваме с него,но не се получаваше.Било е гледано навън,което беше скрито от мен и го разбрах в последствие.Беше свикнало да бяга по цял ден,а жената,от която го взех каза,че било кротко в апартамент и нямало проблеми.Кучето се опитваше да скача през прозореца и всячески се опитваше да се отскубне от всякакъв повод.Накрая е бутнало комарника и е скочило от първия етаж.По това време сме били на работа.Но съдбата си знае работата.Жената,от която го взех го е издирила и си го е прибрала.Разбира се,че ме обвини,че лъжа,но тя прекрасно знае кой в крайна сметка излъга,че кучето е домашно(нищо,че е ловджийска порода и също е избягало от предните стопани).През цялото време си мислих за моето куче и как никога не би ме предало за каквото и да е,скачайки от терасата! Бях много ядосана,че ми отнеха най-вярното,лоялно куче на света и за какво? Дори не поисках да потърся жената отново,за да питам как е кучето.Не ме интересуваше просто.Моето куче беше готово на всичко,за да е близо до мен и не би ме изоставило за нищо на света.Знам го,защото моето куче се доказа във времето и то без да го искам от него.Кучето ми почина преди три години и не съм готова да дам шанс на друго куче все още.

4. Как се справихте със скръбта, загубата, болката?

Не мога да се справя и до ден днешен.Но това,което наиатина ми помогна поне малко беше една група във Фейсбук.Около 5000 човека американци,които постват своите истории и взаимно си помагат.Писах си с доста от тях,които са минали през същото.Изпитах истинско облекчение,когато много от тях започваха да разказват своите истории.Тогава разбрах,че не само аз изпитвам същото и че не съм сама в болката си.И до ден днешен загубата на моето куче е най-лошото нещо,което ми се е случвало.Дете съм на разведени родители и минах през доста неща като малка,а след това изгубих и някои мои близки.Но нищо не може да се сравни с тази загуба.Ходих и за психотерапия,защото смъртта на кучето ми се отрази просто катастрофално.Още на първото беседване и психолога ми обясни защо толкова трудно преживявам загубата на кучето ми.Четох много информация как да се справя и реших да напиша писмо,което адресирам до моето куче и вътре да и кажа неща,които не успях да кажа..Представям си,че тя ще ги прочете.Всъщност този метод помага,но за кратко.Писмото е украсено с разни неща и стои в един шкаф,но не смея да го прочета.Вече спрях да се опитвам да се справям с болката,а просто се отдавам,за да мине.Чакаме бебе скоро и се старая да не мисля за кучето ми,защото ми е много мъчно,но просто порива е доста по-силен от мен.Вечерно време си я представям и плача тихо,за да не ме чуе мъжа ми и да се притесни.

5. Моля ви, ако можете, дайте снимки на изгубения домашен любимец и кратко описание на нрава му, за края и каквото ви се пише.


Феноменална.Нежна,внимателна,изпълнена с много любов.Вярна,лоялна,жертвоготовна за мен.Обичаше ме повече от всичко.Беше любов от пръв поглед.Бях на 16,когатоя видях обява в интернет,че се подарява.Беше в друг град в северна България.Тръгнахме,а колата се развали.След това втори път тръгнахме,пристигнахме късно вечерта.Останахме да поспим за час-два при стопанката и в три сутринта тръгнахме обратно.Прекрасен мил спомен за нашето запознанство.Сама се научи да ми дава лапичка.Стопанката и звънеше след това да пита как е кученцето.Много мила жена.После ходихме с внучка и и кучетата на плаж.Очите ми се насълзяват при всеки един спомен за моето куче.Мислих,че с времето минава,но изобщо не е така.Донякъде свикваш да не мислиш постоянно за това,което пак е нещо.

# 11
  • София
  • Мнения: 23
Привет,

Аз все още не съм се справила, и едва ли някога ще се справя.

Моята Маца си отиде на 12-ти този месец, преди няколко дена,
и аз просто не знам къде се намирам. Беше на 15 години, с напреднал
рак на млечните жлези. Беше ми като дете, член на семейството, мила,
добронравна, гальовна. Никога няма да я забравя и винаги ще ми липсва,
знам със сигурност, както не съм забравила и ми липсва кучето ми, което
вече 23 години го няма.

Не знаех колко точно й остава, но ми беше ясно, че може би няма да е много.

Сложихме я в една хубава голяма кутия (тя много обичаше кутии), и я погребахме
в католическите гробища, в нещо като малка горичка.

Първо си мислех (докато ходехме по лекари), че никога повече не искам да имам
животинка, но сега...Не че с нова котчица бих запълнила липсата и загубата, а просто
ние (аз и моето семейство) сме така устроени, обичаме котки и кучета, и не знам...Но
трябва да мине време, повече време.

Нямам нейни снимки на този компютър, но беше класическо тигърче, европейска
късокосместа.

От много хора чух пренебрежителни коментари "това е просто една котка"...
Ако към животните си безразличен, каква е гаранцията, че към хората не си...?

Последна редакция: пн, 16 сеп 2019, 14:44 от titicaca

# 12
  • София/Испания
  • Мнения: 930
Съболезнования за загубата!

# 13
  • София
  • Мнения: 23
Благодаря за подкрепата!
Наистина е много тежко, допреди малко четох темата на момчето с кокерчето
и направо, както казва то, станах леш:((

И въпреки че от известно време съм обърнала поглед към езотериката и по-особеното
разбиране на живота, в момента не ми помага особено, повтарям си, че такава програма
съм си избрала и че това са уроците, които трябва да науча...ама нейсе.

# 14
  • Козлодуй
  • Мнения: 2 921
titicaca, съболезнования и от мен. Въпреки че сега гледам две котета никога няма да забравя моята малка обичливка Мърки обичам я с цялото си сърце - много мила и умна котка беше Simple Smile

Общи условия

Активация на акаунт