Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 241 817
  • 1 914
  •   1
Отговори
# 1 905
  • Мнения: 787
Скрит текст:
Здравейте!

Обръщам се към вас с молба за помощ, защото не знам как да постъпя.
Имам голяма дъщеря, на 21г. Живеем заедно. В труден период съм поради ред причини, най-вече че баща й се постара да ми съсипе живота, а след като тя стана на 18г, я отхвърли, изгони я , и не я иска в живота си. Има ново семейство и изобщо не я търси. Бе й казано, че ще учи ако живее с него. Тя не желаеше повече да търпи живота в тормоз. Често ми казва, че по-добре е децата да нямат бащи. За съжаление и аз мисля така, колкото да ми се е искало да знам какво е да имаш грижовен и любящ баща, така и такъв към децата ми. Уви, нямаме. И майка ми е нямала. И тя е живяла с баща насилник.

До 18-та година на дъщеря ми баща й  упражняваше физически и психически тормоз над нея. Живееше с него за известен период, а докато бе при мен, е упражнявал по нейни думи докато е била при него, когато ги е взимал. Третираше я все едно аз съм на нейно място, но тя сама пожела да живее с него, в неосъзната възраст, когато представата й за мен бе обрисувана от баща й и семейството му, че аз съм най-долният човек, който не става за нищо, пропаднала к.., с много мъже и т.н., което е далеч от истината, която тя сама вижда към днешна дата.
Отхвърляше ме тогава на всякакво ниво(официално констатирано) и упражняваше физическо насилие над мен с голяма омраза, все едно заместваше баща си. Ужасно се чувствах. Съгласих се да отиде да живее при него, защото не исках и по-малкото ми дете да става свидетел на всичко това, имаше агресия и към него. Макар да знаех какво я очаква, нямаше какво да направя в онзи момент, освен да я пусна там, където иска, а именно при насилника й. Подозирах, че я държал чрез заплахи, което видях по-късно с очите си в чатове, а тя бе само на 10г. За нея бях беднячката, без пари, а баща й човекът, който можеше да осигури по-добри условия. Той можеше да си позволи това, защото му оставих всичко, в което съм оставила своя труд и мечти, и тръгнах да скитам без дом по квартири. Надявах се, че няма да ни тормози повече, но понеже му оставих ресурси, той провали живота ми. Отчитам като огромна грешка това мое решение в онзи момент, в стремежа си да избягам от този насилник.
Опитвам се да не се разпилявам, понеже историята е доста дълга, но исках да напиша детайли, за да добиете представа. Сега ми е трудно да се справя с дъщеря ми. Знам, че е наранена от измамата в която живя, защото бе използвана от баща си да нарани мен и после я изхвърли, когато стана на 18г.
Със сигурност вътрешното чувство на това негово предателство и измамно родителство не й дава спокойствие, колкото да казва, че по-добре без него, "защото не струва", но от друга страна аз съм в позицията на родителя, от когото тя очаква да поправя живота й. Опитвам се. Сама казва, че съм й подкрепа голяма, но държанието към мен на моменти е все едно съм боклук и не ставам за нищо, обиди- да умирам, и още други епитети, които са набити в главата й от баща й срещу мен. Усещам краен егоизъм на моменти, до толкова, че в разговор да се изказва все едно е по-добре да не съществува другото ми дете (от един и същи баща са, не искам да конкретизирам) понеже било пречка в живота. Това ме наранява много, дори го споделям с нея, че не е редно да мисли така. Тогава с потвърждава, че е точно така.
Разговаряме, че тя е свободен пораснал жив и здрав човек, който има пълното право да сбъдне всичките си мечти, но тогава се казва, че тя няма пари да ги сбъдне, защото аз нямам да й дам.
Очаква се от мен да осигуря финанси до завършване поне на висше образование(това включва дом, семестри и всичко останало) а истината е, че колкото и да искам като човек без такова образование, на този етап няма как да осигуря кой знае какво.
Чувствам се виновно и в същото време се опитвам да не се чувствам така, защото това ще ме съсипе допълнително. Доста неща ми се наложи да изживея покрай баща й, в стремежа му да не ме притежава никой друг, както и да бъда отхвърлена от обществото. Все пак съм жива и здрава.
Чувствам се на моменти безсилна да се справя с дъщеря ми. Възможно ли е да е закъснял пуберитет поради невъзможността да изразява на момента чувствата си от страх пред баща си когато живееше при него в тормоз,  и сега всичко се излива върху мен? Опитвам се да я разбирам. Знам какво е преживяла. Дори й казвам, че я разбирам, но я моля често да ме разбере и мен като сам човек, на когото му се налага да оправя всичко сам и липсата на разбирсне от нейна страна, не ми помага да вървим напред заедно. Последват отново обиди, че не ме иска, била съм "филмарка". Тя наистина не е живяла в реалността, не са й създавани отговорности и грижи (освен от баща й д аму чисти, пере и простира). Била е подлагана на тормоз и после се чувстваше радостна, че той е купил дрешка.
Опитвам се да дам всичко от себе си, държа се повече от добре, макар понякога нервната ми система сякаш ще "избухне", но в безсилие, защото дори не мога да изразя негативните си емоции като хората. Все се сдържам, да не бъда обвинена, че го правя. Но всички около мен, семейството ми имат право. Само аз нямам такова право цял живот.

Как да постъпя с дъщеря ми, моля насочете ме?🙏🏻  Как да я накaрам да разбере, че вече е голяма и аз наистина очаквам нейната подкрепа като от голям човек, най-малкото разбиране. Казвам й това, но сякаш никой не ме чува. Все едно не е толкова зряла, и е останала някъде там очакваща от мен, когато отиде по желание при баща си мразейки мен.
Зряла е за много неща, на много теми, умно дете, но в поведението към мен е това, което описах.
Може ли да има връзка с това, че вижда отношението на моята майка към мен, че не ме зачитат за човек, не ми дават лично пространство, обиждат ме, обвиняват ме за какво ли не. Опитвам се да не обръщам внимание, колкото и да ми тежи това всекидневие.

   Моля ви кажете дали не съм крайна към дъщеря ми, когато застане да ме обвинява защо съм родила деца, и че като не мога да се геижа з атях добре финансово, по-добре да не съм ги била раждала.
Тогава й казвам, че трябва да я оставя сама да се справя в живота, и да отиде да живее сама, именно за да еазбере истинския живот.  За мен би било по-добре, защото я обичам и тези караници ме раняват много и се чувствам безсилна, изтощена и негодна да бъда адекватна да работя и да бъда обичащата, раздаващата се, разбиращата, неядосващата се, отделяща внимание на децата си майка.

Дъщеря ми също споделя, че иска да живее сама, което е чудесно, но пък тук идва темата с   необходимите средатва каквито няма, и каквито аз нямало как да й осигуря.
 Когато кажа, че много деца на нейните години се налага сами да се справят, защото родителите им нямат възможност, ми се казва че не е така. Знам, че е голям манипулатор. Приписва ми своето поведение на мен, и ме нарича мен манипулатор. Това е много изцеждащо поведение, от когото и да е насочено.
Тук ще засегна темата с грешката на родителите, които в стремежа си да спечелят децата, им купуват скъпи материални неща, без децата да са дали нещо от себе си. Това се стоварва в последствие върху детето и вреди както на него, така и на всички около него. То е научено, че всичко трябва да получи. Дори без да се интересува как и от къде. Просто го иска и това е. От дете съм работила каквото ми кажат, и то без любовта на родителите ми, но останах човек. Не съм си позволявала да обиждам родителите ми въпреки трудното ми детство. Липсата на любов към мен от родителите ми колкото да се опитвам да я запълня с даване на моите деца, толкова аз се чувствам изтощена в един момент.

Ще очаквам с нетърпение вашия отговор.
Благодаря, че ме изчетохте!
Пиша от телефона и не виждам добре дали не бях разпиляна в темата ми, но една малка и мисля важна част, успях да конкретизирам и да добиете представа.
Здравейте!
Писмото ви е твърде дълго и затова ще ви пиша само по този въпрос, който на мен силно ми направи впечатление. Написали сте, че когато сте се разделяли със съпруга си, сте му оставили всичко материално, сякаш само и само да се отървете от него.
Това отстъпление ви е оставило без материални възможности. И ви е трудно да удовлетворите потребностите и претенциите на дъщеря си. А сте и по принцип без самочувствие. Защото и в лицето на майка си не сте видели жена със самочувствие...
Тоест - имате тежки и конфликтни отношения с дъщеря си, баща ѝ и с майка си.
Може би най-добре е да излезете от този четириъгълник: вие, майка ви, дъщеря ви и бившия.
Търсете реализация като жена с други партньори. Вие сякаш не се свързвате с други мъже, за да не ви сочи бившия с пръст, че сте развратна. Но тази позиция е губеща...
Това бих ви казал. Включете и други хора в живота си: интимни партньори, приятелки, колеги от работата...
Съкратете времето и енергията, които отдавате в онзи четириъгълник и се посветете и на други отношения...
Това е, което ми изглежда важно за вас.
Поздрави!

Последна редакция: пт, 13 май 2022, 07:01 от bubanka

# 1 906
  • Мнения: 321
Здравейте,

Имам следните въпроси:

1. Бихте ли представили как влияят отношенията дъщеря-майка и дъщеря-татко върху избора на партньор/съпруг на дъщерята?

2. При разрушени връзки в семейството как е възможно да се продължи напред: да се приемат майката и бащата такива каквито са и/или да се опитваме да заздравим тези връзки (което изглежда невъзможно), или да изразим всички мисли и чувства спрямо тях, да се освободим и да приемем, че тези хора (родителите) остават някъде там, отзад, а ние сами продължаваме напред? Възможно ли е това? Правилно ли е?

3. Какви упражнения препоръчвате за пренасочване на психичната енергия към нещо друго? Аз съм вглъбена в нещо, което ме тормози, но каквото и да правя, не мога да пренасоча мислите си.

Благодаря!

Дано да успеете да погледнете и моите въпроси. А ето и нещо, което бих искала да допълня.

Очевидно имам някакъв конфликт с майка ми, може би потискан до момента, назрял и сега изплува. Знам, че трябва да я приема такава каквато е, знам, че трябва да се примиря и да простя, каквото ми тежи, за да се освободя. Но само на теория. Това, което ме тормози е, че мама постоянно ме провокира. Конфликтът не спи, а вечно е "пробуждан" от нейна страна, което прави моето положение още по-тежко (тъкмо се опитам да се успокоя и тя пак започва с нещо обвинително, наказателно, нападателно). Не знам защо така комуникира тя с мен, сякаш аз съм й виновна за всичко (ако има проблем, ако е недоволна, ако е нещастна, ако е изморена, ако е болна). Всяка нейна реплика е насочена срещу моята същност, моя начин на живот, мислене, поведение и т.н. Сякаш съм гледана под лупа и получавам само и единствено критики. Това ме смазва. И все пак се смятам за достоен човек, постигнал много в живота. Сама съм се справяла, справям се, просперирам и наистина се гордея с това. Но тази "тиха война" с майка ми ме тегли назад и вечно трябва да се боря с нещо.

Според мен буквално цялата й представа за всичко е толкова изкривена, а тя не го вижда. Как е възможно това? И как е възможно една майка постоянно да иска да "наказва" и да вменява вина на дъщеря си? Негативната й енергия се излива само и единствено върху мен. По всяко време. Защо точно аз съм на прицел? Нали съм й дъщеря... Постоянно се случва, а всъщност никога няма кой знае какъв проблем, нищо не се случва, което да предизвика такова поведение от нейна страна. Така виждам аз нещата.

# 1 907
  • Мнения: 23
Благодаря ви много за насоката!

Описахте всичко както е.
Вие сте роден за професията си.
Благодаря ви от сърце! Бъдете жив и здрав!



Скрит текст:
Здравейте!

Обръщам се към вас с молба за помощ, защото не знам как да постъпя.
Имам голяма дъщеря, на 21г. Живеем заедно. В труден период съм поради ред причини, най-вече че баща й се постара да ми съсипе живота, а след като тя стана на 18г, я отхвърли, изгони я , и не я иска в живота си. Има ново семейство и изобщо не я търси. Бе й казано, че ще учи ако живее с него. Тя не желаеше повече да търпи живота в тормоз. Често ми казва, че по-добре е децата да нямат бащи. За съжаление и аз мисля така, колкото да ми се е искало да знам какво е да имаш грижовен и любящ баща, така и такъв към децата ми. Уви, нямаме. И майка ми е нямала. И тя е живяла с баща насилник.

До 18-та година на дъщеря ми баща й  упражняваше физически и психически тормоз над нея. Живееше с него за известен период, а докато бе при мен, е упражнявал по нейни думи докато е била при него, когато ги е взимал. Третираше я все едно аз съм на нейно място, но тя сама пожела да живее с него, в неосъзната възраст, когато представата й за мен бе обрисувана от баща й и семейството му, че аз съм най-долният човек, който не става за нищо, пропаднала к.., с много мъже и т.н., което е далеч от истината, която тя сама вижда към днешна дата.
Отхвърляше ме тогава на всякакво ниво(официално констатирано) и упражняваше физическо насилие над мен с голяма омраза, все едно заместваше баща си. Ужасно се чувствах. Съгласих се да отиде да живее при него, защото не исках и по-малкото ми дете да става свидетел на всичко това, имаше агресия и към него. Макар да знаех какво я очаква, нямаше какво да направя в онзи момент, освен да я пусна там, където иска, а именно при насилника й. Подозирах, че я държал чрез заплахи, което видях по-късно с очите си в чатове, а тя бе само на 10г. За нея бях беднячката, без пари, а баща й човекът, който можеше да осигури по-добри условия. Той можеше да си позволи това, защото му оставих всичко, в което съм оставила своя труд и мечти, и тръгнах да скитам без дом по квартири. Надявах се, че няма да ни тормози повече, но понеже му оставих ресурси, той провали живота ми. Отчитам като огромна грешка това мое решение в онзи момент, в стремежа си да избягам от този насилник.
Опитвам се да не се разпилявам, понеже историята е доста дълга, но исках да напиша детайли, за да добиете представа. Сега ми е трудно да се справя с дъщеря ми. Знам, че е наранена от измамата в която живя, защото бе използвана от баща си да нарани мен и после я изхвърли, когато стана на 18г.
Със сигурност вътрешното чувство на това негово предателство и измамно родителство не й дава спокойствие, колкото да казва, че по-добре без него, "защото не струва", но от друга страна аз съм в позицията на родителя, от когото тя очаква да поправя живота й. Опитвам се. Сама казва, че съм й подкрепа голяма, но държанието към мен на моменти е все едно съм боклук и не ставам за нищо, обиди- да умирам, и още други епитети, които са набити в главата й от баща й срещу мен. Усещам краен егоизъм на моменти, до толкова, че в разговор да се изказва все едно е по-добре да не съществува другото ми дете (от един и същи баща са, не искам да конкретизирам) понеже било пречка в живота. Това ме наранява много, дори го споделям с нея, че не е редно да мисли така. Тогава с потвърждава, че е точно така.
Разговаряме, че тя е свободен пораснал жив и здрав човек, който има пълното право да сбъдне всичките си мечти, но тогава се казва, че тя няма пари да ги сбъдне, защото аз нямам да й дам.
Очаква се от мен да осигуря финанси до завършване поне на висше образование(това включва дом, семестри и всичко останало) а истината е, че колкото и да искам като човек без такова образование, на този етап няма как да осигуря кой знае какво.
Чувствам се виновно и в същото време се опитвам да не се чувствам така, защото това ще ме съсипе допълнително. Доста неща ми се наложи да изживея покрай баща й, в стремежа му да не ме притежава никой друг, както и да бъда отхвърлена от обществото. Все пак съм жива и здрава.
Чувствам се на моменти безсилна да се справя с дъщеря ми. Възможно ли е да е закъснял пуберитет поради невъзможността да изразява на момента чувствата си от страх пред баща си когато живееше при него в тормоз,  и сега всичко се излива върху мен? Опитвам се да я разбирам. Знам какво е преживяла. Дори й казвам, че я разбирам, но я моля често да ме разбере и мен като сам човек, на когото му се налага да оправя всичко сам и липсата на разбирсне от нейна страна, не ми помага да вървим напред заедно. Последват отново обиди, че не ме иска, била съм "филмарка". Тя наистина не е живяла в реалността, не са й създавани отговорности и грижи (освен от баща й д аму чисти, пере и простира). Била е подлагана на тормоз и после се чувстваше радостна, че той е купил дрешка.
Опитвам се да дам всичко от себе си, държа се повече от добре, макар понякога нервната ми система сякаш ще "избухне", но в безсилие, защото дори не мога да изразя негативните си емоции като хората. Все се сдържам, да не бъда обвинена, че го правя. Но всички около мен, семейството ми имат право. Само аз нямам такова право цял живот.

Как да постъпя с дъщеря ми, моля насочете ме?🙏🏻  Как да я накaрам да разбере, че вече е голяма и аз наистина очаквам нейната подкрепа като от голям човек, най-малкото разбиране. Казвам й това, но сякаш никой не ме чува. Все едно не е толкова зряла, и е останала някъде там очакваща от мен, когато отиде по желание при баща си мразейки мен.
Зряла е за много неща, на много теми, умно дете, но в поведението към мен е това, което описах.
Може ли да има връзка с това, че вижда отношението на моята майка към мен, че не ме зачитат за човек, не ми дават лично пространство, обиждат ме, обвиняват ме за какво ли не. Опитвам се да не обръщам внимание, колкото и да ми тежи това всекидневие.

   Моля ви кажете дали не съм крайна към дъщеря ми, когато застане да ме обвинява защо съм родила деца, и че като не мога да се геижа з атях добре финансово, по-добре да не съм ги била раждала.
Тогава й казвам, че трябва да я оставя сама да се справя в живота, и да отиде да живее сама, именно за да еазбере истинския живот.  За мен би било по-добре, защото я обичам и тези караници ме раняват много и се чувствам безсилна, изтощена и негодна да бъда адекватна да работя и да бъда обичащата, раздаващата се, разбиращата, неядосващата се, отделяща внимание на децата си майка.

Дъщеря ми също споделя, че иска да живее сама, което е чудесно, но пък тук идва темата с   необходимите средатва каквито няма, и каквито аз нямало как да й осигуря.
 Когато кажа, че много деца на нейните години се налага сами да се справят, защото родителите им нямат възможност, ми се казва че не е така. Знам, че е голям манипулатор. Приписва ми своето поведение на мен, и ме нарича мен манипулатор. Това е много изцеждащо поведение, от когото и да е насочено.
Тук ще засегна темата с грешката на родителите, които в стремежа си да спечелят децата, им купуват скъпи материални неща, без децата да са дали нещо от себе си. Това се стоварва в последствие върху детето и вреди както на него, така и на всички около него. То е научено, че всичко трябва да получи. Дори без да се интересува как и от къде. Просто го иска и това е. От дете съм работила каквото ми кажат, и то без любовта на родителите ми, но останах човек. Не съм си позволявала да обиждам родителите ми въпреки трудното ми детство. Липсата на любов към мен от родителите ми колкото да се опитвам да я запълня с даване на моите деца, толкова аз се чувствам изтощена в един момент.

Ще очаквам с нетърпение вашия отговор.
Благодаря, че ме изчетохте!
Пиша от телефона и не виждам добре дали не бях разпиляна в темата ми, но една малка и мисля важна част, успях да конкретизирам и да добиете представа.
Здравейте!
Писмото ви е твърде дълго и затова ще ви пиша само по този въпрос, който на мен силно ми направи впечатление. Написали сте, че когато сте се разделяли със съпруга си, сте му оставили всичко материално, сякаш само и само да се отървете от него.
Това отстъпление ви е оставило без материални възможности. И ви е трудно да удовлетворите потребностите и претенциите на дъщеря си. А сте и по принцип без самочувствие. Защото и в лицето на майка си не сте видели жена със самочувствие...
Тоест - имате тежки и конфликтни отношения с дъщеря си, баща ѝ и с майка си.
Може би най-добре е да излезете от този четириъгълник: вие, майка ви, дъщеря ви и бившия.
Търсете реализация като жена с други партньори. Вие сякаш не се свързвате с други мъже, за да не ви сочи бившия с пръст, че сте развратна. Но тази позиция е губеща...
Това бих ви казал. Включете и други хора в живота си: интимни партньори, приятелки, колеги от работата...
Съкратете времето и енергията, които отдавате в онзи четириъгълник и се посветете и на други отношения...
Това е, което ми изглежда важно за вас.
Поздрави!

    # 1 908
    • Мнения: 31
    "Здравей те, Синът ми е на 19 години и половина студент е първи курс .Той е умен и интелигентен не само според мен. От началото на образованието си има проблем при изпитвания особено когато са в писмен вид т.е. не може да покаже знанията си. Подготвя се за тестове и изпитвания и знае, но при самото изпитване се представя зле . В момента пак е в същото положение в университета учи подготвя се и накрая резултатът не е „положителен“. Това води до загуба на мотивация и чувство, че е вечно губещия не успелия. След такъв случай казва – „ И да уча и да не уча оценката е една и съща“ При разговор по темата посочва, че причината не е в него. За последния случай като причина посочи, че са им казали дадени теми  няма да ги има на изпитването и той не ги е подготвял и съответно точно на него са се паднали. Друго често оправдание е, че и останалите имат същата оценка като неговата. Последното понякога(назад в годините)  съм разбирала, че не е вярно. Питали сме го променя ли се нещо по време на изпитване (тест), притеснява ли се. Казва, че нищо не се променя и не се притеснява.
    Моите съвети и тези на баща му явно не помагат за решаване на проблема, затова моля за Вашето компетентно мнение."
    Този въпрос го зададох на 19 април и все още нямам отговор

    # 1 909
    • Мнения: 787
    "Здравей те, Синът ми е на 19 години и половина студент е първи курс .Той е умен и интелигентен не само според мен. От началото на образованието си има проблем при изпитвания особено когато са в писмен вид т.е. не може да покаже знанията си. Подготвя се за тестове и изпитвания и знае, но при самото изпитване се представя зле . В момента пак е в същото положение в университета учи подготвя се и накрая резултатът не е „положителен“. Това води до загуба на мотивация и чувство, че е вечно губещия не успелия. След такъв случай казва – „ И да уча и да не уча оценката е една и съща“ При разговор по темата посочва, че причината не е в него. За последния случай като причина посочи, че са им казали дадени теми  няма да ги има на изпитването и той не ги е подготвял и съответно точно на него са се паднали. Друго често оправдание е, че и останалите имат същата оценка като неговата. Последното понякога(назад в годините)  съм разбирала, че не е вярно. Питали сме го променя ли се нещо по време на изпитване (тест), притеснява ли се. Казва, че нищо не се променя и не се притеснява.
    Моите съвети и тези на баща му явно не помагат за решаване на проблема, затова моля за Вашето компетентно мнение."
    Този въпрос го зададох на 19 април и все още нямам отговор
    Здравейте!
    При работа с такъв проблем има две стъпки. Първата е да се намерят причините и втората е да се работи конкретно с тяхното преодоляване. Като първата стъпка е по-важна и изисква време, внимание и опит...
    Има много възможни хипотези за причините. И най-добре е той да се обърне към психотерапевт, за да ги изследва с негова помощ.
    Възможно е проблемът да е свързан с негови лични преживявания в детството. Затова е интересен въпросът с какво вие самите интуитивно свързвате тревожността му? Кога тя се появи във времето?
    Обикновено такава тревожност се заражда в първи клас. Тогава детето е подложено на огромен натиск. От една страна образователната система иска от него да овладява систематично нови умения. Учителката го притиска него, но също така може да привлича активно и родителите да го притискат, да ги насърчава да са ѝ съюзници, да го проверяват и контролират до втръсване. И тогава детето е оставено без подкрепа. Подложено на такъв натиск, детето не усвоява най-важния от психологическа гледна точка урок, който трябва да усвоим в първи клас: ДА СИ ДАВА ПРАВО НА ГРЕШКА.
    Синът ви не може да си даде сякаш право на грешка и това нищо чудно да се корени в преживяванията му от първи клас, ако е изпитвал ужас да види отбелязаните с червено грешки в тетрадката си...
    Интересно е и с кой от двамата родители той се чувства по-спокоен? Кой участва по-активно в създаването на това безпокойство? Защото без "помощта " на родителите то не може да се развие.  Така че ако си представите, че по време на изпит в залата присъствате вие или баща му, в кой от случаите той би се чувствал по-релаксиран и с кой от вас тревожността му ще нарасне?
    Кой от двамата родители има подобни притеснения в тази или друга сфера на живота?
    Възможно е също така този страх да отразява събития и съдби на хора от вашата семейна система. Ще ви дам един пример за това. Става дума за човек, който много се притеснява да говори пред хора. Иначе е мъж със самочувствие, с добра кариера и почти нищо не може да го извади от равновесие. Но когато трябва да го изпитва комисия или да прави презентация пред хора, се изпотява, езикът му се завързва и не може да каже и дума... Оказва се, че дядото на този човек е бил военен инструктор и е обучавал войници как да боравят с оръжия. Веднъж, когато обяснявал как се действа с ръчна граната, направил невнимателно движение и гранатата избухнала в ръцете му. И това стои в основата на страха на този мъж. Той се свързва в душата си със съдбата на своя дядо всеки път, когато трябва да говори пред хора...
    Давам ви този пример, за да видите колко богата палитра от възможности има. Но какво точно става с вашия син, когато седне на писмен изпит, е необходимо да се изследва в конкретна терапевтична сесия.
    Може да се обади на терапевт, който му е препоръчан и на който има доверие.
     Желая Ви успех във всичко!

    Последна редакция: сб, 14 май 2022, 07:07 от Людмил Стефанов

    # 1 910
    • Мнения: 1
    Здравейте,г-н Стефанов!
         Бихте ли ми дали съвети и посока, в която да разсъждавам,за да се справя със следния проблем?
    Със съпруга ми сме заедно от 13 години,имаме две деца.Отношенията ни са на приливи и отливи като това започна с появата на първото ни дете (планувано и желано).Отдавам го на това,че той вероятно не беше готов на тази крачка и не си даваше реално сметка каква отговорност е да отглеждаш дете и как човек след появата му следва да пренареди приоритети си.През годините съумяхме да запазим семейството си въпреки противоречията като доста пъти той отиваше временно при родителите си,за да отшуми напрежението.Почти винаги аз подемах разговори за изясняване на отношенията ни,но  не защото съм се чувствала гузна или виновна ,а защото смятам,че проблемите така се решават-с говорене,без напрежение,без викане.За тези отношения си давам ясно сметка,че не може само единия да има вина,а точно обратното.Винаги ,когато съм сбъркала съм казвала "Извинявай" и нямам проблем с това да го казвам и да признавам вина,но съпругът ми не го прави.Сега ще напиша малко за неговото семейство,защото  мисля,че това ще изясни много неща и с това всъщност е свързан моят въпрос-как да се справя с гнева си към тях???Има периоди,в които приемам нещата такива,каквито са,но разберете ме ,не мога да си мълча и да приемам такива неща,това е против мен,против принципите ми,против представата ми за възпитание на децата ми.
         Те са голямо семейство-три момчета като нямат силна връзка по между си.Бащата диктува правилата в тяхната къща,диктува е точната дума,защото се държи точно като деспот.Той решава къде ще работи жена му,дали изобщо ще работи.Не проявява никакво уважение към нея,към мнението на синовете си също.Не е близък с тях ,не им е подкрепа и опора също така.Майка им пък е примирена изглежда с това и въобще не смее да се обади.Скоро беше болна ,моята ,майка я потърси,за да я пита просто как е ,а тя на следващия ден отвърна,че не е успяла да отговори на обаждането,защото ,когато съпругът й си е  в къщи не можела да говори по телефона.Никой не е наясно с неговите доходи,те са тайна...Много още мога да напиша,но мисля,че това е достатъчно да придобиете представа за какво става дума.Този човек на нищо не е научил децата си,а е бил пример за тях.В началото на нашата връзка със съпруга ми не разполагахме с автомобил ,е той никога не услужи с неговия под предлог,че може нещо да направим на колата му.Многократно децата сме водили на лекари по други градове,винаги се ангажира приятелят на майка ми,който се държи като мой баща всъщност.Каква пародия-човекът ,който не е биологически свързан нито с мен,нито с децата се държи с тях като с негови внуци и е дядо пълния смисъл на думата.
          Ето сега какъв е моят проблем-те не участват в нашия живот и този на внуците си по адекватен начин.Не прекарват време с тях,никога не са разговаряли с мен по телефона,ей така да изявят желание да прекарат време с тях.На първия учебен ден на голямото ми дете сметнаха,че не трябва да присъстват,дори не му се обадиха да го поздравят,да попитат как е минало.За тях е достатъчно да дадат известна сума пари за рожден ден,имен ден и Коледа-това е да си баба и дядо.Това мен ме влудява.Аз не харесвам тяхното семейство,нито начина им на живот,нито начина на говорене (извинявам се,че ще го кажа,но първокласникът ми е грамотен за разлика от тях) с една дума-нищо,но въпреки това никога,когато детето иска да прекара време с тях не съм го спряла,защото те все пак са му баба и дядо и той има нужда да прекарва време с тях.Но както казах,те нямат това желание или поне не съм го видяла.Уча го на уважение към тях-за всеки техен личен празник го насърчавам да се обажда,да подари подарък и т.н. ,но срещам незаинтересованост пълна.Болно ми е,че така се държат.
         Още нещо-проявяват неуважение и към мен,след поредния спад в отновенията между мен и мъжът ми аз исках просто да разговарям с тях,да обясня какво ми тежи,да разбера какви са причините им за това им държание,е те не пожелаха.И по телефон звъних и по друг начин се опитах да осъществя връзка,пълна незаинтересованост отново.Мъжът ми не взима отношение по въпроса.Той освен да съжалява майка си друго не прави.Тя по цял ден сега стои у дома,готви и домакинства.Това е.И въпреки свободното време не иска да идва ,няма потребност да вижда внуците си нито звъни да й ги заведем за 1 час ,колкото да ги види.Не мога да си обясня това,не мога.Ако се обадим,при нужда би дошла,но тя да изяви желание-не.В редките случаи,когато сме се събирали (разбирайте големите празници в годината) дядото стои само на един стол и нито играе с тях,нито им обръща внимание.Не може един смислен разговор да проведе с тях.Не искам да коментирам думите,които използва.
         Как да се справя с емоциите,които бушуват в мен?Това много ме напряга.Започвам да ги обвинявам,това пречи и на отношенията с мъжа ми съответно.
    Благодаря за вниманието!
    Бъдете здрав!

    Последна редакция: вт, 17 май 2022, 15:31 от never_stop_believe

    # 1 911
    • Мнения: 787
    Христос воскресе!
    Здравейте д-р Стефанов. Ще се опитам да бъда кратка колкото може повече.
    Майка ми и баща ми са заедно от 30 години- брак. Майка ми е била добра ученичка и се е записала на университет, но когато стигнала до третата година забременяла със мен и по натиск на баща ми зарязала училището и се превърнала във обична домакиня.
    Подсъзнателно си представям че ако е абортирала е нямало да мора да се омъжи и живота и ще е бил по различен, може би по добър.
    През всичките години са работили със малки, частни бизнеси във които баща ми е управлявал всичко и заради лошата сметка те са се разпадали със времето. Майка ми не е имала глас никога за нищо. Едва преди 3 години заминаха за чужбина и там работят на същото място, но пак той контролира заплатите. Аз като дете мразих детството си и нямам нито един спомен че сме обядвали заедно/били на почивка без караници за някакъв празник, рожден ден или пък без повод. Баща ми е загубил майка си като дете и неговият баща отново се оженил, при което новата майка тормози психически майка ми по-късно. Когато се ражда брат ми (5 год по малък от мен) родителите ми се изнасят от бащината къща и заживяват сами. Винаги са го защитавали повече от мен, даваха му пари за да не работи до 25 годишна възраст, докато аз далеч по-рано почнах да работя за много малко пари. Майка ми винаги е казвала че когато той се родил , тя осетила че семейството е цялостно. Помня как майка ми ми е казвала че баща ми е бил много ревнив като по млад, че чак контролирал какво да облича, да няма мъже приятели или да не ходи на университет - защото то и отваря нови врати за работа където той няма да може да я контролира.
    През всичките години когато са се карали, тя е плакала и се е оплаквала, искала е да се разведе но когато се сдобрят те отново стават союз. Каква е тази токсична връзка, когато аз като дете съм слушала че той я е биел когато е била бремена във последните месеци със брат ми? Аз винаги много учех, толкова много че първото гадже имах на чак 21 година. Майка ми казваше че ако си хвана гадже във гимназията както всички мои приятелки , това е много грешно и баща ми ще ме убие от бой. Няколко години по късно се омъжих- мъжа не е харесван от тях. Майка ми изчаква да се разведем за да ми отвори портата си, както нейната майка е трябвала да отвори за нея но не го е направила.
    Мъжа ми ме обича, имаме и дете. Всичко е наред, работа, къща, пари. Но все пак когато и да говорим изчаквам тяхната критика - защото никога нищо не е добре според тях. Мъжа много говори, къщата е малка, парите биле малко.. чак ми казаха че мога винаги да се върна във вкъщи.
    Помня как се качих на сцената на училищното тържество където се сдобих със дипломи - най добър ученик, баща ми си тръгна и по късно каза че съм била най дебелото дете на сцената.  Може би е вярно, но не така искам да помня този ден от преди 20 години.
    Имам хубава и добре платена професия, но не започнах работа по професията цели 8 години откакто дипломирах защото те ми натякваха как по малко 'успешни' студенти от мен работили за много пари. Учих за да имам винаги работа, за да ако се наложи да се разведа да имам пари.
    Толкова години по късно всичко е забравено, брат ми не знае почти нищо. Сега живеят друг живот.
    Брат ми е пасивно агресивен. Няма желание за нищо, ходи на работа и спи. Когато са празници не излиза от вкъщи по цяла седмица . Как да му укажа помощ?
    Как да започна да намирам удоволствие във нормалните неща? Аз не желая нито много пари, нито коли или материални неща. Защо още ми трябва тяхното одобрение че се справям добре? Когато правя нещо слушам тяхния глас във главата как това и онова не са добре. Когато се опитам да се дистанцирам (живеем далеч от тях и комуникацията е по телефон) , те ме обвиняват че им спирам връзката със детето ми, което не е вярно.
    Съвет?
    Бъдете здрави и благодаря. Simple Smile
    Здравейте!
    Ще започна с един от любимите си въпроси. Той е:
    - Можете ли да понесете вината да бъдете щастлива? И да не бъдете нещастна?
    Защото не е измислен начин да  бъдете щастлива, без вътре във вас да  се обажда едно детско гласче, което да ви обвинява, че сте щастлива. "Как така ще си щастлива, след като мама е толкова нещастна?!"  И за да не бъдете нещастна,  вие трябва да приемете бъбренето и вайкането на това гласче, без обаче да се поддавате на неговите внушения.
    Това детско гласче ви казва, че майка ви щеше да е по-удовлетворена от живота си, ако ви беше абортирала.
    Освен, че е безсмислено, това твърдение е и опасно.
    1. Защо е безсмислено? Защото не сте вие човекът, който решава дали е по-добре да се раждате или да не се раждате, или пък кога да умирате. Тези решения ги вземат по-висши инстанции от нас като Бог, Природата, Живота, Родителите... Ние просто приемаме решенията на тези висшестоящи и се раждаме и умираме не по наше желание. Не е наша отговорността и тази тема е извън нашите правомощия... Ние сме твърде малки да участваме в тези решения и да се чувстваме виновни и отговорни за тях... Нас просто ни е нямало на този свят, когато те са вземани...  Майка ви е решила да се свърже с баща ви, решила е да ви роди, решила е да бъде с него дълги години, защото е имала дивиденти от това, тя самата го е искала, било ѝ е нужно. Иначе нямаше да го прави... Аз вярвам, че всеки човек избира да вземе точно тези решения, които са най-добри за него. И ако след това се оплаква, че е трябвало да вземе друго решение, то е само за да може да се представя за жертва и така да държи другите в подчинение. ЗАЩОТО ВЛАСТТА В СЕМЕЙСТВОТО ВИНАГИ ПРИНАДЛЕЖИ НА ЖЕРТВАТА!!! Например от позицията на жертва, която страда в брака си, майка ви е контролирала сексуалния ви живот и е възпирала импулсите ви да имате връзка като другите момичета...
    2. Защо е опасно това твърдение за абортирането? Защото ви лишава от отговорност пред децата ви и семейството ви. Представяте ли си какво е за децата ви да чувстват, че майка им смята, че е щяло да е по-добре, ако я бяха абортирали? Това самосъжаление ви прави малка там, където е нужно да сте голяма, а именно пред децата ви. И ви прави голяма там, където трябва да сте малка, а именно пред родителите ви. Тоест - вместо да се опитвате да направите децата и съпруга си щастливи, вие вкарвате немалко енергия да правите родителите си щастливи, да им угодите, да отговорите на техните очаквания.
    Какъв е начинът да се отделите от тях и да не робувате на тяхното мнение и одобрение?
    Важно е да осъзнавате казаното по-горе, но вие сигурно и без мен си го осъзнавате. Simple Smile
    Какво да правите на практика, за да се еманципирате от родителите?
    Просто и по най-дребния повод им показвайте, че за вас приоритетно е собственот ви семейство.
    Каквото и да ви кажат или посъветват да правите, казвайте: "По този въпрос ще се посъветвам с мъжа ми.... Ще говоря с мъжа ми и ще ви кажа..." Дори и когато можете да отговорите сама на техен въпрос, отново казвайте, че ще го обсъждате...
    Когато родителите се опитват да ви внушат, че трябва да действате по някакъв начин, който вие не приемате, много добре действа на усещането за автономност следната фраза:
    - ТИ МИСЛИШ ТАКА, НО НИЕ В НАШЕТО СЕМЕЙСТВО МИСЛИМ ПО ДРУГ НАЧИН!
    Така представяте вашето семейство като институция, като по-висша инстанция, която определя вашето мислене... Тоест - аз вече не съм вашето неабортирано дете, а съм създала семейство, участвала съм наравно с мъжа си в създаването на една по-висша от мен институция, от чието име ви говоря...
    Така в множествено число говорят за себе си кралете:
    - Ние, кралят на тази страна...
    За да подчертаят, че не действат като отделни личности и човеци, а като институция, като събирателен образ на държавността.
    Няколко думи и за вашето съизмерване с брат ви, на когото всичко са давали.
    Можете само да благодарите на Господ, че и с вас на са правили така. Защото брат ви със сигурност е в по-трудна ситуация от вас, с по-неукрепнали крака е тръгнал да се катери по баирите на живота...
    Това е.
    Бъдете здрава!

    Последна редакция: ср, 18 май 2022, 07:01 от Людмил Стефанов

    # 1 912
    • Мнения: X
    Здравейте, г-н Стефанов, много е интересно и полезно всичко, което пишете. Казвате, че ние не решаваме дали да се родим. Наскоро се сетих, че в детството ми имаше хипотеза, че в утробата съм погълнала близнака си, т.нар. синдром на изчезналия близнак. Изведнъж си дадох сметка, че явно заради това цял живот имам чувството, че не е  трябвало да се раждам. Изпитвам някаква безпричинна и силна скръб. Всичко ми се получава трудно в живота. Как да се справя с тези чувства, като явно подсъзнателно в мен живее мисълта, че със сила съм отнела живота от  брат ми или сестра ми, за да живея аз...

    # 1 913
    • Мнения: X
    Здравейте Grinning

    Напоследък ме мъчи натрапчивата мисъл, че тъй като дълги години съпругът ми е бил настройван срещу мен от собствените си родители (зад гърба ми), то нашите враждебни отношения и отчуждението, което се установи трайно помежду ни, много вероятно се дължат поне отчасти на тази „обработка“ от тяхна страна, а съпругът ми отдавна вече не противостои, ако изобщо някога се е съпротивлявал, а вече е твърдо убеден, че не струвам, че е сгрешил като ме е взел, тъй като на всичко отгоре не съм и имотна, и най-сетне - че всичките ни злощастия и несполуки се дължат на мен.

    Последните заключения съм ги чувала лично от него, пряко или косвено, в моменти, когато е бил ядосан, но все пак… А това, че родителите му не ме одобряват, хем го усещам постоянно, хем понякога той е споделял откъси от техни разговори, които са ме навеждали и продължават да ме навеждат на тази мисъл.

    Та, въпросът ми е: изобщо мога ли аз да противостоя на такова въздействие, за да възстановя отношенията ни? И дали вече не е късно, след като съпругът ми е поел „отровата“? И смислено ли е, след като той доброволно ме е предал (аз го приемам като предателство, за съжаление)?

    # 1 914
    • Мнения: X
    Здравейте д-р Стефанов!
    От известно време,може би година-две изпитвам погнуса и страх от непознати мъже.Само да ме погледнат и се чувствам омърсена,чувствам дискомфорт.Не искам да ме докосват и да ме поглеждат други мъже освен съпруга ми С него се чувствам сигурна.Всички други ме отвръщават.Последния път направо не можах да се контролирам и показах погнусата си и мъжът доста се обиди.Чувствам все едно ще ми направят нещо.Въобще не мога да си обясня как изникна този проблем,при положение,че винаги съм била в мъжка компания и предпочитах приятели от противоположния пол.
    Мъжа ми е много грижовен и ме уважава.
    Бившия ми беше ревнив,нямаше ми доверие,но това беше преди около 8г.Може ли това да е причината за сегашното ми състояние.?

    Общи условия

    Активация на акаунт