Номинации за най-голяма муня (тема 3)

"Лели Пенки" има и извън моловете.
Едно от нелюбимите ми неща е продавачки да ме поучават, назидават, да ми се карат. Подчертавам, че също съм работила като такава и винаги съм гледала да съм в помощ на клиента.

Отивам на очен лекар. Слага ме докторката на апарата и ми казва, сложи си плътно челото до ограничителя. Тя сяда с/у мен и казва, по-плътно. Натискам още, тя - далече си ми. Натискам още, но то няма накъде повече, ще изкъртя уреда каза, че ѝ е размазано, започна да го настройва, не става. По едно време вика, я си вдигни глава, вдигам аз и тя - Ама, госпожо, моля ви се, свалете си очилата
Представям си как са се хилили в кабинета като си тръгнах

Направо съм се сраснала с очилата си. И на секциото влязох с тях в операционната и се чудеха къде да ги пазят (бях с пълна упойка), че и с гащи всички се бъзикаха - ти май няма да раждаш днес

Добри, визирах клиентите на опашките, дето толкова ги е страх да не се минат, толкова им е важно да покажат мизерното си право и превъзходство, толкова са заслепени и наежени да се злобят, че дори "Аз съм продавачката" не достига до тях.

не съм разбрала.
да изтрия ли?

Не, може да не съм се изразила добре и някой друг също да е разбрал погрешно.

И без това може да се замете всичко, че се отдалечихме от смешното, но не се сдържах. Докато това поведение се толерира със смях, ще минава.

Да ти кажа, за мен и в бутиците в Париж ми е точно толкова недопустимо, да не говорим, че там не ми се е случвало, дори когато съм влизала по джапанки и къси гащи.
Мъжът ми е муня. Взех му ключовете от колата, защото не намерих резервните, с които последно я карах. Обаждам се и му казвам да не се шашне. Обяснявам, че съм "загубила" резервните, но са някъде в къщи. Той започва да се панира, разбрал, че и двата ключа съм загубила и вика, аз сега как да запаля колата и да те взема?
Каква кола бе човек, тя е с мен и не ща да ме взимаш 🤣.

Аз пък наобратно. Преди десетина години, някъде преди Коледа, се разхождаме с мъжа ми по Витошка. Аз зяпам по витрините, разбира се, стигаме до някакъв бижутериен магазин, явно отскоро открит. Главно перли на витрината. Зазяпвам се аз, мъжа ми има отношение към камънаци и бижута, и той се зазяпва. По едно време гледам едни изчистени обеци с перли и редичка от някакви други камъни, преливащи се, много ги харесвам. Мъжа ми ми казва да вляза да попитам колко струват, може и да се доредя за Коледа. Тръгвам към вратата на магазина, прави ми впечатление, че е заключена, има един звънец. Е, мисля си, сигурно защото е неделя. Все пак позвънявам, оглеждат ме доста дълго, отварят ми. Вътре от един на друг служител, стигам до въпроса колко струват въпросните обеци. Започват да ми обясняват за качеството на перлите и диамантите и накрая забиват 15 000 лв. Шок и ужас. Все пак запазвам присъствие на духа и казвам, че ще помисля.
След няколко дни гледах предаване по телевизията за този магазин. Бяха представители на някакви изключителни японски перли, не просъществуваха дълго.

И аз имам подобна случка, макар и по-скромна. Издирвах преди време сребърни обеци и колие, хем да грабват окото, хем да не са кичозни. Тук-там, нищо не харесвам. Озовавам се случайно в един софийски мол и докато чакам приятелка, погледът ми попада на точно търсените от мен бижута. Малко по-дребнички от желаното, с едни камъчета мънички, но хайде, от мен да мине, реших, ще им дам шанс. Даже лимит си определих: 100-150 лв. Извадиха ми ги хората, показват ми ги любезно и аз одобрявам, остава само да платя. На въпроса за цената, ушите ми чуват "3000 лв, но за вас ще направим отстъпка, така че - 2500"
Оказа се, среброто било бяло злато, а мъничките камъчета - диаманти.

В подобна ситуация аз си казвам “Имаш вкус” .

Месих козунаци. Станаха 4 малки. Първият се опече, фурната е топла, взех втория и ще го пръскам с мокра захар. Сложих захарта в паничка, пуснах водата да тече, с дясната ръка държа набухналия козунак, чудесно надигнал се, поднасям ръка към водата, бъркам в паничката със захар, веднъж, втори, път. Изведнъж установих, някак си съм поднесла тавата с козунака и студената вода се излива върху него. Поизлях водата, онуй нещо спихна. Пекох..., не е като другите 🤪👀😒

Месих тесто уж за козунаци - получи се тесто за курабийки.

В последно време навсякъде са се поразчупили. През 90-те дори в обикновените козметични магазини там ни гледаха като червеи. Гледам, че и тук кризата и онлайн търговията смекчиха доста просташки нрав на нелюбезните продавачи.
Сега се сетих за един такъв случай преди много години. Познат, основател на една от първите ай ти фирми у нас, много богат, но ходещ като клошар. Почти го изгониха от един магазин средна ръка.
Ау, сещам се и за още един случай от преди 10+години, когато стъпвахме на море в бг. Аз бая бременна, миткаме с ММ из морето и решаваме да спим две нощи в Созопол. Оглежда ни една баба и вика - нямам квартира за вас не знам какво очакваше. А сега са мазни, мазни, ама свърши вече.

Аз пред кабинета на ЛЛ имах подобно преживяване с "пререждане", но смятам, че мунята не бях аз. Та стоя и чакам от доста време. Точно идва моя ред. Пациентът пред имен излиза от кабинета и аз тръгвам да влизам, но една бабка, която току-що пристигна от асансьора почти ме изблъска, за да влезе преди мен. Любезно й казах, че е мой ред, но тя не ми каза нито дума, затвори вратата зад гърба си и аз останах в коридора. След 3-4 минути ЛЛ отвори вратата и ме покани да влезна, а бабката още беше вътре. Чак тогава ЛЛ ми каза с раздразнение в гласа, че това е майка му, която му носи нещо. Е като е майка му, толкова ли не можа да си отвори устата и да каже защо влиза? А ЛЛ вместо да се мъчи да прикрива раздразнението в гласа си, също можеше любезно да си покаже главата през вратата и да ме информира.

Пред моя офис също понякога се вият опашки от клиенти. Редовните ме познават и дори с маска на лицето нямаха проблем да разберат, че съм аз ( говоря за съвсем първите дни на пандемията). Но се е случвало да ме гледат лошо когато си проправям път към офиса. Разбира се любезно оповестявах коя съм, но накрая просто започнах да си слагам баджа още преди да влезна в сградата, за да спестя и на хората, и на себе си нуждата от разяснения.

И ще копирам мой пост от друга тема днес, че си е за тук.
Тази сутрин се оказа, че съм си купила два чорапогащника с един размер по-малки от нужното. Намъкнах единия и отгоре сложих боди, за да го държи да не се смъкне. Но с бодито ми е жегааааааааа.
И още има. Влезнах в офиса и трябва да се чекирам с карта работно време. Картата е в портмонето ми. То е в раницата на гърба ми. Та включих компютъра и започнах да се въртя из офиса като муха без глава, търсейки раницата, за да извадя картата. Ми няма я раницата. Тъкмо ме обля една вълна на дълбоко безпокойство, че съм дошла без раница и се сетих, че е на гърба ми.

Да похваля малкото мунче или мама муня. Дзвера не ясно защо си тъпче слушалките по джобовете и после ми мята всичко за пране. Първите ги намерих в пералнята. Вторите вече бяха добре изпрани и изсушени в сушилня И работят

Една наша посестрима.

Из Интернет:
 Реших да седна да отговоря на хората, дето са ми изпратили през деня картички по вайбър, майбър и подобни и понеже държа собственоръчно да напиша поздрав, а не да разпращам на всички една и съща картинка... тааа вместо "Честито Възкресение Христово", на всички съм честитила Рождество Христово 🥱🥱🥱
Ми обърках се, аз се замаих вече! Цял ден на ляво, на дясно...
П. С. Мъжът ми ей сега разбра за обърквацията и ми каза, че без да се усети на всички отговарял с "Мерси подобно" 🤣