Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте и благодаря за времето, което отделяте! Уплашена съм, защото все по-ясно си давам сметка, че аз съм насилник. Не мога да овладявам пристъпите си на гняв и те излизат със страшна сила върху близките ми  - детето ми, мъжа ми- психически, а понякога и физически. Дребна битова ситуация от вчерашния ден ме накара да избухна и да крещя с пълна сила, да блъскам мъжа ми и да искам да избягам. Става за секунди, абсолютно не мога да го владея. След това си давам сметка за неадекватността на реакцията ми и се натъжавам заради лошотията, която нося в себе си. От вътре увита разрушителен гняв. Станах тази сутрин в 5 и не мога да спра да мисля за това какво се случи, за други подобни случаи, как можеше да реагирам по друг начин и как бих могла да овладея тези състояния. И ако те идват от дълбочина изобщо способна ли съм? Със съпруга ми сме заедно от 8 години и това е най- добрия, топъл, грижовен човек, който съм срещала, а обратно от мен той често получава критики и агресия. Обичам го, осъзнавам го и искам да се променя. Искам да бъда нормален човек с нормално добро сърце. Моля помогнете ми със съвет, насока…

Здравейте,

И аз бих искала да засегна темата за неконтролируемия гняв, само че в ролята на потърпевша. Мъжът ми периодично, да не кажа ежедневно, ми вдига скандали по разнообразни въпроси от битовизми до мирогледа ми. Както уж всичко е наред и се хваща за нещо малко, почва да крещи и да ме обижда колко съм глупава, некадърна, мързелива и куп други неща. А това съвсем не е вярно, върша си домакинските задължения, изключае готвенето, което не умея, гледам малко дете и ходя на работа. Не изпъквам с интелект, но нямам претенции към него буквално за нищо, просто не искам да бъда тормозена психически и вербално. След тези пристъпи той или продължава с обидите, или се преструва, че нищо не се е случило. Никога не ми се е извинявал, само един единствен път с половин уста каза, че е отвратен от постъпките си понякога. Също така провежда терапия с терапевт, но в съвсем различен от гнева аспект. Бихте ли ми дали съвет как се решава подобен проблем, защото се чувствам страшно подтисната и не мога да живея повече по този начин. А човекът до мен не търпи критика, нито желае да се разделим под претекст, че имаме общо дете.

Здравейте! Винаги ли раздялата между двама родители се отразява негативно върху детето/децата?

РАЗВОДЪТ, ЛЮБОВТА И ОМРАЗАТА
Естествено, че не винаги раздялата между двамата родители се отразява негативно на детето.
НО е важно да имаме предвид някои важни подробности:
1. Има едно изследване за различните категории деца в риск,  което показва, че сред децата на разведени родители има по-висок процент с тревожни и други разстройства, отколкото сред децата, на които единият родителите е починал. Защо това е така? Защото децата на разведени родители е трябвало да преживеят скандалите, взаимната неприязън и отхвърляне между родителите.
ОСОБЕНО Е ВАЖНО ТОВА, че децата с един починал родител обикновено не са преживели това, всеки от родителите да иска да ги спечели за Съюзник и да ги настрои срещу другия. Това е може би най-съсипващото преживяване за децата на разведени родители.
Друго не по-малко съсипващо преживяване е, когато има насилие в семейството и майката търси защита от детето. Буквално се крие в детската стая от "лошия" баща. Майката стои в позиция на жертва, а бащата - на насилник. И децата заемат "вакантното място" на Спасител. Това е тежест, която нито едно дете няма капацитета да носи. То е смазано и в психологически план все едно няма родители. Нищо, че те са живи.
Има и трета възможност, също доста популярна. Детето да заема ролята на Посредник, който се опитва да сдобри двамата си родители, за да приведе живота си в единство. Това по принцип го правят всички деца. Щом родителите се скарат или се гледат мрачно, детето отива при единия, хваща го за ръка, води го до другия, събира им ръцете заедно и им казва например: "Цункайте се сега!". В случай, че имат стабилни и добри отношения по между си, родителите в тази ситуация се засмиват и казват нещо от сорта: "Добре, добре! Мама и татко се обичат, но само малко се скарахме. Ти не се ли сърдиш понякога на приятелите си в детската градина?" Но при напрегнати и изпълнени с ненавист отношения тази мисия на детето може да предизвика друга реакция: "Я марш в твоята стая!"
Виждате какъв огромен товар се нагърбва да носи детето при подлежащи на развеждане родители. Поемането на такива отговорности прави детето най-големия в семейството. И това е съвсем основателна причина да кажем отново, че в психологически план то все едно, че няма родители. Защото родителите по презумпция са хора, пред които се чувстваме малки през целия си живот. Това да си се чувствал малък, да си бил истинско дете пред родителите си, е в основата на психичното благополучие на всеки един от нас.  Съюзникът, Спасителят и Посредникът, обаче,  няма как да са малки. Те се чувстват големи.
НО ЖЕСТОКАТА ИСТИНА Е, че детето не е способно да изиграе успешно тази роля, защото то е наистина малко. Иска да я изиграе, но е безсилно. ЗАПОМНЕТЕ ТОВА ПРАВИЛО: НИЕ НЕ МОЖЕМ ДА НАПРАВИМ НИЩО ЗА ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ НАШИТЕ РОДИТЕЛИ!!! ЗАЩОТО СМЕ ДЕЦА. МАЛКИ СМЕ ЗА ТАКОВА НЕЩО.
И поради тази причина детето живее с усещането, че не се е справило успешно със своята мисия на Съюзник, Спасител или Посредник. И това го товари допълнително с ужасяващо чувство за вина. Защото то вижда, как семейството се разпада пред очите му, заради неговия провал в мисията да го укрепи.
Така че, когато обсъждам с родители как да съобщят на детето си, че се развеждат, минаваме през следните важни пунктове:
1.   Добре е родителите да са заедно и единни при това съобщаване, а не единият да стои в позата на мъченик и да твърди, че той не иска разводът да се случва. Ще го кажа с по-силни думи: ако родителите стоят в позиция на разбирателство при развода, разводът може да се превърне в продължение и защита на любовта, с която те са се събрали да живеят заедно. И обратно: ако не постигнат и тогава съгласие, разводът може да доведе до ескалация на омразата.
2.   За децата е важно да чуят само една стегната и целенасочена информация, която е напълно обсъдена и уточнена от родителите- Например: „Ние решихме да се разделим. За вас това означава, че ще живеете по следния начин: еди колко си време при мама, еди колко си при татко. На предстоящите празници на Коледа ще сте с майка си при баба и дядо, а на Нова година – с баща си при другите баба и дядо“
3.   На въпроса, защо решихте да се разделите, има само един добър отговор: „Това е наше решение и е свързано с нашите отношения. За вас е важно, че ние и двамата продължаваме да ви обичаме и вие също продължавате да ни обичате. Всеки от нас ще се радва, ако вие си обичате и другия родител“
4.   На въпроса: „А вие ще се ожените ли пак за други хора?; отговорът е: Напълно е възможно, но тези хора няма да ви бъдат родители. Вие си имате нас двамата като родители и ние сме ви родители за  винаги“
5.   И особено е важно децата да чуят: „Вие не сте виновни за нашия развод. Той е заради нашите отношения.“
Това е накратко отговорът ми на вашия въпрос.
В идеите за добро съобщаване на децата за развода съм описал "идеалния вариант"
Ако искате да обсъдим нещо друго по-конкретно - пишете!

Здравейте!
Започвам с това, че абсолютно не е вярно, че сте насилник.
Истинските насилници не се тревожат от това, че са насилници, защото са убедени, че другите си го заслужават.
Една от любимите позиции на насилниците е да се преживяват като борци за справедливост.
И много често борците за справедливост /каквито ги знаем и от историята/ всъщност търсят благовиден предлог, за да реализират насилническите си импулси.
Но вие не сте насилник. Вие не се харесвате, когато избухвате. Смятате се за лоша и съчувствате на спруга си, който е топъл и грижовен човек и не заслужава такива изблици от ваша страна.
И още - съпругът ви е добър, топъл и грижовен, но не е глупав. Той вижда добрата ви душа, която е раздирана от страдание, когато избухвате. Той знае, че вашата същност е такава, добра. А другото са импулси, които ви връхлитат незнайно от къде, без вие да го искате.
От къде идват тези импулси, обаче?
Или - казано по друг начин, чии са всщност импулсите, които вие проявявате? Има ли жени в предишно поколение от вашата семейна система, която да е била измъчвана от мъжа си, но да не се е решавала да изрази гнева си??
Сигурен съм, че вие изразявате нейния гняв.
Какво мислите?

Осмелявам се да се вмъкна в предния пост. Все едно аз се изразявам, с разликата че избухвам само във връзка с обучението на дъщеря ми ( ще е трети клас на 8 и половина), т.е. избухвам и после съжалявам, когато не разбере мое обяснение от първи или втори път; когато видя че е можела да се справи с нещо по-добре, но поради някаква причина не е; когато питам нещо във връзка с училище и получавам мълчание. Често от подобни ситуации ( на пръв поглед безобидни) градусът се нажижава, аз в някакъв момент, за да избегна избухването ( казвам няма са се занимавам повече или да продължи сама или да побърза, че може по-бързо) тя започва да се ядосва и аз ни напред, ни назад- и тя е вече нажижена, разривана, сърдита. Осъзнавам, че е най-добре аз да съм далеч от обучението й, само че заради он-лайн обучението й, не мога. Другия проблем е, че няма добра учителка по АЕ и ако не се занимавам, ще потъне. Напоследък се усещам, че прекалявам с мъмренето и Дори го правя скришом от мъжа ми ( не че той има някаква против мен позиция). По-скоро искам да се скрия от себе си. Знам, че трябва да е друг подхода, а не знам какъв. Скоро ще е в пубертета и ако имам подобна реакция, ще ме избягва и кой знае още какво. Как да спра да мърморя? Колкото повече мърморя, толкова на по- разсеяна се прави.

Здравейте!!
Преди или след като прочетете този пост, вижте и какво съм писал по темата за справяне с насилието в пост №1237 и1238 аг 19 април. Сигурен съм, че ще ви е интересно и дори забавно! Макар че там става дума за физическо насилие, каквото - слава Богу, при вас няма...
Тук вие говорите по-скоро за ежедневна вербална агресия към вас, крещене и обиди по най-дребен повод - от битовизми до мирогледа ви. Често сте наричана  глупава!
Това, което ме изненада, е че самата вие казвате за себе си /цитирам/: "Не изпъквам с интелект, но нямам претенции към него буквално за нищо, просто не искам да бъда тормозена психически и вербално.“
Тоест – вие самата сте готова да се обявите ако не чак за глупава, то поне за не особено умна. Същевременно от начина, по който звучи писмото ви , с гладък текст и с много добро  владеене на езика – става ясно, че сте достатъчно  интелигентна.
Освен това казвате, че „нямате претенции буквално за нищо“.  И точно тук е голямата ви грешка. Как така няма да имате претенции за нищо!? Нормално е всеки  човек, който уважава себе си /независимо дали е интелигентен или не е/, да има претенции за много неща. Нормално е да казвате на съпруга си: „Направи това, свърши онова! До кога ще те чакам!? И т.н.“
Ще продължа в две посоки:
ПЪРВО – каква е причината да сте толкова непретенциозна? И дали сте толкова непретенциозна само пред съпруга си, или сте такава и в работата си пред своите шефове или пък пред подчинените?
Има различни възможности, които съм изброил по-долу. Ако са валидни първите две, е твърде възможно да сте непретенциозна с всички хора. А ако е третата, тогава проблемът е само със съпруга:
-   Видели сте този модел в собственото си родителско семейство. Майка ви е такава – поема всичко и не се оплаква, а само страда, когато ѝ крещят. Или пък такива са бабите ви;
-   В родителското семейство също са крещели по вас. Ако е така, да знаете, че в повечето случаи хората си намират партньор, с който имат същите проблеми, които са имали и с родителите си. И това не е случайно. От една страна – отиваш при проблеми, с които си свикнал някак да се справяш, приел си ги. Но има и друго – отиваш при партньор, с когото можеш да разрешиш тези проблеми, да се справиш с тях и по този начин – да израснеш като личност. Този втори аспект е много важен. Ако в родителското семейство сте била малка и безпомощно и са ви викали постоянно, то сега не сте малка и имате полезни ходове, можете да се справяте;
-   В началото на връзката сте влезли с нещо, което ви кара и до сега да се чувствате виновна. Например – имали сте предишен партньор, с когото ви е било трудно да се разделите, а настоящият ви партньор е трябвало да чака и да търпи, докато се решите да скъсате с предишния. И затова се чувствате грешна пред него и смятате, че си заслужавате крещенето и вербалния тормоз.
Давам ви по този начин посока за размисъл.
ВТОРО –какво да правите, как да промените тази нежелана от вас ситуация?
-   Ние управляваме начина, по който другите се отнасят към нас, чрез езика на тялото: поза, жестове, разстояние, на което стоим. Имам предвид, че когато някой ви се разкрещи, е важно да не се свивате, да не навеждате глава, да не се отдалечавате крачка назад /това се  усеща като бягство и хората, които са склонни да нападат, стават по-агресивни от такова поведение/. Между другото, точно в момента, когато пиша това,  собственикът на една къща за гости в Априлци ми разказва как неговите котки си пазят територията и не се страхуват от кучета. Той обяснява при нужда на гостите си, че котките му нападат кучета. Преди десетина дни,  обаче, дошло семейство с каракачанска овчарка, което подценило предупрежденията му да си пазят каракачанката. И съвсем скоро кучето видяло наблизо една от котките и по навик започнало да ѝ ръмжи. Котката, обаче, заела позиция за нападение и като за начало му одрала муцуната. И не престанала да го наобикаля, докато кучето не започнало да заема място само в ъгъла на двора… Доста поучително!  Така че, важно е, когато някой ви се разкрещи, да се приближите крачка напред и изправена, да го погледнете в очите и да му кажете: „Какво има сега? Когато се успокоиш, ще те изслушам. Не съм съгласна да ми крещиш!“. В такива случаи обичам да казвам на свои клиенти: „Вземете си силното тяло, а не приведеното, сдуханото и излъчващо подчинена позиция тяло.“;
-    От много голямо значение е и интонацията. Не е важно какво казваме, а как го казваме. Можете да кажете „Недей да ми крещиш!“ по стотици начини. И някои начини ще доведат до спиране на крещенето, защото са отстояващи и твърди, а други ще доведат до засилване на крещенето, защото са плахи и меки;
-   И не по-малко важно – започнете да искате и да изисквате от съпруга си най-различни неща. Говоря за много дребни на пръв поглед неща. Това е типична властова игра, за да изравните позициите, да му внушите, че не стоите в подчинено положение. Имам предвид неща от сорта: „Подай ми шала, ако обичаш!“; „Би ли донесъл онази саксия!“ И това колкото се може по-често…
Това е за сега.
Как ще коментирате?
Поздрави!

Благодаря за отговора, д-р Стефанов!
На първо място искам да вметна, че степента на образование и грамотност не са признак за висок интелект, или по-скоро те са нещо съвсем различно от общата култура и способността човек да мисли и анализира. В такъв смисъл се определям като човек, който не изпъква с интелект.
По въпроса за модела в семейството, родителите ми имат успешен дългогодишен семеен живот. Никога не са се карали пред други хора, нито са се отнасяли лошо с мен по някакъв начин. Леля ми обаче е в аналогично на моето положение и живее с човек, който й вгорчава живота.
За изискванията към партньора, нямам такива, не защото те липсват, а защото винаги са посрещани с тотален отказ. Рядко моля дори да изхвърли боклука, защото ако не е в настроение, получавам автоматична критика, че е трябвало да го хвърля аз или оправдание, че сега не е моментът. В общи линии предпочитам да свърша каквото мога сама, отколкото да възникне разправия, която рано или късно завършва с крясъци и обиди, от което само се разстройвам излишно. А освен това, детето ни става свидетел на подобно отношение, което не искам да копира като модел в своя живот занапред.

Здравейте отново!
Използвате интелекта си и дар слово, които имате в изобилие, за да ми доказвате, че не изпъквате с интелект. Това е безсмислена битка и ако я спечелите, ще е само във ваша вреда.
Да, удобно е човек да мисли за себе си, че "не изпъква с интелект".  Това го разтоварва от необходимостта да се отстоява.
По-добре вижте отново това, което съм ви написал във връзка с отстояването на себе си чрез езика на тялото.
Започваме от разстоянието. Преценете от какво разстояние говорите със съпруга си. Ако е от 1 метър, започнете от 80 см. Така другият получава усещането, че навлизате в неговото пространство и получава сигнал: вече избрах да не се страхувам от теб и твоето викане.
По същия начин можете съзнателно да промените и позата, и гледането в очите. Това са практики, които променят отношенията - постепенно, а понякога и бързо.

Благодаря Ви за бързия отговор и полезната информация, докторе. Не целя да прося хвалби, но все пак благодаря, както за мнението Ви, така и за полезните съвети.Ще опитам да ги приложа. Оставам изцяло с позитивни впечатления от Вас и от темата. Сърдечни благодарности.

Здравейте, д-р Стефанов. Може ли да ми дадете съвет как да постъпя? Поради нейното здравословно състояние и това,че ако я оставя няма да има кои да и помага аз се подлагам на всякакви лишения всеки вече три години.От както се преместихме да живеем при нейния баща нещата станаха много зле. Не знам тя може би има някакъв страх от него.От началото първата година спяхме тримата в една стая. Тя казва,че не може да спи в другата стая,което аз мисля,че не е така.Мисля,че той така и е наредил. Също няма право да излиза без него по какъвто и да е повод. Ходим с нея до София  в инвитро клиника и той е с нас.Никога не сме ходили само двамата някъде.Тя не иска да излизаме само двамата,защото после вдига скандали и се кара с нея.Седим си в къщи и не ходим никъде,нямаме никакъв социален живот.Само аз работя и покривам всички сметки също и за храна.За нас нас нищо не остава от заплатата ми която не е голяма 1200 лв.Тя не иска да се махнем от там, аз не мога да живея повече по този начин. Тя не се интересува за на двамата гледа само него,дами угоди на него.Не знам какво да направя ,моля ви дайте ми съвет какво да правя.

Здравейте!
Четейки вашето писмо се питам, каква е причината да сте толкова нервна и гневна по повод учението на дъщеря си? Идват ми на ум различни идеи, върху които ми се ще да помислите:
- каква ученичка бяхте самата вие? Трудно ли ви беше или лесно? Ако сте имали трудности, твърде е възможно да сте нервна към дъщеля си, защото виждате себе си в нея. И ако е било така, има един важен момент, когато ѝ помагате и мотивирате да учи. Добре е да ѝ кажете нещо от сорта: "Виждам, че ти е трудно по английски /или математика или нещо друго/. На мен също езиците /математиката или нещо друго/ не ми се удаваха лесно. И аз на твоята възраст се измъчвах с тях. И даже си спомням какви хитрости измислях, за да не ме изпитват /и разкажете някаква реална история/"
Какъв е смисълът на такова самопризнание? Когато го чуе, детето се чувства подкрепено. Вие стоите зад гърба му, а английският и учението са срещу него. В противен случай вие,  английският и учението стоите срещу него, а зад гърба му няма никой. Детето е само и безпомощно.
Германската психотерапевтка Мариане Франке-Грикш, която е била доста години учител и училищен психолог едновременно /аз също започнах работата си като психолог през 90-те години в училище/ е правила следния експеримент: разделя петокласници на две равностойни по способности групи и им дава задачи по математика /например да събират на ум дроби с различен знаменател/. На едната група казва да си представят, че зад гърба им стои родител или човек от семейството, който ги подкрепя, а на другата група не казва нищо. Абсолютно винаги децата, които са получили инструкцията, че зад гърба им стои подкрепящ човек от семейството, се справят много по-добре! Тя публикува и  споделянията на тези деца и едно от тях - дете на емигранти от Босна - казва нещо много интересно: "Аз си представях, че зад гърба ми стои баба ми. Тя не е ходила на училище и не може да смята, но аз се чувствах много добре с нея, защото знаех, че каквото и да направя, тя няма да ми се скара."
Мариане Франке е правила и други хитри неща: когато вижда, че някое от децата се затруднява и се поти на теста, тя слагала до него празен стол. Тази символична подкрепа успокоявала детето /защото на празния стол ние винаги си представяме, че седи някой близък човек, който ни е нужен или ни липсва/
- понеже  питате в писмото си какво да правите с тази ваша нервност, ще ви дам и още нещо. Пишете, че когато се карате на дъщеря си, гледате баща ѝ да не е там. Тоест - криете се от него, защото се срамувате от вашата невъздържаност. Вместо да се криете, по-добре делегирайте на баща ѝ грижата за нейната успеваемост в училище, а вие направете крачка назад. Да, запомнете си този израз иго ползвайте като вътрешна команда: "Крачка назад!!!"   И изобщо, когато детето поотрасне, е добре майката да започне да му казва при разни възникнали въпроси от негова страна: "Питай баща ти! Не ме занимавай мен!" Това е важно за израстването и придобиването на самостоятелност от детето, защото майчината енергия е по принцип засмукваща и затваряща, докато бащата дава подкрепа да се справяш самостоятелно, да се интегрираш към големия свят. Бащата винаги е на страната на обществото.
-  давам ви и още едно сто процента действащо правило: когато детето се върне от училище, никога не го посрещайте от вратата с натиск и неудобни въпроси /Какво стана днес по английски? Какво направи по математика?/. Първо поздравете детето, зарадвайте му се, оставете го да си отиде в стаята, да се усети на сигурно място, у дома. Дайте поне половин час на това преживяване: да се прибереш и да чувстваш, че мама ти се радва. Тоест - докато тя е в стаята си, недейте да кършите нервно пръсти...
Говорете с нея и за приятелките ѝ, за другите важни неща в живота, освен ученето, за които едно момиче има нужда от споделяне. Ако сте разбрали, че са скарани с някоя приятелка, питайте я първо какво става с приятелката...
МНОГО Е ВАЖНО да дадете време този разговор за приятелките и другите преживявания да отлежи, да въздейства, а не веднага да преминете към теста по английска граматика!!!
Същото се отнася и когато тръгва сутрин на училище. Не я изпращайте с думи като: "И внимавай много по английски! Да не стане като на предишното контролно!" Просто ѝ пожелайте успех и приятен ден. Ако спазвате тези правила, детето ще има желание да се прибере в къщи, а това е много важно. Да не влачиш крака по улицата на път към дома, където очакваш майка ти да те подхване с критика...
Това е на първо четене. И трите неща, които ви написах имат една и съща цел: да не опъвате до крайност отношенията с дъщеря си, защото те може да се скъсат и доверието да стане проблем.
Поздрави!

Здравейте г-н Стефанов,

Баба ми почина преди почти 5 месеца. Беше болна дълго време и отдавна не се чувстваше добре, но въпреки това новината ми дойде като гръм от ясно небе. Тя ми беше като майка, защото ме е отгледала от бебе. Живяла съм с нея, майка ми и дядо ми до 18тата си година. Беше човекът от семейството, с когото съм се чувствала най-близко емоционално. Не минава и ден без да се сетя за нея, да ми стане мъчно и да започна да съжалявам за някой неща, които не съм направила и да се обвинявам. Почнах и да я сънувам често. Най-много ми тежи, че макар да се чувахме по телефона по 1-2 пъти в месеца (включително и ден преди да почине), не я бях виждала скоро (от няколко месеца) и също, че не можа да види на живо второто си правнуче (почина малко след като то навърши месец).

Причините за невиждането ни бяха комплексни. От една страна аз се страхувах покрай пандемията и бремеността. От друга страна, срещите ни на живо протичаха с напрежение и бяха натоварващи, защото в последните години тя не беше същият човек - оплакваше се от всичко, беше докачлива и доста песимистично настроена към живота. Аз съм се опитвала да й вдъхна кураж и успокоение и да я накарам да погледне от друга перспектива, но без успех. Сега си мисля, че може би не съм подходила с достатъчно разбиране. Не знам как да се примиря със ситуацията и да се почувствам по-добре. Искаше ми се да съм имала възможността да седнем и да си поговорим за последно на живо, да й кажа, че я обичам, да чуя повече за историите, които разказваше за рода, да види децата пак... Написах прощално писмо след смъртта й, но не помогна. Четох по-назад в темата, че трябва да направя нещата, които съм й обещала, но в моя случай няма как да стане...
Предварително благодаря за отделеното време и съвети!

Здравейте отново! Не видях отговор на въпроса ми,а силно се надявах да получа мнението ви. Цитирам го, в случай,че сте го пропуснали!

Здравейте, д-р Стефанов,
имам момиче на 2,5 години, което е много пъргаво и общително. Много често, когато се разхождаме тя тича пред мен, спира се  при непознати хора, за да ги прегръща или да им взима от храната. Когато това са деца обаче става драма, защото им взима играчките, а те обикновено започват да плачат . По-голям проблем е когато вземе тротинетка, защото се отдалечава много бързо, а аз не мога да я стигна. Понякога се губи от погледа ми. Когато я открия, пак е при някой човек или в магазин. Въпреки че обяснявам, че не е редно да взима чужди неща, тя продължава  със същото поведение. Случва се и да не си присвоява чужди неща, да пита, ако иска нещо, но е рядкост. Моля за някакви насоки как да се справя с такова поведение.