Здравейте на всички. Искам да ви разкажа моята история и да получа съвет или просто разбиране.
Аз съм момиче на 24 години. Родителите ми са се развели, когато аз съм била на 3 години. ( Баща ми е изневерявал на майка ми) От друга страна майка ми си намери мъж след около 1 година от раздялата и аз израснах с него. Баща ми също си намери друга жена. Живеем за 10 километра разстояние. Когато бях малка постоянно говорех за моя баща, той беше моята гордост, той беше моят герой , обичах го безрезервно много, а от негова страна получавах само едно виждане веднъж месечно за по 10 минути, за да даде издръжката на майка ми. Така минаха около 4-5 години. През тези години втория мъж на майка ми постоянно я тормозеше и биеше. Почти всяка вечер имаше скандали, крясъци, побоища. А аз треперех и молех майка си да влезе в стаята. Така премина моето детство. На баща ми се роди дете. Преди да се роди ме взимаше за по 1-2 дни при него и жена му се отнасяше добре с мен. Но след като се роди брат ми( който много обичам) всичко се промени. Вече изобщо не ходех при него. Той и преди не ми в обръщал никакво внимание а сега още повече. Само когато се налагаше да ходя при баба и дядо( неговите родители), които си идваха на 2-3 години лятото, защото бяха в Испания, само тогава трябваше той да идва и да ме кара при тях. Чакала съм го с часове, защото той вечно си имаше работа. Вземеше ме остави ме там и повече не се появяваше. Дойде време за пубертета. Аз не преставах да го обичам ужасно много. Когато ходех при баба и дядо и когато и той идваше със семейството си аз се чувствах като чужд човек. Остани седнала, никой не се интересуваше от мен. Радваха се само на брат ми и аз бях в ъгъла. Няма да забравя едно лято разбрах че ще ходят на море и баба ми( неговата майка) ми каза обади му и го питай дали можеш да отидеш с тях. ( Никога не съм ходила с него на почивка)
Звъннах а неговия отговор беше че няма място за мен. Разбира се аз какво да кажа освен добре, няма проблем. На нито един празник аз не съм била с него, не защото не съм искала, а защото той не ме искаше и не ме взимаше. Но дори тези неща не ме интересуваха и пак продължавах към него. Друг случай, когато беше дошъл да даде издръжката и майка ми му каза прегърни я, тя толкова много иска! Никога няма да го забравя. Защо да подсещаш някого да прегърне детето си. На един мой рожден ден цял ден чаках да се обади, нямах търпение , но той разбира се беше забравил и явно майка ми му се беше обадила и той дойде вечерта късно и ми каза що не се обаждаш да кажеш че имаш рожден ден. Преглътнах. Преглътнах дори когато собствения ми баща ми спира на пешеходната пътека и не можа да ме познае и след като му се обадих и му казах че ако е бил брат ми няма как да не го познае той отново почна да се оправдава. Брат ми порасна и когато се виждахме той искаше да ходя да спя у тях. Ходила съм 3-4 пъти в които отново се чувствах излишната. Чужд човек, който седи и гледа едно семейство как са щастливи. Постоянно ходеха на почивки в чужбина, всяка събота и неделя по балкана, всички празници по хотели и т.н. Но аз никога с тях. След поредния скандал на майка ми с втория ѝ мъж аз му звъннах и плачех и му казах моля те ела ме вземи, не мога повече( а той знаеше всичко) ми каза ще дойда и така и не дойде. Между другото баща ми разви голям бизнес и натрупа много пари и връзки.( НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА не съм му искала пари) Вече бях станала на 22 години и живеех при приятеля си. С баща ми нещо се бяхме скарали ( не е караница, защото ние никога не сме се карали) и не си бяхме говорили 3 месеца. Преди да спрем да си говорим се чухме по телефона и си казахме много неща, като аз през цялото време не спирах да плача, не можех да говоря и му връщах лентата назад. А той най-безмълвно седеше и накрая само каза, имам работа ще ти звънна после. Последва 3 месеца мълчание. Стана така че се видяхме и пак заговорихме и се наложи с моя приятел, който е от другия край на България и има бизнес да дойдем и да му помогнем на него, защото беше останал без персонал. Последва още един разговор очи в очи , в който му казах абсолютно всичко което ми тежеше през всичките тези години, като пак плачех. Той каза, че не може да върне времето назад и така изкара нещата, че втората му жена не ѝ е било приятно да се въртя около тях. Както и да е. 3 месеца му помагахме без да ни дава пари. Това беше ужасно, аз отново бях ненужда, той се държеше с мен по-зле отколкото с персонала си. Когато му споделях какво се е случило, той ми казваше не взимай отношение и не ме бъркай. Сядаха да обядват и вечерят с брат ми и втората му жена а аз ги обслужвах и седях като сираче отстрани. Гледах едно семейство което е заедно и е щастливо. Накрая дори се наложи да му се моля да ми плати поне надниците, защото все пак всеки има нужда от някакви пари , а неговите думи бяха аааа ето ставало е въпрос за пари. Което не е така. Търпях упреци, търпях безразличие. Брат ми един ден ми се озъби и се направи на интересен все едно ми е шеф пред останалите, а аз просто не издържах и му звъннах а той ми се изсмя и се зарадва че синът му се държи по този начин , шефски. Никога не съм искала имоти, пари или материални вещи. Единственото което исках е любов, подкрепа, разбиране, грижа и внимание. Цял живот ми е липсвал баща ми, цял живот имах нужда от него. След тези 3 месеца работа при него, аз и приятелят ми заминахме за чужбина да работим и се върнахме след 3 месеца. Отидохме да го видим. Единият ден преди да си тръгна останахме само двамата и обядвахме. Разбира се пълна тишина, както обикновено, защото никога нямахме какво да си кажем. Стана на въпрос за у университета, защото ми оставаха още 2 години да завърша, а той ми каза, ще видим колко ще завършиш. Не си спомням много добре разговора, но накрая му казах че той никога не ми е казвал браво. Неговият отговор беше че никога не е имало защо той да ми каже браво и да се гордее с мен! ТОВА ПРЕЛЯ ЧАШАТА, ТОВА БЕШЕ ГРАНИЦАТА. След тези думи, ако искате вярвайте , но нещо в мен се пречупи и този човек стана чужд за мен, беЗразличен. След този разговор аз спрях всякакъв контакт с него. Той ми звънна 2 пъти , аз не отговорих и всичко беше дотам. Цели 2 години в които нито аз искам да го търся, нито той ме е търсил или интересувал от мен(чрез майка ми или баба ми). И си казвам че наистина не ми пука за него, че той не заслужава моята любов. Осъзнавам че той никога не ме е обичал и преди го оправдавах защото все пак сме се разделили отдавна. Но да кажеш на собственото си дете че никога не е имало за какво да му кажеш браво, това просто ме уби и уби всичко в мен, което го обичаше.
Нооо..... Защо продължавам да страдам, защо ме боли, защо усещам празнина, защо ми се плаче, защо си казвам че целият ми живот е провален , защото аз психически съм срината заради този човек който ми се води БАЩА. Дали не трябва да посетя психолог, защото с когото и да говоря никой не ме разбира. Живот и здраве другата година ще се женим с моят партньор и аз съм категорична в това, че "баща ми" няма място на моята сватба и аз не го искам там. Разбирате ли, че когато не общувам с него аз се чувствам много по добре. А когато уж общуваме и уж разговаряме аз се чувствам съсипана и унижена.
Все се питах аз много обичам моя баща, но той защо не ме обича?!?!?
Искам да се излекувам, искам да спре да ми е гадно и да се махне тази празнина.
Много ви се извинявам за дългия пост!!!!
Аз съм момиче на 24 години. Родителите ми са се развели, когато аз съм била на 3 години. ( Баща ми е изневерявал на майка ми) От друга страна майка ми си намери мъж след около 1 година от раздялата и аз израснах с него. Баща ми също си намери друга жена. Живеем за 10 километра разстояние. Когато бях малка постоянно говорех за моя баща, той беше моята гордост, той беше моят герой , обичах го безрезервно много, а от негова страна получавах само едно виждане веднъж месечно за по 10 минути, за да даде издръжката на майка ми. Така минаха около 4-5 години. През тези години втория мъж на майка ми постоянно я тормозеше и биеше. Почти всяка вечер имаше скандали, крясъци, побоища. А аз треперех и молех майка си да влезе в стаята. Така премина моето детство. На баща ми се роди дете. Преди да се роди ме взимаше за по 1-2 дни при него и жена му се отнасяше добре с мен. Но след като се роди брат ми( който много обичам) всичко се промени. Вече изобщо не ходех при него. Той и преди не ми в обръщал никакво внимание а сега още повече. Само когато се налагаше да ходя при баба и дядо( неговите родители), които си идваха на 2-3 години лятото, защото бяха в Испания, само тогава трябваше той да идва и да ме кара при тях. Чакала съм го с часове, защото той вечно си имаше работа. Вземеше ме остави ме там и повече не се появяваше. Дойде време за пубертета. Аз не преставах да го обичам ужасно много. Когато ходех при баба и дядо и когато и той идваше със семейството си аз се чувствах като чужд човек. Остани седнала, никой не се интересуваше от мен. Радваха се само на брат ми и аз бях в ъгъла. Няма да забравя едно лято разбрах че ще ходят на море и баба ми( неговата майка) ми каза обади му и го питай дали можеш да отидеш с тях. ( Никога не съм ходила с него на почивка)
Звъннах а неговия отговор беше че няма място за мен. Разбира се аз какво да кажа освен добре, няма проблем. На нито един празник аз не съм била с него, не защото не съм искала, а защото той не ме искаше и не ме взимаше. Но дори тези неща не ме интересуваха и пак продължавах към него. Друг случай, когато беше дошъл да даде издръжката и майка ми му каза прегърни я, тя толкова много иска! Никога няма да го забравя. Защо да подсещаш някого да прегърне детето си. На един мой рожден ден цял ден чаках да се обади, нямах търпение , но той разбира се беше забравил и явно майка ми му се беше обадила и той дойде вечерта късно и ми каза що не се обаждаш да кажеш че имаш рожден ден. Преглътнах. Преглътнах дори когато собствения ми баща ми спира на пешеходната пътека и не можа да ме познае и след като му се обадих и му казах че ако е бил брат ми няма как да не го познае той отново почна да се оправдава. Брат ми порасна и когато се виждахме той искаше да ходя да спя у тях. Ходила съм 3-4 пъти в които отново се чувствах излишната. Чужд човек, който седи и гледа едно семейство как са щастливи. Постоянно ходеха на почивки в чужбина, всяка събота и неделя по балкана, всички празници по хотели и т.н. Но аз никога с тях. След поредния скандал на майка ми с втория ѝ мъж аз му звъннах и плачех и му казах моля те ела ме вземи, не мога повече( а той знаеше всичко) ми каза ще дойда и така и не дойде. Между другото баща ми разви голям бизнес и натрупа много пари и връзки.( НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА не съм му искала пари) Вече бях станала на 22 години и живеех при приятеля си. С баща ми нещо се бяхме скарали ( не е караница, защото ние никога не сме се карали) и не си бяхме говорили 3 месеца. Преди да спрем да си говорим се чухме по телефона и си казахме много неща, като аз през цялото време не спирах да плача, не можех да говоря и му връщах лентата назад. А той най-безмълвно седеше и накрая само каза, имам работа ще ти звънна после. Последва 3 месеца мълчание. Стана така че се видяхме и пак заговорихме и се наложи с моя приятел, който е от другия край на България и има бизнес да дойдем и да му помогнем на него, защото беше останал без персонал. Последва още един разговор очи в очи , в който му казах абсолютно всичко което ми тежеше през всичките тези години, като пак плачех. Той каза, че не може да върне времето назад и така изкара нещата, че втората му жена не ѝ е било приятно да се въртя около тях. Както и да е. 3 месеца му помагахме без да ни дава пари. Това беше ужасно, аз отново бях ненужда, той се държеше с мен по-зле отколкото с персонала си. Когато му споделях какво се е случило, той ми казваше не взимай отношение и не ме бъркай. Сядаха да обядват и вечерят с брат ми и втората му жена а аз ги обслужвах и седях като сираче отстрани. Гледах едно семейство което е заедно и е щастливо. Накрая дори се наложи да му се моля да ми плати поне надниците, защото все пак всеки има нужда от някакви пари , а неговите думи бяха аааа ето ставало е въпрос за пари. Което не е така. Търпях упреци, търпях безразличие. Брат ми един ден ми се озъби и се направи на интересен все едно ми е шеф пред останалите, а аз просто не издържах и му звъннах а той ми се изсмя и се зарадва че синът му се държи по този начин , шефски. Никога не съм искала имоти, пари или материални вещи. Единственото което исках е любов, подкрепа, разбиране, грижа и внимание. Цял живот ми е липсвал баща ми, цял живот имах нужда от него. След тези 3 месеца работа при него, аз и приятелят ми заминахме за чужбина да работим и се върнахме след 3 месеца. Отидохме да го видим. Единият ден преди да си тръгна останахме само двамата и обядвахме. Разбира се пълна тишина, както обикновено, защото никога нямахме какво да си кажем. Стана на въпрос за у университета, защото ми оставаха още 2 години да завърша, а той ми каза, ще видим колко ще завършиш. Не си спомням много добре разговора, но накрая му казах че той никога не ми е казвал браво. Неговият отговор беше че никога не е имало защо той да ми каже браво и да се гордее с мен! ТОВА ПРЕЛЯ ЧАШАТА, ТОВА БЕШЕ ГРАНИЦАТА. След тези думи, ако искате вярвайте , но нещо в мен се пречупи и този човек стана чужд за мен, беЗразличен. След този разговор аз спрях всякакъв контакт с него. Той ми звънна 2 пъти , аз не отговорих и всичко беше дотам. Цели 2 години в които нито аз искам да го търся, нито той ме е търсил или интересувал от мен(чрез майка ми или баба ми). И си казвам че наистина не ми пука за него, че той не заслужава моята любов. Осъзнавам че той никога не ме е обичал и преди го оправдавах защото все пак сме се разделили отдавна. Но да кажеш на собственото си дете че никога не е имало за какво да му кажеш браво, това просто ме уби и уби всичко в мен, което го обичаше.
Нооо..... Защо продължавам да страдам, защо ме боли, защо усещам празнина, защо ми се плаче, защо си казвам че целият ми живот е провален , защото аз психически съм срината заради този човек който ми се води БАЩА. Дали не трябва да посетя психолог, защото с когото и да говоря никой не ме разбира. Живот и здраве другата година ще се женим с моят партньор и аз съм категорична в това, че "баща ми" няма място на моята сватба и аз не го искам там. Разбирате ли, че когато не общувам с него аз се чувствам много по добре. А когато уж общуваме и уж разговаряме аз се чувствам съсипана и унижена.
Все се питах аз много обичам моя баща, но той защо не ме обича?!?!?
Искам да се излекувам, искам да спре да ми е гадно и да се махне тази празнина.
Много ви се извинявам за дългия пост!!!!
. Може и много да бъда критикувана. Трудно ми е да се поставя точно в твоята ситуация, но съм сигурна че много те боли, точно защото и аз се привързвам много. Мисля обаче, че това да се търси вина е напълно излишно, на кого помага дори и да заклеймим всички виновни. Мисля, че майка ти може много да е оплела своя живот, но все пак я е грижа за теб. Вярно не дава адекватни съвети (иначе щеше да е оправила и своя живот), но все пак ти е майка.
И аз имах периоди, в които се опитах да го идеализирам и да превърна бащината фигура в някакъв блян и идеализиран образ на грижа и опора. Собствената му майка /с която израстнахме/ бе моя психолог, който ме отрезви и ме накара да виждам нещата такива, каквито са и да не потъвам в самосъжаление. Сега, като голям човек осъзнавам, че не и е било никак лесно да ме накара да осъзная, че макар да и е син, няма за какво да съжалявам от липсата му. 
