Здравейте, изпаднал съм в трудна(поне от мойта камбанария) житейска дилема.
Ситуацията е следната…
С жена ми имаме малко дете, което ходи на ясла. Нямаме баби, лели, стринки, които да са ни под ръка и които да ни помагат(да им го оставяме за уикенда или да го гледат през деня или когато е болен). Иначе казано, се оправяме сами, както и много други.
Справяме се, но като лека трудност се очертава отсъствието ни от работа(голяма изненада нали?), защото боледува често и някой от нас двамата трябва да е вкъщи(с отпуск/болничен)за да го гледа.
Имаме известна търпимост от работодателите ни, засега, но имам усещане че в даден момент ще им се изчерпи, защото все пак, заради отсъствието ни пропускаме работни срещи, участваме в проекти, работата която ти е била зачислена изостава или друг трябва да я върши и т.н. И двама с жена ми, не сме на управленски позиции, но все пак усещаме известен натиск(въпреки относително ниския ни грейд), недоволство от страна на преките ни ръководители, което е малко по-силно и изразено при мен.
Организациите, в които работим, по принцип рядко освобождават служители. Тоест има известна сигурност относно стабилността(запазването) на работното място. Но редом със сигурността за работното място е налице и бавния темп на нарасване на възнаграждението и бавното и почти невъзможно израстване дори с едно ниво нагоре.
И тук е моята дилема. Желая да сменя работната си позицията, организацията и изобщо сферата.
Мотивите са ми желание за развитие, надграждане на съществуващите ми умения и придобиване на нови, както относително по-добра финансова обезпеченост.
На сегашното ми работно място е добре откъм колеги, но нямам никаква мотивация за развитие, просто защото няма значение какво повече правиш или можеш, просто позицията и заплащането винаги си остават непроменени независимо колко си допринесал или не.
За сега се справяме добре финансово, но идеята ми е, до колкото може, отсега да се подсигурим финансово за вбъдеще, като започна работа, която ще ме направи по ликвиден(от към умения ) на трудовия пазар и ще ми донася(след 5-10 години)значимо по-високи доходи(вече колко зависи от уменията, които ще придобия)от теоретичния темп на нарасване на сегашното ми място.
Тоест, сега да положа основите на относително по доброто ми/ни финансово състояние след 5-10 години.
Е, да, обаче като споделям намеренията си със съпругата ми, тя не иска и да чуе за смяна на работата ми.
Обяснявам ѝ че не го правя за себе си или от егоистична гледана точка или че не си преследвам някакви си мои мечти. Обяснявам ѝ че живота ще продължи да поскъпва и че доходите трябва да нарасват със съответен темп за да може поне да задържаш сегашния си стандарт(покупателна способност), а да не говорим ако искаш и леко да нарасне. Обяснявам ѝ че колкото повече расте детето ни, разходи за него ще растат. Обяснявам ѝ че ако след някоя друга година имаме и друго дете, просто ще ни бъде много по-трудно финансово да издържим ако съм/сме на сегашните ни позиции в съответните организации, защото доходите ни ще са се увеличили символично. Обяснявам, че идеята ми е в бъдеще (след 5-10 години), да сме по-добре финансово(не че на някой са му достатъчно парите). Обяснявам, че не парите са цел, а са средство, а целта е децата ни, след време да получат най доброто(като уроци, образование, курсове), ние да си посрещаме разходите без драми и така. Обяснявам, че никога няма да има “подходящ” момент, в който един от двама ни спокойно да си смени работата, защото смяната винаги е съпроводена с притеснение, стрес(дали ще се получи, как ще се впишеш...)и защото живота си върви-първо сега е малко детето, после идва второ, айде училище и то си минаха 5-7 години, в чакане на подходящия момент.
А тя-не, та не. Не иска и да чуе за смяна на работата ми.
Опасенията ѝ са: Ами ако не се получи? Ами ако попаднеш на кофти колеги или шефове? И главния ѝ довод-че това ще натовари основно нея с гледане на детето. Защото където и да отида поне няколко месеца няма да смея(а и най-вероятно и няма и да ме търпят като новак)да отсъствам от работа за да гледам болното си дете. Което пък освен, натоварването ѝ чисто като грижи за детето, може да рефлектира върху нея като негативно отношение и последствия на работното и място, заради отсъствията ѝ.
Още добавя, че евентуално новата ми работа е доста вероятно да е на локация, която да е малко или повече по-неудобна от сегашната ми. Плюс и че е доста вероятно и работното време да е малко по удължено от сегашното ми...което автоматично означава, че не стига, че тя ще отсъства от работа и ще гледа детето цял ден, а и вероятно ще се прибирам по късно(пък било то и с 30-40 мин)от сега.
И не знам какво да правя и какъв е правилният ход в подобна ситуация.
Не мога да не призная, че някои от опасенията ѝ имат логика и не малка вероятност да се реализират, но пък други мога да се постарая да минимизирам или изключа напълно. Като например, мога да подбирам предложения по критерия локация, мога да подбирам по критерия работно време, мога да избягвам доработвания и оставания, но не мога още на първия или втория месец да започна с отпуските и болничните.
Има и един друг момент, критей за това, критерий за онова...да е близо, да е...то фирмите са краен брой все пак, а и не съм най големият кадър на пазара.
Общо взето, жена ми е права ако се гледа сегашната ни ситуация(моментна) и краткосрочния ни хоризонт.
В дългосрочен план(5-10 годишен хоризонт)обаче мисля, че моите намерения са доста добре обосновани и логически.
Има ли смисъл да се рискува? Има ли смисъл човек да се „напъва“ сега, за да му е по-добре утре(или поне да го прави с тази цел, пък вече дали ще се реализира....)? Има ли смисъл сам човек да се вкарва в “шамарите” и да си прави “интересен” живота? Ицето прав ли е? Или не всичко е пари и е важно да сме живи и здрави, и да не се изнервяме допълнително. А бъдещето...ще се нагласяме в движение, защото така или иначе не можем да предвидим всичко и не можем да предприемем превантивни мерки за всичко.
Лично моята позиция е ясна, че трудните решения днес водят до по-добро бъдеще, а жена ми не мисли така и не ѝ се рискува да гоня дивото.
Общо взето, нямам притеснения дали мога да се справя с евентуално новата длъжност. Вярвам че ще се справя.
Да се “крепи” сигурното настояще, което най вероятно ще доведе до несигурно бъдеще или да се рискува и да се опитам да осигуря по “розово” финансово бъдеще, което ще е за сметка на настоящето.
Да я послушам и да си седя където съм си до като му дойде времето след Х години или поне да пробвам с няколко интервюта как се пласирам, дали ме викат, какви условия предлагат(локация, работно време, пари), за да не си говорим наизуст. Пък по нататък...дали ще завърша процеса да го мисля допълнително.
Ситуацията е следната…
С жена ми имаме малко дете, което ходи на ясла. Нямаме баби, лели, стринки, които да са ни под ръка и които да ни помагат(да им го оставяме за уикенда или да го гледат през деня или когато е болен). Иначе казано, се оправяме сами, както и много други.
Справяме се, но като лека трудност се очертава отсъствието ни от работа(голяма изненада нали?), защото боледува често и някой от нас двамата трябва да е вкъщи(с отпуск/болничен)за да го гледа.
Имаме известна търпимост от работодателите ни, засега, но имам усещане че в даден момент ще им се изчерпи, защото все пак, заради отсъствието ни пропускаме работни срещи, участваме в проекти, работата която ти е била зачислена изостава или друг трябва да я върши и т.н. И двама с жена ми, не сме на управленски позиции, но все пак усещаме известен натиск(въпреки относително ниския ни грейд), недоволство от страна на преките ни ръководители, което е малко по-силно и изразено при мен.
Организациите, в които работим, по принцип рядко освобождават служители. Тоест има известна сигурност относно стабилността(запазването) на работното място. Но редом със сигурността за работното място е налице и бавния темп на нарасване на възнаграждението и бавното и почти невъзможно израстване дори с едно ниво нагоре.
И тук е моята дилема. Желая да сменя работната си позицията, организацията и изобщо сферата.
Мотивите са ми желание за развитие, надграждане на съществуващите ми умения и придобиване на нови, както относително по-добра финансова обезпеченост.
На сегашното ми работно място е добре откъм колеги, но нямам никаква мотивация за развитие, просто защото няма значение какво повече правиш или можеш, просто позицията и заплащането винаги си остават непроменени независимо колко си допринесал или не.
За сега се справяме добре финансово, но идеята ми е, до колкото може, отсега да се подсигурим финансово за вбъдеще, като започна работа, която ще ме направи по ликвиден(от към умения ) на трудовия пазар и ще ми донася(след 5-10 години)значимо по-високи доходи(вече колко зависи от уменията, които ще придобия)от теоретичния темп на нарасване на сегашното ми място.
Тоест, сега да положа основите на относително по доброто ми/ни финансово състояние след 5-10 години.
Е, да, обаче като споделям намеренията си със съпругата ми, тя не иска и да чуе за смяна на работата ми.
Обяснявам ѝ че не го правя за себе си или от егоистична гледана точка или че не си преследвам някакви си мои мечти. Обяснявам ѝ че живота ще продължи да поскъпва и че доходите трябва да нарасват със съответен темп за да може поне да задържаш сегашния си стандарт(покупателна способност), а да не говорим ако искаш и леко да нарасне. Обяснявам ѝ че колкото повече расте детето ни, разходи за него ще растат. Обяснявам ѝ че ако след някоя друга година имаме и друго дете, просто ще ни бъде много по-трудно финансово да издържим ако съм/сме на сегашните ни позиции в съответните организации, защото доходите ни ще са се увеличили символично. Обяснявам, че идеята ми е в бъдеще (след 5-10 години), да сме по-добре финансово(не че на някой са му достатъчно парите). Обяснявам, че не парите са цел, а са средство, а целта е децата ни, след време да получат най доброто(като уроци, образование, курсове), ние да си посрещаме разходите без драми и така. Обяснявам, че никога няма да има “подходящ” момент, в който един от двама ни спокойно да си смени работата, защото смяната винаги е съпроводена с притеснение, стрес(дали ще се получи, как ще се впишеш...)и защото живота си върви-първо сега е малко детето, после идва второ, айде училище и то си минаха 5-7 години, в чакане на подходящия момент.
А тя-не, та не. Не иска и да чуе за смяна на работата ми.
Опасенията ѝ са: Ами ако не се получи? Ами ако попаднеш на кофти колеги или шефове? И главния ѝ довод-че това ще натовари основно нея с гледане на детето. Защото където и да отида поне няколко месеца няма да смея(а и най-вероятно и няма и да ме търпят като новак)да отсъствам от работа за да гледам болното си дете. Което пък освен, натоварването ѝ чисто като грижи за детето, може да рефлектира върху нея като негативно отношение и последствия на работното и място, заради отсъствията ѝ.
Още добавя, че евентуално новата ми работа е доста вероятно да е на локация, която да е малко или повече по-неудобна от сегашната ми. Плюс и че е доста вероятно и работното време да е малко по удължено от сегашното ми...което автоматично означава, че не стига, че тя ще отсъства от работа и ще гледа детето цял ден, а и вероятно ще се прибирам по късно(пък било то и с 30-40 мин)от сега.
И не знам какво да правя и какъв е правилният ход в подобна ситуация.
Не мога да не призная, че някои от опасенията ѝ имат логика и не малка вероятност да се реализират, но пък други мога да се постарая да минимизирам или изключа напълно. Като например, мога да подбирам предложения по критерия локация, мога да подбирам по критерия работно време, мога да избягвам доработвания и оставания, но не мога още на първия или втория месец да започна с отпуските и болничните.
Има и един друг момент, критей за това, критерий за онова...да е близо, да е...то фирмите са краен брой все пак, а и не съм най големият кадър на пазара.
Общо взето, жена ми е права ако се гледа сегашната ни ситуация(моментна) и краткосрочния ни хоризонт.
В дългосрочен план(5-10 годишен хоризонт)обаче мисля, че моите намерения са доста добре обосновани и логически.
Има ли смисъл да се рискува? Има ли смисъл човек да се „напъва“ сега, за да му е по-добре утре(или поне да го прави с тази цел, пък вече дали ще се реализира....)? Има ли смисъл сам човек да се вкарва в “шамарите” и да си прави “интересен” живота? Ицето прав ли е? Или не всичко е пари и е важно да сме живи и здрави, и да не се изнервяме допълнително. А бъдещето...ще се нагласяме в движение, защото така или иначе не можем да предвидим всичко и не можем да предприемем превантивни мерки за всичко.
Лично моята позиция е ясна, че трудните решения днес водят до по-добро бъдеще, а жена ми не мисли така и не ѝ се рискува да гоня дивото.
Общо взето, нямам притеснения дали мога да се справя с евентуално новата длъжност. Вярвам че ще се справя.
Да се “крепи” сигурното настояще, което най вероятно ще доведе до несигурно бъдеще или да се рискува и да се опитам да осигуря по “розово” финансово бъдеще, което ще е за сметка на настоящето.
Да я послушам и да си седя където съм си до като му дойде времето след Х години или поне да пробвам с няколко интервюта как се пласирам, дали ме викат, какви условия предлагат(локация, работно време, пари), за да не си говорим наизуст. Пък по нататък...дали ще завърша процеса да го мисля допълнително.
На няколко пъти споменава, че е в дългосрочна переспектива. 
, обаче тогава пък имаш предимството, че работодателя си мисли, че щом си с големи деца, няма да излизаш често в болнични. 