Здравейте.
Ще се опитам да бъда максимално кратка и да не отегчавам прекалено много.
Имаме три деца, не сме женени. Живеем в града, но мъжът ми е от едно село на 50 км. Преди 5 години реши да прави къща в родното си село(в близост до родителите му и по настояване на майка му да й е по-близичко). Тогава имахме и все още имаме нужда от жилище, защото живеем с трите деца в 60 кв.м.(няма и толкова). Вложи всичките пари, които имаше (въпреки моето несъгласие и спорове, караници) и направи тази къща- майстори не е имало много(само за грубия строеж), тъй като той си се занимава. Е, ок, стана добре, има градина, изглежда чудесно, за децата е рай, както казват всички - майки, бащи, баби и т.н., ноо за мен е кошмар. Всяка седмица единствената посока на мъжа ми е на село- все нещо има да се прави, да се ремонтира, строи и какво ли не
Каквото взима като заплата, разпределя го за тока у нас, вода, нещо друго дребно и всичкп останали е за къщата. Аз се справям някак с моето майчинство, но ми е обидно, че не взимаме никаквп решение заедно, не ме пита имам ли нужда от нещо или не. Никъде няма желание да отидем- нито на ресторант, за почивка нямал възможност(исках да заведем децата на море). Ами:"не мога - казва, имам по-важни неща да платя(за къщата съответно) и нямам възможност да ви заведа"). Да не говорим, че тази седмица си е взел отпуск и от 7 сутринта до вечерта е на селото, а аз с децата сама. Родителите ми помагат, но не е същото. Станала съм адски избухлива, раздразнителна, всичко ме дразни, плаче ми се постоянно. Може би съм глезла или очаквам прекалено много, но ние дори не си говорим вече - и аз съм се отдръпнала, омръзна ми, нямаме никакви общи интереси. Баба ми казва :"бъди благодарна, че н3 пие, не ходи по жени и не те бие, а прави зс семейството". Браво! Браво! Да съм благодарна и да си затварям очите, заради децата. Просто се чувствам като в дупка, потиснато ми е....искам да направим нещо различно и това ме прави ужасна нервачка... имам чувството понякога, че съм ужасен и неблагодарен човек и че създавам проблеми от нищо, но ме гложди това, тормози ме. Единственото ни движение е от апартамента до селото и обратно и с 3ри деца, знаете - прането, чистенето е непрестанно. Уфф, май стана объркано, но изливам това, което ми е отвътре. Аз ли съм изчадието?
Ще се опитам да бъда максимално кратка и да не отегчавам прекалено много.
Имаме три деца, не сме женени. Живеем в града, но мъжът ми е от едно село на 50 км. Преди 5 години реши да прави къща в родното си село(в близост до родителите му и по настояване на майка му да й е по-близичко). Тогава имахме и все още имаме нужда от жилище, защото живеем с трите деца в 60 кв.м.(няма и толкова). Вложи всичките пари, които имаше (въпреки моето несъгласие и спорове, караници) и направи тази къща- майстори не е имало много(само за грубия строеж), тъй като той си се занимава. Е, ок, стана добре, има градина, изглежда чудесно, за децата е рай, както казват всички - майки, бащи, баби и т.н., ноо за мен е кошмар. Всяка седмица единствената посока на мъжа ми е на село- все нещо има да се прави, да се ремонтира, строи и какво ли не
Каквото взима като заплата, разпределя го за тока у нас, вода, нещо друго дребно и всичкп останали е за къщата. Аз се справям някак с моето майчинство, но ми е обидно, че не взимаме никаквп решение заедно, не ме пита имам ли нужда от нещо или не. Никъде няма желание да отидем- нито на ресторант, за почивка нямал възможност(исках да заведем децата на море). Ами:"не мога - казва, имам по-важни неща да платя(за къщата съответно) и нямам възможност да ви заведа"). Да не говорим, че тази седмица си е взел отпуск и от 7 сутринта до вечерта е на селото, а аз с децата сама. Родителите ми помагат, но не е същото. Станала съм адски избухлива, раздразнителна, всичко ме дразни, плаче ми се постоянно. Може би съм глезла или очаквам прекалено много, но ние дори не си говорим вече - и аз съм се отдръпнала, омръзна ми, нямаме никакви общи интереси. Баба ми казва :"бъди благодарна, че н3 пие, не ходи по жени и не те бие, а прави зс семейството". Браво! Браво! Да съм благодарна и да си затварям очите, заради децата. Просто се чувствам като в дупка, потиснато ми е....искам да направим нещо различно и това ме прави ужасна нервачка... имам чувството понякога, че съм ужасен и неблагодарен човек и че създавам проблеми от нищо, но ме гложди това, тормози ме. Единственото ни движение е от апартамента до селото и обратно и с 3ри деца, знаете - прането, чистенето е непрестанно. Уфф, май стана объркано, но изливам това, което ми е отвътре. Аз ли съм изчадието?
