Здравейте! Не знам изобщо от къде да започна с проблемите си, но ще се опитам да съм достатъчно ясна без да съм прекалено описателна.
Аз съм млада майка, на 27 години, имам дъщеричка на годинка. Имам проблеми в отношенията с партньора си, които от своя страна отключват у мен и други страхове и съм на ръба на депресия. Имам история на депресия, лекувана медикаментозно в продължение на 3 години преди да срещна партньора си и знам, че ако не получа помощ и не поговоря с някого ще стигна отново до там, а не искам. Ще се опитам да обясня ситуацията накратко.
С партньора ми се запознахме преди 3 години онлайн и нещата доста бързо стигнаха до сериозни отношения, като той беше главния инициатор да се случи всичко с такава скорост. Аз разбира се, съм била съгласна с това развитие, но в последствие осъзнах, че може би е трябвало отношенията ни да се развият по-плавно във времето, за да имаме време да се опознаем истински. Заживяхме заедно доста скоро, той започна да говори за деца доста скоро и така - забременях. Колкото бях щастлива, толкова ме беше и страх, защото не бях сигурна в чувствата на мъжът до себе си. До момента, в който не родих дъщеричката ни, той не беше произнасял думите "обичам те". Показваше ми привързаност - да, грижеше се за мен, но имаше нещо което ми липсваше. Знаех, че е "наранен" от предишната си приятелка (с която до днес са колеги в работата), неведнъж ми беше казвал, че не може да се почувства истински щастлив, не защото тя му липсва или иска да се върне при нея, а защото просто не изпитва вече почти никакви чувства и малко неща са способни да го накарат да се чувства добре - малкото от които съм аз. Той е доста затворен човек, интроверт, но много интелигентен, трудно създава приятелства, трудно изразява емоциите си. Но с него се разбираме дори с поглед, чувстваме се комфортно един с друг и това се усеща и от двама ни.
Бременността ми беше тежка, особено през първите 5 месеца имах постоянни неразположения, стигна се до това да лежа в болница за задържане. Той сякаш беше изпаднал в ступор от цялата ситуация или притеснение, не знам, но моето недобро физическо състояние сякаш беше единственото нещо в ежедневието ни в даден момент. Новината за детето, естествено, накара мен и семействата и на двама ни да помислим за сключване на брак. Той обаче заяви на мен и цялото си семейство на масата на Коледа, след като му се падна късмет от баницата "сватба", че "никога няма да се ожени". След този случай, в който се почувствах изключително зле, ми е казвал тези думи още няколко пъти. Искала съм да разбера защо. Аз разбирам и приемам отношения без подпис, но някак си винаги ми се е искало да изживея мечтата да бъда булка. Нямаше да е проблем липсата на брак, ако не ми бе заявено с такава острота и обяснението когато съм искала такова е било - "защото е тъпо", "бракът не ми е цел в живота, никога не съм си мечтал за сватба", "няма смисъл от брака", "какво ще се промени" и подобни. По-късно разбрах от него, че когато е бил 20 годишен е предложил брак на момиче, което му е отказало и това доста ме нарани... Към края на бременността ми, когато вече активно търсехме да закупим собствено жилище, аз започнах да получавам паник атаки и започнах да вярвам, че той ми изневерява. Вечер почти не си говорехме, той работеше до късно, ходеше на фитнес, прибираше се, вечеряхме, пускахме си да гледаме нещо и той работеше на компютъра паралелно, аз заспивах и това беше времето ни прекарано заедно. Никакви разговори, почти никакви физически контакти. Когато нещата за мен излязоха извън контрол го конфронтирах и получих уверение, че всичко е наред и не ми изневерява. Няколко дни по-късно открих смс на таблета му (синхронизиран с телефона му) адресиран до жена, с нецензурно съдъражние. Не си спомням много от това което се случи после. Крещях, удрях го, чупих, исках обяснение. Това, което ми каза, бе, че нищо не се е случило, освен размяната на съобщения и две кратки срещи след работа за по кафе, продължило е месец, жената познава отдавна, но не са се виждали до този момент, тъй като тя не живеела в страната и когато се е върнала го е потърсила първа, той е пропуснал да и каже, че е обвързан и чака дете, бил е любопитен да я види и толкова. Разкайваше се истински. Аз доста време обмислях да го напусна, но така и не го направих. реших, че можем да се справим и да осигурим на детето ни здраво семейство. И така, тя се роди. Той е прекрасен баща. Купихме си апартамент. Започна да ми показва любовта си по-активно, да ми казва че ме обича. Но тук започва истинския ми проблем. Аз не му вярвам. И съм му го казвала. Водили сме хиляди разговори, изпадала съм в уасжни състояния пред него, но той ги понася, прегръща ме и се разкайва, помага ми да се събера. Но аз имам почти постоянни натрапчиви мисли относно случилото се, както и относно предишните му приятелки. Започнах да съм мнителна за всичко, за бившата му колежка, за други жени, с които е бил. Започнах да се ровя и да проверявам, открих в телефона му албуми със снимки с всичките му приятелки преди мен. А с мен осъзнах, че има едва дузина снимки за 3 години, когато посикам да се снимаме, той винаги прави физиономия, става нетърпелив, личи че го прави от беля. А снимките с всички останали са - целувки, усмивки, той държи телефона за селфи... Нараняват ме тези неща, които откривам колкото и глупави и маловажни да изглеждат отстрани. Обяснението му е, че не обичал да се снима... Изтри снимките с бившите. Но мен продължава да ме гложди всичко, изпитвам ревност и страх, образите на това как е щастлив с другите и как е искал да се ожени преди, изникват в главата ми докато правя ежедневни неща. Получавам сърцебиене, потя се, причернява ми, не мога да си поема дъх, треперя и плача. Говорила съм с него, знае всичко това. Говорила съм и за раздяла, но отказва да ме пусне. Честно казано и аз не искам наистина да се разделим, обичам го, но искам този кошмар да спре. Говорили сме и отново за сватба - извиниявал ми се е многократно, за начина по който ме е наранил с думите си и острата си реакция и ми обясни, че е променил мнението си и е мислил за сватба с мен, но иска да дойде подходящия момент (каквото и да означава това)... а мен ме мъчи, че това ще е сватба насила, защото аз искам и защото така трябва.. и ще е след детето, след реалното обвързване и след думите му "никога няма да се оженя за теб", които кънтят в главата ми.
Всичко това ме измъчва ежедневно, дори когато се стягам и имам и добри дни, в които успявам да съм усмихната и да полагам грижи за детето ни. Усещам, че се лишавам от ценни моменти с нея, да се измъчвам и самонаранявам, но не мога да се овладея сама. Не мога и всеки ден да му говоря за миналите му грешки, при положение, че за момента се старае да се поправи и ако аз винаги изваждам мръсните стари ризи, няма да доведе до нищо добро, дори да ми казва, че ще ме изслушва винаги. Покрай тези проблеми в главата ми винаги се развиват страшни сценарии - страхувам се за здравето на детето, на родителите ми, много често сънувам кошмари и дядо ми, който почина преди да има възможнстта да се срещне с правнучката си. Изтъкана съм от страхове и минало и не знам как да го превъзмогна, мисля че имам нужда от терапия, но не знам към кого да се обърна, а и нямам голяма финансова възможност.
Благодаря ви, ако сте ме изчели и ако можете да ми помогнете, ще съм изключително признателна!