Психологически консултации с Детелина Стаменова

Здравейте, след продължителен стрес и депресия, като капак на която дойде и тази ужасна изолация, спрях да изпитвам глад и усещане, че ми се спи. Реално ако не се храня съзнателно - ежедневно няма да изпитам глад или желание да ям с дни. Гледам да се храня поне веднъж дневно - предимно вечер, но не е лесно тъй като ми е неприятно. Как мога да си помогна?

Аз имам същия проблем. При мен обаче има и друг - има дни, в които без причина се чувствам като болна, много ми е лошо, гади ми се от всичко, а като хапна каквото и да е, получавам сърцебиене, много силно. Обиколих лекари, изследвания ... само гастрит намериха и след 6-месечна диета вече не искам и да поглеждам храна, понеже не трябва да ям нищо почти ...

Здравейте, от това, което описвате ми става ясно, че депресията Ви вероятно се е задълбочила. Липсата на апетит в такъв случай се явява симптом, а не знак за хранително разстройство. От въпроса Ви не разбирам дали сте имали преди това срещи с психотерапевт за лечение на бърнаут и депресия и/или психиатър за предписване на медикаментозно лечение. В случай, че сте имали такива срещи, би било добре да се чуете/видите онлайн с тях, защото познават личната Ви история и могат да преценят какво ще е по-подходящо за Вас.
Ако сте се опитвала да се справите сама досега, тогава бих Ви препоръчала сега да потърсите консултация със специалист в областта на психичното здраве. В момента има и много инициативи, които дават базови консултации, но при тях обикновено ограничението е времето на сесиите и/или техния брой.
Това, което може да направите на първо място е да структурирате ясно деня си - ставане, физически упражнения, закуска, продуктивни занимания (дори да са оцветяване или редене на пъзел), обяд, занимания, вечеря. С всеки следващ ден това ще Ви помага. Депресията е сериозно медицинско състояние и ако няма ефект предприемането на тези мерки, Ви препоръчвам да потърсите бързо консултация.

Just_me3e, от описането предполагам, че при Вас надделява тревожността от създалото се положение и затова бих Ви препоръчала да се насочите към редовни занимания с медитация или автогенен тренинг ежедневно; ограничаване на информационните източници и опити да излезете от неприемането на храна, защото това може единствено да задълбочи проблемите, с които се сблъсквате.
Не сте написала дали сте свалили килограми пред тези месеци, но правя предположение, че това е така.
Връзката между проблемите със стомаха и тревожността са разглеждани сериозно от лекари и психотерапевти, като са наречени "синдром на раздразнените черва". Във времето аз също съм се занимавала с тази тема, ако искате потърсете поста ми за т.нар. "Чревни чувства", в която разказвам за това как стомахът е наричан „втори мозък“ без никаква шега и че модерния начин на живот може да ни „удари“  в меките тъкани. Понякога един човек може да прояви своята тревожност (или депресия) като  физически симптоми, свързани с конкретни болки на части от тялото или отделни органи, като в частност стомахът е особено уязвим.
Затова и осъзнаването на причините за тревожността и овладяването й толкова важно, за да преминете през този период.

Здравейте, виждам, че има определени параметри, в които могат да се задават въпроси към Вас. При мен изолацията беше допълнена и от промяна в личния живот – раздяла. Ако сметнете, че не е подходящ въпросът ми, моля  да се изтрие.  Виждам, че сте и психолог, затова пиша в темата, тъй като не виждам да има такава обособена - за лични отношения в извънредния период.
С приятеля ми сме в различни градове , като повече аз ходя при него, отколкото той. Сега обаче по време на карантината не сме се виждали. Имахме напрегнат период от няколко дни, в които той предпочете да не ме търси и да отиде на разходка въпреки забраната с момиче от неговата компания, към която подозирам, че има симпатии.
Не ми каза, че ще пътува, излъга ме, чак след  като настоях призна. На следващия ден също не ми звънна. Почувствах се много пренебрегната и под афект блокирах повикванията от него. На по-следващия ден ме потърси, като ме попита защо е блокиран. Аз отговорих грубо „какво искаш”, той се засегна защо му говоря така и обясних, че има поведение, което не заслужавам и, че не е бил искрен. Той само видя съобщението без да отговори.
Чудя се защо след като пита и му отговорих, само видя без да отговори? Оттогава не ме е търсил, нито аз него,  не знам дали ще го направи? Най-вероятно не?
Смятате ли, че съм преувеличила и реакцията ми е била неправилна? Въпросът е, че много тежко ми се отразява това заради изолацията, нямам апетит, сънувам неприятни неща, не мога да спя, а като не работя съм уязвима, понеже няма нещо, върху което да насоча вниманието си и да изпитам удовлетворение.

Здравейте Ralliee,
поддържането на връзка от дистанция винаги е трудна задача, независимо дали партньорите са подходящи един за друг. Те са плаващи пясъци, защото след дълго време на такава връзка, хората понякога се оказват доста различни от първите дни на връзката им, но не винаги.
Липсата на физически контакт, липсата на време заедно, могат да накарат човек да идеализира партньора си, защото прекарва малко време с него, виждайки "най-доброто", което Другия носи. Дали има самозалъгване? Вероятно. Така не само може да се получи връзка с някой, който реално не съществува, но и да се започне връзка с несъществуващото "Друг" и съответно изисквания към него, но не към реалното, а създаденото във въображението.
В следващия момент, особено ако едната страна е по-склонна да полага усилия, се получава така, че това "даване" се очаква да бъде "наградено", което премества отношенията в две много криви плоскости - от една страна връзка с идеализиран човек, а от друга очакването, че той трябва да осъзнае какво се прави за връзката и съответно да постъпи по определен начин.
Но ако това се преодолява в повечето случаи, то настоящия етап на изолация и промени с глобален ефект, неяснотата в т.нар. коронавирустревожност събужда привидно заспалите ни дълбоки лични страхове, един от които често е страх от изоставяне. В такъв момент човек реагира често пъти свръхемоционално и след това съжалява.
Дали да се свържете с него не мога да Ви кажа, но бих Ви предложила да помислите върху написаното по-горе, дали се отнася за Вас и да прецените дали този мъж заслужава Вашето доверие, Вашето избухване и дали искате да продължите отношенията си с него - а след това да намерите начин как да постъпите така, както сърцето Ви съветва.

Не е ли по-правилно да говорим/ пишем за физическа изолация, не социална. Мрежите и контактите в Интернет пространството какви са? Нали на това се разчита сега. Комуникираме с телефони и нет, нека сме социално сързани, физически изолирани.
И всичко ще се наред. Бъдете здрави!

Здравейте моят проблем е цял живот борбата с килограмите.За 33 години сьм преживяла доста стресови ситуации отделно имам хашимото сьс всичките му симптоми страх от всичко рязка смяна на настроенията качких 20 килограма лесно се разстройвам плача ужасно е не мога да се котролирам вьв храната ям до прьсване след това се мразя ненавиждам човека в който се превьрнах и сега вьв тази обстановка още повече се самоунищожавам тькмо мислех да започна от някаде като отида на изледвания за хормоните и определени дефицити който четох че се изследват и сега пак ме е страх да трьгна по лаборатории и доктори заради вируса на всичкото отгоре имам син на 11 години за който се грижа и това че сьм непьлноценна като родител още повече ме смачква психически моля за сьвет лека вечер

Здравейте, аз съм мъж на 36г.
От декември месец имам някакви емоционални проблеми които не знам как точно да ги определя.
Постоянно имам притеснения за каквото и да било, за работата, за автомобила, за семейството, за здравето и в един момент "рухнах" януари месец. От тогава само се разкарвам по доктори, личния лекар, гастроентеролог, консултации с невролог. Една седмица стомах ме боли, другата имам изтръпвания по тялото и тикове, хипохондрията ме "тресе" много жестоко и много ме отчайва. Стомаха ми от няколко месеца хич не е добре.
От цялото това нещо виждам как най-много страда жена ми.
Ходя на работа но много бездействаме и това бездействие повече влошава нещата.

Здравейте lulito87,
Стресът и щитовидната жлеза са в бурно танго помежду си и затова много хора с психологически травми често имат проблеми с килограмите (нагоре, но и надолу).
Тръгването по лабораториите в момента би било ненавременно в тази ситуация, но ако се опитате да структурирате, поне доколкото може деня си и храненето си, така че да не качвате тегло по време на социалната изолация, както и да се раздвижвате у дома, съсредоточавайки се върху това, което може да направите в момента, с даване на по-малко съжаление към миналото, но насочвайки енергия към това, което може да направите тук и сега.
През това време бихте могла също да направите теста за хранителни разстройства на сайта на книгата Войната с храната (автор Джулия Бъкройд), както и да се опитате да прекарвате качествено време с детето си

Здравейте IvanGeorgiew, от написаното мога да си представя, че още преди изолацията не е било лесно за Вас. Често пъти, когато сме останали с един крак в различни преживявания (а, Бога ми, всеки има такива), си ги носим като окови и понеже нали "стегни се", "голяма работа" и "какво толкова, другите са минали през какво ли не", раната в душата загноява и това се превръща в телесни симптоми - тогава се тръгва към лекари (по дългия път), които нерядко не намират физиологични причини. Или, с други думи, това е момента, в който човек започва да соматизира.
И така, докато някой ден не попаднете на терапевт (понякога не е първия, понякога е втория или петия), който да успее да чуе гласа на болката и да помогне "гнойта" да изтече. Иначе се получава така, че човек сменя "анкерпласта на възпален апандесит" живот време.

CasaDelSol, не съм забравила да Ви отговоря, много е смислен въпроса Ви, но си дадох време да ми отлежи в главата.
Хората са социални същества и сега, на пръв поглед, имаме пълната възможност да поддържаме социална комуникация през мрежите - виждаме и чуваме другия или другите. Затова и преживяването е по-скоро физическо сякаш и сте права за това. Само че мисля, че дистанцията си остава социална, защото по-голямата част от междуличностното общуване е в невербалното и само с "аудио и видео", нямаме докосването, мириса, цялостното усещане за другия и това прави общуването непълноценно според мнозина. Без да имаме възможност да се събираме в обществата (социумите) по същия начин както преди, без да имаме възможност да общуваме непосредствено, както преди, това е травма за нас, като общуващи, физически същества и затова изолацията е социална.
P.S. За интровертите случващото се е добре, но един екстроверт го преживява като вселенска изолация, не само социална.

Благодаря Ви за отговора. Знам, че навсякъде се употребява “ социална изолация”, но чисто психологически ми звучи по-добре “ физическа”.
Аз знам, че физическата води до “социална” и си е такава, гледам и моето 2-годишно дете, което си е абсолютно социално изолорано, предвид, че не излизаме навън. Няма как и да го включа в онлайн дейности И понеже пт 20 дни й обяснявах за “ лош вирус” и “ болни хора” и защо не излизаме ( а парка с площадката са пред блока), сега и тя самата не иска и като я питам да излезем за малко казва
 “ не, болница”. Мисля, че и аз не реагирах адекватно спрямо нея, така че наистина си е точно социална изолация.

В началото на кризата попаднах на тази приказка - надявам се да Ви хареса. Тя е за това "как да обясним на малките деца какво се случва без да ги притесняваме много"
http://ribka.ftp.bg/karantina.pdf?fbclid=IwAR2P3m970n7dJk5mEg-WO … REPm5IOGwyhcl4k7w