Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 385

  • 31 759
  • 738
  •   1
Отговори
# 735
  • Мнения: 20 905


Момичета, ето превод на разказа от бр.28 на списание Kafasına göre. Надявам се скоро да имаме и превод от турски, от Варна.

Към момента превод от руски - Light /Свети/:


Безвремие
Енгин Акюрек

Скрит текст:
Времето е най-добрият писател.
Всеки път той пише великолепен завършек.
Чарли Чаплин - Limelight (1952)

Нашето запознанство продължава един час и тринадесет минути.
Откъде знаех ли? Без да мисля за времето, бях изцяло там, нито миг не останах извън. За да изпитам чувствата си, имах нуждата да погледна екрана на телефона. Влюбен ли бях или новото познанство ме канеше на непознато пътешествие?

Вероятно бях на върха на скала и с една грешна стъпка можех да се плъзна надолу. Химия, наречена адреналин, сковаваше цялото ми тяло. Дихание, което не бях усещал преди, властваше над гласа и сърцето ми.

В едно от кафенетата на улица „Багдад“ преживях най-обикновения в света момент на запознанство. Важно съвпадение, свързващо времето и мястото заедно. Дълбочината е вътре в простотата, а вътре в дълбочината се намираше формата на взаимоотношения да плаваш в плитчини.

Тя седеше срещу моята маса. Седеше сама, спокойно, с гръб към вятъра. Не обръщайки внимание на факта, че косата й се вееше, тя пиеше кафето си и макар и с едно око, четеше книга. На първо място ме привлече корицата на книгата, която държеше в ръцете си. Когато махна книгата с интересна корица, аз се запознах с едно пламтящо лице, дълбоки очи и глас, още по-топъл от лицето й. Красотата й се открояваше. Изражението на очите й свързваше външния свят с душата й, лицето, от което тя махна книгата, приветстваше вятъра, мен и другите маси. На лицето й имаше топла, много топла усмивка...

Тя елегантно взе в дланите си книгата, която четеше, вдигна глава и ме погледна.
- Вероятно книгата ви заинтересува?
Моите погледи към нея, докато я разглеждах, бяха различни от погледите , предизвикани от книгата.
- Да, много интересна корица. И никога не съм чувал за автора досега.

Липсата на информация за автора ме дразнеше. Бихме могли да стигнем до състояние на леко предястие на нашия разговор, когато можем да поговорим за най-популярните книги на писателя, за книгите, които ще бъдат написани.
- Тейлър Харис, аз наистина обичам този автор.

И аз много исках да обичам. Под масата в дланите си държах телефон, с който започнах малко търсене, сякаш правех нещо тайнствено, без да гледам, се опитах да събера информация за автора.
- Ако ме посъветвате, ще я взема.
- Съветвам ви . Особено обичам тази книга.
- Това роман ли е?

Романът на Тейлър Харис „Безвремие“, написан през 1997 г., осигури познанството ни. Още по-интересно от заглавието на книгата беше корицата й, тя толкова красиво обясняваше безвремието, че ако книгата беше попаднала пред очите ми преди това, определено щях да я купя и прочета. Пожълтелите страници и изтърканата корица на книгата сочеха, че книгата е публикувана отдавна.
- Това вероятно е старо издание?
- Книгата е издадена през 1997 г. Преди много години я купих от антиквар. Мога да кажа, че това е моята книга, която стои до главата ми в леглото.

Много ми се искаше да знам за какво разказваше книгата и сложил книгата до възглавницата на леглото, да заспивам до нея като приказен герой. Чиста душа, гореща тишина и сърце, което е достатъчно за цялото човечество. Вероятно те бяха се обединили, пленени в нейното тяло. Красотата вътре се виждаше без никакви усилия.
- Заповядайте, ако искате да погледнете...

Ръката, протягаща книгата, се превърна във вълшебна. Не можах да изпусна тази възможност.

Краката ми съобразяваха по-бързо от ума ми, дори по-бързо от чувствата ми, отправяйки се към ъгъла на госта. До нея на масата имаше свободно място. Стоейки като покорител на връх, аз гледах отгоре корицата на книгата.
- Ще седнете ли?
- Благодаря ви.

Краката, акустирали до масата, хвърлиха цялото ми тяло на празния стол. Тя протегна ръка, също толкова топла, като лицето й:
- Казвам се Ебру.
- Винаги се обърквам с имената, ако случайно ви нарека Бурджу, не го разбирайте погрешно.

Какво глупаво изречение направих в началото на познанството си!
- Бурджу?
- Това име не се крие в подсъзнанието ми. Ако името ви беше Бурджу, много вероятно бе да ви нарека Ебру.
- Интересно.
- Това всъщност е игра, в която играе мозъкът ми.

Над трапчинките имаше усмивка. Малък сигнал, че можем да водим разговор.
- Искаш ли нещо за пиене?
- Добре, ще пия чай.

Запознанството ни продължава 10 минути и 25 секунди. Най-красивият разговор в света докосваше устните ни. Бях сразен, сякаш години наред бях на една и съща маса с нея. Ако вятърът развяваше косата ми, то вътре в мен предизвикваше гъдел. Преживявал съм този момент на върха на скалата, докато вятърът гали лицето ми. Сега нямаше нито връх, нито скала. Маса, топла душа и елементарен разговор.

Отпих глътка чай, съответстващ на съдържанието на разговора. Телефонът ми, макар и без звук, крещеше болезнено. Преди пет минути се влюбих, но все още бях на позицията на гост на масата. Вежливо взимайки телефона от масата, излязох от кафенето на улицата. Разговаряйки по телефона, се почувствах гол, сравнявайки с приказните изречения, които построих малко по-рано, думите, изливащите се от устата ми думи сега, показваха душата ми много грозна. Не исках да се виждам така - гол и грозен. Изтощен от въпроси без отговор, аз бях антигерой, говорещ по телефона безсмислени изречения. За да се върна на масата, беше необходима силна нагласа.
- Да поговорим по-късно? Затварям...
- Кажи ми кога? Винаги правиш едно и също нещо!

Изречението ми отрази безпокойството на онези, които не разбираха края на връзката:
- Ще поговорим по-късно...

Връщайки се към масата, изключих телефона с вълнение и влязох в кафенето. На масата нямаше никой. Романът лежеше близо до чая, който пиех. Погледнах към мивката, опитвайки се да разбера къде е тя и се върнах в ъгъла за гости. Минаха петнадесет минути и четиридесет и пет секунди. Проверих всяко кътче в кафенето. Тя беше взела чантата и си е отишла. Може би й се е наложило да си тръгне. Чаят, който чакаше да бъде изпит, романът и аз. Чакахме я.

Нашето запознанство навърши 3 месеца, 20 часа и 13 минути. Липсваше ми. Нейното съществуване бе проникнало в моите мечти, разговори, в промеждутъците на вдишванията. Всеки ден ходех в едно и също кафене с надеждата да върна книгата, сядах на една и съща маса, опитвайки се да извлека от страниците на книгата смисъла, подходящ на ситуацията. Вече станах собственик на ъгълчето за гости. Когато четях най-любимите страници на романа, един шепот оставяше топлина отначало в ушите ми, а след това и в душата ми.
- Здравей.

Нейният глас. Присъствието на този глас издигащ ме до облаците, се стовари на масата ми. Липсата е такова нещо, както изглежда.
- Здравей...

Беззвучно дадох отговора на гласа, който се стичаше в душата ми.
- Здравей.
- Не се страхувай, не си полудял и не виждаш призрак.

Разговарях сам със себе си, отстрани приличах на луд. Довеждайки до шепот, зададох въпроса, останал в главата ми:
- Защо си тръгна?
- Не си тръгнах. Ти ме отпрати.
- Как така?
- Аз съм героинята на написания от теб разказ.
- Не разбрах.
- В написания от теб разказ нямаше край, изпращайки ме, ти всъщност искаше да напишеш края.
- Липсваш ми ...
- Отпрати ме от кафето, защото ти липсвам?
- Да започнем отначало?
- Добре.
- Искаш ли да променя наименованието на романа?
- Ти си авторът.
- Да започнем.
- Здравей, казвам се Бурджу.

Започвайки нова страница, написах: "Нашето познанство е от десет минути ..."[/color][/i][/b]

Благодаря ви момичета! smile3525 smile3525

"Опасна" тема е подхванал Енгин. Thinking

Така "тънко" описва проблема. Heart Eyes

# 736
  • Мнения: 23 103


Цитат
"Опасна" тема е подхванал Енгин.
Хармония  Two Hearts за пореден път Енгин ни поднася един красив, смислен разказ. Накрая не можах обаче да не се засмея - философски разказ с неочакван край.

# 737
  • Мнения: 20 905



Цитат
за пореден път Енгин ни поднася един красив, смислен разказ.
newsm10
Добре му се получава. Heart EyesИ е още по-добре, че го оценяват положително, освен мен разбира се. Heart Eyes





# 738

Общи условия

Активация на акаунт