Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

  • 5 авг. 2019, 16:19 ч.

Детенце от ромски произход

  • 4 010
  • 101
  •   1
Отговори
# 30
  • Мнения: 4 647
Уиш, има семейства, в които се създава / осиновява дете, защото:
- така е прието
- да има кой да наследи имот/ бизнес/ пари
- да има кой да ни гледа на стари години
Има семейства, които създават дете, защото се обичат и искат да видят себе си продължени в това дете.
Има хора, които не могат да имат деца (обикновено единия от двойката), но искат да осмислят живота си като станат родители, защото каквото и да правим в този живот, колкото и добре да го живеем, когато у дома е тихо и подредено, не защото ние така сме избрали, липсата на дете боли. Оставя една празнина у нас. Осиновяването е среща на двама/ трима души, които се опитват да запълнят тази празнина. От една страна е семейството, което иска, но не може по независещи от тях причини да има дете, от друга - дете, което има нужда да бъде обичано, гушкано, превързвано, утешавано, обгрижено, да му се даде възможност за развитие, за осъществяване на потенциала... Да бъде нечие дете. А хората имат нуждата и желанието да бъдат нечии родители.
Понякога всичко е още по-трудно, защото времето минава, а човек не среща подходящия партньор, с когото да създаде семейство и да има дете. Понякога партньорът, който може да има биологични деца не желае "чуждо" дете. И в един момент си взема шапката и се събира с жена, която да му роди "негово" дете, а бившата му партньорка остава сама в празния си и тих дом, с увредено здраве от опити инвитро, източени финанси и без перспектива за нещо по-добро. Боли, Уиш, ужасно боли да искаш да имаш нещо и да не можеш по независещи от теб обстоятелства. И тогава не остава само това - да осиновим дете. Е тогава се изправяме пред жестоката истина - неизвестни гени, хора с нисък социален статус и без образование стават родители и изоставят децата си. Децата да от малцинствен произход, децата са с обременености или заболявания, децата са преживели насилие или неглижиране, децата имат изоставяне в развитието си заради изоставянето... От тези деца стават Хора, Човеци, когато от нежелани и непотребни станат желани, обичани, обгрижена, нужни на някого. И да, децата правят дома ни пълен и осмислят живота ни, придават му нова цел и нова посока.
А желанието да имаме дете е дълбоко вкоренен инстинкт за продължаване на вида, рода, семейството, човека като биологична единица. Този инстинкт да бэдиш майка/ родител, да се видиш продължен във времето и когато теб няма да те има на тази земя, съхранен в спомените на деца и внуци не изчезва с факта, че не можеш да родиш. На много малко жени има липсва този инстинкт наистина. Рано или късно той се пробужда у почти всички. Пътешествия и партита, професионални успехи и световна слава не могат да запълнят тази празнота от липсата на дете.

Последна редакция: вт, 06 авг 2019, 09:28 от Mama Ru

# 31
  • Мнения: 22 741
Децата да от малцинствен произход, децата са с обременености или заболявания, децата са преживели насилие или неглижиране, децата имат изоставяне в развитието си заради изоставянето... От тези деца стават Хора, Човеци, когато от нежелани и непотребни станат желани, обичани, обгрижена, нужни на някого. И да, децата правят дома ни пълен и осмислят живота ни, придават му нова цел и нова посока.
Напълно съм съгласна с това. Огромно предизвикателство е осиновяването на дете и много внимателно трябва да се подхожда, защото ако човек е надценил възможностите си да бъде адекватен любящ родител, последиците най-вече за детето са страшни.

# 32
  • Колибите
  • Мнения: 326
…...
Напълно съм съгласна с това. Огромно предизвикателство е осиновяването на дете и много внимателно трябва да се подхожда, защото ако човек е надценил възможностите си да бъде адекватен любящ родител, последиците най-вече за детето са страшни.

Извинете, вие мама-осиновителка ли сте, или социална? За протокола питам.Simple Smile

# 33
  • Пловдив
  • Мнения: 6 488
Не знам защо, ама хората като мислят за гени, и непременно ги делят тея гени по народност.
Аз съм на мнение, че гените, вроденото, имат влияние, не по-малко от възпитанието и средата, но определено не мисля, че народностите (етносите или квото там) при хората са като видовете и породите при животните - зайците са гальовни, кучетата са верни, а измежду тях породите са такива и такива, котките са онакива... Мисля също, че конкретно циганията при циганите се дължи в по-голяма степен на възпитание и среда и в по-малка на вродени в характера им причини, както и бих предположила, че може би има по-голяма вероятност (вероятност, не сигурност) родителите на изоставено българче да са природно кофти като хора, отколкото тези на изоставено циганче. Именно защото при циганите и средата играе роля за създаването на настройка за по-лесно изоставяне на поредното бебе, докато в българска среда днес рядко се изоставят нежелани деца.
Ако авторката е харесала детето, ама наистина да го е харесала, по-скоро бих я подкрепила да каже "да". Както за дете от всякакъв друг произход.
Но разбира се, гаранция никога няма за нищо.

Последна редакция: вт, 06 авг 2019, 10:47 от Магдена

# 34
  • Мнения: 248
Здравейте! Аз съм майка, която е осиновила детето си, срещам се и с много семейства с осиновени деца.
Физическите белези едва ли има човек, който може да ви каже дали ще се проявят или не и в каква степен. По отношение на гените - те имат голямо значение за предразположеностите, които носи всеки индивид. Дали и по какъв начин ще се проявят тези предразположености зависи от средата, в която живее всеки човек, от възпитанието и от всичко заобикалящо го.
Преди да осиновите, на първо място вие следва да сте наясно със себе си дали имате поблем с този етнос или не, какво ви притеснява и бихте ли преодолели това притеснение или не. От там насетне, смятам че ако вие нямате проблем с нещо, то и хората няма да го възприемат като такова. Мисля, че до голяма степен от нас родителите зависи по какъв начин хората ще възприемат децата ни. Аз съм чувала какви ли не изказвания, въпроси и коментари, от които съдя че повечето хора не го правят с цел да обидят, но не разбират осиновяването или пък вътрешно в себе си имат огромни съпротиви. Други пък са с най-добри намерения, но от не познаване на темата правят безумни изказвания. Разбира се има и такива, които дори не прикриват съпротивите си, но не винаги е задължително да комуникираме с такива.
Децата могат да обиждат за всичко, така че детето ви дали ще е осиновено или не, дали ще е бяло или черно, слабо или дебело, или пък ще има нещо друго, все ще се намери за какво да го обидят. Тук е нашата роля, да му покажем, че няма от какво да се срамува и да му помогнем да намери начин да се справя с обидите, като ги игнорира, отбягва или пък нещо друго. Със сигурност и то ще си намери за какво да обижда другите. Пример с моето дете - нарече един от племенниците ми циганин. Аз бях потресена, защото това по никакъв начин не се прави в нашето семейство, но предполагам, че го е чул от някой, който го е ползвал именно с цел обида към този етнос. Освен това племенника ми е бял, рус и със сини очи. Доста си поговорих с сина ни - и му задавах въпроси, от чиито отговори сам да си направи изводи за някои неща. Обяснявах му и за различните етноси и че във всички има добри и лоши хора. Когато обаче него го обидят, го успокоявам и се опитвам да го науча да не обръща внимание на нещата, които го обиждат и не може да промени. Не е лесно, но със сигурност усеща подкрепата ни.
Познавам деца от различен произход - осиновени и билогични. И от двете групи деца има такива, на които се възхищавам, а на други не, независимо от произхода им. Любовта, грижите, възпитанието и ценностите, които предаваме на децата си, са най-важното нещо. Всичко това ги изгражда като личности и създава връзка помежду ни. От това колко здрава е тази връзка, зависи дали когато порастнат децата ни, ще търсят втори родители или ще търсят произхода си. Въпреки, че се е случвало детето ни (на 5г.) да ни каже, че не иска ние да сме му родители, ще не ние обича и други подобни, че мисля имаме здрава връзка помежду си. С него говорим открито по темата осиновяване и не мога да си представя, че един ден няма да потърси биолгичните си роднини.

PS
Често ни казва, че много ни обича и че "лелите" (социалните) са му избрали точните родители. Това винаги ни го е казвал в трудни моменти - например, когато е бил много болен.

# 35
  • I am in my own head most of the time
  • Мнения: 819
Speranza, прочетох, че от си от две години е в регистрите.
През тези две години имаше ли предложения за други деца, или това ти е първото?
Относно цвят на очи, тен на кожата, нещата могат да се променят доста с времето. Наше близко дете се роди беличко и синеоко, а в момента си е смугличко и тъмнооко. Но какво от това? Аз мисля, че ако му дадеш шанс на това дете и го заобичаш, след време колкото и да потъмнеят кожата или косата му, ще ти е абсолютно все едно, защото това ще си е твоето дете. Ако си мислиш като порасне по какви пътища би тръгнало и какво би се случило в бъдеще, това значи с нищо да не се захващаш никога. Дори и свое биологично дете да имаш, пак би се притеснявала за куп неща, свързани с него. Относно подигравките: винаги се намира за какво да му се подиграят на едно дете другите деца: кой пълен, кой слаб, кой с очила... От някои неща можеш да го защитиш, но има други, от които малко по малко ще се научи само да се защитава.
Ти беше ли изключила ромския произход от критериите си? Ако не си, значи все пак си допускала тази възможност. Виж, ако имаш непреодолима неприязън и неизкореними предразсъдъци към всякакви роми , тогава по-добре е да не прибързваш с решението си, защото ако ти остане фикс идея, че детето носи ромски гени, малко или много ще му предадеш този негативизъм и на него. Но в такъв случай е трябвало да посочиш ясно, че не желаеш да осиновиш такова дете. Мои познати категорично не искаха дете от ромски произход: тъмно, светло, ромче да не е. И в крайна сметка си намериха тяхното.

# 36
  • Мнения: 4 647
Алба роса, + 1000

# 37
  • Пловдив
  • Мнения: 6 488
Дете се осиновява по същата причина, по която се ражда собствено биологично дете. И най-сериозната част от тази причина обикновено е "да имам дете". Дори не толкова "да увенчая с това любовта си към Х" и прочие романтики, макар че и те се усещат от хората като мотив и тласък към решението; освен това има жени, които раждат желани деца от донор или от кого да е, и това също е съвсем нормално и естествено. Не виждам никаква причина да търсим разлики в мотивацията за имане на биологично и на осиновено дете. Ако може да се говори за пълна къща, заспиване сам (или само с партньор) и пр. във връзка с имане на рождени деца - а то понякога  се говори и по този начин, - значи трябва да може и във връзка с осиновяване и това не е нещо лошо само по себе си.
Вероятно има хора, които към осиновено дете се отнасят различно, отколкото биха се отнасяли към свое рождено дете, но това не е точно същият въпрос като този за пълната къща и самотата.

Последна редакция: вт, 06 авг 2019, 11:18 от Магдена

# 38
  • Мнения: X
И аз да се наместя тук... Ще ме познаете по цвета...
От снощи чета темата, но не успявам да пиша, защото всички бяха вкъщи.
За протокола - двете ни деца са осиновени. И двете не са изцяло от български произход.

Няма да се опитвам да давам съвети, защото и аз имам своите страхове, като всеки човек. Сигурно нямаше да ги имам, ако децата бяха наши биологични. А дали точно тогава нямаше да излязат някакви проблеми? Дали знам всичко за гените ми? А за тези на ММ? И дори да знам всичко, кой може да ми гарантира, че нещо няма да се обърка?
Та, страх ме е. Страх ме е за здравето им, страх ме е дали ще сме живи и здрави да ги отгледаме, страх ме е, че вероятно ще дойде момент да гледам и възрастни хора, паралелно с все още малки деца. А не съм много млада, нито в перфектно здраве. Страх ме е дали ще можем да ги възпитаме добре, страх ме е дали ще съумеем да им представим истината по правилния начин и какво ще последва. Страх ме е...
А ако ги бях родила, кой точно от тези страхове щеше да отпадне? Един-два, може би, но основните остават. Или част от тях биха липсвали, защото си мислим, че знаем. Но само си мислим.

Обаче... когато синът ни ни прегърне, а малката ни погледне така, сякаш сме нейното всичко... когато виждам, че те са щастливи деца и растат в нормална обстановка и получават обич и топлина... и когато си помисля какво би било за тях... и за нас, ако не бяхме направили компромиси... разбирам, че всичко си струва. И само се моля да сме здрави. Всички!

Авторке, наистина човек има нужда от съвети, но...
Много е важно кой ти дава съвет. Това първо. Човек, която не е бил в нашата ситуация трудно ще разбере какво е.
Второ, въпреки всички съвети, най-важното е какво чувстваш и мислиш ти. Защото ти ще гледаш това дете, ти ще живееш с него, ти ще го прегръщаш и ще сресваш косичката му. Ти ще го гледаш как расте и ще плачеш от радост, от болка, от страх, от яд и безсилие дори понякога. Най-накрая, дай Боже, ти ще се радваш на постигнатото от детето ти (и от теб) и ти ще го видиш реализиран човек. Никой от нас, още по-малко от тези с опита от телевизията, няма да е там, за да го види. Но ти ще си. И ще си щастлива, вярвам.
Трето... и много важно... Заповядай в темата на чакащите. Въпреки заглавието, в нея пишем и дочакалите. Там ще получиш повече и по-адекватна помощ и подкрепа, независимо какво ще решиш.

Желая ти късмет!

Връщам се да чета... Чудесно е, че се появиха още хора, които са минали по пътя.



# 39
  • Мнения: 14 308
Няма да се опитвам да давам съвети, защото и аз имам своите страхове, като всеки човек. Сигурно нямаше да ги имам, ако децата бяха наши биологични. А дали точно тогава нямаше да излязат някакви проблеми? Дали знам всичко за гените ми? А за тези на ММ? И дори да знам всичко, кой може да ми гарантира, че нещо няма да се обърка?
Та, страх ме е. Страх ме е за здравето им, страх ме е дали ще сме живи и здрави да ги отгледаме, страх ме е, че вероятно ще дойде момент да гледам и възрастни хора, паралелно с все още малки деца. А не съм много млада, нито в перфектно здраве. Страх ме е дали ще можем да ги възпитаме добре, страх ме е дали ще съумеем да им представим истината по правилния начин и какво ще последва. Страх ме е...

Поздравления за решението да осиновите две дечица, които да имат дом и семейство. Любовта е най-важното от всичко...и здравето, разбира се.

Погледни цитата - всички имаме тези страхове, независимо дали децата са родни, осиновени, на 1 или на 51 г.
Точно това е да си родител. Притесненията нямат край. Обаче живеем с надеждата за добро бъдеще за всички. Никой не знае какъв ще е утрешният ден.... Peace

# 40
  • Мнения: 22 741
Извинете, вие мама-осиновителка ли сте, или социална? За протокола питам.Simple Smile
Участник в темата и майка на две деца, чиито интереси поставям на първо място, пред моите неначесани красти, съм. За протокола не ми дреме.

# 41
  • Мнения: X
Малко се романтизира осиновяването и се забравя, че да износиш едно дете не е лесна работа особено ако си с трудна бременност. Не е едно и също да родиш и да осиновиш дете. Ти може и в двата случая да го искаш, но в единия има по-голям шанс детето да е расло в теб с хубави мисли и хубава храна, без бира, водка, кока кола, КФС, цигари, дискотеки, наркотици и т.н. отколкото в другия. Едното идва до 9 месеца, а другото когато тогава. Едното идва за радост на околните, а другото с история и тайни, които имат нужда от уважение. Така, че не е едно и също.

# 42
  • Пловдив
  • Мнения: 6 488
Особено кока-колата и КФС са много важни. Wink
Никой в темата не е казал, че раждане и осиновяване е едно и също, и не ми е ясно какво иде да рече този пост. Аз лично казах, а мисля, че и МамаРу също, че мотивът за осиновяването обикновено е същият като за раждането.

# 43
  • Колибите
  • Мнения: 326
За протокола не ми дреме.

Както сте забелязала любезно, на мен още по-малко.

# 44
  • I am in my own head most of the time
  • Мнения: 819
Whishmaster, така както сте го написала, излиза, че осиновяването е някакъв акт на начесване на сърбежи, което написано в раздела за осиновители, звучи някак обидно.
Малко е трудно човек, който не се е захващал с осиновяване да придобие точна представа как именно се стига до подобно решение и какво следва от това. Но може би, ако попрочетете някоя-друга тема тук, ще Ви стане ясно, че това не са неща, които се случват от днес за утре, че процесът на осъзнаване, решаване и случване е бавен и мъчителен. Авторката на темата е чакала две години, за да се стигне до предложението на въпросното дете. Колко още години са минали в надежди да се случат нещата по естествен начин, само тя си знае. Много от нас тук са минали по пътя и на арт процедурите: една, две, три...повече. И така си минават едно десетина години в очакване, размисли - ще се случи ли, няма ли, подходящ ли съм, не съм ли...искам ли го наистина, не го ли искам.
Пишейки това съвсем нямам предвид, че едва ли не, човек, който е имал щастието да има родни деца, няма право да се изказва по въпроса. Просто ме подразни думичката "начесване". Нея бих употребила за далеч по-мимолетни щения. Много хора се отказват по средата на пътя да имат дете, след като иначе не може. Дотолкова им стигат силите и надеждите. Понякога ги напускат и половинките им, търсейки по-лесни варианти за...."начесването". Всъщност вчера научих за случай на раздяла между родителите и след осиновяване, което потвърждава мнението ти, че осиновяването не е лесен и е много отговорен акт. Какъвто всъщност е и отглеждането на всяко едно дете, независимо дали осиновено или щастливо родено. Това, че еди-коя си жена си била добре и сама и без деца, сигурно е вярно, но в крайна сметка тя си се знае какво й е. Едва ли ще тръгне да се оплаква навред и се опитва да е щастлива  с това, което има. Съвсем отделно е вече дали изобщо иска чак толкова деца. Но жената, която зададе въпроса, за да стигне дотук, едва ли е стигнала до това решение лекомислено. Разбирам, че просто я е страх да не сгреши, както ни е страх всички, които проявяваме наченки на някакъв здрав разум.

Общи условия

Активация на акаунт