Скрит текст:
Здравейте!Здравейте!
Обръщам се към вас с молба за помощ, защото не знам как да постъпя.
Имам голяма дъщеря, на 21г. Живеем заедно. В труден период съм поради ред причини, най-вече че баща й се постара да ми съсипе живота, а след като тя стана на 18г, я отхвърли, изгони я , и не я иска в живота си. Има ново семейство и изобщо не я търси. Бе й казано, че ще учи ако живее с него. Тя не желаеше повече да търпи живота в тормоз. Често ми казва, че по-добре е децата да нямат бащи. За съжаление и аз мисля така, колкото да ми се е искало да знам какво е да имаш грижовен и любящ баща, така и такъв към децата ми. Уви, нямаме. И майка ми е нямала. И тя е живяла с баща насилник.
До 18-та година на дъщеря ми баща й упражняваше физически и психически тормоз над нея. Живееше с него за известен период, а докато бе при мен, е упражнявал по нейни думи докато е била при него, когато ги е взимал. Третираше я все едно аз съм на нейно място, но тя сама пожела да живее с него, в неосъзната възраст, когато представата й за мен бе обрисувана от баща й и семейството му, че аз съм най-долният човек, който не става за нищо, пропаднала к.., с много мъже и т.н., което е далеч от истината, която тя сама вижда към днешна дата.
Отхвърляше ме тогава на всякакво ниво(официално констатирано) и упражняваше физическо насилие над мен с голяма омраза, все едно заместваше баща си. Ужасно се чувствах. Съгласих се да отиде да живее при него, защото не исках и по-малкото ми дете да става свидетел на всичко това, имаше агресия и към него. Макар да знаех какво я очаква, нямаше какво да направя в онзи момент, освен да я пусна там, където иска, а именно при насилника й. Подозирах, че я държал чрез заплахи, което видях по-късно с очите си в чатове, а тя бе само на 10г. За нея бях беднячката, без пари, а баща й човекът, който можеше да осигури по-добри условия. Той можеше да си позволи това, защото му оставих всичко, в което съм оставила своя труд и мечти, и тръгнах да скитам без дом по квартири. Надявах се, че няма да ни тормози повече, но понеже му оставих ресурси, той провали живота ми. Отчитам като огромна грешка това мое решение в онзи момент, в стремежа си да избягам от този насилник.
Опитвам се да не се разпилявам, понеже историята е доста дълга, но исках да напиша детайли, за да добиете представа. Сега ми е трудно да се справя с дъщеря ми. Знам, че е наранена от измамата в която живя, защото бе използвана от баща си да нарани мен и после я изхвърли, когато стана на 18г.
Със сигурност вътрешното чувство на това негово предателство и измамно родителство не й дава спокойствие, колкото да казва, че по-добре без него, "защото не струва", но от друга страна аз съм в позицията на родителя, от когото тя очаква да поправя живота й. Опитвам се. Сама казва, че съм й подкрепа голяма, но държанието към мен на моменти е все едно съм боклук и не ставам за нищо, обиди- да умирам, и още други епитети, които са набити в главата й от баща й срещу мен. Усещам краен егоизъм на моменти, до толкова, че в разговор да се изказва все едно е по-добре да не съществува другото ми дете (от един и същи баща са, не искам да конкретизирам) понеже било пречка в живота. Това ме наранява много, дори го споделям с нея, че не е редно да мисли така. Тогава с потвърждава, че е точно така.
Разговаряме, че тя е свободен пораснал жив и здрав човек, който има пълното право да сбъдне всичките си мечти, но тогава се казва, че тя няма пари да ги сбъдне, защото аз нямам да й дам.
Очаква се от мен да осигуря финанси до завършване поне на висше образование(това включва дом, семестри и всичко останало) а истината е, че колкото и да искам като човек без такова образование, на този етап няма как да осигуря кой знае какво.
Чувствам се виновно и в същото време се опитвам да не се чувствам така, защото това ще ме съсипе допълнително. Доста неща ми се наложи да изживея покрай баща й, в стремежа му да не ме притежава никой друг, както и да бъда отхвърлена от обществото. Все пак съм жива и здрава.
Чувствам се на моменти безсилна да се справя с дъщеря ми. Възможно ли е да е закъснял пуберитет поради невъзможността да изразява на момента чувствата си от страх пред баща си когато живееше при него в тормоз, и сега всичко се излива върху мен? Опитвам се да я разбирам. Знам какво е преживяла. Дори й казвам, че я разбирам, но я моля често да ме разбере и мен като сам човек, на когото му се налага да оправя всичко сам и липсата на разбирсне от нейна страна, не ми помага да вървим напред заедно. Последват отново обиди, че не ме иска, била съм "филмарка". Тя наистина не е живяла в реалността, не са й създавани отговорности и грижи (освен от баща й д аму чисти, пере и простира). Била е подлагана на тормоз и после се чувстваше радостна, че той е купил дрешка.
Опитвам се да дам всичко от себе си, държа се повече от добре, макар понякога нервната ми система сякаш ще "избухне", но в безсилие, защото дори не мога да изразя негативните си емоции като хората. Все се сдържам, да не бъда обвинена, че го правя. Но всички около мен, семейството ми имат право. Само аз нямам такова право цял живот.
Как да постъпя с дъщеря ми, моля насочете ме?🙏🏻 Как да я накaрам да разбере, че вече е голяма и аз наистина очаквам нейната подкрепа като от голям човек, най-малкото разбиране. Казвам й това, но сякаш никой не ме чува. Все едно не е толкова зряла, и е останала някъде там очакваща от мен, когато отиде по желание при баща си мразейки мен.
Зряла е за много неща, на много теми, умно дете, но в поведението към мен е това, което описах.
Може ли да има връзка с това, че вижда отношението на моята майка към мен, че не ме зачитат за човек, не ми дават лично пространство, обиждат ме, обвиняват ме за какво ли не. Опитвам се да не обръщам внимание, колкото и да ми тежи това всекидневие.
Моля ви кажете дали не съм крайна към дъщеря ми, когато застане да ме обвинява защо съм родила деца, и че като не мога да се геижа з атях добре финансово, по-добре да не съм ги била раждала.
Тогава й казвам, че трябва да я оставя сама да се справя в живота, и да отиде да живее сама, именно за да еазбере истинския живот. За мен би било по-добре, защото я обичам и тези караници ме раняват много и се чувствам безсилна, изтощена и негодна да бъда адекватна да работя и да бъда обичащата, раздаващата се, разбиращата, неядосващата се, отделяща внимание на децата си майка.
Дъщеря ми също споделя, че иска да живее сама, което е чудесно, но пък тук идва темата с необходимите средатва каквито няма, и каквито аз нямало как да й осигуря.
Когато кажа, че много деца на нейните години се налага сами да се справят, защото родителите им нямат възможност, ми се казва че не е така. Знам, че е голям манипулатор. Приписва ми своето поведение на мен, и ме нарича мен манипулатор. Това е много изцеждащо поведение, от когото и да е насочено.
Тук ще засегна темата с грешката на родителите, които в стремежа си да спечелят децата, им купуват скъпи материални неща, без децата да са дали нещо от себе си. Това се стоварва в последствие върху детето и вреди както на него, така и на всички около него. То е научено, че всичко трябва да получи. Дори без да се интересува как и от къде. Просто го иска и това е. От дете съм работила каквото ми кажат, и то без любовта на родителите ми, но останах човек. Не съм си позволявала да обиждам родителите ми въпреки трудното ми детство. Липсата на любов към мен от родителите ми колкото да се опитвам да я запълня с даване на моите деца, толкова аз се чувствам изтощена в един момент.
Ще очаквам с нетърпение вашия отговор.
Благодаря, че ме изчетохте!
Пиша от телефона и не виждам добре дали не бях разпиляна в темата ми, но една малка и мисля важна част, успях да конкретизирам и да добиете представа.
Обръщам се към вас с молба за помощ, защото не знам как да постъпя.
Имам голяма дъщеря, на 21г. Живеем заедно. В труден период съм поради ред причини, най-вече че баща й се постара да ми съсипе живота, а след като тя стана на 18г, я отхвърли, изгони я , и не я иска в живота си. Има ново семейство и изобщо не я търси. Бе й казано, че ще учи ако живее с него. Тя не желаеше повече да търпи живота в тормоз. Често ми казва, че по-добре е децата да нямат бащи. За съжаление и аз мисля така, колкото да ми се е искало да знам какво е да имаш грижовен и любящ баща, така и такъв към децата ми. Уви, нямаме. И майка ми е нямала. И тя е живяла с баща насилник.
До 18-та година на дъщеря ми баща й упражняваше физически и психически тормоз над нея. Живееше с него за известен период, а докато бе при мен, е упражнявал по нейни думи докато е била при него, когато ги е взимал. Третираше я все едно аз съм на нейно място, но тя сама пожела да живее с него, в неосъзната възраст, когато представата й за мен бе обрисувана от баща й и семейството му, че аз съм най-долният човек, който не става за нищо, пропаднала к.., с много мъже и т.н., което е далеч от истината, която тя сама вижда към днешна дата.
Отхвърляше ме тогава на всякакво ниво(официално констатирано) и упражняваше физическо насилие над мен с голяма омраза, все едно заместваше баща си. Ужасно се чувствах. Съгласих се да отиде да живее при него, защото не исках и по-малкото ми дете да става свидетел на всичко това, имаше агресия и към него. Макар да знаех какво я очаква, нямаше какво да направя в онзи момент, освен да я пусна там, където иска, а именно при насилника й. Подозирах, че я държал чрез заплахи, което видях по-късно с очите си в чатове, а тя бе само на 10г. За нея бях беднячката, без пари, а баща й човекът, който можеше да осигури по-добри условия. Той можеше да си позволи това, защото му оставих всичко, в което съм оставила своя труд и мечти, и тръгнах да скитам без дом по квартири. Надявах се, че няма да ни тормози повече, но понеже му оставих ресурси, той провали живота ми. Отчитам като огромна грешка това мое решение в онзи момент, в стремежа си да избягам от този насилник.
Опитвам се да не се разпилявам, понеже историята е доста дълга, но исках да напиша детайли, за да добиете представа. Сега ми е трудно да се справя с дъщеря ми. Знам, че е наранена от измамата в която живя, защото бе използвана от баща си да нарани мен и после я изхвърли, когато стана на 18г.
Със сигурност вътрешното чувство на това негово предателство и измамно родителство не й дава спокойствие, колкото да казва, че по-добре без него, "защото не струва", но от друга страна аз съм в позицията на родителя, от когото тя очаква да поправя живота й. Опитвам се. Сама казва, че съм й подкрепа голяма, но държанието към мен на моменти е все едно съм боклук и не ставам за нищо, обиди- да умирам, и още други епитети, които са набити в главата й от баща й срещу мен. Усещам краен егоизъм на моменти, до толкова, че в разговор да се изказва все едно е по-добре да не съществува другото ми дете (от един и същи баща са, не искам да конкретизирам) понеже било пречка в живота. Това ме наранява много, дори го споделям с нея, че не е редно да мисли така. Тогава с потвърждава, че е точно така.
Разговаряме, че тя е свободен пораснал жив и здрав човек, който има пълното право да сбъдне всичките си мечти, но тогава се казва, че тя няма пари да ги сбъдне, защото аз нямам да й дам.
Очаква се от мен да осигуря финанси до завършване поне на висше образование(това включва дом, семестри и всичко останало) а истината е, че колкото и да искам като човек без такова образование, на този етап няма как да осигуря кой знае какво.
Чувствам се виновно и в същото време се опитвам да не се чувствам така, защото това ще ме съсипе допълнително. Доста неща ми се наложи да изживея покрай баща й, в стремежа му да не ме притежава никой друг, както и да бъда отхвърлена от обществото. Все пак съм жива и здрава.
Чувствам се на моменти безсилна да се справя с дъщеря ми. Възможно ли е да е закъснял пуберитет поради невъзможността да изразява на момента чувствата си от страх пред баща си когато живееше при него в тормоз, и сега всичко се излива върху мен? Опитвам се да я разбирам. Знам какво е преживяла. Дори й казвам, че я разбирам, но я моля често да ме разбере и мен като сам човек, на когото му се налага да оправя всичко сам и липсата на разбирсне от нейна страна, не ми помага да вървим напред заедно. Последват отново обиди, че не ме иска, била съм "филмарка". Тя наистина не е живяла в реалността, не са й създавани отговорности и грижи (освен от баща й д аму чисти, пере и простира). Била е подлагана на тормоз и после се чувстваше радостна, че той е купил дрешка.
Опитвам се да дам всичко от себе си, държа се повече от добре, макар понякога нервната ми система сякаш ще "избухне", но в безсилие, защото дори не мога да изразя негативните си емоции като хората. Все се сдържам, да не бъда обвинена, че го правя. Но всички около мен, семейството ми имат право. Само аз нямам такова право цял живот.
Как да постъпя с дъщеря ми, моля насочете ме?🙏🏻 Как да я накaрам да разбере, че вече е голяма и аз наистина очаквам нейната подкрепа като от голям човек, най-малкото разбиране. Казвам й това, но сякаш никой не ме чува. Все едно не е толкова зряла, и е останала някъде там очакваща от мен, когато отиде по желание при баща си мразейки мен.
Зряла е за много неща, на много теми, умно дете, но в поведението към мен е това, което описах.
Може ли да има връзка с това, че вижда отношението на моята майка към мен, че не ме зачитат за човек, не ми дават лично пространство, обиждат ме, обвиняват ме за какво ли не. Опитвам се да не обръщам внимание, колкото и да ми тежи това всекидневие.
Моля ви кажете дали не съм крайна към дъщеря ми, когато застане да ме обвинява защо съм родила деца, и че като не мога да се геижа з атях добре финансово, по-добре да не съм ги била раждала.
Тогава й казвам, че трябва да я оставя сама да се справя в живота, и да отиде да живее сама, именно за да еазбере истинския живот. За мен би било по-добре, защото я обичам и тези караници ме раняват много и се чувствам безсилна, изтощена и негодна да бъда адекватна да работя и да бъда обичащата, раздаващата се, разбиращата, неядосващата се, отделяща внимание на децата си майка.
Дъщеря ми също споделя, че иска да живее сама, което е чудесно, но пък тук идва темата с необходимите средатва каквито няма, и каквито аз нямало как да й осигуря.
Когато кажа, че много деца на нейните години се налага сами да се справят, защото родителите им нямат възможност, ми се казва че не е така. Знам, че е голям манипулатор. Приписва ми своето поведение на мен, и ме нарича мен манипулатор. Това е много изцеждащо поведение, от когото и да е насочено.
Тук ще засегна темата с грешката на родителите, които в стремежа си да спечелят децата, им купуват скъпи материални неща, без децата да са дали нещо от себе си. Това се стоварва в последствие върху детето и вреди както на него, така и на всички около него. То е научено, че всичко трябва да получи. Дори без да се интересува как и от къде. Просто го иска и това е. От дете съм работила каквото ми кажат, и то без любовта на родителите ми, но останах човек. Не съм си позволявала да обиждам родителите ми въпреки трудното ми детство. Липсата на любов към мен от родителите ми колкото да се опитвам да я запълня с даване на моите деца, толкова аз се чувствам изтощена в един момент.
Ще очаквам с нетърпение вашия отговор.
Благодаря, че ме изчетохте!
Пиша от телефона и не виждам добре дали не бях разпиляна в темата ми, но една малка и мисля важна част, успях да конкретизирам и да добиете представа.
Писмото ви е твърде дълго и затова ще ви пиша само по този въпрос, който на мен силно ми направи впечатление. Написали сте, че когато сте се разделяли със съпруга си, сте му оставили всичко материално, сякаш само и само да се отървете от него.
Това отстъпление ви е оставило без материални възможности. И ви е трудно да удовлетворите потребностите и претенциите на дъщеря си. А сте и по принцип без самочувствие. Защото и в лицето на майка си не сте видели жена със самочувствие...
Тоест - имате тежки и конфликтни отношения с дъщеря си, баща ѝ и с майка си.
Може би най-добре е да излезете от този четириъгълник: вие, майка ви, дъщеря ви и бившия.
Търсете реализация като жена с други партньори. Вие сякаш не се свързвате с други мъже, за да не ви сочи бившия с пръст, че сте развратна. Но тази позиция е губеща...
Това бих ви казал. Включете и други хора в живота си: интимни партньори, приятелки, колеги от работата...
Съкратете времето и енергията, които отдавате в онзи четириъгълник и се посветете и на други отношения...
Това е, което ми изглежда важно за вас.
Поздрави!
