Куроната навън напира, кукундрела са бърикадира - 100!

Този КОВИД, този КОВИД!

Звъня на джи пи-то. Запазвам час за консултация на тема... ъъъ... ми, КОВИД. Слава Богу, жената е педиатър, с всичкия си, има отлично чувство за медицински хумор, и е една от малкото, които все още искат да си говорят с мен.
- Е, добре, сега, за какво ти е да знаеш как се лекува корона-вирус? – спокойно пита джипката.
- За психично здраве – казвам, - искам да съм в пълна бойна готовност да посрещна вируса с достойнство!
- Не мисля, че мога да ти съдействам за психичното здраве. Щом се обаждаш, вече е късно. Но, добре, ела в понеделник следобеда.
Двамата с Дребния се явяваме в поликлиниката по устав – очила, маски, шнорхели, качулки, дълги ръкави, латексови ръкавици, калцуни и дезинфектант в джобовете. На входа един маскиран подобно на нас размахва термометър.
- Този защо ме удря по челото? – дърпа ме за ръкава Дребният.
- Мери температурата на всеки, който влиза – казвам тихо.
- Но аз съм дете! – възразява Дребният
- Е, и? Децата нямат температура ли? Може пък да си болен. Или пък аз да съм.
Термометраджията ни оглежда отвсякъде, после махва в посока коридора на педиатрията. С Дребния зачакваме пред кабинета.
- Знаеш ли, не ти трябва да знаеш повече за вируса – замислено казва той. – И без това по новините за нищо друго не говорят.
- А ти знаеш ли, че за вируса предпочитам да слушам лекарката, отколкото журналистите?
- Защо? Те не казват ли това, което трябва да се знае?
- Казват, но са журналисти, а не лекари. Все едно аз да ти казвам как ти да играеш на Майнкрафт, същата работа.
- Че ти нищо не разбираш?!? – смаяно ме поглежда Дребният.
- Именно. Затова ти можеш да ми казваш на мен как се играе на Майнкрафт, пък аз на теб – как се пишат съчинения по български. Всеки трябва да прави това, от което разбира най-много.
- Да, ама на последното съчинение получих калинка с четири точки.
- Защото не написа това, което ти казах.
- Трябваше да ме убедиш, че твоят вариант е по-добрият. А ти не успя да го направиш! - възмутено казва Дребният.
- ?!?
- Следващият! – гласът на джипката откъм кабинета ни прекъсва.
Влизаме в кабинета в леко обтегнати отношения. Дребният се мята на кантара да се мери на шир и длъж.
- Хайде, питай какво те интересува? – казва джипката.
- Ъъъфф. Най-лошото е, че дори не знам какво да питам...
- И ти ли се давиш в информационното блато? – ухилва се тя.
- Ми, така изглежда. ОК, карам по същество. Някакво спасение има ли?
- Не, разбира се, това е вирус. От тях все още никой не се е спасил. Мога да ти дам визитка на едно погребално бюро. Денонощно е.
- ?!?
- Това е единственото сигурно в цялата работа.
- А едно време ме лекуваха с ракиени компреси, сироп за кашлица и аналгин-хинин... и казваха, че е сигурно...
- Сега животът е доста по-бърз. Ако ще се жениш – търсиш бракоразводен адвокат. Ако ще взимаш кредит – такъв по наказателни дела. Ако ще се разболяваш – търсиш погребален агент. А от корона-вируса ще се разболееш, обещавам ти!
- Мноооого благодаря! – измърморвам. – Има ли поне нещо, което мога да направя?
- Мултивитамини, портокали, лимони. И сироп за кашлица.
Дребният се присламчва до мен и си разтърква главата:
- Метърът е повреден...
- Как разбра, че е повреден?
- Ами, мерилката падна.
С лекарката приближаваме към метъра. Стрелката, която се опира в главата и показва сантиметрите, наистина беше на пода. След кратък оглед установяваме, че е разхлабен винтът.
- Дребен, ти колко пъти се премери, преди да падне?
- Шест. И съм между един и трийсет и един и четир’сет и три.
- Беше стъпил върху кантара ли? – пита джипката, докато си подрежда инвентара и се подхилква.
- Да, а тежа между двайсет и два и двайсет и шест... изобщо, пораснал съм!
- Ти така и задачите по математика ли си решаваш? – на нея май наистина й е забавно с Дребния.
Още му е рано за „ирония” - той я гледа леко стъписано. След което се насочва към теглилката за бебетата. А ние се връщаме към разговора си.
- Накратко, няма как да не се разболееш. Когато се разболееш, трябва да ми се обадиш. Като ми се обадиш, ще трябва да кашляш в телефонната слушалка. Ако не ми хареса как кашляш, ще се обадиш на 112 за линейка. Ако и на тях не им хареса как кашляш, ще те метнат в линейката и ще те откарат в болница. Като те откарат в болницата, ще ти дават антибиотик, за да се избегне бактериалната инфекция. Ако не се избегне бактериалната инфекция, ще те сложат на апарат. А ако те сложат на апарат, със сигурност ще ти потрябва визитката на погребалното бюро. Е, не на тебе, де. Така че я вземи. А по бебешката теглилка някакви повреди има ли?

- Ти кога ще умреш? – пита ме Дребният, докато се прибираме към къщи.
- Принципно, това е Божа работа... хъм... мога само да се надявам, че Господ и корона-вирусът няма да са на едно мнение... Ти защо питаш?
- Защото официалният костюм за училище вече ми е малък. Нали не искаш на погребението ти да съм по анцуг и тениска?!?

Ш’съ мре... това е положението... Този КОВИД е навсякъде! Няк’ва дребна-вредна гадинка си позволява да се... хъм... подиграва с венеца на Природата... Но поне имам в джоба си визитка на погребална агенция. От джи пи-то ми.