Здравейте, искам да разкажа нещо, което ме връхлетя преди не много години... може би много хора ще ме нападнат, ще ме помислят за луда, пропаднала и подобни неща, но имам нужда да споделя...
На 33 години съм, щастлива майка на две деца, но преди няколко години нещата изглеждаха по много различен начин..
С мъжа ми сме заедно то 14 години, той е първият мъж в живота ми. Всичко беше идеално до момента, в който съдбата не ме срещна с един човек, който преобърна целия ми живот... Всичко започна в далечната, вече, 2014г., когато на работа постъпи нов колега (ще го нарека Георги(Г.)) ... Колега, който още първия път, в който видях знаех, че няма да е само колега за мен... Красив, чаровен, общителен, обаятелен... СТРАХОТЕН!!! Започнаха закачки, първо безобидни, уж колегиални.. но НЕ! Виждаше се, че обича да флиртува, да „ходи по ръба“, това много ми хареса.. започна да ми обръща внимание, започнахме да си пишем..много да си пишем... Този период се препокри с лични проблеми с човека до мен – правехме опити да си имаме бебе, но не се получаваше и се наложи да се обърнем към лекар за съдействие... Намерих в Г. утехата, откъсването от проблемите. Когато си пишех с него, забравях за всичко и всички други. Повтарях си, че е само приятел и нищо повече, тъй като НИКОГА, ама НИКОГА не съм изневерявала, не съм дори и помисляза за нещо такова.. имам много големи принципи в това отношение, но човек понякога греши...
Той работи при нас много малко време, може би 3-4 месеца, мислех, че когато напусне нещата ще приключат и с приятелството ни е с свършено, но оказа се, че отношенията ни тепърва започват... Продължихме да си пишем почти година, закачките ставаха много сериозни.. до като един прекрасен ден аз не поддадох на изкушението и не се срещнах с него... направо отидох в тях с ясната представа, че няма да пием кафе, а ще направя нещо, което никога до сега не съм. Е, случиха се нещата, отдадох му се.. не съжалявах.. с мъжа ми нещата не вървяха на добре, бяхме започнали да водим много спорове относно клиники, лекари, проблеми и т.н.
С Г. се бяхме разбрали, че всико е било за удоволствие, без чувства, без ангажимент, все пак той знаеше за мъжа ми, за ходенето по лекари – всичко.
След като си тръгнах от тях, много се изплаших, паникьосах се, какви съм ги сътворила, казах си, че повече никога няма да го направя, но продължих.. виждахме се повече от година с прекъсване от окло 2-3 месеца, в които не се виждахме.. причината за леката пауза беше, че аз се влюбих в него... да, аз която никога ен бях изневерявала, го направих, та дори се и влюбих помислих, че е някакво мимолетно увлечение, защото е нещо ново.. все пак с мъжа до мен бяхме тогава от 9 години заедно и може би ме е налегнала меланхолията.. реши, че ще спрем да се виждаме и всичко ще отмине.. Да ама НЕ! През тези месеци не спирах да мисля за него, постоянно следях в социалните мрежи какво харесва, какво коментира, кога е бил на линия, къде ходи и т.н. Дразнех се, че не се сеща да ми пише, дразнех се, че харесва снимки на други жени.. полудявах... и реших да му пиша.. естествено подновихме „срещите“.. държа да отбележа, че през това време се стараех да съм идеалната съпруга, угаждах на мъжа си за всичко, може би за компенсация на предателството... в същото време, обаче, показвах ревноста си към Г., разпитвах го къде ходи, какво прави, държах му сметка... Както и да е.. в един прекрасен ден аз направих грешката да му призная за чувствата ми към него.. отговора беше:“Аз не съм влюбен в теб“ ... очаквах го, все пак всичките ни срещи за били в тях, не искаше да отидем дори и на едно кафе... няма шанс мъжа ми разбепе, т.к. не работех в града, в който живея.
С мъжа ми продължавахме с опитите за бебе и все така си бяхме без успех..
Един от последните пъти, в който се видяхме с Г. остави следа... бях бременна.. АЗ, която ходя по лекари и не мога да имам дете от мъжа си, забременях от любовника си... Изплаших се, казах само на една приятелка.. отидох и го махнах... Господ ми изпрати дете, но не от човека до мен.. и на Г. не казах, защото щеше да се ядоса... бях му казала, че пия хапчета и няма нужда от предпазни средства..взех сама решението и направих аборт...
След може би още 1-2 месеца нещата много се объркаха с Г. всичко се срина изведнъж и то в момент, в който бях готова да си тръгна от мъжа ми, защото повече не издържах...
Вината за разрухата беше изцяло моя.. сътворих супер много глупости, като се започне от фалшив профил, за да го разпитвам дали има нещо към някоя жена, той започна да се усеща естествено.. минем през това, че съм му казвала на няколко пъти, че с мъжа ми сме се разделили, а като ми каже да се видим аз отказвах и той се усещаше, че изобщо не съм се разделила в мъжа си.. и такива много, много глупости от моя страна.. исках да се видим за последно, но той ми заяви, че си има приятелка и не иска нищо от мен.. не вярвах, мислех, че ме лъже, за да ме дразни... Той и приятелка?!? Та той е женкар...мисле, че и да има жена до себе си, няма да изкарат много...
Минаха няколко месеца.. пишех му, молех му се да се видим, исках да сме само приятели.. потъпках си достойнството.. в един момент знаех, че му досаждам, но мислех, че по този начин, ще го накарм да се видим.. беше непоклатим.. и винаги се оправдаваше, че има приятелка... Когато видях, че наистина има приятлка, много се ядосах.. писах му, направих грешката да я обиждам пред него.. да я нарека грозна, да обидя избора му.. нормално, той я защити.. след не много време, той ме блокира.. бях сигурна, че ще е за малко, но уви до ден днешен съм блокирана.. крепеше ме надеждата, че ще се разделят скоро и ще ме потърси отново.. но само времето ще покаже дали ще стане така.. В мен се породи чувство на омраза към жената до него.. мразех я, мразех я! А причината? Това, че ми го отне, това, че заради нея той отказваше да се видим.. обиждах я пред приятелките ми, че е грозна, че не може да се облича, че е супер зле.. те влизаха в моя тон и ме подкрепяха.. но всички знаехме, че тя не е грозна, а аз просто й завиждам.. след време си дадох сметка, че наистина и завиждам и че смятам, че е в пъти по добре изглеждаща от мен...
Тъкмо се бях успокоила, че нещата са приключили, всичко е минало и е добре скрито, мъжа ми няма как да разбере и... кошмар – прибирам се от работа и мъжът ми ме посреща с каменно лице, с омраза в очите.. Знаеше всичко.. беше разбрал за моето предателство.. мислех, че ще ме изгони, но той ми прости.. Да, прости ми.. и за мен беше много изненадващо, но той го направи... Благодарна съм му, че ми даде втори шанс, обещах му, че никога няма да направя нещо, с което да го накарам да съжалява, че ми е простил..
Минаваха си дните... въпреки, че живеех щастливо с мъжа до мен, аз продължавах да мисля за Г., гледах от чужди профили неговия и на приятелката му, праввх фалшиви и го добавях в приятели.. и всичко това до като се опитваме с мъжа ми да имаме дете... всичко това след като той ми прости...
След 1 година, поредния опит за бебе се оказа успешен, но радостта траеше малко, т.к. бебчето спря да се развива и се наложи да го махнат... бях отчаяна.. бях готова да оставя мъжа до мен, за да може да си намери жена, която ще му роди деца... но останах.. живеехме си добре, само децата липсваха, но все още ме вълнуваше Г., мислех че не е по онзи предишен начин.. смятах, че съм го преживяла и че не ми пука за него по онзи начин.. е.. когато разбрах, че ку се е родило дете, разбрах, че още го обичам.. почувствах се срината... въпреки, че бяха минали години от историята с него, аз се почувствах, така както когато ми каза, че не иска да се виждаме повече.. чак в този момент аз осъзнах, че там нещата за приключили, и че той наистина иска да е с тази жена и никоя друга...
Това не ми пречеше да продължавам да злозловя за жена му, да копнея да го видя и т.н
За щастие само 6 месеца след като разбрах, че той има дете, при нас дойде щастливата новина. ДА, ще ставаме родители.. от този момент до година след разждането не ме вълнуваше нищо за Г., но от известно време насам все по-често се случва да мисля за него, не знам какво се случва?!?! Всичко е наред, но когато остана сама се връщам все към него... Когато погледна децата си, забравям за всики, дори и за себе си, искам само те да са здрави и щастливи.
Всичко в живота се случва с някаква цел и ни учи на нещо, но за мен явно ще остане въпроса „Дали трябваше да си тръгна и от двамата и да намеря щастие другаде?“
Обичам децата си и никога няма да спра да ги обичам, но дали обичам наистина баща им?
Сгреших ли, че останах с него, а не поех в посока за търсене на щастието... и по този начин да освободя от присъствието си един прекрасен и добър човек, да му дам шанс да намери човек, който няма да го предаде, да се колебае в чувствата си и да му губи времето?
На 33 години съм, щастлива майка на две деца, но преди няколко години нещата изглеждаха по много различен начин..
С мъжа ми сме заедно то 14 години, той е първият мъж в живота ми. Всичко беше идеално до момента, в който съдбата не ме срещна с един човек, който преобърна целия ми живот... Всичко започна в далечната, вече, 2014г., когато на работа постъпи нов колега (ще го нарека Георги(Г.)) ... Колега, който още първия път, в който видях знаех, че няма да е само колега за мен... Красив, чаровен, общителен, обаятелен... СТРАХОТЕН!!! Започнаха закачки, първо безобидни, уж колегиални.. но НЕ! Виждаше се, че обича да флиртува, да „ходи по ръба“, това много ми хареса.. започна да ми обръща внимание, започнахме да си пишем..много да си пишем... Този период се препокри с лични проблеми с човека до мен – правехме опити да си имаме бебе, но не се получаваше и се наложи да се обърнем към лекар за съдействие... Намерих в Г. утехата, откъсването от проблемите. Когато си пишех с него, забравях за всичко и всички други. Повтарях си, че е само приятел и нищо повече, тъй като НИКОГА, ама НИКОГА не съм изневерявала, не съм дори и помисляза за нещо такова.. имам много големи принципи в това отношение, но човек понякога греши...
Той работи при нас много малко време, може би 3-4 месеца, мислех, че когато напусне нещата ще приключат и с приятелството ни е с свършено, но оказа се, че отношенията ни тепърва започват... Продължихме да си пишем почти година, закачките ставаха много сериозни.. до като един прекрасен ден аз не поддадох на изкушението и не се срещнах с него... направо отидох в тях с ясната представа, че няма да пием кафе, а ще направя нещо, което никога до сега не съм. Е, случиха се нещата, отдадох му се.. не съжалявах.. с мъжа ми нещата не вървяха на добре, бяхме започнали да водим много спорове относно клиники, лекари, проблеми и т.н.
С Г. се бяхме разбрали, че всико е било за удоволствие, без чувства, без ангажимент, все пак той знаеше за мъжа ми, за ходенето по лекари – всичко.
След като си тръгнах от тях, много се изплаших, паникьосах се, какви съм ги сътворила, казах си, че повече никога няма да го направя, но продължих.. виждахме се повече от година с прекъсване от окло 2-3 месеца, в които не се виждахме.. причината за леката пауза беше, че аз се влюбих в него... да, аз която никога ен бях изневерявала, го направих, та дори се и влюбих помислих, че е някакво мимолетно увлечение, защото е нещо ново.. все пак с мъжа до мен бяхме тогава от 9 години заедно и може би ме е налегнала меланхолията.. реши, че ще спрем да се виждаме и всичко ще отмине.. Да ама НЕ! През тези месеци не спирах да мисля за него, постоянно следях в социалните мрежи какво харесва, какво коментира, кога е бил на линия, къде ходи и т.н. Дразнех се, че не се сеща да ми пише, дразнех се, че харесва снимки на други жени.. полудявах... и реших да му пиша.. естествено подновихме „срещите“.. държа да отбележа, че през това време се стараех да съм идеалната съпруга, угаждах на мъжа си за всичко, може би за компенсация на предателството... в същото време, обаче, показвах ревноста си към Г., разпитвах го къде ходи, какво прави, държах му сметка... Както и да е.. в един прекрасен ден аз направих грешката да му призная за чувствата ми към него.. отговора беше:“Аз не съм влюбен в теб“ ... очаквах го, все пак всичките ни срещи за били в тях, не искаше да отидем дори и на едно кафе... няма шанс мъжа ми разбепе, т.к. не работех в града, в който живея.
С мъжа ми продължавахме с опитите за бебе и все така си бяхме без успех..
Един от последните пъти, в който се видяхме с Г. остави следа... бях бременна.. АЗ, която ходя по лекари и не мога да имам дете от мъжа си, забременях от любовника си... Изплаших се, казах само на една приятелка.. отидох и го махнах... Господ ми изпрати дете, но не от човека до мен.. и на Г. не казах, защото щеше да се ядоса... бях му казала, че пия хапчета и няма нужда от предпазни средства..взех сама решението и направих аборт...
След може би още 1-2 месеца нещата много се объркаха с Г. всичко се срина изведнъж и то в момент, в който бях готова да си тръгна от мъжа ми, защото повече не издържах...
Вината за разрухата беше изцяло моя.. сътворих супер много глупости, като се започне от фалшив профил, за да го разпитвам дали има нещо към някоя жена, той започна да се усеща естествено.. минем през това, че съм му казвала на няколко пъти, че с мъжа ми сме се разделили, а като ми каже да се видим аз отказвах и той се усещаше, че изобщо не съм се разделила в мъжа си.. и такива много, много глупости от моя страна.. исках да се видим за последно, но той ми заяви, че си има приятелка и не иска нищо от мен.. не вярвах, мислех, че ме лъже, за да ме дразни... Той и приятелка?!? Та той е женкар...мисле, че и да има жена до себе си, няма да изкарат много...
Минаха няколко месеца.. пишех му, молех му се да се видим, исках да сме само приятели.. потъпках си достойнството.. в един момент знаех, че му досаждам, но мислех, че по този начин, ще го накарм да се видим.. беше непоклатим.. и винаги се оправдаваше, че има приятелка... Когато видях, че наистина има приятлка, много се ядосах.. писах му, направих грешката да я обиждам пред него.. да я нарека грозна, да обидя избора му.. нормално, той я защити.. след не много време, той ме блокира.. бях сигурна, че ще е за малко, но уви до ден днешен съм блокирана.. крепеше ме надеждата, че ще се разделят скоро и ще ме потърси отново.. но само времето ще покаже дали ще стане така.. В мен се породи чувство на омраза към жената до него.. мразех я, мразех я! А причината? Това, че ми го отне, това, че заради нея той отказваше да се видим.. обиждах я пред приятелките ми, че е грозна, че не може да се облича, че е супер зле.. те влизаха в моя тон и ме подкрепяха.. но всички знаехме, че тя не е грозна, а аз просто й завиждам.. след време си дадох сметка, че наистина и завиждам и че смятам, че е в пъти по добре изглеждаща от мен...
Тъкмо се бях успокоила, че нещата са приключили, всичко е минало и е добре скрито, мъжа ми няма как да разбере и... кошмар – прибирам се от работа и мъжът ми ме посреща с каменно лице, с омраза в очите.. Знаеше всичко.. беше разбрал за моето предателство.. мислех, че ще ме изгони, но той ми прости.. Да, прости ми.. и за мен беше много изненадващо, но той го направи... Благодарна съм му, че ми даде втори шанс, обещах му, че никога няма да направя нещо, с което да го накарам да съжалява, че ми е простил..
Минаваха си дните... въпреки, че живеех щастливо с мъжа до мен, аз продължавах да мисля за Г., гледах от чужди профили неговия и на приятелката му, праввх фалшиви и го добавях в приятели.. и всичко това до като се опитваме с мъжа ми да имаме дете... всичко това след като той ми прости...
След 1 година, поредния опит за бебе се оказа успешен, но радостта траеше малко, т.к. бебчето спря да се развива и се наложи да го махнат... бях отчаяна.. бях готова да оставя мъжа до мен, за да може да си намери жена, която ще му роди деца... но останах.. живеехме си добре, само децата липсваха, но все още ме вълнуваше Г., мислех че не е по онзи предишен начин.. смятах, че съм го преживяла и че не ми пука за него по онзи начин.. е.. когато разбрах, че ку се е родило дете, разбрах, че още го обичам.. почувствах се срината... въпреки, че бяха минали години от историята с него, аз се почувствах, така както когато ми каза, че не иска да се виждаме повече.. чак в този момент аз осъзнах, че там нещата за приключили, и че той наистина иска да е с тази жена и никоя друга...
Това не ми пречеше да продължавам да злозловя за жена му, да копнея да го видя и т.н
За щастие само 6 месеца след като разбрах, че той има дете, при нас дойде щастливата новина. ДА, ще ставаме родители.. от този момент до година след разждането не ме вълнуваше нищо за Г., но от известно време насам все по-често се случва да мисля за него, не знам какво се случва?!?! Всичко е наред, но когато остана сама се връщам все към него... Когато погледна децата си, забравям за всики, дори и за себе си, искам само те да са здрави и щастливи.
Всичко в живота се случва с някаква цел и ни учи на нещо, но за мен явно ще остане въпроса „Дали трябваше да си тръгна и от двамата и да намеря щастие другаде?“
Обичам децата си и никога няма да спра да ги обичам, но дали обичам наистина баща им?
Сгреших ли, че останах с него, а не поех в посока за търсене на щастието... и по този начин да освободя от присъствието си един прекрасен и добър човек, да му дам шанс да намери човек, който няма да го предаде, да се колебае в чувствата си и да му губи времето?
Ще се постарая да ви напиша "отговор".
Не разбирам въобще въпроса какъв е на авторката след тези сбъркани хронологично и времево, неясни, драматични разкази.. 