Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 202 010
  • 1 657
  •   3
Отговори
# 1 635
  • Мнения: 697
Благодаря много за отговора, но аз не я искам тази почивка, не се чувствам себе си, дори в снимките сега, не виждам себе си, а в същото време за пръв път ми се случва да знам, че не искам да стоя, но и да не ставам. Сложно ми е за обяснение. А спрямо родителите си дори изпитвам вина, не искам да си представям каква болка изпитва човек, който знае, че детето му е болно.
Да, вие не я искате тази почивка.
Но тялото ви я иска.
Има една базисна истина: тялото ни е по-умно от нас и е добре да го слушаме.
И вие всъщност го слушате. Давате си почивка.
Остава само още една стъпка: да си дадете и ПРАВОТО на почивка, а не да се чувствате виновна.
Тази обърканост,  това алогично "не искам да стоя, но и да не ставам" се дължи на чувството за вина. Чувството за вина е фалшификатор на вътрешния ни живот. Когато сме обладани от него, ние не знаем нито какво искаме, нито какво чувстваме.
Но тялото ни винаги знае. То не може да бъде измамено.

Последна редакция: пн, 08 ное 2021, 00:16 от Людмил Стефанов

# 1 636
  • Мнения: 4
Здравейте!
Аз съм майка на 31г, имам бебе на 1г и съпруг на 34г. Задружно семейство сме и много се обичаме. Напоследък ме тревожи нещо и искам да направя нещо по въпроса. Забелязах, че с годините съпругът ми започна да става все по-сприхав и раздразнителен. Той уж го осъзнава и го вижда, но в същото време сякаш не може да направи нищо по въпроса - за него е по-важно проблема, който го дразни, да изчезне. А тези неща сякаш са безкрай и обикновено са битови. В моите очи - маловажни неща.

Ще обясня най-добре с пример:
След дълъг ден с детето вкъщи, нямам търпение той да се прибере, да се видим, да прекараме време заедно тримата. Той също няма търпение да се прибере при нас - казва го и го показва. Понякога обаче започва да забелязва неща вкъщи, които го дразнят и започва да ми изрежда едно след друго "В спалнята свети, котката е оставила косми навсякъде, аспиратора пак не е пуснат (ако готвя)" и т.н., подобни неща, които не ги казва в лош тон, нито ме обижда. Понякога говори общо за двамата - че трябва да чистим по-често, включително и той. И наистина го прави, когато има време помага с домакинството и поема отговорност над много задачи.

Въпреки това, тези малки забележки се натрупват в мен и в някакъв момент се чувствам смачкана. Не се караме, но настроението ми се срива, нямам желание да говоря. За него нищо не се променя, пита ме как е минал денят ми, иска да си приказваме - аз обаче не се чувствам като добър събеседник в такъв момент, отговарям кратко и прехвърлям топката той да разкаже за деня си. Има и друг сценарий, в който вижда нещо, което го дразни, но премълчава - тогава неговото настроение рязко се променя и просто гледа сърдито и е мълчалив.
От както се е родил синът ни имам чувството, че не се справям като майка и жена, а с неговите малки забележки - тези чувства само се засилват. Иначе постоянно ми казва колко добра майка съм, че много ме обича и че е късметлия, прави ми жестове и изненади, помага ми много, оказва ми подкрепа. Комуникацията ни обаче куца и не мога да му обясня, че прави нещо лошо. Аз дори не съм сигурна дали в него е проблема или в мен. В неговите очи - той просто споделя неща, които го товарят. Сякаш сме в някакъв порочен кръг и всеки е прав за себе си.

Има дни, в които всичко е наред и сме много весели, но все по-често да има такива, в които дребните забележки почват да валят от сутринта и до вечерта аз съм на предела на силите си или пък се стига до караница за дреболии.

Има ли някаква техника, с която мога да се справя с това без да го карам да се променя? Много искам да си подобрим комуникацята, но не мога да му го обясня правилно - той си мисли, че го карам да мълчи и да не споделя какво го тревожи и дразни. А според мен това е още по-нездравословно, не искам нищо да таи.

Той е доста претоварен от работа, което със сигурност се отразява, но не знам как да му помогна. Посещава психолог няколко пъти, за да обсъди работия стрес, но май не получи това, от което имаше нужда и спря да ходи.

Последна редакция: чт, 11 ное 2021, 16:42 от МамаЛиса

# 1 637
  • Мнения: 8
Здравейте,Др Стефанов
Всичко започна по време на карантина понеже бях болна от Ковид.По цял ден стоях вкъщи и се лекувах но почнах да се замисям за други мои здравословни проблеми и почнах да чета много във Интернет.Прекарах цялата карантина във тревоги и страх почнах да се събуждам рано със сърцебиене и топки в корема и не можех да си поемам въздух понякога ,имам чувството че понякога имах и паник атаки.
Четях за това постоянно и след това попадам на друга статия и си мисля че имам и този здравословен проблем и така се озовах във един омагьосан кръг.
Отидох на лекар оправих проблемите си но почнах да се захващам за други проблеми но и от тях все така се измъквах чрез подкрепа на други хора и думите им “че няма нищо страшно във моя проблем” и че има и по-зле от мен.
След това почнах да чета за различни автоимунни заболявания които могат да се получат по всяко време и от всичко
Почнах да изпитвам страх че ще ме хване нещо такова, живото застрашаващо и се вглъбявам във всяка болест.Опитвам се да не чета и да не гледам такива неща,но дори и да чуя от някои друг за някоя болест влизам веднага и чета.
При най-малката болежка си мисля за най-лошото пък съм само на 21 години
Живота е пред мен ,но не мога да се измъкна от тези натрапчиви мисли
Имам чудесен приятел и знам че ме чака чудесно бъдеще някой ден ще имам деца и семейство и не искам да изпадам във депресия.И понеже знам че повечето болести произлизат от стрес и си мисля че си вредя чрез тези мисли и изпадам във омагьосан кръг така съм от 2 месеца.
Какво да направя за да изляза от този кръг и пак да съм себе си
Благодаря предварително

Последна редакция: пт, 12 ное 2021, 17:54 от Deria Izzet 703380

# 1 638
  • Мнения: 697
Здравейте,Др Стефанов
Всичко започна по време на карантина понеже бях болна от Ковид.По цял ден стоях вкъщи и се лекувах но почнах да се замисям за други мои здравословни проблеми и почнах да чета много във Интернет.Прекарах цялата карантина във тревоги и страх почнах да се събуждам рано със сърцебиене и топки в корема и не можех да си поемам въздух понякога ,имам чувството че понякога имах и паник атаки.
Четях за това постоянно и след това попадам на друга статия и си мисля че имам и този здравословен проблем и така се озовах във един омагьосан кръг.
Отидох на лекар оправих проблемите си но почнах да се захващам за други проблеми но и от тях все така се измъквах чрез подкрепа на други хора и думите им “че няма нищо страшно във моя проблем” и че има и по-зле от мен.
След това почнах да чета за различни автоимунни заболявания които могат да се получат по всяко време и от всичко
Почнах да изпитвам страх че ще ме хване нещо такова, живото застрашаващо и се вглъбявам във всяка болест.Опитвам се да не чета и да не гледам такива неща,но дори и да чуя от някои друг за някоя болест влизам веднага и чета.
При най-малката болежка си мисля за най-лошото пък съм само на 21 години
Живота е пред мен ,но не мога да се измъкна от тези натрапчиви мисли
Имам чудесен приятел и знам че ме чака чудесно бъдеще някой ден ще имам деца и семейство и не искам да изпадам във депресия.И понеже знам че повечето болести произлизат от стрес и си мисля че си вредя чрез тези мисли и изпадам във омагьосан кръг така съм от 2 месеца.
Какво да направя за да изляза от този кръг и пак да съм себе си
Благодаря предварително
Здравейте!
Дали ще наречете състоянието си паник атаки, хипохондрия, депресия или нещо друго, не е от голямо значение.
Ще ви обясня накратко - на вас и другите читатели - структурата на тези неприятни душевни преживявания.
Чува ли ли сте израза: "Еди  кой си ОТКЛЮЧИ паник атаки или депресия или нещо друго?"
Този израз е изключително точен и отразява цялата реалност на такива психични проблеми. Защото те се дължат на някакви ранни травмиращи преживявания, в следствие на които са били "ЗАКЛЮЧЕНИ" в психичния ни живот. Като казвам ранни, имам предвид по време на детството. Още от самото раждане. А понякога и от преди раждането. Защото тогава сме били неосъзнати и абсолютно безповмощни и страхът е бил ужасяващ. Какви преживявания имам предвид?
Давам примери:
- да стоиш в кувьоз  по-дълго време;
- застрашаващи живота на майката или бебето събития при раждането;
- болезнени и плашещи медицински процедури, особено ако майката не е била там;
- травмиращи и плашещи наказания в ранното детство /например - да те заключат в тъманта баня или килер;
- инциденти със заплаха на собствения живот;
- или още по-страшно - със заплаха за живота на родителите
- и т.н.
Когато е преживял такава травма, човек се опитва инстинктивно да избягва всички възможни събития, които му напомнят травмата. Но изведнъж се случва нещо, от което той не може да се дистанцира и това ОТКЛЮЧВА съответното състояние. И човек се чувства сам, уплашен и безпомощен, както се е чувствал и някогата при първичната ситуация, създала и ЗАКЛЮЧИЛА проблема вътре в него.
Така че помислете по следната схема:
- на колко години се чувствате, когато преживявате този страх? /ако бяхте пред мен, може би дори щях да ви задам този въпрос и дори да ви кажа: "Имам чувството, че като говорите за този страх, сте 4-5 годишно дете.
- и следващия логичен въпрос е: "Какво страшно нещо се случи, когато бяхте на 4-5 години? "
Така стигаме до първоизточника на проблема и можем да направим някаква терапевтична интервенция в рамките на няколко сесии, в зависимост от случая.
Това е.
За какво си припомнихте, докато четяхте написаното?
Помислете и отговорете!

Пускам ви и линк към едно мое ТВ предаване, където говорим за травмите с журналистката Елена Пенчукова.
https://www.youtube.com/watch?v=j-d7QQrPw_8&t=1193s&ab_c … D0%97%D0%98%D0%AF
 

Последна редакция: сб, 13 ное 2021, 20:43 от Людмил Стефанов

# 1 639
  • Мнения: 697
Здравейте!
Аз съм майка на 31г, имам бебе на 1г и съпруг на 34г. Задружно семейство сме и много се обичаме. Напоследък ме тревожи нещо и искам да направя нещо по въпроса. Забелязах, че с годините съпругът ми започна да става все по-сприхав и раздразнителен. Той уж го осъзнава и го вижда, но в същото време сякаш не може да направи нищо по въпроса - за него е по-важно проблема, който го дразни, да изчезне. А тези неща сякаш са безкрай и обикновено са битови. В моите очи - маловажни неща.

Ще обясня най-добре с пример:
След дълъг ден с детето вкъщи, нямам търпение той да се прибере, да се видим, да прекараме време заедно тримата. Той също няма търпение да се прибере при нас - казва го и го показва. Понякога обаче започва да забелязва неща вкъщи, които го дразнят и започва да ми изрежда едно след друго "В спалнята свети, котката е оставила косми навсякъде, аспиратора пак не е пуснат (ако готвя)" и т.н., подобни неща, които не ги казва в лош тон, нито ме обижда. Понякога говори общо за двамата - че трябва да чистим по-често, включително и той. И наистина го прави, когато има време помага с домакинството и поема отговорност над много задачи.

Въпреки това, тези малки забележки се натрупват в мен и в някакъв момент се чувствам смачкана. Не се караме, но настроението ми се срива, нямам желание да говоря. За него нищо не се променя, пита ме как е минал денят ми, иска да си приказваме - аз обаче не се чувствам като добър събеседник в такъв момент, отговарям кратко и прехвърлям топката той да разкаже за деня си. Има и друг сценарий, в който вижда нещо, което го дразни, но премълчава - тогава неговото настроение рязко се променя и просто гледа сърдито и е мълчалив.
От както се е родил синът ни имам чувството, че не се справям като майка и жена, а с неговите малки забележки - тези чувства само се засилват. Иначе постоянно ми казва колко добра майка съм, че много ме обича и че е късметлия, прави ми жестове и изненади, помага ми много, оказва ми подкрепа. Комуникацията ни обаче куца и не мога да му обясня, че прави нещо лошо. Аз дори не съм сигурна дали в него е проблема или в мен. В неговите очи - той просто споделя неща, които го товарят. Сякаш сме в някакъв порочен кръг и всеки е прав за себе си.

Има дни, в които всичко е наред и сме много весели, но все по-често да има такива, в които дребните забележки почват да валят от сутринта и до вечерта аз съм на предела на силите си или пък се стига до караница за дреболии.

Има ли някаква техника, с която мога да се справя с това без да го карам да се променя? Много искам да си подобрим комуникацята, но не мога да му го обясня правилно - той си мисли, че го карам да мълчи и да не споделя какво го тревожи и дразни. А според мен това е още по-нездравословно, не искам нищо да таи.

Той е доста претоварен от работа, което със сигурност се отразява, но не знам как да му помогна. Посещава психолог няколко пъти, за да обсъди работия стрес, но май не получи това, от което имаше нужда и спря да ходи.
Здравейте!
Проблемът е, че изпитвате силни чувства, а не говорите за това. Изпитвате силно негодувание към мъжа, когото всъщност обичате, и понеже го обичате, се чудите как да му кажете, колко ви смачкват тези негови забележки от вратата. Страх ви е, че може да го нараните или да го ядосате и това да развали отношенията ви.
И този страх да говорите има опасност наистина да ви съсипе отношенията. Ще ви кажа защо. Защото така вие трупате негодувание и гняв, не говорите за тези чувства, не се освобождавате от тях и рано или късно този гняв ще избухне като атомна бомба по някакъв дребен на пръв поглед повод.
Затова е важно да започнете да използвате друга комуникативна стратегия.
Тя е базирана върху един важен принцип в човешките отношения: "Желязото се кове, когато е студено!." Това означава, че вместо да търсите решение и да говорите с него, когато сте във вихъра на емоцията, когато той ви е направил поредната си битова забележка, а на вас ви идва да му направите нещо лошо, изчаквате ситуацията да отмине. И когато е отминала, когато отношенията са ви прекрасни, вие  повдигате темата с думите: Искам да ти кажа, как се чувствах вчера, когато си дойде и започна да ми правиш забележки. Идваше ми да избягам.
Много е важно да говорите за собственаите си чувства, а не за това, какъв е той. Това се нарича да използвате Аз послание, а не Ти послание. Влезте в гугъл с ключова дума Аз послание и ще получите доста информация, която ще ви послужи, когато седнете да ковете желязото, когато е студено.
И още нещо: от казаното от вас оставам с впечатлението, че за вас е трудно да покажете гнева си. И затова сте склонна да го трупате. Или да го трансформирате в друго чувство. Например - тъга. Тоест - когато сте гневна, не се гневите, не нападате, а се разплаквате и ви става мъчно за вас самата.
Така няма как да си отстоите територията, да изискате от другия повече уважение и да се почувствате добре.
Давам ви и линк към мое предаване по БСТВ, където говоря за тези базисни чувства.
Успех!
https://www.youtube.com/results?search_query=%D0%BB%D1%8E%D0%B4% … D0%B8%D0%BD%D0%B0

# 1 640
  • Мнения: 4

Здравейте!
Проблемът е, че изпитвате силни чувства, а не говорите за това. Изпитвате силно негодувание към мъжа, когото всъщност обичате, и понеже го обичате, се чудите как да му кажете, колко ви смачкват тези негови забележки от вратата. Страх ви е, че може да го нараните или да го ядосате и това да развали отношенията ви.
И този страх да говорите има опасност наистина да ви съсипе отношенията. Ще ви кажа защо. Защото така вие трупате негодувание и гняв, не говорите за тези чувства, не се освобождавате от тях и рано или късно този гняв ще избухне като атомна бомба по някакъв дребен на пръв поглед повод.
Затова е важно да започнете да използвате друга комуникативна стратегия.
Тя е базирана върху един важен принцип в човешките отношения: "Желязото се кове, когато е студено!." Това означава, че вместо да търсите решение и да говорите с него, когато сте във вихъра на емоцията, когато той ви е направил поредната си битова забележка, а на вас ви идва да му направите нещо лошо, изчаквате ситуацията да отмине. И когато е отминала, когато отношенията са ви прекрасни, вие  повдигате темата с думите: Искам да ти кажа, как се чувствах вчера, когато си дойде и започна да ми правиш забележки. Идваше ми да избягам.
Много е важно да говорите за собственаите си чувства, а не за това, какъв е той. Това се нарича да използвате Аз послание, а не Ти послание. Влезте в гугъл с ключова дума Аз послание и ще получите доста информация, която ще ви послужи, когато седнете да ковете желязото, когато е студено.
И още нещо: от казаното от вас оставам с впечатлението, че за вас е трудно да покажете гнева си. И затова сте склонна да го трупате. Или да го трансформирате в друго чувство. Например - тъга. Тоест - когато сте гневна, не се гневите, не нападате, а се разплаквате и ви става мъчно за вас самата.
Така няма как да си отстоите територията, да изискате от другия повече уважение и да се почувствате добре.
Давам ви и линк към мое предаване по БСТВ, където говоря за тези базисни чувства.
Успех!
https://www.youtube.com/results?search_query=%D0%BB%D1%8E%D0%B4% … D0%B8%D0%BD%D0%B0

Благодаря ви много за отговора! Абсолютно сте прав за всичко.
Знам си, че трябва да говоря за тези неща, когато сме спокойни и всичко е супер, но тогава често си казвам "Сега защо да развалям настроението с такива неща." и се отказвам. И накрая наистина в някакъв момент се стига до избухване или плач.
Опитвам се да ползвам "Аз послание", но понякога той извърта нещата и пак звуча обвинително. Например, ако кажа "Чувствам се зле, когато съм постоянно критикувана"- той би отговорил "Сега излиза, че постоянно те критикувам ли?" . И накрая пак не стигаме до никъде.

Искам и да питам нещо странично - да ми кажете дали това, което преживявам прилича на паник атака, защото до скоро си мислих, че е здравословен проблем, но след редица изследвания личния лекар ми каза, че най-вероятно е на психическа основа.
Първо да поясня, че имам страх от повръщане, дотолкова, че влияе на живота ми. Не пия никакъв алкохол от страх да не повръщам, страх ме беше да забременея заради сутрешното гадене, а не заради самото раждане и други подобни неща.
Това, което си мисля, че може би е форма на паник атака е следното - понякога вечер ми става лошо, изпитвам чувство на силно гадене, но никога не повръщам. В този момент не изпитвам страх за живота си (както описват хората с паник атаките), но изпитвам много силен страх да не взема да повърна. Стомахът ми се свива, разтрепервам се цялата, втриса ме силно, не искам никой наоколо и често се затварям в тоалетната. Съпругът ми иска да ми помогне, но аз искам единствено да съм сама. Всичко минава за 30-тина мин, сякаш нищо не е било. Единственото нещо, което ми помага, е да се разсея - обикновено отварям смешни клипчета в интернет и така ми минава. Ангажирам мъжа ми да ми направи чай, за да се чувства полезен и да не е покрай мен за малко и това също ми помага. Чувството е изцяло физическо, сигурна съм, че в този момент ми е зле, че съм болна или съм яла нещо развалено, но много бързо ми минава и не мога да си обясня защо става така.

# 1 641
  • Мнения: 27
Здравейте, г-н Стефанов!
Ще се опитам да бъда максимално кратка.
 В живота си почти винаги съм избирала връзки, които са били  с неподходящи партньори. Мъже, които не ме обичат и не ме уважават. Аз съм привлечена именно към тях. Осъзнавам го много ясно, но не мога да си помогна и повтарям тази грешка безброй пъти вече.  В момента съм в подобни отношения, в които смятам ,че моите чувства и граници не се зачитат. Освен всичко друго, човекът просто не желае да живеем заедно и да имаме никакво общо бъдеще. Но пък, иначе му е удобно да се виждаме отвреме навреме.  Думата семейство е забранена в нашите разговори вече. Когато кажа: "Имам нужда от нежност" или  "Не прави това  или онова, защото знаеш, че ме наранява"...ми се казва, че съм прекалено драматична, ревнива или, че се филмирам и драматизирам. След това  у мен започва  да расте едно чувство на вина, че пак не съм била достатъчно добра, защото съм си позволила да кажа, какво мисля и чувствам или, че съм си позвилила да изразя гнева си към този човек. В мен откривам мазохистична характерна особеност и това много ме тревожи. Защо съм такава? Защо избирам мъже, които не са на разположение? Защо избирам да се самонаранявам?  Защо се оставям и те да го правят? Стоя там и очкавам да се случи чудо, като и  тялото и душата ми крещят буквално да помисля за себе си и да прекратя всичко това!
Отговорите които откривам са в детството ми - Баща ми не ме подкрепяше, никога не съм го чула да ми казва: Обичам те или да ми каже ти си умна ли  красива. Често отсъстваше от вкъщи, веднъж дори беше забравил за моя Рожден ден и тогава много се разстроих. Помня го ясно. Винаги го чаках да се прибере, по- рано от работа и да му се зарадвам. Когато ми купуваше бонбон или плюшено мече и ми обръщаше внимание се чувствах на седмото небе.
Майка ми, обртното винаги е била любяща и грижовна към мен и брат ми.
Една зима се бях разболяла лошо от пневмония и той трябваше да ме заведе на преглед. Била съм на 7 или 8 години. Помолих го да ме гушне, защото ми беше мното лошо,  той ме гушна но ми се скара, че съм болна. Удрял ме е за това, че съм изсипала нещо на килима ( без да искам) Не се разбираха с майка ми, караха се, мислеха да се развеждат, но никога не го направиха. И сега на толкова години те нямат уважение и обич един към друг.  Нямат дори нормални разговори, само се повишава тон и  цари едно напрежение м/у тях, което трудно може да не се забележи дори от познати хора. Не искам да бъда като моите родители. И не искам да живея като тях. Страхувам се, че никога няма да намеря човек, който да ме обича и цени, и този страх още повече ме затваря в неподходящи отношения. Чувствам се като едно дете, което буквално е застанало на пръсти, за да го забележат и което се моли за малко трохи от любов. Много ми е тежко. Единственото решение, което виждам е, да приключа с  опитите за отношения, защото явно, съм толкова повредена личност и искам да излекувам душата си. И не се смятам за жертва, а за човек, който има нужда от помощ за себе си вече.

Благодаря, че прочетохте!

Последна редакция: ср, 24 ное 2021, 15:33 от Malena1

# 1 642
  • Мнения: 66
Здравейте,моят проблем е че съм изпаднала в отчаяние и не знам какво да правя. С моят приятел сме заедно от 5 години,като 2 години вече живеем заедно,но не само двамата а заедно с родителите му. От близо 2 години говорим как ще се изнесем и ще бъдем самостоятелни,но този момент така и не настъпва. Е бременна съм вече в 9 месец,наскоро се прибрах при родителите си,защото разбрах,че той дори не е казал че ще имаме бебе на родителите си(до скоро изобщо не ми личеше че съм бременна),много се отчаях. Сега ми обещава,че ще направим ремонт колкото е възможно най-бързо(имаме собствено жилище),но вчера от майка му разбрах,че подготвят неговата стая(където живяхме до сега с родителите му),аз не искам пак да ходя там,искам да си бъдем отделно семейство и да бъда спокойна. Страх ме е да се разделя с него,защото не знам как ще се справям и не знам дали е правилно,но ме е страх и от това че ще останем в тях и аз няма да бъда спокойна,също така ме притеснява това,че той вече ме излъга за нещо толкова важно(че е казал на родителите си), просто вече не знам какво да правя

# 1 643
  • Мнения: 2
Здравейте!
Започвам с предистория.
 8м. Преди да сключа брак със съпруга си излязох от 6 годишна връзка (не по мое желание). Та.. като цяло се омъжих, защото бях бременна, а съм човек, който прави каквото трябва и каквото се очаква от него. Болно ми е, че никой никога не ме попита какво искам, как, и дали го искам, но сама съм си винавна и че не го търся, нали?
Със съпруга ми не се разбираме, просто не говорим на един език. Семейство сме от 6 години, а все още не можем да общуваме нормално и разбираемо. Пример: Казах му да отиде до НОЙ, а той отишъл в НАП и когато се върна изля цялата си ярост и гняв върху мен. (Никога не ми е посягал физически)
Опитва се да ме смачка психически и факта, че не успява го озлобява още повече. Дори си мисля, че поведението му е продиктувано от това, че подсъзнателно или си знае, че винаги истински съм обичала само 1 мъж (бившия). Ужважам съпруга си. Той ми е дал всичко от което имам нужда или съм искала някога. Като цяло е добър съпруг, но не уважава изобщо нито мен, нито дъщерите ни и винаги си намира причина да ми се развика или обиди. Опитвала съм да разговарям с него 1000 пъти, но той няма желание да слуша, чуе, разбере. Започва директно с нападки, висок тон и отново обиди. Къде бъркам. Искам да запазя семвйството си.

# 1 644
  • Мнения: 216
Здравейте!Леля ми,която е на 70 години почина от Covid-19.Не знам как да съобщим на баба(нейна майка).Тя е на 93 години. На всички  ни е много тежко,но не знам дали баба ми ще го преживее.

# 1 645
  • Мнения: 697
Здравейте!Леля ми,която е на 70 години почина от Covid-19.Не знам как да съобщим на баба(нейна майка).Тя е на 93 години. На всички  ни е много тежко,но не знам дали баба ми ще го преживее.
Здравейте!
И моите съболезнования!
Такава информация не е уместно да се крие. Защото баба ви няма как да не я знае!!! Абсурдно е една майка да не усеща какво е станало с живота на детето ѝ. Всички сме чували за това, как майката разбира, че с детето ѝ е станал инцидент или че то има тежък проблем, дори ако то е на друг континент и не ѝ се е обадило да ѝ каже какво се случва.
И още: всеки човек е достоен и дорасъл да чуе истината за живота, здравето и смъртта на най-близките си хора.
Ако пазите подобна "тайна", тава ще отравя отношенията ви и ще загубите баба си още приживе.
А как да ѝ кажете? Без заобикалки, директно.
Добре е да кажете:
- Бабо, леля почина от ковид! Много ни е тежко на всички!
С това, че споменавате, че на всички ви е тежко, казва те на баба си, че в този момент не сте сами в страданието..
Много по неподходящо е да започнете от далеч:
- Бабо, искаме да дойдем днес след обяд да ти кажем нещо....
и после след обяд
- Бабо, случи се нещо много лошо, но искаме ти да си силна, защото искаме да останеш жива и да го понесеш....
Това е накратко.
Желая ви вътрешна сила, за да направите необходимото.

# 1 646
  • Мнения: 697
Здравейте!
Започвам с предистория.
 8м. Преди да сключа брак със съпруга си излязох от 6 годишна връзка (не по мое желание). Та.. като цяло се омъжих, защото бях бременна, а съм човек, който прави каквото трябва и каквото се очаква от него. Болно ми е, че никой никога не ме попита какво искам, как, и дали го искам, но сама съм си винавна и че не го търся, нали?
Със съпруга ми не се разбираме, просто не говорим на един език. Семейство сме от 6 години, а все още не можем да общуваме нормално и разбираемо. Пример: Казах му да отиде до НОЙ, а той отишъл в НАП и когато се върна изля цялата си ярост и гняв върху мен. (Никога не ми е посягал физически)
Опитва се да ме смачка психически и факта, че не успява го озлобява още повече. Дори си мисля, че поведението му е продиктувано от това, че подсъзнателно или си знае, че винаги истински съм обичала само 1 мъж (бившия). Ужважам съпруга си. Той ми е дал всичко от което имам нужда или съм искала някога. Като цяло е добър съпруг, но не уважава изобщо нито мен, нито дъщерите ни и винаги си намира причина да ми се развика или обиди. Опитвала съм да разговарям с него 1000 пъти, но той няма желание да слуша, чуе, разбере. Започва директно с нападки, висок тон и отново обиди. Къде бъркам. Искам да запазя семвйството си.
Здравейте!
Питате къде бъркате. Но преди това сама си го казвате.
Вие всъщност още не сте се разделили с предишния си съпруг. И поради това в сърцето ви няма място за настоящия. Той, естествено, го усеща. Всички бозайници имат психологически капацитет да усещат кога индивидът до тях е благоразположен и кога не е. А какво остава за най-висшия бозайник - човека!?
Така че той СЪВСЕМ ОСНОВАТЕЛНО ви е гневен. Но пък потнеже вероятно ви обича, намира сили само да  ви прави на пук, но не и да си тръгне.
Нормално е в този случай вие да направите необхдимото, защото все пак става дума за бащата на децата ви.
Така че въпросът е как да се разделим с предишен партньор?
Има само един начин: като вътрешно в душата си му благодарим за всичко, което сме получили от него и му пожелаем да бъде щастлив с друга. Казвам вътрешно, а не при пряк контакт, защото прекият контакт възпрепятства разделянето. Цялата либерална идеология, която се шири в наши дни: "Да си останем приятели и да си общуваме дружески с бившия!" е съсипала много семейства.
Много хубаво го е казала Блага Димитрова в това стихотворение /изпято като песен от Михайл Белчев и Искра Радева/:

БЯХМЕ НАЙ-БЛИЗКИ

Искаш с теб да останем добри познати?
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти –
да се здрависват едва?

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –
леко да се поздравят?
Устни, които се пареха безпощадни -
дружески да си мълвят?

Не, ние не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки… Затуй отсега нататък
Ще сме най-чужди в света.

Може би пак ще питате - как да се разделя в сърцето си с бившия?
Мисля, че някой терапевт може да ви помогне. Не е невъзможно да се прекрати целенасочено това чувство.
Невъзможно е целенасочено да се предизвика. Защото то се появява по напълно  мистериозен начин.
Все пак е нужна и смелост и сила, за да можем "да пуснем" предишен партньор.
Но си струва да направим такова усилие, вместо да живеем в самозаблуда и безсмислен копнеж.
Поздрави!

# 1 647
  • Мнения: 697
Здравейте,моят проблем е че съм изпаднала в отчаяние и не знам какво да правя. С моят приятел сме заедно от 5 години,като 2 години вече живеем заедно,но не само двамата а заедно с родителите му. От близо 2 години говорим как ще се изнесем и ще бъдем самостоятелни,но този момент така и не настъпва. Е бременна съм вече в 9 месец,наскоро се прибрах при родителите си,защото разбрах,че той дори не е казал че ще имаме бебе на родителите си(до скоро изобщо не ми личеше че съм бременна),много се отчаях. Сега ми обещава,че ще направим ремонт колкото е възможно най-бързо(имаме собствено жилище),но вчера от майка му разбрах,че подготвят неговата стая(където живяхме до сега с родителите му),аз не искам пак да ходя там,искам да си бъдем отделно семейство и да бъда спокойна. Страх ме е да се разделя с него,защото не знам как ще се справям и не знам дали е правилно,но ме е страх и от това че ще останем в тях и аз няма да бъда спокойна,също така ме притеснява това,че той вече ме излъга за нещо толкова важно(че е казал на родителите си), просто вече не знам какво да правя
Разбирам колко ви е трудно.
Вие чакате да родите дете от човек, който не се е разделил с родителите си /тоест - с мама/
Струва си да отстоявате на 100% това, да заживеете отделно.
Ако човекът ви харесва и привлича като мъж, струва си да държите вратата към него отворена.
Но и да поставяте като условие това, да заживеете отделно.
Защото ако приемете да отидете там, ще ви е много трудно. Допускам, че ще бъдете силно атакувана от майка му, включително и по най-болезнената тема: как да отглеждате детето си. Това е най-драматичният мотив в конфликта мужду снаха и свекърва: коя от двете е по-добра майка.
Ако вашата майка е подкрепящ и ненатрапчив човек, облегнете се на нея и търсете помощта ѝ.
Поздрави и нека детето ви е живо и здраво!

# 1 648
  • Мнения: 697
Скрит текст:

Здравейте!
Проблемът е, че изпитвате силни чувства, а не говорите за това. Изпитвате силно негодувание към мъжа, когото всъщност обичате, и понеже го обичате, се чудите как да му кажете, колко ви смачкват тези негови забележки от вратата. Страх ви е, че може да го нараните или да го ядосате и това да развали отношенията ви.
И този страх да говорите има опасност наистина да ви съсипе отношенията. Ще ви кажа защо. Защото така вие трупате негодувание и гняв, не говорите за тези чувства, не се освобождавате от тях и рано или късно този гняв ще избухне като атомна бомба по някакъв дребен на пръв поглед повод.
Затова е важно да започнете да използвате друга комуникативна стратегия.
Тя е базирана върху един важен принцип в човешките отношения: "Желязото се кове, когато е студено!." Това означава, че вместо да търсите решение и да говорите с него, когато сте във вихъра на емоцията, когато той ви е направил поредната си битова забележка, а на вас ви идва да му направите нещо лошо, изчаквате ситуацията да отмине. И когато е отминала, когато отношенията са ви прекрасни, вие  повдигате темата с думите: Искам да ти кажа, как се чувствах вчера, когато си дойде и започна да ми правиш забележки. Идваше ми да избягам.
Много е важно да говорите за собственаите си чувства, а не за това, какъв е той. Това се нарича да използвате Аз послание, а не Ти послание. Влезте в гугъл с ключова дума Аз послание и ще получите доста информация, която ще ви послужи, когато седнете да ковете желязото, когато е студено.
И още нещо: от казаното от вас оставам с впечатлението, че за вас е трудно да покажете гнева си. И затова сте склонна да го трупате. Или да го трансформирате в друго чувство. Например - тъга. Тоест - когато сте гневна, не се гневите, не нападате, а се разплаквате и ви става мъчно за вас самата.
Така няма как да си отстоите територията, да изискате от другия повече уважение и да се почувствате добре.
Давам ви и линк към мое предаване по БСТВ, където говоря за тези базисни чувства.
Успех!
https://www.youtube.com/results?search_query=%D0%BB%D1%8E%D0%B4% … D0%B8%D0%BD%D0%B0

Благодаря ви много за отговора! Абсолютно сте прав за всичко.
Знам си, че трябва да говоря за тези неща, когато сме спокойни и всичко е супер, но тогава често си казвам "Сега защо да развалям настроението с такива неща." и се отказвам. И накрая наистина в някакъв момент се стига до избухване или плач.
Опитвам се да ползвам "Аз послание", но понякога той извърта нещата и пак звуча обвинително. Например, ако кажа "Чувствам се зле, когато съм постоянно критикувана"- той би отговорил "Сега излиза, че постоянно те критикувам ли?" . И накрая пак не стигаме до никъде.

Искам и да питам нещо странично - да ми кажете дали това, което преживявам прилича на паник атака, защото до скоро си мислих, че е здравословен проблем, но след редица изследвания личния лекар ми каза, че най-вероятно е на психическа основа.
Първо да поясня, че имам страх от повръщане, дотолкова, че влияе на живота ми. Не пия никакъв алкохол от страх да не повръщам, страх ме беше да забременея заради сутрешното гадене, а не заради самото раждане и други подобни неща.
Това, което си мисля, че може би е форма на паник атака е следното - понякога вечер ми става лошо, изпитвам чувство на силно гадене, но никога не повръщам. В този момент не изпитвам страх за живота си (както описват хората с паник атаките), но изпитвам много силен страх да не взема да повърна. Стомахът ми се свива, разтрепервам се цялата, втриса ме силно, не искам никой наоколо и често се затварям в тоалетната. Съпругът ми иска да ми помогне, но аз искам единствено да съм сама. Всичко минава за 30-тина мин, сякаш нищо не е било. Единственото нещо, което ми помага, е да се разсея - обикновено отварям смешни клипчета в интернет и така ми минава. Ангажирам мъжа ми да ми направи чай, за да се чувства полезен и да не е покрай мен за малко и това също ми помага. Чувството е изцяло физическо, сигурна съм, че в този момент ми е зле, че съм болна или съм яла нещо развалено, но много бързо ми минава и не мога да си обясня защо става така.
Ще кажа две неща като коментар:
- Когато давате обратна връзка на някого за поведението му, не бива да използвате такива изрази като: "ПОСТОЯННО ме критикуваш", "ВИНАГИ ме нападаш", "НИКОГА не ми оценяваш приноса"
Такава генерализация няма нищо общо с Аз псланието. Защото генерализацията винаги е невярна и звучи като пресилено обвинение и представлява Ти послание /Ти винаги ме нападаш/. Дори веднъж в годината човекът да се е върнал и да ви е донесъл цветя и да ви е прегърнал от вратата, такова обощение е несъстоятелно.
Аз посланието свучи така:
ВЧЕРА ужасно се разстроих, когато се прибра от работа и ми каза, че не съм си прибрала обувките.
- Много добре работи и това, да казвате на партньора си всеки път, когато ви критикува:
- НЕ СЪМ СЪГЛАСНА да ме критикуваш!

Последна редакция: сб, 27 ное 2021, 22:44 от bubanka

# 1 649
  • Мнения: 42
Здравейте, доктор Стефанов!
Преди 2 години претърпях спонтанен аборт в края на трети месец. Трябваше ми година/година и половина да се събера психически и да направим следващ опит. Дойде моментът, в който започнахме опитите за забременяване и нещата се получиха сравнително бързо. През цялата бременност  бях изключително притеснена с оглед предишната ситуация. Бях и изключително изнервена, всичко ме вбесяваше. Имах чувството,че ще избухна от напрежение на моменти. Преди 3 дни аз и мъжът ми преживяхме отново това нещастие, но този път в началото на третия месец. И всичко това се случи в деня на юбилея ни. Празнувахме 10 години съвместен живот. Първите два дни сякаш се държах стабилна, но днес осъзнах, че моментът на осъзнаване е дошъл с малко закъснение. Чувствам се празна, в безизходица, мисля само за това и за нищо друго. Чета и гледам само материал по темата. Пред очите са ми картини от престоя ми в болницата, който допълнително ме разтърси много. Нямам идея чисто психически как да продължа напред и при евентуална следваща бременност да бъда по-спокойна. Моля за Вашия професионален съвет и насока.

Общи условия

Активация на акаунт