Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте,


Много Ви моля за помощ.

С мъжа ми сме женени от 11 години и имаме 1 момче на 4 години и новородено момиченце. Неговите родители са далече - в родния им град, а моите живеят в другия край на София, което си е направо все едно са в друг град. За миналата година сме се видели по три пъти и с моите и с неговите родители - т.е. Ние сме самостоятелно семейство и нито аз съм много близка с нашите, нито той с техните. Детето ни не е прието в детска градина и частни не можем да си позволим.

Да, обаче като се роди бебето усещам, че имам нужда от помощ и мъжът ми се дразни. Живеем в двустаен апартамент и той сега работи от вкъщи, като има нужда да се концентрира. През това време бебето реве, аз го кърмя, синчето ни е хиперактивно и иска внимание, прави бели и въобще е пълна лудница. На този фон нашите предложиха да гледат малкия няколко дни в седмицата, защото са пенсионери, а и той много ги обича. Аз смятам, че това е добра идея, защото така детето е свободно да вика и играе, без да му правим забележка за шума, бебето може да спи през деня, а и мъжът ми да работи спокойно. Неговите родители също смятат това за отлична идея. Той обаче е категорично против - използва обидни епитети по техен адрес, казва, че органически ги мрази и не иска детето да е при тях - повръщало му се само от тази мисъл да ги види, та било то и само, за да закара сина ни. Преди пандемията никога не са се харесвали, но поне той не агресираше така., дори когато майка ми идваше през седмицата да види детето (винаги когато зетът е на работа). Сега нещо прищрака, че те не го уважавали и винаги били студени с него, не ставали за компания дори за маса (не пият, а той без няколко бири и ден не може).

Аз съм безработна, а и с новородено надали някой ще ме вземе сега. Той ме изкарва некадърна, защото се нуждая от помощ, нали съм била само домакиня. В същото време се дразни на лудориите на малкия и започна да му крещи за всичко, че и шамари раздава. Аз се карам с него за това и всички страдаме.

Вярно е, че той изкарва парите и аз не умея да шофирам, но не смятам, че е нормално да натяква, че си губи времето винаги, когато трябва да пазарува с колата, или да ни кара някъде с децата (освен на лекар никъде другаде не ходим). Като чуе някой в градинката, да споменава, как ходят с децата на излет или т.н., той се дразни, че не би си губил времето така. А не е като да има хоби - освен бирата разбира се.

Вече се чудя, дали да се разделим - явно само си губи времето с нас и най-добре ще си е сам. Говорих и с родителите му и те се чудят какво му става. Ясно ми е, че и аз имам вина за живота ни, но моля, посъветвайте ме какво да правя.

Благодаря предварително.

Здравейте!
  Не знам от къде да започна,в главата ми е абсолютна каша....
Та... страх ме е! Страх ме е от смъртта 😔 Аз съм на 39г. От година отново омъжена.
Бременна съм в шести месец и имам вроден сърдечен порок. Миналата седмица имах консулт със специалисти кардиолози и становището им беше,че не изключват възможността изходът от тази бременност за мен да е трагичен. Все още не съм хоспитализирана. Живеем в Англия и тук системата работи по различен начин,а и клиниката в която искат да ме настанят е на 150 мили от нас.
Изпадам в депресивни състояния,плача често- всеки миг в който остана сама,дори и това да са 3 мин в банята. Мисля за живота си,за евентуално оставащите няколко месеца от него. Пред очите ми са само състрадателните погледи на лекарите и думите им: шансовете ви за оцеляване са едва 13%...
Съпругът ми на моменти смята,че излишно драматизирам. Той няма други деца и неистово иска това дете,аз имам син на 21г от предишен брак.
Аз съм изключително сензитивна личност. Незначителна критика отправена към мен или просто повишен тон,арогантност или друга подобна проява могат да ме накарат да плача с дни и да търся грешката в себе си за това. Имаше въпрос на друга потребителка със същите "симптоми",разпознах се на 100% в написаното,но и се успокоих,че не само аз имам този проблем.
Как да преодолея този страх,как да се справя с това? Не успявам въобще да се зарадвам на бременността си...Започвам да се чудя партньорът ми ще издържи ли до края. Скандалите ни заради мен и моите депресии са жестоки,той трудно приема моята мекошавост....
Не знам,наистина не знам как да се справя с това. Не съм казвала на никого за симптомите си и състоянието си,не искам да тревожа никого,а и той понякога ме упреква,че само търся съжаление...
Как,как да се справя с това?
Благодаря Ви и се извинявам за хаоса в написаното по-горе....

ЗА НАРАНЕНОТО ВЪТРЕШНО ДЕТЕ
Здравейте!
Трудно е да се дават съвети в тази ситуация. Не зная подробности за историята на вашите отношения.
Единствената хипотеза е, че е възможно съпругът ви като дете да е бил пращан при баба си и дядо си за дълги периоди от време. Познавам хора, които са преживели подобно нещо в детството си и  са се чувствали като на заточение, изоставени от родителите.
Или пък да е бил на седмична детска градина, където те взимат в петък и те оставят отново в понеделник сутринта.
С една дума - съпругът ви най-вероятно отреагира по този начин преживявания, които е имал в собственото си детство.  В психотерапията се използва израза, че всеки от нас носи в себе си едно наранено вътрешно дете. Това вътрешно детеноси травмите и страданията, които сме преживели като деца в родителските си семейства, детските градини, училище... И след това, когато станем възрастни и имаме собствени деца, ние много често сме склонни да пазим собствените си деца от това, което нас ни е наранявало. Или пък да им даваме това, което на нас ни е липсвало. Като често изобщо не се замисляме, дали децата ни реално имат нужда от него. Предпазваме ги от нещо, което те са склонни да приемат без проблем или дори с радост.
Ато и при съпругът ви става дума за това,  за да стигнете до съгласие, е нужно първо той да ви се довери, да ви разкаже как се е чувствал, а вие да го изслушате със съчувствие. Едва тогава той ще е способен в тово ваше предложение за гледането на по-голямото ви дете да вижда  нещо разумно, а не опит да се отървете от това дете и да го пратите "на заточение".
Попитайте го как е бил отглеждан той самият.
Ако причините не са там, е необходимо да се види къде са...
Поздрави и успех!

Здравейте!
Страхът от смъртта е валиден за всички хора. Нещо повече - зад всеки силен страх всъщност се крие стаха от смъртта. И при вас този страх е напълно реален...
Казвате, че не можете да се зарадвате на бременността. Аз бих се учудил, ако се радвате на нещо, което може директно да ви отнеме живота. Ние хората се радваме на бременността /собствената или на нашите съпруги, дъщери, сестри/, защото виждаме в нея продължение на живота. Но винаги бременността е съпътствана и от страх. Защото при раждането и майката и детето са в критична ситуация, в която има риск един от двамата или двамата да си загубят живота.
Така че тези изказвания на лекарите е съвсем нормално да ви плашат и при вас страхът да надделява над радостното очакване. Още повече, че те ви давали 13 процента шанс!  Чудя се първо, как точно са ги измерили тези 13 процента?!? НО все пак, както и да са ги измерили, на вас бих казал: вие пък стойте на 100 процента в тези 13 процента!  И в това, че сте жива и очаквате дете...
И още нещо: съвсем нормално е в този момент да имате чувства, за които не си давате сметка. Имам предвид на първо място това, че е естествено на моменти да  ненавиждате съпруга си. И дълбоко в себе си да го чувствате като убиец, който си прави удоволствието, а за вас остава страданието и страхът от загубата на най-ценното, което имаме - живота.  Случвало ми се е да работя с хора, чиито майки са загубили живота си при раждането или скоро след това и там се вижда, че всички близки в семейната система възприемат бащата като убиец...
Но да оставим бащата. Важната сте вие и детето. Вие най-вече, защото чувствате живота си  застрашен. Но и детето ви, защото и то, ако се случи да ви загуби при раждането си, това ще означава за него да се чувства убиец на собствената си майка. И това е доста обременяващо и пречи на човека да се свърже с живота и да получава спокойно от него това, което му е отредено.
В този смисъл би било ценно да помислите как бихте могли да се погрижите за нероденото си дете? Имам предвид да се погрижите, в случай че с вас се случи най-лошото. Сигурен съм, че  когато се грижим за децата си в най-тежките моменти от живота си, ние придобиваме едно особено чувство за собствено достойнство, което ни помага да приемем по-леко всичко, което съдбата ни е отредила.
Това дете има нужда най-вече от подкрепящо послание от вас към него, има нужда от майчини думи, които да знае, че са били произнесени. Думи като: "Аз те обичам от първия миг, в който разбрах, че съм бременна с теб. И за нищо не съжалявам. Аз знаех за риска от самото начало. Всяка майка го знае. Но го поема, защото обича детето си дори още преди да го е заченала. Още от момента, когато си мечтае за него ." Може би има нужда и от послание от ваша страна, че вие се доверявате на баща му  като човека, който най-добре може да се погрижи за него в случай на нужда. А за да получи детето тези послания, за да му ги разкаже баща му, е нужно всичко това вие двамата родители да си го изговорите: как той би се грижил, какво за вас е важно той да прави... Имайте предвид, че баща му трудно би участвал в такива разговори. Защото и той самият е много уплашен. Той се чувства виновен заради мисълта, че може да се окаже човекът, който е допринесъл любимата му жена и майка на така желаното дете да загуби живота си. Той затова казва, че драматизирате. Защото го е страх. (Има едно изследване на американската психиатрична асоциация за това, кои са най-често срещаните страхове при хората. Оказва се, че страхът от раждането при мъжете е по-често срещан от страха от раждането при жените. Да, за мъжете раждането е абсолютна мистерия и нещо невъобразимо страшно.)....
Но вие двамата не се затваряйте всеки в собствения си страх, а си говорете за това, което чувствате и най-вече си говорете с грижа за това дете, за което лекарите твърдят, че може да изгуби майка си.
Съвсем ясно е, че тези разговори биха били през сълзи, в тях може да изригват вулкани от силни чувства. Но тъкмо чрез тях е възможно да придобиете усещането за стабилност. Само в тези разговори ще направите максимума, на който сте способна, вместо да се затваряте в себе си и да потъвате на дъното на депресията...
И още - търсете подкрепа и в други жени, особено в майка си или ако имате сестри, а също и приятелки. Говорете си с майка си и с други жени! Защото няма жена, която да не знае какво е да те е страх от раждането. Няма жена, която да не се е опасявала, че раждането на едно дете може да се превърне в последното нещо, което правиш на този свят.
Но тъкмо за това отново повтарям, че е важно да се погрижите и да поговорите с близките си за бъдещето на това дете, което вече е на път да се роди. Така чувствата ви ще получат и още една градивна посока, освен този естествен и всепоглъщащ страх, за който говорите.
Поздрави и бъдете благословена!

Много Ви благодаря! Просто няма начин да си живеем отделно в друго място. Той даже не иска да чува за това. Ох, и моето семейство не беше цвете, но в новото ми семейство ве чувствам като в затвор или по-точно в капан. Страдам от дистимия вече 11 години. Много молих майка ми да ме води на психиатър и да се освободя и да живея пълноценно, но тя никога не ми повярва. Заради нея страдам. Съпругът ми и той реагира като моята майка. Така искам някой да ме обича безусловно...всичко бих дала само и само да знам, че някой ме обича истински без странични облаги. Той е много стиснат във всяко едно отношение...материално, емоционално...собственото семейство му е на първо място, а аз - допълнение. Не знам вече наистина лакво да правя. Имам две деца и се грижа за тях. Нямам НИКАКВИ социални контакти и той ме ограничава много. Много обичам науката, но не мога да общувам с хора, които се занимават с това заради него. Май го мразя. Ох, много объркано звучи, но самата съм ДОСТА объркана... 😔

Казвате : "Май го мразя. Ох, много объркано звучи, но самата съм ДОСТА объркана... 😔"
Имайте предвид, че омразата понякога свързва хората по-силно от любовта.

Ако имах финансова възможност, едва ли щях да съм с него. На 26 години съм, но се чувствам на 60. Ппстоянно съм в къщи с детето, а той работи, излиза  вижда се с други хора, учи магистратура. Има възможности, а аз нямам.

Здравейте, г-н Стефанов, от тази нощ съм твърдо решила да потърся помощ и случайно попаднах на тези консултации, които правите. Радвам се и съм възхитена, че известен психолог като Вас, със сигурност много ангажиран, намира време за хората тук!
От известно време сънувам сънища, в които съм страшно много ядосана. Не само го сънувам, но и изпитвам емоцията, много силна - яд чак до сълзи. По време на такива сънища се събуждам от тази толкова силна емоция, обикновено около 3 часа през нощта и съм толкова разстроена, че после въобще не мога да легна да заспя.
Веднъж сънувах, че съм ядосана на съпруга ми. Понякога на някой човек от работа. Понякога на неясни непознати хора. Тази нощ например сънувах, че съм ядосана на майка ми и на баба ми (която почина преди половин година). Лошото е, че не е като обикновен кошмарен сън, а прекалено силно емоционално, изживявам го, ядосвам се толкова много, че започвам да плача от яд.
Не знам какво означава. По принцип живея спокоен живот, семейна съм, имам дете, което е вече голямо. Нямам съществени проблеми. Не мога да преценя да има нещо, което подсъзнателно да ме тормози чак толкова.
Съзнавам, че нямам много положителни емоции, но чак пък такова нещо, плаша се от себе си.

Здравейте!
Според моите разбирания в основата на всичко стои това, че сте ядосана на майка си.
Защото когато е ядосан на майка си, човек е ядосан на целия свят.
И затова Берт Хелингер, създателят на метода Семейни констелации, казва на един свой семинар, че когато например се намира на автогарата да си купува билет,  той се насочва към тази касиерка, която има добро отношение към майка си. Питат го, как я разпознава и той казва една от известните си фрази: "Който приема  майка си, той сияе! Който сияе така, него го обичат. Веднага отивам при този човек. Знам, че мога да получа нещо от него."
Причините, поради които ни е трудно да приемем майките си и сме им ядосани често са несъзнавани.
Но си струва човек да поработи над себе си, за да ги открие.
Поздрави!

Здравейте господин Стефанов,

Обръщам се към Вас с молба за съвет по повод синът ми, който е на 11 години.
От известно време забелязваме, че поведението му се промени. Не съм сигурна дали това се държи на фактът, че навлиза в пубертета и се опитва да очертае границите на неговата независимост, или по-скоро на някакви дефицити в поведението му. Причината да задавам този въпрос е, защото съпругът ми и аз се чудим какво да предприемем, за да насочим нещата в градивна посока.
Ще дам няколко примера, за да добиете по-добра представа:
- като цяло забелязваме, че не се старае в училище. Бърза да си напише домашните, без да положи старание за качеството, за да може след това да играе навън.
- преди няколко месеца го хванахме, че взима пари без разрешение. Наказанието му беше да вземем играчките, които си беше купил с тези пари за срок от 1 месец, както и да изработи парите, като изпълнява различни домашни задължения
- забелязваме, че се опитва да ни предизвиква с поведението си. Например, отиваме на разходка и той не иска да си обуе топли обувки или да сложи шапка
- имаше случай с един съсед, който му каза да не прави нещо в съседския двор, но той го игнорира и се наложи съседът пак да му прави забележка. Ответната реакция от страна на синът ни беше да изрече обидна дума ( предполагаме, че съседът не е чул)
Съпругът ми мисли, че това поведение е продиктувано от егоизъм и пълно незачитане на околните.
Би ми било интересно да чуя и Вашето мнение по въпроса.
Предварително благодаря!

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА РАЗСТРОЙСТВОТО НА ПРИВЪРЗАНОСТТА
Здравейте!
Когато чета за пореден път писмото ви, усещам огромният драматизам, от който сте обладана. При вас сякаш всичко е на живот и смърт.
И в основата на този драматизъм стои онова детско преживяване от времето, когато сте стояли сама в болницата. Цитирам и подчертавам основните неща:  "Всъщност майка ми и баща ми са ме дали при баба и дядо на 3, след като съм била сама в болница, заради което (болницата..), мисля, съм се дисоциирала за първи път.. Това е най накратко.. И когато се виждам, усещам като майка ми и баба ми (и нямам собствена воля, собствено аз), имам усещането, 4е хората ме мразят, 4е ще ме отхвърлят, ще ми се подиграват, 4е съм адски грозна и т.н.. И ве4е съм в супер страх и паника, и напрежение, защото не 4увствам никаква връзка, с никого, и не 4увствам никакво себе си.. Какво можете да кажете за това?"
Виждате, че вашите чувства, които описвате като дисоциация, са чувствата на едно три годишно дете, оставено само в болницата без мама и татко.  В подобна ситуация детето има преживявания, които водят до РАЗСТРОЙСТВО НА ПРИВЪРЗАНОСТТА /така го нарича английският психоаналитик Боулби/.
Какво представлява това разстройство? Оставено само болницата детето преминава през няколко етапа на чувствата си. В началото то плаче жално и очаква мама да дойде. След това преминава в друг етап, на който плаче отчаяно и гневно. След това стига до третия етап, в който спира да плаче и тогава медицинските сестри и лекарите се казват често: " Ето, детето вече свикна и се адаптира към ситуацията"... Но то не е свикнало. На този етап  то е загубило вярата, че мама изобщо е възможно да дойде и дори, че тя съществува.... /веднъж една медицинска сестра от педиатрия каза на мой семинар: "Сега разбирам защо в педиатрията е толкова тихо и никой не плаче!"/
И когато майката накрая майката дойде и иска да гушне детето, то не се гушка в нея, не протяга ръце, не се свързва с нея, а отвръща рязко глава и тяло настрани. То не я приема, не я иска. И това е поведенчески симптом, който е свързан с разстройството на привързаността и може да владее човека до края на живота му. Проявленията са да ти е трудно както да се свързваш, така и да се разделяш. Не се свързваш с нови хора, защото си знаеш урока още от три годишна: "Ако се свържа, рано или късно ще дойде момента на раздялата и тогава знаеш какво те чака. Ще страдаш ужасно. Затава по-добре не се свързвай!"
Същевременно сте склонна да се идентифицирате с тези липсващи ви хора от онова преживяване в болницата. И имате чувството, че сте мама или баба. Да, ние често изпадаме в чувството, че буквално "говорим с гласа" на този, който ни липсва и е значим за нас. /надявам се да разбирате, че тази колежка, на която сте се възхищавали и с която сте се идентифицирали, все едно, че имате нейното тяло, нейния глас, нейния характер, всъщност представлява майка ви. Защото само мама /е, и татко /може да е уникална и единствена и да стои буквално във всяка клетка на тялото ни. Никой друг!/
Какво би било терапевтично за вас? За вас е терапевтично да си спомните момента, в който мама е дошла и ви е взела от болницата. Ако не можете да си го спомните, изфантазирайте го с цялата му пълнота, сякаш ще пишете за него сценарий в главата си. Нека този момент да стане част от вашата психологическа биография. В противен случай вие ще стоите в чувствата на едно изоставено и наранено три годишно дете. Все едно, че сте си още в болницата сред тези чужди хора и с тези страшни процедури.  Разбира се, това е трудно да го постигнете сама. За това е нужна психотерапия. Но все пак, като ви го казвам, можете да се придвижите и сама с няколко стъпки напред.
Поздрави!

Здравейте, искам да споделя своя проблем. С приятеля ми се разбирахме няколко месеца, но той се захвана с хазарт и аз исках да му помогна, но не се получи. Осъзнах че аз вече нямам желание да бъда с него и реших да скъсам с него. Но той не ми позволи и ме молеше да остана. За да ме остави аз си намерих друг приятел, но всичко се влоши. След толкова молби, станаха много страшни за мен неща. Бяхме в гората в неговата вила, за да говорим, той искара ножче и започна да се реже, аз го държах да не го прави, но той скочи през прозореца и избяга в гората...Какви ли не такива психарски неща направи и накрая искаше да се сдобрим, но аз не поисках... Той не ме оставяше на мира и накрая по принуда се съгласих и го залъгвах докато се опитвах да се реша отново да избягам от този човек. Запознах се с други хора и си пишех с тях, но без никакви любовни цели. Той разбра и започна да ме заплашва, че ще каже на родителите ми че сме били месеци заедно и какво сме правили, а аз не искам те да разбират, защото той е българин, а аз туркиня и те изрично са ми забранили. Вече един месец не ме оставя на мира и ме заплашва, опитвам се да го манипулирам по някакъв начин да не го прави, но аз живея в страх. Не знам как да постъпя, защото изпитвам ужас от този човек...

Благодаря за отговора! Да, на живот и смърт е, но аз отдавна ве4е умрях. Знам за Боуби, но не го бях напаснала така добре към моята ситуация, по скоро към ситуацията в настоящето.. До преди 2, 3г. имах вси4ко, бях на върха! И като по4нах да го губя сякаш минах то4но през описаните етапи..
Относно идентифицирането с майка ми и баба ми – не знам дали това е при4ината (4е са ми липсвали), явно не, защото в главата ми са те от след болницата, те насилниците . Всъщност това идентифициране с тях май дори е по голям проблем от изоставянето и лошите отношения.
Поради същата при4ина – лошите отношения,  някак не ми се връзва да си представям как майка ми ме взима..
Друг голям проблем е, че като влизам в лош период, започвам да попадам на насилници, предимно 'бабички', които сякаш искат да ме убият, искат да ме съсипят, с техния контрол, искат да ме отделят от..нормалните, свободни хора, от хората като цяло.. И този път най-големият ми страх беше 'да не ме вземат пак бабичките', и естествено това се случи. Иска ми се да разбера какво трябва да направя, за да изчезнат бабичките от живота ми, или да не ги виждам толкова и да не ми пречат толкова!!!

Здравейте, бих искала да споделя и моята история с вас и малко или много да ми вдъхнете малко кураж..
Моите психични разстройства започнаха преди 6 -7 години, когато бях 12 клас, трябваше да изляза с момче на среща, което момче майка ми не харесваше и ми забраняваше да се виждам с него, но тъй като тя беше малко по-властен и задушаващ родител и предвид, че не работеше, а си стоеше вкъщи, ми оказваше сериозен контрол, и така малко преди поредната ми среща  с въпросното  момче, повърнах  може би от стрес, уплаших се много, най-добрата ми приятелка тогава ми каза,че е възможно да имам анорексия предвид, че не се храних много и се уплаших, по същото  време семейството  ми се раздели, скандали, караници, дядо ми почина и аз изпаднах в нещо като тревожно разстройство, депресия... нямам идея не съм ходила тогава на лекар не знам точно какво беше плачех страхувах се от всичко не можех да спя, не се храних, отидох при баба ми легнах на леглото и по цял ден плачех  и казвах, луда съм, няма да се оправя,това  е край, четях разни диагнози в интернет, повръщах при вида на храна и от страх, че ще се разповръщам не исках да се храня. После малко  по-малко си стъпих на краката, но усещанията и страха не изчезна, започнах да повръщам, когато имам изпит, когято трябва.да отида на дискотека, изобщо започнах от всичко дя.повръщам. Преди две години посетих психиатър, който ми преписа серопрам или нещо производно беше и  деанксит, посещавах и психотерапевт. Почувствах се по-добре, но страха и умората ни изчезваха, гледах повече да се излежавам и винаги, когато трябваше да ходя на някакво важно събитие в.живота  ми, си припомних какво евентуално може да се случи, а то е повръщане, и нещо като паник атаки. Напоследък отново ми се случва и нямам идея какво се случва, кое го предизвиква, нямам надежда вече за пълно излекуване, за водене на пълноценен живот, преди кипях, няма спирачка, обичах да съм център на внимание, да танцувам, супер  енергичен,весел човек, а от 7 години, няма и помен от това....

Здравейте!
На първо място се питам, какво ви кара да създадете връзка с мъж, който има влечение към хазарта и към такъв тип драматични и страшни жестове, като да се реже, да скача през прозореца, да прави "психарски неща"?
Какво ви носи тази връзка?
Иначе на вашия въпрос бих отговорил с въпрос: съгласна ли сте да живеете във връзка с този човек години наред, само защото ви е страх, че той ще каже на родителите ви?
Ако не сте съгласна, най-добре е да прекратите тази връзка още сега. Колкото по-рано, толкова по добре. Защото дори два дни по-малко да живеете в такъв страх, пак е от полза.
Има и още нещо. Традиционните семейства, които дават такива забрани на децата си /не искаме да си с българин, с турчин, циганин, руснак, американец, китаец и т.н./ не биха се отказали от децата си, ако нарушат забраната. Смятам, че те по-скоро биха направили всичко възможно това да се потули, за него да не се говори. И по-скоро биха ги манипулирали чрез чувството за вина.
Тоест - струва ми се, че за вас по-лошо няма как да стане. Защото и този мъж ви манипулира по ужасяващ начин чрез чувството ви за вина и страха. И всяка промяна би била за добро.
Най-лесно би било да се отдалеците от този човк и да започнете да общувате повече с приятелките и приятелите си, за да се почувствате защитена.
Поздрави!