Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 374 125
  • 2 566
  •   3
Отговори
# 1 935
  • Мнения: 3 370
Скрит текст:
Здравейте!
Имам два аспекта, по които искам да споделя с Вас:
1. За по-малко от две години преживях (или е по-коректно да кажа случиха ми се) аборт, смъртта на бабата на съпруга ми, разболяването и смъртта на майка ми, смъртта на близка моя приятелка от ковид само на 39 години, смъртта на дядо ми и още един аборт. Успях да се "събера", но изгубих вярата си в Бога ( а за мен тя е много важна), хъса си, пулса на живота си. Не само, че изгубих оптимизма си, а изпитвам огромен гняв и дори агресия на моменти. Чувствам се като пионка на събитията, които се случват, защото ти е писано и нямаш никаква сила да промениш предстоящото. Живея почти роботизирана без удоволствие. Опитах да намеря психолог в града ни, с когото да се срещам, защото няма с кого да споделя, да ме изслуша и разбере. Съпругът ми е много добър човек, но не е по приказките. Имам много приятелки, но някак не се чувствам разбрана. Развих умение да водя разговор, насочен основно към споделяне на техните преживявания и вълнения.
Моля да ми дадете насоки за начин на мислене, литература за справяне с проблема. Ще се радвам на препоръки за психолог в района на В. Търново.
2. Синът ми тренира колективен спорт вече седма година. От 3 години е в спортно училище и с нов треньор. Записването в това училище преглътнах в името на детето и подкрепата на това, което той иска да прави, а не това, което аз искам. Много съм амбициозна, а той е добър като баща си, залъка от устата му можеш да вземеш. Все е резерва. Ако е част от отбора за определен мач, обикновено играе малко. Рядко играе цяло полувреме. Има талант и физика, но поради някаква причина не е предпочитан от треньора. Говорили сме по този повод само веднъж с треньора каза, че избира кой да е в отбора за мача според противниковия отбор и според това как се е представил на тренировките през седмицата. Досега се въздържах от коментари по повод треньора, но вече ми кипва. Не може все той да остава встрани. Всеки път плаче, каква, че не е ценен, това вбесява и мен и баща му, но мен повече. Казваме му да се старае повече, но виждам, че и да се старае, и да не се старае все едни и същи играят. За мен като родител е много трудно да преценя как да реагирам, какво е правилно да кажа и направя. Не смятам, че е редно да ходя (като част от другите родители) и да се карам и да искам обяснения от треньора. В крайна сметка, той е човекът, който решава. Не искам да изглеждам и като свадлива лелка, тръгнала за свада. 🙄 Как е правилно да постъпя?
Здравейте!
От това, което сте написали, разбирам, че вие стоите много силно в оцеляващите стратегии. Тоест - за вас животът е борба, безкомпромисна битка за оцеляване.
Защо това е така?
Защото като малка, преди години, възможно е и още в бебешка възраст, сте били травмирана по някакъв начин. Или животът ви е бил заствашен /например - давили сте се, били сте в болница със страшни за детето операции и интервенции/, или сте се чувствали изоставена и отхвърлена.
И когато човек от малък си носи такава травма, той развива тази оцеляваща стратегия, този борбен дух, за да не попадне отново в травмата, в онова ужасно чувство за безпомощност и болка. И този борбен дух го прави много успешен, много  амбициозен, много справящ се.
НО и много безпощаден към себе си, а често и към околните. Непримирим към второто място, да не говорим към мястото на резервната скамейка /където, между другото, си е страхотен купон Simple Smile/
И когато отново се случат травмиращи неща като смърт, аборт, загуба, страдание, този ваш вътрешен боец не може да се примири, не може да приеме реалността. Той иска да се пребори със Смъртта, със Съдбата, с Природата. Дори със самия Господ.... И приема загубата на тази битка като личен провал........
Да, наистина е добре да потърсите помощ от професионалист в тази ситуация.
Но ще ви дам и едно упражнение, една фраза, една мантра, ако щете.
То се състои в следното: когато ви притисне страданието, отидете някъде, където сте сама, отпуснете се и си кажете наум: "Аз се предавам!".
И оставете това изречение да подейства.
Поздрави!

Доктор Стефанов, благодаря Ви за отговора! Той ми подейства първоначално объркващо, а след това разтърсващо и ме накара да помисля върху много неща, поради което и забавих толкова дълго отговора си.
Аз съм първо дете на родители, събрали се по любов, но от брак, неодобряван от двете родителски семейства и съответно безкрайно подтискани - с неодобрение, хапливи коментари, емоционален тормоз. От своя страна, родителите ми никога не успяха да се противопоставят на своите родители и да отстояват любовта си. Ракът не уби майка ми от първия път, но го стори от втория. Баща ми се превърна във вечно ревящо, неспособно да прави нищо двегодишно.
Като дете не съм боледувала с изключение на една шарка, дори грип не хващах, не съм била в болници, не съм претърпявала инциденти. Бях невидимо дете, нямам спомен да съм прегръщана, целувана (не казвам, че не се е случвало, но нямам спомен), нямам спомен за емоционална близост. Подсъзнателно винаги съм усещала, че всички виждат в мен причината за този брак, случил се след като майка ми забременява с мен. Наскоро разбрах, че дядо ми по майчина линия е искал майка ми да направи аборт.
Цял живот копнея и "подскачам", за да получа любовта им, но това не се случи. Вече, съзнавайки много неща, не се и опитвам.
По т. 2 от въпроса ми - проведоха разговор с треньора на детето, който беше много важен за мен от гледна точка на това са се заявя като личност и да разбере този човек, че съществувам и имам своите притеснения като родител. Информативно споменавам, че към днешна дата треньорът прие работа в друг отбор и от другия месец сина ми ще е с нов треньор и се надявам нещата поне малко да са различни.
Още веднъж ви благодаря! Имате интересна професия - от няколко изречения да разбирате толкова много за човека. 😊 Бъдете здрав и продължавайте да помагате на хората!

# 1 936
  • На земята
  • Мнения: 215
Здравейте. Имам син на 13 год.,който според мен е с проблемно поведение. Късно проходи и късно проговори, като в началото имаше етап на заекване, водихме го на логопед и нещата се подобриха. Но предполагам заради този проблем се появи друг. Говори прекалено тихо, когато е неуверен в себе си (а той много често е), напоследък покрай пандемията не сваля маската, казва че го е срам защото бил грозен. Вкъщи е без, но в училище и навън ходи с нея,защото се срамува от съучениците си. Излишно е да казвам, че той е прекрасно дете и винаги сме го поощрявали, винаги сме разговаряли с него. Но сякаш самия той предпочита да живее в друг свят, като отрича много от очевидните неща. Друг проблем в поведението е копиране на поведението на негови любими герои - от YouTube, от филмчета, повтарянето на действия и фрази. Тук не знам как да реагирам. Сякаш го прави механично.
В училище до 5 клас се справяше отлично с малки изключения. Сега в 6 клас малко се поотпусна. Отдават му се езиците, както и математиката. Българският език също е добре. Литературата, географията, историята - тези са му от трудните. Сякаш не може да отсее важното от един урок. Лесно се разсейва, помагам му с ученето, но понякога аз говоря, а той блее.
Още нещо, което ме притеснява - ние никога не сме го били, по-скоро действаме със забрана на дадено нещо, което харесва. Но реакцията му е доста пресилена, започва да говори, че ще избяга от нас, че ще се самонарани. Същото прави (доста рядко вече) и в училище, когато получи по-слаба оценка. Лека-полека го преодолява, но доста стряскаше учители и деца.
Моля за съвет, говорили сме с психолог, но в нашия град няма много такива специалисти и те са с препълнени графици.

# 1 937
  • Мнения: 9
Здравейте господин Стефанов,

не знам до колко въпроса може да зададе човек, вече зададох един.
Все пак не съм само аз, ако не ми отговорите няма проблем.

А въпросът е доста комплексен.

Става въпрос за наследяване на травма в поколенията и държание, навици, странности, които сме наследили от предците си.
Бях чела, че всичко е социализация. Така наречените първи седем години.
Няма никакви наследствени травми и ала бала. С което аз не мога да се съглася.
Ще дам пример с един много близък мой човек с който не можахме да се разберем в тоя живот.
Човека е крайно радикален когато става въпрос за коне. Идея нямах от къде идва това нещо, но гранични с лудост. Този човек и неговите родители и баби и дядовци имат нормални фамилни имена. Никога не са се занимавали с коне, обикновени хора. И понеже ние в България много обичаме да се съдим за имоти, дойде и нашия ред. Изведнъж се появиха разни стринки и чичовци, които никога не съм виждала и се надявам повече никога да не видя. С една маса документи на незнам си кои пра пра пра незнам си какви, са били собственици на тези земи. И в един от документите, пак казвам, никога не съм ги виждала тези хора едната от пра пра бабите се казва Джамбазка. А доколкото знам в миналото е имало само малки имена, но когато в селото 10 души се казват Стоян съответно този Стоян трябва да бъде допълнително конкретизиран. И това ставало чрез поставяне на име което има общо със занаята които практикува.
Съответно щом тази баба носи фамилия Джамбазка, следователно мъжа й е имал нещо общо с коне.
До тук добре.
Но, този мой близък човек - това случайност ли е? Как е възможно човек да е толкова радикален.
Такива неща явно не се губят.
Те остават в гените.
Но, тези гени как решават в кое поколение да се предадат?
С тези хора с които се съдим имаме общи предци, но те с фамилното име Джамбазка също не се занимават с коне, на бюро в държавата администрация са...
Защо не те, а този мой близък човек е толкова радикален?
И защо толкова силно се предават?
Сигурна съм, че родителите на този мой близък човек никога не са имали общо с коне, не са говорили за коне и изобщо...
Съответно няма как да е социализация.
Значи не са само първите седем години.
И още нещо, аз не се интересувам от коне, нямам деца, но да приемем че имам и те също не се интересуват от коне. Но възможно ли е децата на моите деца да проявят такъв болен интерес към коне или пък към коли с много конски сили като заместител на конете?
Освен такива неща, предават ли се и травми, депресии и други, щом се предават генетични заболявания?
И как може да бъде разпозната наследена депресия от такава която се добива в живота на човека поради ред причини? И методите на лечение на наследвена депресията различават ли се от методите на лечение на нормална депресия?

Ще дам следния пример:
Една жена живееща в Германия никога не изхвърляла храна дори и да е развалена. Дома й бил потресаващ. Тя и близките й не издържали на това чудо и потърсили психолог. Оказало се, че семейството на дядо й били гладували по време на войната, храната била крайно недостатъчна и те ядяли каквото намерят. И в нейните гени се закодирало, че човек не трябва да изхвърля храна, защото не се знае кога може да дойдат гладни времена и прочие.

И още нещо. Какво е мнението Ви за EDMR метода за справяне с травма?
И по какво се различава травма от депресия?

Благодаря Ви за отделеното време.
Наистина отговорите Ви са изключително полезни.

С уважение

# 1 938
  • Мнения: 997
Здравейте, д-р Стефанов,

Имам нужда от Вашата помощ, защото се чувствам объркана.

Опитвам се да мисля в позитивна насока, но понякога ме налягат едни особени мисли - защо животът на едни е по-лесен?

Не искам да се оплаквам, а по-скоро да Ви разкажа, за да разберете какво имам предвид.

Аз съм на 30 години. От 10 г съм с моя приятел, който за мен е всичко - семейство, мъж, приятел, партньор в живота!
До 20 живях с родителите си. Никога не срещнах подкрепа от тях, за каквото и да е. Завършила съм елитна гимназия, не са ме пращали на уроци, сама се подготвях. След това влязох в университет, пак самостоятелно се подготвях. Тогава се влизаше трудно и въпреки това успях да се класирам елитна специалност. Те не бяха съгласни да уча нито това, което влязох в средното, нито висшето. В крайна сметка уж бяха много щастливи, че съм студентка, но не им харесваше да издържат студент. Имам брат, който е по-голям от мен и вече си беше хванал хляба в ръцете, нямаха ангажимент към него. И на него не му помагаха особено, като беше студент. След първата година видях, че съм направила грешка, да повярвам, че ще получавам някаква подкрепа (и финансова) от тях, хванах се на работа (4ч, за да смогвам с учението- бях редовно обучение), но взимах много малко пари.

Запознах се с моя приятел, заживяхме заедно. Имали сме много тежки моменти, които са ни направили още по-силни, защото не можехме да се стабилизираме финансово. Родителите ми оставаха слепи за това нещо, като цяло не се интересуваха дали имам днес какво да сложа на масата. А е имало моменти, в които не сме имали нищо в хладилника. Постепенно си стъпихме на краката. Аз още в четвърти курс започнах работа на пълен работен ден, някак избутах и последната година и завърших. От там кариерата ми не тръгна лошо, работех все по-добри работи и се чувствах много добре. Приятелят ми също успяваше да се реализира добре и в момента мога да кажа, че сме доволни какво постигнахме.

Естествено, едно "браво" не чух от майка си дори. Мина се време, реших да запиша магистратура в друга област. Следователно трябва да е 2 години, платено. Похвалих се на майка си. Тя не успя да запомни дори какво съм записала да уча. Междувременно родителите ми се разведоха. Майка ми страда много, аз с каквото мога, помагам, свидетелствах в нейна полза, квартири, лекари, каквото се наложи, винаги откликвам.

За тези години се наложи два пъти да ме оперират от ретинирали мъдреци, контузих се жестоко в коляното, хапа ме животно и имах страшно възпаление, откриха ми метаболитен проблем и два пъти годишно се налага да правя скъпи изследвания и консултации с лекари. Познайте кой е единствения човек, който се интересува от тези мои проблеми? Само моят приятел е бил до мен винаги, грижел се е и ме е подкрепял. Качих килограми покрай работата на стол, защото бях много стриктна и работех ужасно усилено, за да градя кариера. Съответно се оказа, че с метаболитния проблем отслабването е сложно. Отново никакво разбиране...

Макар с ограничени ресурси, с моя приятел обиколихме няколко европейски страни, никога не бях излизала извън България. Майка ми дори не помни, като съм ѝ разказвла, че сме ходили в еди си коя страна...

Ходя да виждам майка ми през няколко дни, винаги ѝ нося нещо за хапване. Един път не ме е посрещнала с нещо сготвено, дори най-елементарна салата да ми нареже. А тя готви вкусно, дори много.

Зимата баба ми се разболя от ковид и се наложи да постъпи в болница. Майка ми беше единственият човек от семейството, който можеше да си вземе неплатен отпуск, за да се погрижи за баба ми, която живее на друго място. Така тя замина, аз се погрижих за сметки, наем, всичко финансово.

В цялото това нещо, аз гледам хората около себе си... родителите им помагат с внуци, организират им сватби, правят им подаръци тип - почивки, екскурзии. Моята майка дори не може да запомни каква специалност съм записала да уча в университета. Подаръци за рождените дни не съм получавала от дете. След развода баща ми спря да комуникира тотално с мен, преди това също не бяхме особено близки, но за Коледа и рождени дни се чувахме. Нямам ключ от родния си дом вече, нито от вилата. Сега трябва да се прави един спешен ремонт на вилата и баща ми е казал с брат ми да си поделим разноските. Представете си за каква наглост става дума...

Майка ми има сестра. Тя е уникален човек, много обичам моята леля. Винаги се е дъжрала много добре с мен и брат ми и много ни е обичала. Тя има дъщеря- братовчедка ни, с която аз съм на близка възраст. Като бях дете казвах, че искам леля да ми е майка. Тя е изключително грижовна и добра. Постоянно помага на другите, много помага на майка ми, грижи се за баба, сеща се да ни прави дребни подаръчета за празниците. Леля ми не е богата, работи и тя за една заплата, но има отношение към семейството. Винаги прави всичко за нейната дъщеря. Помага ѝ много финансово, нищо, че братовчедка ми работи за повече пари от нея. Живеят заедно, леля ми готви, чисти, оправя, пазарува.

Казвам всичко това, за да разберете защо аз се замислям за тези неща. Представете си как аз се прибирам от работа, пускам пералня, пазарувам, готвя, уча, ходя по изпити, спортувам, намирам време за всички задължения. В следващия момент ако искам нещо - трябва да се боря сама. Ако искаме ремонт - спестяваме пари с приятеля ми. Ако искаме сватба- спестяваме пари (и неговите родители са го оставили сам да се оправя от преди много, много години). Контузвам се, налага се ЯМР, лекари, скъпи изследвания. Ако имам възможност, плащам си.

Братовчедка ми се контузи много сериозно. Леля ми ходи по болници с нея, плаща на лекари, операции, всичко прави. Моята майка не може да запомни какво уча в университета. Кажете ми, защо се случва така?
Защо някои хора получават всичко по-лесно, а аз не мога да разчитам на родното си семейство за елементарни неща, недай си боже нещо по-сериозно?

Тежи ми, че родителите ми нехаят за мен. Че един път не са се поинтересували дали имам нужда от нещо, дори някакъв дребен жест... имам чувство, че ако ми се случи нещо лошо, пак всичко мен ме чака и разбира се, приятелят ми, който за секунда не ме е оставил. Sad
Здравейте!
Много често това, което нямаме, ни пречи да вземем това, което имаме. А вие имате много. На първо място имате талант, имат интелект, имате потенциал да се справяте с предизвикателствата на живота. Но смятате, че майка ви не ви е дала достатъчно и затова постоянно обикаляте около нея, носите ѝ вкусни неща, за да я подсетите по този начин и тя да ви сготви нещо вкусно; грижите се за нея, за да ѝ покажете как тя трябва да се грижи за вас. А човекът с когото е необходимо да градите бъдеще е до вас и ви обича. И в крайна сметка ви е напълно достатъчен, за да се справяте с всички предизвикателства на живота. Но вие не гледате към него на 100%. Голяма част от вниманието ви е към това, което майка ви не ви дава ...
От друга страна е интересно да се замислите за поведението на майка си. Тя сякаш ви е обърнала гръб. Но когато виждам,  че някой е обърнал гръб но децата си и на семейството си, аз винаги се питам: към кого всъщност гледа този човек? Към кого е насочена любовта му? Защото в семейното ни съществуване нас ни движи любовта. От любов към кого майка ви е такава разсеяна и така неспособна да запомним вашите успехи? Както и друг път съм писал в моята тема, много често вниманието на хората е насочено към някакви загуби. Загубени деца в техните родителски семейства, а също и в собствените им семейства. Включително неродени деца след спонтанен или умишлен аборт.
Така че е  ценно в такива случаи човек в душата си да се обърне към майка си и да ѝ каже: "Ти ми даде достатъчно!"
Но има и още нещо. Човекът, който може да ви изведе от орбитата на майка ви и да ви направи независим от нея, е баща ви.  А вие сякаш в стремежа си да спечелите майка си и да ѝ се харесате, отхвърляте баща си. Защото тя го отхвърля. Дори сте свидетелствали срещу него в съда. Това е лош ход. Да  се откажеш от едни  ресурси, за да спечелиш нещо, коет очевидно няма да получиш.
И още - майка ви е неглижирала и баща ви по горепосочените причини /че любовта ѝ е насочена към някакви тежки загуби/. Щом неглижира вас, със сигурност неглижира и него. А след това му се сърди, че не е добър съпруг.... А вие, без да отчитате това и за да я спечелите нея, се опълчвате срещу него и го губите. Наистина лош ход! И той ви е сърдит и ви кара да си плащате ремонтите на вилата.
Струва си да положите усилия да си възстановите отношенията с баща си, показвайки на майка си, че вие имате двама родители и те двамата са ви важни. Тогава тя може да се сепне и да ви обърне внимание. Защото сега вие се въртите около нея от само себе си и тя не ви забелязва...
Това е накратко...

# 1 939
  • Мнения: 997
Здравейте. Имам син на 13 год.,който според мен е с проблемно поведение. Късно проходи и късно проговори, като в началото имаше етап на заекване, водихме го на логопед и нещата се подобриха. Но предполагам заради този проблем се появи друг. Говори прекалено тихо, когато е неуверен в себе си (а той много често е), напоследък покрай пандемията не сваля маската, казва че го е срам защото бил грозен. Вкъщи е без, но в училище и навън ходи с нея,защото се срамува от съучениците си. Излишно е да казвам, че той е прекрасно дете и винаги сме го поощрявали, винаги сме разговаряли с него. Но сякаш самия той предпочита да живее в друг свят, като отрича много от очевидните неща. Друг проблем в поведението е копиране на поведението на негови любими герои - от YouTube, от филмчета, повтарянето на действия и фрази. Тук не знам как да реагирам. Сякаш го прави механично.
В училище до 5 клас се справяше отлично с малки изключения. Сега в 6 клас малко се поотпусна. Отдават му се езиците, както и математиката. Българският език също е добре. Литературата, географията, историята - тези са му от трудните. Сякаш не може да отсее важното от един урок. Лесно се разсейва, помагам му с ученето, но понякога аз говоря, а той блее.
Още нещо, което ме притеснява - ние никога не сме го били, по-скоро действаме със забрана на дадено нещо, което харесва. Но реакцията му е доста пресилена, започва да говори, че ще избяга от нас, че ще се самонарани. Същото прави (доста рядко вече) и в училище, когато получи по-слаба оценка. Лека-полека го преодолява, но доста стряскаше учители и деца.
Моля за съвет, говорили сме с психолог, но в нашия град няма много такива специалисти и те са с препълнени графици.
Здравейте!
Ще се опитам с няколко думи да кажа, как според мен е добре да подкрепяте детето си.  Вие казвате, че го поощрявате и че той е прекрасно дете. Но той ходи с маска и смята, че е грозен. И когато вие му казвате, че е прекрасен, вие не го подкрепяте, а му се противопоставяте. Все едно му казвате, че неговите представи са несъстоятелни.
Начинът да застанете до него е по-различен. Задавайте му въпроси.  Когато ви казва, че е грозен, вие го питайте например: " А ти на кого искаш да се харесаш? Като кого искаш да бъдеш красив? Кой точно ти казва, че си грозен?"
И после му казвате: "Сега разбирам. Ти искаш да те харесва еди кой си или да приличаш на еди кой си. На аз те харесвам много точно такъв, какъвто си!"
Така ще започнете истински диалог със сина си. А не вашия монолог /Ти си прекрасен!/ да се бори с неговия монолог /Аз съм грозен!/
Това е начинът човек да се почувства разбран. Той иска да бъде разбран. А не някой да го убеждава, че идеите, които има за себе си, са погрешни.  И едва след като се почувства разбран и свързан близките си хора, човек е способен да оцени себе си като прекрасен.
Това е накратко. Но сте изброили доста неща, като тихото говорене, които е добре да се изследват от специалист. Защо синът ви говори тихо? Опитайте и вие да говорите тихо. Бъдете му огледало, за да се види...
Това е за сега.

# 1 940
  • Мнения: X
Здравейте г-н Стефанов,
Как бихте коментирали следния проблем.
Съпругът ми има склонност да трупа вещи . Много трудно хвърля каквото и да е ,  и  това често е ставало повод за караници в семейството.  Давам пример - дрехи от 20 - 30 год . , които никога повече няма да облече ,  стари шапки , колани , абсолютно ненужни прахосъбирачки със същата давност- сувенири , стари подаръци . Нищо не се хвърля. Пази  вещи  ,  които дори не предполагате , че могат да се пазят .
Категорично не признава да има проблем и според него всяко нещо което пази може да влезе в употреба , рано или късно.
Аз пък съм малко на другата крайност , не понасям  да съм затрупана с вещи , да има много сувенири и украса . Обичам всичко да е подредено , прибрано и да няма натурии  .
Напоследък това стана сериозен проблем между нас и не знам как да подходя .

# 1 941
  • Мнения: 1 268
Здравейте д-р Стефанов
Пиша ви поради притеснението ми за съпруга ми.
Преди пет дни задържаха брат му.
От тогава насам,почти не се храни,мълчи,замислен е.Предната вечер го усетих,че вече не издържа..Прегърнах го и той се разплака..Говоря му,успокоявам го,но явно не помага.
Ако го питам как се чувства и какво мисли ми споделя,но през останалото време почти не говори.Много ми е жал да го гледам така и се притеснявам.
Какво мога да направя за да подобря малко състоянието му?
Все пак имаме деца и не искам това да продължава така.
Не съм го виждала никога в такова състояние.Страх ме е да не продължи дълго и да се депресира.Кога(като времетраене) трябва да имам повод за притеснение? Благодаря

Последна редакция: чт, 23 юни 2022, 09:22 от *ĤĚŇĂ*

# 1 942
  • На земята
  • Мнения: 215
Скрит текст:
Здравейте. Имам син на 13 год.,който според мен е с проблемно поведение. Късно проходи и късно проговори, като в началото имаше етап на заекване, водихме го на логопед и нещата се подобриха. Но предполагам заради този проблем се появи друг. Говори прекалено тихо, когато е неуверен в себе си (а той много често е), напоследък покрай пандемията не сваля маската, казва че го е срам защото бил грозен. Вкъщи е без, но в училище и навън ходи с нея,защото се срамува от съучениците си. Излишно е да казвам, че той е прекрасно дете и винаги сме го поощрявали, винаги сме разговаряли с него. Но сякаш самия той предпочита да живее в друг свят, като отрича много от очевидните неща. Друг проблем в поведението е копиране на поведението на негови любими герои - от YouTube, от филмчета, повтарянето на действия и фрази. Тук не знам как да реагирам. Сякаш го прави механично.
В училище до 5 клас се справяше отлично с малки изключения. Сега в 6 клас малко се поотпусна. Отдават му се езиците, както и математиката. Българският език също е добре. Литературата, географията, историята - тези са му от трудните. Сякаш не може да отсее важното от един урок. Лесно се разсейва, помагам му с ученето, но понякога аз говоря, а той блее.
Още нещо, което ме притеснява - ние никога не сме го били, по-скоро действаме със забрана на дадено нещо, което харесва. Но реакцията му е доста пресилена, започва да говори, че ще избяга от нас, че ще се самонарани. Същото прави (доста рядко вече) и в училище, когато получи по-слаба оценка. Лека-полека го преодолява, но доста стряскаше учители и деца.
Моля за съвет, говорили сме с психолог, но в нашия град няма много такива специалисти и те са с препълнени графици.
Здравейте!
Ще се опитам с няколко думи да кажа, как според мен е добре да подкрепяте детето си.  Вие казвате, че го поощрявате и че той е прекрасно дете. Но той ходи с маска и смята, че е грозен. И когато вие му казвате, че е прекрасен, вие не го подкрепяте, а му се противопоставяте. Все едно му казвате, че неговите представи са несъстоятелни.
Начинът да застанете до него е по-различен. Задавайте му въпроси.  Когато ви казва, че е грозен, вие го питайте например: " А ти на кого искаш да се харесаш? Като кого искаш да бъдеш красив? Кой точно ти казва, че си грозен?"
И после му казвате: "Сега разбирам. Ти искаш да те харесва еди кой си или да приличаш на еди кой си. На аз те харесвам много точно такъв, какъвто си!"
Така ще започнете истински диалог със сина си. А не вашия монолог /Ти си прекрасен!/ да се бори с неговия монолог /Аз съм грозен!/
Това е начинът човек да се почувства разбран. Той иска да бъде разбран. А не някой да го убеждава, че идеите, които има за себе си, са погрешни.  И едва след като се почувства разбран и свързан близките си хора, човек е способен да оцени себе си като прекрасен.
Това е накратко. Но сте изброили доста неща, като тихото говорене, които е добре да се изследват от специалист. Защо синът ви говори тихо? Опитайте и вие да говорите тихо. Бъдете му огледало, за да се види...
Това е за сега.
Благодаря за отговора. Не ми е идвало на ум да постъпим по този начин. Ще пробваме и с тихото говорене. Както казах, при нас е трудно намирането на специалисти. Отскоро в училище имаме нова психоложка, която сериозно се зае с него, но за съжаление успя да проведе 3 консултации преди края на учебната година. Имах идея да я потърсим за съдействие през лятото.
Задължително ще опитаме метода, който препоръчате. Благодаря отново.

Последна редакция: сб, 25 юни 2022, 03:11 от bubanka

# 1 943
  • Мнения: 997
Здравейте д-р Стефанов
Пиша ви поради притеснението ми за съпруга ми.
Преди пет дни задържаха брат му.
От тогава насам,почти не се храни,мълчи,замислен е.Предната вечер го усетих,че вече не издържа..Прегърнах го и той се разплака..Говоря му,успокоявам го,но явно не помага.
Ако го питам как се чувства и какво мисли ми споделя,но през останалото време почти не говори.Много ми е жал да го гледам така и се притеснявам.
Какво мога да направя за да подобря малко състоянието му?
Все пак имаме деца и не искам това да продължава така.
Не съм го виждала никога в такова състояние.Страх ме е да не продължи дълго и да се депресира.Кога(като времетраене) трябва да имам повод за притеснение? Благодаря
Здравейте!
Първо ви предлагам да си представите какво точно се случва със съпруга ви във вътрешен план.
Може би ще ви бъде по-лесно, ако си представите какво би било за вас, ако например сестра ви е хваната да пренася наркотици в Испания и че си е докарвала допълнителни доходи с други срамни неща....
Най-вероятно ще сте угнетена, ще сте гневна на сестра си, ще се срамувате от нея...
И НАЙ-ВАЖНОТО: ще имате чувството, че статусът ви в семейството пада катастрофално надолу!!! Че от равностоен партньор, от достойна съпруга, се превръщате в една пробойна, през която в семейството нахлува нечиста енергия, че сте второ качество партньор, родител и човек.
Така се чувства и съпругът ви в този момент...
Но на вас няма за какво да ви е жал за него. Това да ти е жал за някого, допълнително натиска този човек да се чувства второ качество и да е засрамен...
По-скоро бих ви дал две послания, които е добре той да чува от вас. Особено когато е гневен на брат си!
Първото е:
- Каквото и да е направил брат ти, ти имаш право да си го обичаш. Той ти е брат завинаги.
Второто е:
- Каквото и да е направил брат ти, ти си за мен най-добрия съпруг и най-добрия баща за децата ни!
Това е на първо четене най-важното според мен.
И нека силата да бъде с вас! Simple Smile

# 1 944
  • Мнения: 1 268
Благодаря ви за отговора д-р Стефанов.
От пет дни му казвам,че е нормално да се притеснява,все пак какъвто и да е,той му е брат.Другото той го знае..Винаги му казвам,че е най-грижовния мъж и баща.
Но както казвате може и да е засрамен от постъпката на брат си.Макар че е казвал,че брат му с действията и поведението си засрамва себе си,не него.
Но ако трябва да бъда честна не разбирам,защо заради брат му,той да се чувства неравностоен мъж,родител и т.н.
Надявам се идните дни да се почувства по-добре.
Защото (тук може и да ме упреквате) не искам ситуацията с брат му, да се отрази на нашето семейство и да страдаме ние заради това.
Наистина няма да мога да приема това.
Големия му брат е в същото положение като съпруга ми.Той даже спря да ходи на работа.(но няма семейство за,което да се грижи и да влияе притеснението му.)Надявам се да ме разберете какво искам да кажа.Случая е още пресен и разбирам,че ще му е нужно време да се съвземе и да го изстрада.Но не искам това да продължава дълго или да промени отношението ,грижите,отговорностите, му към семейството ни.Дано да съм го обяснила.
Благодаря отново

Последна редакция: чт, 23 юни 2022, 14:27 от *ĤĚŇĂ*

# 1 945
  • Мнения: X
Здравейте, д-р Стефанов,

Имам нужда от Вашата помощ, защото се чувствам объркана.

Опитвам се да мисля в позитивна насока, но понякога ме налягат едни особени мисли - защо животът на едни е по-лесен?

Не искам да се оплаквам, а по-скоро да Ви разкажа, за да разберете какво имам предвид.

Аз съм на 30 години. От 10 г съм с моя приятел, който за мен е всичко - семейство, мъж, приятел, партньор в живота!
До 20 живях с родителите си. Никога не срещнах подкрепа от тях, за каквото и да е. Завършила съм елитна гимназия, не са ме пращали на уроци, сама се подготвях. След това влязох в университет, пак самостоятелно се подготвях. Тогава се влизаше трудно и въпреки това успях да се класирам елитна специалност. Те не бяха съгласни да уча нито това, което влязох в средното, нито висшето. В крайна сметка уж бяха много щастливи, че съм студентка, но не им харесваше да издържат студент. Имам брат, който е по-голям от мен и вече си беше хванал хляба в ръцете, нямаха ангажимент към него. И на него не му помагаха особено, като беше студент. След първата година видях, че съм направила грешка, да повярвам, че ще получавам някаква подкрепа (и финансова) от тях, хванах се на работа (4ч, за да смогвам с учението- бях редовно обучение), но взимах много малко пари.

Запознах се с моя приятел, заживяхме заедно. Имали сме много тежки моменти, които са ни направили още по-силни, защото не можехме да се стабилизираме финансово. Родителите ми оставаха слепи за това нещо, като цяло не се интересуваха дали имам днес какво да сложа на масата. А е имало моменти, в които не сме имали нищо в хладилника. Постепенно си стъпихме на краката. Аз още в четвърти курс започнах работа на пълен работен ден, някак избутах и последната година и завърших. От там кариерата ми не тръгна лошо, работех все по-добри работи и се чувствах много добре. Приятелят ми също успяваше да се реализира добре и в момента мога да кажа, че сме доволни какво постигнахме.

Естествено, едно "браво" не чух от майка си дори. Мина се време, реших да запиша магистратура в друга област. Следователно трябва да е 2 години, платено. Похвалих се на майка си. Тя не успя да запомни дори какво съм записала да уча. Междувременно родителите ми се разведоха. Майка ми страда много, аз с каквото мога, помагам, свидетелствах в нейна полза, квартири, лекари, каквото се наложи, винаги откликвам.

За тези години се наложи два пъти да ме оперират от ретинирали мъдреци, контузих се жестоко в коляното, хапа ме животно и имах страшно възпаление, откриха ми метаболитен проблем и два пъти годишно се налага да правя скъпи изследвания и консултации с лекари. Познайте кой е единствения човек, който се интересува от тези мои проблеми? Само моят приятел е бил до мен винаги, грижел се е и ме е подкрепял. Качих килограми покрай работата на стол, защото бях много стриктна и работех ужасно усилено, за да градя кариера. Съответно се оказа, че с метаболитния проблем отслабването е сложно. Отново никакво разбиране...

Макар с ограничени ресурси, с моя приятел обиколихме няколко европейски страни, никога не бях излизала извън България. Майка ми дори не помни, като съм ѝ разказвла, че сме ходили в еди си коя страна...

Ходя да виждам майка ми през няколко дни, винаги ѝ нося нещо за хапване. Един път не ме е посрещнала с нещо сготвено, дори най-елементарна салата да ми нареже. А тя готви вкусно, дори много.

Зимата баба ми се разболя от ковид и се наложи да постъпи в болница. Майка ми беше единственият човек от семейството, който можеше да си вземе неплатен отпуск, за да се погрижи за баба ми, която живее на друго място. Така тя замина, аз се погрижих за сметки, наем, всичко финансово.

В цялото това нещо, аз гледам хората около себе си... родителите им помагат с внуци, организират им сватби, правят им подаръци тип - почивки, екскурзии. Моята майка дори не може да запомни каква специалност съм записала да уча в университета. Подаръци за рождените дни не съм получавала от дете. След развода баща ми спря да комуникира тотално с мен, преди това също не бяхме особено близки, но за Коледа и рождени дни се чувахме. Нямам ключ от родния си дом вече, нито от вилата. Сега трябва да се прави един спешен ремонт на вилата и баща ми е казал с брат ми да си поделим разноските. Представете си за каква наглост става дума...

Майка ми има сестра. Тя е уникален човек, много обичам моята леля. Винаги се е дъжрала много добре с мен и брат ми и много ни е обичала. Тя има дъщеря- братовчедка ни, с която аз съм на близка възраст. Като бях дете казвах, че искам леля да ми е майка. Тя е изключително грижовна и добра. Постоянно помага на другите, много помага на майка ми, грижи се за баба, сеща се да ни прави дребни подаръчета за празниците. Леля ми не е богата, работи и тя за една заплата, но има отношение към семейството. Винаги прави всичко за нейната дъщеря. Помага ѝ много финансово, нищо, че братовчедка ми работи за повече пари от нея. Живеят заедно, леля ми готви, чисти, оправя, пазарува.

Казвам всичко това, за да разберете защо аз се замислям за тези неща. Представете си как аз се прибирам от работа, пускам пералня, пазарувам, готвя, уча, ходя по изпити, спортувам, намирам време за всички задължения. В следващия момент ако искам нещо - трябва да се боря сама. Ако искаме ремонт - спестяваме пари с приятеля ми. Ако искаме сватба- спестяваме пари (и неговите родители са го оставили сам да се оправя от преди много, много години). Контузвам се, налага се ЯМР, лекари, скъпи изследвания. Ако имам възможност, плащам си.

Братовчедка ми се контузи много сериозно. Леля ми ходи по болници с нея, плаща на лекари, операции, всичко прави. Моята майка не може да запомни какво уча в университета. Кажете ми, защо се случва така?
Защо някои хора получават всичко по-лесно, а аз не мога да разчитам на родното си семейство за елементарни неща, недай си боже нещо по-сериозно?

Тежи ми, че родителите ми нехаят за мен. Че един път не са се поинтересували дали имам нужда от нещо, дори някакъв дребен жест... имам чувство, че ако ми се случи нещо лошо, пак всичко мен ме чака и разбира се, приятелят ми, който за секунда не ме е оставил. Sad
Здравейте!
Много често това, което нямаме, ни пречи да вземем това, което имаме. А вие имате много. На първо място имате талант, имат интелект, имате потенциал да се справяте с предизвикателствата на живота. Но смятате, че майка ви не ви е дала достатъчно и затова постоянно обикаляте около нея, носите ѝ вкусни неща, за да я подсетите по този начин и тя да ви сготви нещо вкусно; грижите се за нея, за да ѝ покажете как тя трябва да се грижи за вас. А човекът с когото е необходимо да градите бъдеще е до вас и ви обича. И в крайна сметка ви е напълно достатъчен, за да се справяте с всички предизвикателства на живота. Но вие не гледате към него на 100%. Голяма част от вниманието ви е към това, което майка ви не ви дава ...
От друга страна е интересно да се замислите за поведението на майка си. Тя сякаш ви е обърнала гръб. Но когато виждам,  че някой е обърнал гръб но децата си и на семейството си, аз винаги се питам: към кого всъщност гледа този човек? Към кого е насочена любовта му? Защото в семейното ни съществуване нас ни движи любовта. От любов към кого майка ви е такава разсеяна и така неспособна да запомним вашите успехи? Както и друг път съм писал в моята тема, много често вниманието на хората е насочено към някакви загуби. Загубени деца в техните родителски семейства, а също и в собствените им семейства. Включително неродени деца след спонтанен или умишлен аборт.
Така че е  ценно в такива случаи човек в душата си да се обърне към майка си и да ѝ каже: "Ти ми даде достатъчно!"
Но има и още нещо. Човекът, който може да ви изведе от орбитата на майка ви и да ви направи независим от нея, е баща ви.  А вие сякаш в стремежа си да спечелите майка си и да ѝ се харесате, отхвърляте баща си. Защото тя го отхвърля. Дори сте свидетелствали срещу него в съда. Това е лош ход. Да  се откажеш от едни  ресурси, за да спечелиш нещо, коет очевидно няма да получиш.
И още - майка ви е неглижирала и баща ви по горепосочените причини /че любовта ѝ е насочена към някакви тежки загуби/. Щом неглижира вас, със сигурност неглижира и него. А след това му се сърди, че не е добър съпруг.... А вие, без да отчитате това и за да я спечелите нея, се опълчвате срещу него и го губите. Наистина лош ход! И той ви е сърдит и ви кара да си плащате ремонтите на вилата.
Струва си да положите усилия да си възстановите отношенията с баща си, показвайки на майка си, че вие имате двама родители и те двамата са ви важни. Тогава тя може да се сепне и да ви обърне внимание. Защото сега вие се въртите около нея от само себе си и тя не ви забелязва...
Това е накратко...

Здравейте, д-р Стефанов. Благодаря, че ми отговорихте.

За съжаление баща ми внезапно почина, преди да напишете своя отговор към мен. Няма да крия, че ми е много тежко. Сърцето ми е разбито. Никога преди не съм чувствала такава скръб. Все пак макар в последно време баща ми да влоши отношенията си с всички, това беше някакъв период, преди не беше точно такъв човек. Всички сме съсипани, майка ми много страда за него.

Вие ме попитахте към кого е насочена любовта на майка ми, щом не е към децата? Отговорът е към баща ми. Цял живот тя го обожава, за нея той е един единствен на света, голямата ѝ любов и най-ценен човек за нея. Тя го обичаше повече, отколкото той нея и тя го боготвореше. Случвало се е да пренебрегва мен и брат ми, за да угоди на него. Пример: с брат ми сме още деца. Казваме на мама какво ни се хапва, за да ни сготви. Тя казва, че на баща ми не му се яде въпросното ядене, а друго и ще сготви него. Точка по въпроса. На мен ми се ходи в парка с моите приятели и искам да играя с тях... няма значение, защото майка ми днес ще прави еди- си какво, което е заръчано от баща ми и днес аз няма как да изляза (това като малко дете, което не може да излиза само).

Това е било ежедневно, само и само баща ми да е доволен (а той винаги намираше кусури на майка ми, всяка манджа успяваше да каже, че нещо липсва, все вкъщи не му е достатъчно подредено, каквото и тя да правеше, той не я оценяваше. От там тя се опитваше сто пъти повече да му се докаже и така 40 години).

Сигурно сте прав, че трябваше да се помирим с баща ми, но ... Надявам се душата му да ми е простила, аз всичко му простих пред Бога в църквата, надявам се и той на мен...

# 1 946
  • Мнения: X
Здравейте, г-н Стефанов,

С оглед поста Ви за това защо много хубаво не е хубаво, си дадох сметка, че подсъзнателно искам да съм жертва и съм привлечена към това да изживявам неприятни ситуации. Много често се замислям как се чувстват хората с тежка съдба, например болни, много пълни, много бедни, изгубили близки и т.н. Това може да прилича на хубавото качество емпатия, но мисля, че преминава в нещо не много нормално.
Ще дам пример - имах проблеми с документите за майчинство и след като ми казаха, че ще ги оправят, някак без да искам почувствах, че не искам да се оправят, ами искам да изживя каква би била тази ужасна ситуация да си по майчинство с бебе и да нямаш доход. Съответно оправянето на проблема се забави с още няколко месеца, като при корекцията не бях объркала нищо, но явно с това желание съм привлякла отново объркване, този път беше по грешка на служителите на НОИ.
В общи линии си дадох сметка, че имам няколко мисловни модела в главата си. Единият е: Трябва да има успешни и неуспешни хора, няма как всички да са успешни. И ако аз съм успешна, някъде там има някой неуспешен, който страда, за това предпочитам аз да заема ролята на неуспешната и да страдам аз. Втори мисловен модел: Ясно е, че всички се възхищават на успешните, красивите, талантливите, тези които с лекота успяват да са добри в работата си, да печелят пари, приятели, обожатели. Но тези, които не успяват, не заслужават ли и те любов и приемане? Някак искам постоянно да съм в процес на старание да постигна нещо: да се науча да шофирам добре, да отслабна. Обаче да ми е трудно, да не успявам и някой постоянно да ме утешава с думите: "Няма проблем, ти се стараеш, не се получава, но ти се стараеш, един ден ще се получи.". Обаче работата е там, че не искам да се получава. Не искам да ми се възхищават, за дето съм добра в нещо, ами искам да ми съчувстват, когато се мъча и не успявам. Същевременно не искам и да ми кажат: "Откажи се, приемаме те, каквато си", ами искам постоянно да съм в процеса на опитване, неуспех,съчувствие, и окуражаване. И третият мисловен модел е нещо подобно разбира се на другите, един вид: Ако си успешен и добър в нещо, ти е много лесно. Но как живеят хората, които например са дебели и не могат да отслабнат, които не са добри в нищо и печелят много малко пари? Как приемат себе си тези хора? Защото има доста такива хора, може би неоткрили истинските си таланти, но познавам доста хора, които нямат успех в нищо. И сякаш заставям себе си да приемам неуспехите си. Не да се стегна и да успея в това, което искам, ами да приема неуспеха си.
До някъде може би това са хубави качества, продиктувани от емпатия, но те ме карат да се самосаботирам. Естествено, първото предположение е, че се свързвам с майка ми и баща ми, които са от точно тези неуспешни хора. Но какво следва след това осъзнаване? Как мога да се преборя с това нещо и да престана да го правя, имате ли предложения?
Благодаря много за всичко, което правите!

P.S. След като написах поста се сетих някои неща, които мисля, че е важно да добавя. Давам си сметка, че искам да съм в този процес на неуспех и съчувствие, защото искам някой да е с мен в страданието ми. А не просто да прекратим неуспешните опити. И искам да съм неуспешна, за да може когато някой ми се оплаква, да му кажа: "Разбирам те и при мен е така.". Искам да се свързвам с хората през страданието, защото битува разбирането, че едва ли не едно приятелство или въобще каквато и да било връзка са истински, когато хората са заедно в страданието. А ако се веселят заедно това е едва ли не несериозно и фалшиво.
Как мога да преодеоля тези убеждения? Благодаря!

Последна редакция: вт, 28 юни 2022, 17:26 от Анонимен

# 1 947
  • Мнения: 3
Здравейте, д-р Стефанов!
Ще се радвам, ако можете да ми помогнете.
Ще разкажа на кратко какво ме тревожи. Преживях доста стрес в последно време и усещам, че ми се отразява и физически - имам сърцебиене, изтръпване и треперене на ръцете, проблеми със съня, не мога да се храня и отслабнах доста.
След началото на пандемията останах без работа. Семейна съм с две деца. Съпругът ми има стабилен доход и не изпитваме финансови затруднения, но аз съм работила винаги и след като останах вкъщи изпадна в дупка. Не излизах и лежах с часове всеки ден. Чувствах, че нямам цел и стимул в живота си. Това продължи около година. Вършеха само домакинските си задължения и отговорностите по грижата за децата. Но това като цяло в семейството съм го правила и докато работех. Опитах ново начинание в края на миналата година, в което инвестирах доста средства и време. Към момента не е особено успешно, може би във времето ще се получат нещата. Преди 2 месеца направих още една инвестиция в друга сфера. Вложих почти всичките си останали спестявания. Докато го стартирам имах много притеснения дали ще стане този път, защото е нещо ново за мен и съм вложила доста. Тогава се появиха проблемите със съня и сърцебиенето. За сега нещата там вървят горе-долу добре.
Преди 1 месец ме връхлетя нов проблем. Баща ми го сполетя много сериозен здравословен проблем. Видях го в такива състояния, в които не съм си и представяла, че мога да го видя. Много тежко го преживях. Загубих майка си преди 10 години и видях перспективата да загубя и него. Проблемите със съня се задълбочиха, сърцебиене то се усили и го усещам почти постоянно, започнаха да ми изтръпват ръцете и да треперят неконтролируемо, не мога да се храня, нямам никакъв апетит, отслабнах доста. В момента баща ми е по-добре, но осъзнавам, че никога няма да бъде същият човек като от преди 2 месеца и вече ще се нуждае от постоянно наблюдение и грижи. Много ми е тъжно, като го виждам така... Опитвам се да говоря сама със себе си и да си поплача. Когато съм напрегната винаги ми е помагало да се отпусна. Сега не мога и да плача. Имам чувството, че в мен се е събрало огромно напрежение и в един момент ще избухне... Не мога да се справя сама. Усещам, че ми трябва помощ. Пия разни билкови успокоителни, но усещам, че нямат ефект. Моля за съвет как да се справя с това състояние.

# 1 948
  • Мнения: 1
Здравейте, д-р Стефанов! Ще ви бъда много благодарна ако можете да ми помогнете. Та накратко на 31 години съм жена по принцип енергична и силна,но последният месец нещо се пречупи в мен. Изпитвам огромен страх че нещо лошо ще предстои и започва едно сърцебиене, виене на свят,треперене на ръце и крака. До там стигнах че ме е страх да излизам сама. Не мога да съм продуктивната личност,която бях преди месец. Да кажем да е имало силно стресово събитие наскоро не, освен преди 10 години майка ми почина пред очите ми, но това го преодолях. Усещам чувство на безпомощно в тази ситуация и тези кризи почват все по-често да се повтарят. В къщи всички ми повтарят,че всичко е в моята глава, да не мисля много за тези неща, но аз не мога те постоянно ме връхлита стигнах до там да пия успосойтелни на билкова основа. Помагат ми понякога, но като мине действието чувството на тревога пак се засилва. Не знам какво да правя чувствам се в задънена улица. Бихте ли ми дали някакви насоки какво да предприема за да се справя с този проблем.

# 1 949
  • Мнения: X
Здравейте, д-р Стефанов,

На първо място благодаря за страхотната тема, научих много от нея.

Аз от известно време имам проблем в отношенията си с родителите ми. Накратко - още от дете не се чувствам като тях и сестра ми - било то характер, държание, отношения с околните.. всичко. Това ми чувство се засили изключително много след раждането на сина ми, и още повече наскоро след като и сестра ми роди своята дъщеричка. Тежи ми да гледам как тя страхотно се разбира с тях, а аз някак по принуда провеждам дори кратък разговор. Някак си нямам какво да им кажа, не чувствам да ме разбират. Те и като че ли се интересуват изключително от себе си и сестра ми, например наскоро се замислих, че нито майка ми, нито баща ми почти година не се сетиха да попитат как върви образованието ми (завърших второ висше образование, беше ми трудно с малко дете, изпити и всичко). Много навътре приех коментар на баща ми, който беше изречен от него неведнъж относно желанието ни да имаме повече от 2 деца с мъжа ми. Всеки път много рязко и бурно показва позицията си как няма смисъл от повече от едно дете и че "който има дете трябва да си го гледа". Това адски ни засегна с мъжа ми, тъй като ние сами отглеждаме детето си - малкия ходи на гости на бабите и дядовците си в Неделя (редуваме семействата) единствено и само защото ние като родители искаме детето ни да прекарва време с родителите ни и да има тази хубава връзка с тях, каквато и ние самите сме имали. Казвали сме на баща ми неведнъж, че това е и причината да го водим, не защото не искаме да го гледаме, нямаме възможност, имаме работа и тн.. Истината е, че с този си коментар, аз някак си вътрешно се замислих, че може би като второ тяхно дете не съм била желана. След това се върнах в спомените си и си обърнах внимание как и на сестра ми винаги като че ли са отделяли повече внимание. Не ме разбирайте погрешно - имам добри хора за родители, не целя да се оплаквам, не искам и да правя сравнения със сестра ми по този начин, но пък ми направи впечатление, че точно това са спомените ми. За момента си мисля, че просто отношенията и възгледите на родителите ми много съвпадат с тези на семейството на сестра ми и затова се разбират така добре. Прави ми впечатление, че и родителите ми някак ценят времето на сестра ми и зет ми много повече - вечно моето семейство се съобразява с тях и техните планове (например когато искаме да се съберем всички заедно на празник или подобен повод). В същото време, ако да речем аз кажа "Не, ние тогава не можем" бивам обсипана с думи, каращи ме да чувствам огромна вина, че отстоявам себе си и моите планове. Заради всички тези причини, които често обмислям, много често просто не искам да ходя при тях. Не зная как да постъпя, как да запазя добри отношения с тях без непрестанно да мисля колко различна се чувствам..
Ще се радвам на Вашето мнение и коментар.
Поздрави!

Общи условия

Активация на акаунт