Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 189 521
  • 1 590
  •   4
Отговори
# 1 560
  • Мнения: 32
Здравейте ,от депресия ли страдам ?  Имам син на 7 месеца,откакто се е родил аз не се чувствам пълноценна майка ,винаги съм мечтала да съм майка на момиченце, когато се роди момче останах крайно разочарована и наранена ,непрекъснато с бащата се караме ,чак се случи да ми дигне ръка. Приех донякъде нещата,примирих се ,но той знае че много силно я искам и почна психическия тормоз ,натякване всеки ден как бил облагодетелстван,как само красивите жени раждали момичета,а красивите мъже правели момчета,че щяло само да гледам другите майки. Непрекъснато е недоволен ,непрекъснато търси кусури за всичко,непрекъснато ме подценява,обижда . Всеки ден идва на гости майка му ,меси се и двамата ме правят на нищо ,измисля си лъжи за да ме злопоствя и той я защитава и и вярва ,заплашват ме,че ще изхвърча ,не ми стига това ами идва тази жена да ми повтаря колко силни гени имал,че ако съм искала момиче да търся друг ,неговите гени били много над мойте и никога нямало да стане. Не издържам на тези психо атаки ,слабея ине издържам в тази къща .

# 1 561
  • Мнения: X
Скрит текст:
Сблъсквам се с необичайна ситуция и не знам как да реагирам.
Много близко дете (момиче на 21) реши, че иска да е мъж. Не живее в България и там е доста по-лесно.
Пие тестостерон, планирана е операция за премахване на бюста. Иска да не говорим за нея в женски род, сърди се. Принципно обаче има много лошо мнение за мъжете - с две думи мъжете са свине. Когато я попиташ защо тогава иска да е мъж отговаря, че тя ще е различен мъж. По ковид карантината живя цяла година с момче и бяха много влюбени. Тя го напусна. Наистина не разбирам как млад човек може да иска да се осакати..... ясно че мъж няма как да стане. Ще се много благодарна за всякакви съвети за поведение спрямо ...... нея/той/то.
За да говоря на тази тема ми е нужна още много информация, а вие я нямате, тъй като проблемът не е ваш, а на друг човек. Добре е този друг човек сам да потърси професионална подкпепа, за да стане по-найсно със себе си.

Благодаря за отговора.
Моят проблем е как да се държа аз с детето.
Написах, че ми е много близко дете. Чуваме/виждаме се (видео разговор) всяка седмица задължително. Детето/То ( така се разбрахме да я наричам за момента) търси моето одобрение, а аз не знам как да се държа. Определено нито го разбирам, нито го одобрявам, а ТО се обижда от тази моя невъзможност, затова потърсих вашата помощ.
ОЩЕ ЗА ВЪПРОСИТЕ И ДИАЛОГА
Как да се държите?
Всички хора, независимо дали има нещо особено в тяхната полова самоидентификация или не,
искат да бъдат разбрани и видяни от другите.
Тоест - смисленото е да питате човекът как се чувства, без да го съдите и да му давате съвети.
Когато даваме съвети, ние сме прекалено бързи и реактивни. Чуваме нещо и веднага казваме: "Аз на твое място ще направя еди какво си..."
Бих го казал и по друг начин - говорейки си с човека, да го слушаш през сърцето, а не през ушите, които са на главата. Главата мисли и осъжда, а сърцето приема другия.
И слушайки през сърцето, много помага да задаваш въпроси, за да вникнеш в състоянието на човека срещу теб,  да усетиш как му е на него, какво му е особеното?
В случая един адекватен разговор с такива въпроси може да изглежда например така:
- Какво те кара да ненавиждаш мъжете? Нали и ти си мъж?
- Защото те ме възприемат като жена, опитват се да ме свалят.... В училище са ме опипвали... Това ми беше отвратително. На момичетата също им беше  неприятно, бягаха от такива момчета, но някои от тях се кискаха, а не мен ми идваше да ги убия. Имаше един - викаха му Крокодила, той веднъж ...... /изслушвате историята/
- От каква възраст започна да се чувстваш мъж? 
- Може би от шестата ми година.
- Разбирам. И как беше това за теб? С какво беше различен начинът, по който ти възприемаш света, от начина, по който го възприемат момичетата на тази възраст?
- Ами играех си на момчешки игри... И не ме беше страх от жаби, мишки и насекоми като другите момичета. Не пишях като тях, когато в стаята влезе огромен стършел...
И така нататък... Просто се опитвате да разберете какво означава за този човек да има такава особеност, за която става дума.
Това е истинския диалог - да положиш усилия да вникнеш в състоянието на другия, да постои тази информация в теб, да поработи в теб, за да почувстваш какво е това да имаш подобна особеност. И вижте колко е интересно да водиш диалог. Тогава пред теб се отваря един нов свят. Защото всеки човек е един свят. И колко е мъчително да се опитваш да променяш другия?
Точно това искат хората от другия. Разбиране, а не присъда и наставления.
В подобен случай вашата добра позиция не е да помагате на този близък човек, а просто да присъствате за него, да сте там, наоколо, без да му натрапвате вашия мироглед.
Поздрави!

Отново благодаря за отговора.
Принципно всеки наш разговор протича по описания от вас начин - аз слушам и кимам, съвети не давам. Връзката ни обаче е силна и то усеща, че аз не съм съгласна, не го разбирам и не го одобрявам и оттам възникват проблемите. Дори не знам защо е нужно толкова много моето одобрение. Да, обичам това дете и винаги ще съм зад него, но няма как да се съглася с това безумие и то със сърцето си, не с разума си. Отделно съм наясно и със здравословните проблеми и това много ме притеснява. Не искам здраво и право дете да се превърне в инвалид. Явно това е съдбата ни.
Още един път благодаря.

# 1 562
  • Мнения: 2
Здравейте г-н Стефанов,
Синът ми е на 18. От пролетта на тази година започна системно да употребява алкохол, цигари и трева.
Почти не се прибира в къщи. Ако случайно  се прибере, сяда на компютъра и гледа филми на ужасите. Стаята му е мръсна,неподредена, пълна с фасове, не се къпе. Последна година е в гимназията. Безсилна съм . Опитвах и  с добро и с лошо, и с психолози, нищо не помага .Мисля, че една от причината е онлайн обучението по време на ковид ситуацията. Разбира се има и много други.

 Гледах Вашите уебинари и много ми допаднаха, особено метода на семейна констелация. Дали според Вас може
да му се въздейства по някакъв начин?

# 1 563
  • Мнения: X
Здравейте! Искам да споделя за едно нещо, което не бих нарекла точно проблем, по все пак е нещо, което малко ми пречи. От известно време, може би вече 2 години, не спирам да се обсебвам на тема "как бързо тече времето и не мога да го спра". Проявява се по всякакви начини - постоянно си напомням как младостта ми вече си отива (а съм на 28, не мисля, че съм стара), или пък изживявам някакъв емоционален момент и веднага почвам да мисля как той след малко ще си отиде и никога няма да го върна. Много често се опитвам насила да си възвърна определена емоция, която съм изпитвала в даден момент и се ядосвам, че не се получава. Например, сещам се за смъртта на дядо ми, който почина преди повече от три години и която вече съм "преживяла", т.е. не се разстройвам при мисълта за това, но ми се е случвало да си повтарям по сто пъти кратки моменти от дните около смъртта му, за да се накарам да се разстроя. Как бихте ми обяснили това състояние? Напълно ясно осъзнавам, че е глупаво и абсурдно. И знам, че мога да го контролирам, не е нещо, което да ми спъва цялостно живота, но имам чувството, че не искам и да се откажа от него, защото сякаш не искам да пусна спомените и изживяванията, които са ми ценни. Не искам да си отидат... Уточнявам, че не става въпрос само за тъжните моменти, а за всякакви. Даже щастливите още повече се опитвам да ги задържа. Имам и един навик от доста години вече. Когато някой спомене някоя дата или година, аз моментално почвам да смятам къде съм била и какво съм правила тогава, сякаш ме е страх, че ще забравя и спомените ми ще избледнеят.
П. П. Мога да дам още един пример - хрумна ми да Ви опиша този мой проблем след като днес четох за въвеждането на новите мерки против вируса. Спомних си за началото на пандемията и колко развълнувана бях, бидейки интроверт, че мога да си стоя вкъщи и да прекарвам цялото си време в комфорта на своя дом, и че това се отнася за целия свят и че всички сме в тази ситуация заедно. Сега вече това усещане няма да се повтори. Никога повече няма да има онзи първи път, в който преживяхме нещо толкова голямо, объркващо и неясно. Никога повече няма да видя как дори най-богатите и известни личности са седнали на дивана вкъщи, също като мен. Не казвам, че това е нещо хубаво, но давам пример до каква степен стига тази ми обсесия от времето и изтичането му.

Последна редакция: ср, 13 окт 2021, 01:12 от Анонимен

# 1 564
  • велико търново
  • Мнения: 523
Здравей те търся помощ. Съпрът ми е с пхично заболяване. Изпада в тежки депрес ий. После пък в еуфория. Как да се справя в трудната ситуация?

# 1 565
  • Мнения: 186
Здравейте, надявам се моят пост да не бъде повод за подигравка, но момиче на 25 години съм, цял живот  отлагам обучението по английски език и тази година реших  с голямо желание най- накрая да се запиша на форс и да го оправя нивото, но в групата видях, че има две момичета,които познавам  само по физиономия, живея в не много голям град, но се притеснявам от тях, че ако не се справя ще ме обсъждат ще ми се подиграват, пък и нямам желание да  се опознавам  с тях, но за жалост сме в една група. Осъзнавам,че може би в основата на това се крие неувереност, но съм на път да се откажа от форса защото няма да се чувствам комфортно ще бъда напрегната през целия курс и няма да мога нищо да науча. Чувствам се зле,че отново  ще отложат това което исках да направя  и то заради  някакъв си човек. Искам да добавя,че като малка бях тормозена  в училище бях малко аутсайдър и може би е травма...

# 1 566
  • Мнения: 668
Здравей те търся помощ. Съпрът ми е с пхично заболяване. Изпада в тежки депрес ий. После пък в еуфория. Как да се справя в трудната ситуация?
Заведете го на психиатър. Вероятно ще му е нужна лекарствена терапия.

# 1 567
  • Мнения: 668
Здравейте! Искам да споделя за едно нещо, което не бих нарекла точно проблем, по все пак е нещо, което малко ми пречи. От известно време, може би вече 2 години, не спирам да се обсебвам на тема "как бързо тече времето и не мога да го спра". Проявява се по всякакви начини - постоянно си напомням как младостта ми вече си отива (а съм на 28, не мисля, че съм стара), или пък изживявам някакъв емоционален момент и веднага почвам да мисля как той след малко ще си отиде и никога няма да го върна. Много често се опитвам насила да си възвърна определена емоция, която съм изпитвала в даден момент и се ядосвам, че не се получава. Например, сещам се за смъртта на дядо ми, който почина преди повече от три години и която вече съм "преживяла", т.е. не се разстройвам при мисълта за това, но ми се е случвало да си повтарям по сто пъти кратки моменти от дните около смъртта му, за да се накарам да се разстроя. Как бихте ми обяснили това състояние? Напълно ясно осъзнавам, че е глупаво и абсурдно. И знам, че мога да го контролирам, не е нещо, което да ми спъва цялостно живота, но имам чувството, че не искам и да се откажа от него, защото сякаш не искам да пусна спомените и изживяванията, които са ми ценни. Не искам да си отидат... Уточнявам, че не става въпрос само за тъжните моменти, а за всякакви. Даже щастливите още повече се опитвам да ги задържа. Имам и един навик от доста години вече. Когато някой спомене някоя дата или година, аз моментално почвам да смятам къде съм била и какво съм правила тогава, сякаш ме е страх, че ще забравя и спомените ми ще избледнеят.
П. П. Мога да дам още един пример - хрумна ми да Ви опиша този мой проблем след като днес четох за въвеждането на новите мерки против вируса. Спомних си за началото на пандемията и колко развълнувана бях, бидейки интроверт, че мога да си стоя вкъщи и да прекарвам цялото си време в комфорта на своя дом, и че това се отнася за целия свят и че всички сме в тази ситуация заедно. Сега вече това усещане няма да се повтори. Никога повече няма да има онзи първи път, в който преживяхме нещо толкова голямо, объркващо и неясно. Никога повече няма да видя как дори най-богатите и известни личности са седнали на дивана вкъщи, също като мен. Не казвам, че това е нещо хубаво, но давам пример до каква степен стига тази ми обсесия от времето и изтичането му.
Доста се замислих. Simple Smile
Това втренчване във времето и неговото изтичане, в смъртта, която идва... Желанието да се вкопчиш в миналите събития, за да не паднеш в бъдещето, кодето е неизбежният край...
Ако искате да го преживеете още по-картинно, прочетете романа на Стивън Кинг "Ланголиерите". Ланголиерите са нещо като същества, които изяждат миналото и то изчезва. Така отварят пространство за бъдещето... Един от най-страшните романи, които съм чел!  Там ще видите, че истинското изчезване и смърт е да стоиш в миналото. Защото него вече го няма! Когато се държиш за миналото, за да не паднеш в бездната на смъртта, ти всъщност вече си в бездната!!!
НО какво по-точно става с вас не мога да кажа, без да сме си говорили по-дълго и да съм ви задавал въпроси.
Само ще ви дам един важен аспект, който може да е валиден и за вас, защото се вижда в практическата работа на мен и всички терапевти.
Хората, които изпитват страх от смъртта, много често всъщност имат влечение към смъртта.
Възможно е точно това да се проявява в честото мислене за дядо ви. Да искате да се разстроите, защото не сте разстроена достатъчно - това парадоксално на пръв поглед желание може би е свързано с чувство за вина. А от вината лесно се получава влечение към смъртта. Така че помислете - за какво се чувствате виновна? Но не питам за неща от последните дни и години, а от детството. За чие нещастие или дори смърт сте се обвинявали?
И ако ви изплува в съзнанието този човек, помислете за следното: би ли ви обвинявал и той самият?
Убеден съм, че не.
Този човек би ви прегърнал и би ви казал: "Споко! Нищо не зависеше от теб! Ти беше малка."
Това е на първо четене. Имате ли коментар?

# 1 568
  • Мнения: 668
Здравейте, надявам се моят пост да не бъде повод за подигравка, но момиче на 25 години съм, цял живот  отлагам обучението по английски език и тази година реших  с голямо желание най- накрая да се запиша на форс и да го оправя нивото, но в групата видях, че има две момичета,които познавам  само по физиономия, живея в не много голям град, но се притеснявам от тях, че ако не се справя ще ме обсъждат ще ми се подиграват, пък и нямам желание да  се опознавам  с тях, но за жалост сме в една група. Осъзнавам,че може би в основата на това се крие неувереност, но съм на път да се откажа от форса защото няма да се чувствам комфортно ще бъда напрегната през целия курс и няма да мога нищо да науча. Чувствам се зле,че отново  ще отложат това което исках да направя  и то заради  някакъв си човек. Искам да добавя,че като малка бях тормозена  в училище бях малко аутсайдър и може би е травма...
Травмата от училищния тормоз вероятно е в основата на всичко....
Освен ако няма по-ранна травма - от детката градина или от кърмаческа възраст и от раждането.
Давам ви конкретен съвет...
Спомнете си за основния инициатор на тормоза, който сте изтърпели. Направете една кукла, която да изобразява този човек /тогава дете/ След това отивате на по-усамотено място и с една бухалка го смазвате от бой. Важно е в този момент и да му крещите с целия си бяс, който сте натрупали. Добра идея е куклата да не е само от парцали, а да има и дървени части, за да чувате как се чупят...
Защо такива действия лекуват? Защото натрупаният и неизразен гняв се трансформира в страх, тъга и потиснатост. Когато го изразите, тези саморазрушителни чувства отслабват и дори постепенно изчезват.
Поздрави!

# 1 569
  • Мнения: 6
Здравейте, доктор Стефанов! Имам следният проблем с мъжа си. През март месец почина сестра му. За нас беше внезапно, тъй като тя живееше в друг град и не си беше идвала от години. Я се обади по телефона веднъж два пъти на няколко месеца, я не. Ако ние я потърсим телефона, който имаме беше все изключен. Началото на април почина дядо ми. Към края на юни мъжът ми започна да вдига кръвно и пулс, само лежеше, спря да говори, да не се интересува от нищо, ставаше му лошо. Не можеше да спи. Оказа се депресия. След среща с психиатър започна да приема ксанакс и есцитил. Живна за 1 месец. Но от август започна да пие - скришом. Започнах да намирам бутилки. Говорих, молих, плаках. Уж няма повече. Спря да пие хапчетата от психиатъра - ксанакса го бяхме спрели вече по схема. Средата на септември, връщайки се от работа сутринта го намерих лежащ на плочките, тотално не адекватен с празна бутилка водка. Ужасена викнах линейка. Не знаех как е паднал, какво е ударил. Дойдоха, докторката ме увика, че за пияни нищо не правели, такива на улицата да намерели там ги оставяли. Мери му кръвното 125 на 80, пулс 78 - със слушалка на гърдите-какво съм искала аз идеално било. Аз меря кръвно след нея 170 на 110,пулс 115. След тази случка спря за седмица. Започна отново. Отказва да отидем на психиатър, отказва психолог. Прочетох за хапчета Кудзу. Купих ги, лъжа го, че са за пречистване на черния дроб. Изпи почти една опаковка, ще започва втора. Имате ли мнение за тези хапчета? Кога започват да действат и действат ли въобще? При нас явно не действат поне за сега. Само имам чувството, че се написва по - бързо, но не му става лошо от алкохола. Не спи нощно време, принудих се да дам ксанакс, за да заспи, но не действа. Вика, блъска, обижда - нетърпимо е вече. Всеки е виновен само не и той. Лошото е, че тези изпълнения ги прави и пред децата. Не е лош човек, когато не е пил, какво стана за тези два месеца, не знам. Може ли да се алкохолизира за толкова кратко време? Искам да помогна, дайте ми съвет. Няма да оставя нещата така. Моля, помогнете ни. Отчаяна съм

# 1 570
  • Мнения: 668
Здравейте, доктор Стефанов! Имам следният проблем с мъжа си. През март месец почина сестра му. За нас беше внезапно, тъй като тя живееше в друг град и не си беше идвала от години. Я се обади по телефона веднъж два пъти на няколко месеца, я не. Ако ние я потърсим телефона, който имаме беше все изключен. Началото на април почина дядо ми. Към края на юни мъжът ми започна да вдига кръвно и пулс, само лежеше, спря да говори, да не се интересува от нищо, ставаше му лошо. Не можеше да спи. Оказа се депресия. След среща с психиатър започна да приема ксанакс и есцитил. Живна за 1 месец. Но от август започна да пие - скришом. Започнах да намирам бутилки. Говорих, молих, плаках. Уж няма повече. Спря да пие хапчетата от психиатъра - ксанакса го бяхме спрели вече по схема. Средата на септември, връщайки се от работа сутринта го намерих лежащ на плочките, тотално не адекватен с празна бутилка водка. Ужасена викнах линейка. Не знаех как е паднал, какво е ударил. Дойдоха, докторката ме увика, че за пияни нищо не правели, такива на улицата да намерели там ги оставяли. Мери му кръвното 125 на 80, пулс 78 - със слушалка на гърдите-какво съм искала аз идеално било. Аз меря кръвно след нея 170 на 110,пулс 115. След тази случка спря за седмица. Започна отново. Отказва да отидем на психиатър, отказва психолог. Прочетох за хапчета Кудзу. Купих ги, лъжа го, че са за пречистване на черния дроб. Изпи почти една опаковка, ще започва втора. Имате ли мнение за тези хапчета? Кога започват да действат и действат ли въобще? При нас явно не действат поне за сега. Само имам чувството, че се написва по - бързо, но не му става лошо от алкохола. Не спи нощно време, принудих се да дам ксанакс, за да заспи, но не действа. Вика, блъска, обижда - нетърпимо е вече. Всеки е виновен само не и той. Лошото е, че тези изпълнения ги прави и пред децата. Не е лош човек, когато не е пил, какво стана за тези два месеца, не знам. Може ли да се алкохолизира за толкова кратко време? Искам да помогна, дайте ми съвет. Няма да оставя нещата така. Моля, помогнете ни. Отчаяна съм
Здравейте!
Започвам с това, че изобщо не разбирам от медицина и лекарства. Завършил съм психология....
Това, което описвате за мъжа си, неговата депресия, е свързана със смъртта на сестра му.
Какви са основните причини за депресия?
Най-често това е желанието да последваш в смъртта някой близък човек. /Предполагам, че си давате сметка, че алкохолизмът, наркоманията, анорексията - това са все начини за бавно самоубииство - тоест - стремеж към смъртта./
Особено често се появява този импулс към смъртта и желанието да последваш близкия човек, ако изпитваш към него и някакво чувство за вина. И това е много вероятно за съпруга ви.
Съпругът ви има импулс да последва сестра си и това е по силно от неговата воля.
Какво да се прави, тогава?
В психотерапията има един важен принцип: където е проблемът, там е и решението.
ТОЙ иска да умре, за да отиде при сестра си. Но големият въпрос е, дали ТЯ би искала той да умре.
Естествено, че не го иска. Тя му е сестра и го обича.
Разберете този парадокс: от любов към сестра си, той иска да умре. Но от любов към брат си, сестра му не би искала той да умре. Когато човек осъзнае това, може да се сепне и да се мотивира да спре да пие толкова.
Но как да му го кажете? Ще ви предложа два начина, а вие направете, както го чувствате на ваша отговорност. Simple Smile
Вариант 1. В подходящ момент казвате на съпруга си:
- Ти искаш да умреш и да отидеш при сестра си. Но тя не би искала такова нещо. Тя те обича....
Вариант 2: Казвате му нещо от сорта:
- Тази нощ сънувах сестра ти. Говорихме си. И тя ми каза: - Кажи на брат ми да не идва при мене. Да се грижи за моите племенници, защото аз много ги обичам и нях и него.
Нещо от този сорт.
И ми пишете каква е била реакцията, ако го направите.
Поздрави!

# 1 571
  • Мнения: 6
Ще го направя, определено! Вариант 1 съм му го казвала много пъти, но резултат никакъв. Благодаря Ви

# 1 572
  • велико търново
  • Мнения: 523
Здравей те търся помощ. Съпрът ми е с пхично заболяване. Изпада в тежки депрес ий. После пък в еуфория. Как да се справя в трудната ситуация?
Заведете го на психиатър. Вероятно ще му е нужна лекарствена терапия.
Ходи на психолог в Плевен. Доволен е от доктора си той.
Питам аз как да се справя с живота с психично болен. Обичам го и искам да живеем заедно. Имам две дъщери от него. Заедно сме от 22год..

# 1 573
  • Мнения: 4
Здравейте. Бих искала съвет относно детето ми. Той е на 7 години, първокласник. От известно време не слуша, не изпълнява това което му се каже, опитахме с наказание / лишаване/ от любими за него неща, като каране на колело, гледане на телевизия и т.н., но без резултат. В училище си пише задачите и домашните, но като цяло няма разбиране с него, става по време на час, показва среден пръст на децата, госпожата се оплаква. Като го попитам защо не слуша или защо прави така, той отговаря не знам. Според мен търси внимание. Моля за съвет дали да го заведа на психолог? Благодаря.

# 1 574
  • Мнения: 3 854
Здравейте,г-н Стефанов.Майка съм на момченце на 4г.което отскоро посещава детска градина.Детето е много чувствително,емоционално,
адаптацията е трудна.В последно време започна да се отпуска и да ходи с усмивка без плач,харесва госпожите и дори си има 3 приятелки.Предпочита компания на момичета.Но там все още не се храни,не смее да си поиска вода,не ходи до тоалетна,стиска се и затова го вземам на обяд.Последния път ми сподели че някакво агресивно дете го е скубало.Въпросното дете постоянно крещяло,хвърляло и чупило играчки и явно учителките не можели да се справят с него.Детето ми е срамежливо и свръх чувствително,много стимули го натоварват.След тази случка,синът ми не е на себе си.Плаче че не иска да ходи.Казва че се страхува и не желае да е там,гласът му трепери и заеква като споменава името на агресивното дете.В момента момченцето ми е болно и от днес е вкъщи.Според вас добре ли е да се откъсне за известно време от тази обстановка,от тези емоции и да си почине?Ако го задържа по-дълго време вкъщи,ще му помогна ли да забрави случилото се или има риск всичко да започне отначало?Ще съм благодарна да чуя Вашия съвет.Как мога да му помогна?

Общи условия

Активация на акаунт