Имам два аспекта, по които искам да споделя с Вас:
1. За по-малко от две години преживях (или е по-коректно да кажа случиха ми се) аборт, смъртта на бабата на съпруга ми, разболяването и смъртта на майка ми, смъртта на близка моя приятелка от ковид само на 39 години, смъртта на дядо ми и още един аборт. Успях да се "събера", но изгубих вярата си в Бога ( а за мен тя е много важна), хъса си, пулса на живота си. Не само, че изгубих оптимизма си, а изпитвам огромен гняв и дори агресия на моменти. Чувствам се като пионка на събитията, които се случват, защото ти е писано и нямаш никаква сила да промениш предстоящото. Живея почти роботизирана без удоволствие. Опитах да намеря психолог в града ни, с когото да се срещам, защото няма с кого да споделя, да ме изслуша и разбере. Съпругът ми е много добър човек, но не е по приказките. Имам много приятелки, но някак не се чувствам разбрана. Развих умение да водя разговор, насочен основно към споделяне на техните преживявания и вълнения.
Моля да ми дадете насоки за начин на мислене, литература за справяне с проблема. Ще се радвам на препоръки за психолог в района на В. Търново.
2. Синът ми тренира колективен спорт вече седма година. От 3 години е в спортно училище и с нов треньор. Записването в това училище преглътнах в името на детето и подкрепата на това, което той иска да прави, а не това, което аз искам. Много съм амбициозна, а той е добър като баща си, залъка от устата му можеш да вземеш. Все е резерва. Ако е част от отбора за определен мач, обикновено играе малко. Рядко играе цяло полувреме. Има талант и физика, но поради някаква причина не е предпочитан от треньора. Говорили сме по този повод само веднъж с треньора каза, че избира кой да е в отбора за мача според противниковия отбор и според това как се е представил на тренировките през седмицата. Досега се въздържах от коментари по повод треньора, но вече ми кипва. Не може все той да остава встрани. Всеки път плаче, каква, че не е ценен, това вбесява и мен и баща му, но мен повече. Казваме му да се старае повече, но виждам, че и да се старае, и да не се старае все едни и същи играят. За мен като родител е много трудно да преценя как да реагирам, какво е правилно да кажа и направя. Не смятам, че е редно да ходя (като част от другите родители) и да се карам и да искам обяснения от треньора. В крайна сметка, той е човекът, който решава. Не искам да изглеждам и като свадлива лелка, тръгнала за свада. 🙄 Как е правилно да постъпя?
От това, което сте написали, разбирам, че вие стоите много силно в оцеляващите стратегии. Тоест - за вас животът е борба, безкомпромисна битка за оцеляване.
Защо това е така?
Защото като малка, преди години, възможно е и още в бебешка възраст, сте били травмирана по някакъв начин. Или животът ви е бил заствашен /например - давили сте се, били сте в болница със страшни за детето операции и интервенции/, или сте се чувствали изоставена и отхвърлена.
И когато човек от малък си носи такава травма, той развива тази оцеляваща стратегия, този борбен дух, за да не попадне отново в травмата, в онова ужасно чувство за безпомощност и болка. И този борбен дух го прави много успешен, много амбициозен, много справящ се.
НО и много безпощаден към себе си, а често и към околните. Непримирим към второто място, да не говорим към мястото на резервната скамейка /където, между другото, си е страхотен купон /
И когато отново се случат травмиращи неща като смърт, аборт, загуба, страдание, този ваш вътрешен боец не може да се примири, не може да приеме реалността. Той иска да се пребори със Смъртта, със Съдбата, с Природата. Дори със самия Господ.... И приема загубата на тази битка като личен провал........
Да, наистина е добре да потърсите помощ от професионалист в тази ситуация.
Но ще ви дам и едно упражнение, една фраза, една мантра, ако щете.
То се състои в следното: когато ви притисне страданието, отидете някъде, където сте сама, отпуснете се и си кажете наум: "Аз се предавам!".
И оставете това изречение да подейства.
Поздрави!
Доктор Стефанов, благодаря Ви за отговора! Той ми подейства първоначално объркващо, а след това разтърсващо и ме накара да помисля върху много неща, поради което и забавих толкова дълго отговора си.
Аз съм първо дете на родители, събрали се по любов, но от брак, неодобряван от двете родителски семейства и съответно безкрайно подтискани - с неодобрение, хапливи коментари, емоционален тормоз. От своя страна, родителите ми никога не успяха да се противопоставят на своите родители и да отстояват любовта си. Ракът не уби майка ми от първия път, но го стори от втория. Баща ми се превърна във вечно ревящо, неспособно да прави нищо двегодишно.
Като дете не съм боледувала с изключение на една шарка, дори грип не хващах, не съм била в болници, не съм претърпявала инциденти. Бях невидимо дете, нямам спомен да съм прегръщана, целувана (не казвам, че не се е случвало, но нямам спомен), нямам спомен за емоционална близост. Подсъзнателно винаги съм усещала, че всички виждат в мен причината за този брак, случил се след като майка ми забременява с мен. Наскоро разбрах, че дядо ми по майчина линия е искал майка ми да направи аборт.
Цял живот копнея и "подскачам", за да получа любовта им, но това не се случи. Вече, съзнавайки много неща, не се и опитвам.
По т. 2 от въпроса ми - проведоха разговор с треньора на детето, който беше много важен за мен от гледна точка на това са се заявя като личност и да разбере този човек, че съществувам и имам своите притеснения като родител. Информативно споменавам, че към днешна дата треньорът прие работа в друг отбор и от другия месец сина ми ще е с нов треньор и се надявам нещата поне малко да са различни.
Още веднъж ви благодаря! Имате интересна професия - от няколко изречения да разбирате толкова много за човека. 😊 Бъдете здрав и продължавайте да помагате на хората!