Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 369 136
  • 2 557
  •   1
Отговори
# 2 475
  • Мнения: 1
Здравейте, доктор Стефанов.

Ще съм Ви изключително благодарна, ако успеете да намерите време да отговорите на моето писмо, т.к. съм бременна в началото на 9 месец.

Моята история, описана накратко е, че с мъжа ми сме заедно от 4 години, женени от 3. От самото начало на връзката ни, тя е съпътствана с поредица трудности - смърт на негови близки и спонтанни аборти .Тръгнахме по лекари, за да търсим причината , лоето накрая доведе до успешно инвитро. Мъжът ми винаги е бил много внимателен, съобразителен, емпатичен, грижовен, любвеобилен - направо истинско слънце. Но след смъртта на баща си се промени в много отношения - започна да ми говори за това как го тормозя и как ще го убия, как не знам да се държа като жена, започна да използва и изключително груби и обидни думи. СЪщо така, започна и да пие доста повече от преди като се случваше да има периоди в които да пие бира от сутрин до вечер.Водихме доста разговори на тази тема, но той твърди, че няма проблем с алкохола и аз имам. Долу-горе се справяхме, докато не дойде 4-ия месец от бременността ми. Тогава отново започна да пие, започна още повече да ме обижда, да се ядосва от най-малките неща. Отношението му към жените продължи да става все по-негативно, като вече започна да ми казва, че си го заслужавам и ако стана "нормална жена", ще спре да ме обижда. Освен ежедневното пиене, започна и често да говори за това как са ни приключили "младежките" отношения и как нищо няма да е същото след като бебе. Много пъти обещаваше, че ще спре да пие, но след това се отказваше и казваше, че аз съм виновна за това, че пие, защото го ядосвам или че той няма проблем. Ситуацията продължи така до началото на 8-мия месец, когато  взех решението, че аз не мога повече така и му казах да се изнесе и че може да се върне, ако спре да пие. Вместо да се оправи обаче, ситуацията много бързо ескалира още повече и той стана дори по-агресивен, като почти всеки ден ме обиждаше по телефон или чрез съобщения. Колкото и да говорех за необходимост и двамата да се променим и да посетим терапевт, той казваше, че той не е виновен за нищо. не знам как да подходя така че да му покажа, че има проблем с алкохола и най-вече гнева, който става по-зле с времето. В момента аз не искам да живея с него, защото ме е страх, че освен че ще ме обижда на ежедневна база, може и да ми посегне. Знам, че това не е той, знам, че той е страхотен човек, но не знам как да стигна до него и как да си го върна. Моля Ви, дайте ми съвет.

Последна редакция: чт, 16 ное 2023, 11:19 от mominasulza

# 2 476
  • Мнения: 993
Здравейте, доктор Стефанов.

Ще съм Ви изключително благодарна, ако успеете да намерите време да отговорите на моето писмо, т.к. съм бременна в началото на 9 месец.

Моята история, описана накратко е, че с мъжа ми сме заедно от 4 години, женени от 3. От самото начало на връзката ни, тя е съпътствана с поредица трудности - свако му се самоуби, на баща му откриха рак 4 степен,  направих спонтанен аборт, след това в рамките на 6 месеца баба му, дядо му и баща му починаха, а аз направих втори спонтанен аборт.Тръгнахме по лекари, за да търсим причината за абортите, което доведе до операция, възстановяване, поредица пункции и накрая след 2 години - успешно инвитро. Мъжът ми винаги е бил много внимателен, съобразителен, емпатичен, грижовен, любвеобилен - направо истинско слънце. Но след смъртта на баща си се промени в много отношения - започна да ми говори за това как го тормозя и как ще му докарам рак или ще се самоубие, как не знам да се държа като жена, как жените трябва да си знаят мястото и да са покорни и послушни, как такива като мен трябва да бъдат бити и да се отнасят зле с тях, защото само на това сме реагирали, започна да използва и изключително груби и обидни думи като "курва, мърша, урод, изрод, изверг". СЪщо така, започна и да пие доста повече от преди като се случваше да има периоди в които да пие бира от сутрин до вечер.Водихме доста разговори на тази тема, но той твърди, че няма проблем с алкохола и аз съм луда и с фиксация, т.к. имам  чичо и дядо алкохолици. Като контрааргумент аз изтъквах, че баща ми и майк ами също консумират алкохол на ежедневна база, но в разумни количества и че нямам проблем с това. Долу-горе се справяхме, докато не дойде 4-ия месец от бременността ми (първите три той беше решил да спре алкохола заради бебето). Тогава отново започна да пие, започна още повече да ме обижда, да се ядосва от най-малките неща, да се присеща за ситуации отпреди 3-4 години, в които съм се държала зле и да се опитва да ме накара да си понеса последствията за тях, защото те още му носели болка. Отношението му към жените продължи да става все по-негативно, като вече започна да ми казва, че не ме обиждал, а просто изтъквал фактите и че така се държа и си го заслужавам и ако стана "нормална жена", ще спре да ме обижда. Освен ежедневното пиене, започна и често да говори за това как са ни приключили "младежките" отношения и как нищо няма да е същото след като бебето се роди, как му е писнало да ходи по болници и това не е нормална бременност, как му липсва интимност и се чувства сам и необичан. Много пъти обещаваше, че ще спре да пие, но след това се отказваше и казваше, че аз съм виновна за това, че пие, защото го ядосвам или че той няма да спре, защото бирата не е алкохол и аз съм ненормална и той няма да позволи да завлека семейството ни в моята лудост. Ситуацията продължи така до началото на 8-мия месец, когато вече аз държах да е трезвен през деня, за да може да ме кара, ако се наложи. Той обеща, че спира да пие,но два дни излизаше на дълги разходки, след които миришеше на бира, а на третият директно отиде и си купи въпреки, че аз му казах че съм против. Допреди това го бях гонила няколко пъти от вкъщи, но все се събирахме след 2-3 дни. този път взех решението, че аз не мога повече така (развих гестационен диабет и започнах да имам прескачания на сърцето) и му казах да се изнесе и че може да се върне, ако спре да пие. Вместо да се оправи обаче, ситуацията много бързо ескалира още повече и той стана дори по-агресивен, като почти всеки ден ме обиждаше по телефон или чрез съобщения. Колкото и да говорех за необходимост и двамата да се променим и да посетим терапевт, той казваше, че той не е виновен за нищо, той е мъж и компромиси няма да прави, ако аз съм станела нормална жена, всичко щяло да се нареди и щял да спре да ме обижда, как той няма проблем с алкохола, как аз трябва да си заслужа добро поведение. Аз признавам, че имам много неща, които трябва да оправя в характера си, които са наистина големи, но не знам как да подходя така че да му покажа, че има проблем с алкохола и най-вече гнева, който става по-зле с времето. В момента аз не искам да живея с него, защото ме е страх, че освен че ще ме обижда на ежедневна база, може и да ми посегне, т.к. няколко пъти вече ми казва как иска да ме пребие или да ми разбие зъбите. Знам, че това не е той, знам, че той е страхотен човек, но не знам как да стигна до него и как да си го върна. Моля Ви, дайте ми съвет.

П.С. Забравих да кажа, че в миналото е страдал от ОКР.
Здравейте!
Това, което според мен се случва с мъжа Ви, е свързано както с абортите, така и със загубите на близки хора и особено на баща му. Когато жената има спонтанен аборт или дори два, както във Вашия случай, на едно много дълбоко ниво мъжът се чувства отхвърлен и това го угнетява. Все едно, че жената отхвърля неговия генетичен материал. Разбира се, този процес е несъзнаван....
Загубата на баща му също води до друг несъзнаван процес. Той иска да го последва в смъртта, затова започва да пие и да говори за самоубийство. Защото, както може да си представите, злоупотребата с алкохол е бавна форма на самоубийство....
Тоест - мъжът Ви е в депресия и има нужда от психотерапия. Агресията често говори за такава скрита депресия... Разбира се, това Вас не ви топли по никакъв начин, защото Вие изстрадвате всичко това и то точно в период, в който сте най-уязвима, след тези две загуби на деца и очакване на трето дете.
Ако смятате, че е смислено да подавате ръка на мъжа си и да говорите с него за нещата, които Ви пиша тук, правете го само когато е трезвен!!! Изобщо, това е важно правило: да не говорим с човек, който е употребявал току-що алкохол, въпреки че точно тогава емоциите в нас кипят и искаме точно тогава да му кажем това, което ни е на душата... По-разумният вариант е в такива моменти да питаме другия: „Какво искаш да хапнеш? Искаш ли кафе? Искаш ли да си легнеш?“ И едва на другия ден, когато е трезвен, да проведем с него разговор. Иначе рискуваме емоционалния градус да се качи твърде много и да се превърне в агресия, както се случва и досега при Вас...
Потърсете и съюзници, които да му кажат същите неща, за които Ви пиша по-горе: за депресията от загубата на двете деца, за стремежа към отвъдното заради загубата на баща му.... Че му е нужна терапия... Тези неща е важно да се казват с уверен глас и в прав текст, за да се почувства разбран човека. Такива съюзници могат да бъдат майка му, сестра или брат, ако има такива, негови приятели, близки....
НО ОСОБЕНО ВАЖНО СЕГА ЗА ВАС И ЗА ДЕТЕТО ВЪВ ВАС Е ДА СЕ ПОГРИЖИТЕ ЗА СЕБЕ СИ И ВАШЕТО СПОКОЙСТВИЕ!!!
Вижда се колко страдате не само ОТ този мъж, но и ЗА него и колко го обичате. Защото за себе си и за собственото си вътрешно състояние не сте казали и дума.
Търсете подкрепа и за себе си от всички възможни посоки, от които можете да получите добра женска енергия: майка, близки, приятелки... Тези близки хора и то по-спокойните и уравновесени сред тях, е добре да ги търсите и за да Ви помагат за детето. Защото след всичко, което преживявате, ще имате особена нужда и от това..
И нека силата да бъде с Вас!
Желая ви здраве - на вас и детето и леко раждане!!

Последна редакция: сб, 18 ное 2023, 10:21 от Рaдост

# 2 477
  • Мнения: 3 498
Д-р Стефанов, как да помогна на дъщеря ми (в тийнейджърска възраст) да преодолее проблем с храненето, който самата тя осъзнава и за който ми сподели наскоро?! Отказва да хапне каквото и да било сладко или нездравословно нещо, защото после мислела за това постоянно, усещала го върху тялото си. Води си записки какво е яла през деня. Постоянно се самонавива, че от утре няма да яде толкова (а тя се храни съвсем нормално). После все пак яде, защото й става лошо, но на моменти не се чувства добре от това, после спира да се тормози за храна, после пак започва, като омагьосан кръг. Аз съм забелязала, че е прекалено стриктна към това, което яде, много държи и да спортува и то няколко неща, но някак не се тревожа, защото виждах, че яде - закусва, обядва, вечеря каквото съм сготвила (всеки ден има прясно сготвена и разнообразна храна вкъщи). Искам да й помогна, за да не се задълбочи проблема. Аз самата в младежките години страдах от хранително разстройство, което преодолях сама. Страхувам се да не съм й повлияла негативно, защото коментирам понякога моя външен вид. На нея никога не съм си позволявала, защото тя изглежда чудесно и без много да сме коментирали излишно, понякога сме й казвали (когато се е съмнявала в това), че изглежда чудесно.

# 2 478
  • Мнения: X
Здравейте д-р Стефанов,

имам син на 17, който има трудности с общуването с връстници. Сам се е определил като асоциален и умишлено не търси контакт, предпочита да стои в къщи, излиза сам и на всичките ми опити да разбера какви са причините оказва отпор. Мисля че всичко започна по времето на Ковид и минаването на онлайн обучение, въпреки че може би е имало признаци и преди това, които аз не съм видяла. Дали бихте дали съвет как да стигна до него и да му помогна.

# 2 479
  • Мнения: 2
Здравейте др.Стефанов ще се радвам и ще Ви бъда многоблагодарна, ако успеете да ми отговорите! Имам нужда от насоки и съвет!
В 7ми месец съм от бременността ми и така ме тресът нервите, изключително изнервена съм и най малкото нещо ме дразни. Стига се до там ,че има моменти в които се карам  с непознати хора. Тази вечер дории изпаднах в нервна криза до такава степен ,че ми причернява пред очите,че не мога да се владея и не  се усещам какво правя ,какво говоря. Направо се разкъсвам отвътре от някакъв гняв ,нерви и раздразнение. Искам си старото ми аз, каквото и да ми каже партньора ми аз се дразня обръщам го на скандал и с напредването на бременността се задълбочава това състояние,става ми все по трудно да се владея и контролирам и по този начин не мога да се насладя спокойно на бременността си! Вредя на себе си и на бебетоми, имам нужда от помощ!
Може ли да ми дадете насоки за някакви терапии ,техники..
Благодаря!

# 2 480
  • Мнения: X
Здравейте, г-н Стефанов.

Осъзнвам, че съм много гневна и започнах терапия. Ще помоля и за Вашето мнение. Много се дразня, когато във връзка между дете и родител, или мъж и жена, се заформя една динамика, в която икономически по-силния не приема мнението на по-слабия, не го интересуват неговите желания, не приема критики или забележки и без да го казва директно, всъщност излъчва посланието, че икономически по-слабия като жест на благодарност трябва безпрекословно да се подчинява на по-силния. Често се случва в едно семейство мъжът да изкарва повече пари. Струва ми се погрешно да завъртаме връзката около това. За емоционалната връзка какво значение има кой е изкарал повече пари и кой е свършил повече работа? Ако има значение, защо жените да не завъртаме нещата около това, че ние раждаме, кърмим, будуваме заради децата - нещо, което е мнооого по-трудно от това да изкарваш пари, нещо повече - много жени правим и това, и изкарваме пари - защо да не изискваме ние безпрекословно подчинение заради това? Повечето жени не го правят, но повечето мъже манипулират с това, че изкарават повече пари, дори жената също да работи. Родителите манипулират с това, че издържат децата - всъщност за една новосформираща се личност това как точно има значение - понеже майка ми ме издържа, трябва да правя това, което тя иска....не виждам логиката. Как това мотивира детето да има желание и хъс за живот, ако му внушават, че трябва да се подчинява на по-силния? Според мен никак. Това отключва агресия и желание ти да си по-силния, за да командваш другите. Ще се радвам на мнението Ви.

# 2 481
  • Мнения: 993
Здравейте, г-н Стефанов.

Осъзнвам, че съм много гневна и започнах терапия. Ще помоля и за Вашето мнение. Много се дразня, когато във връзка между дете и родител, или мъж и жена, се заформя една динамика, в която икономически по-силния не приема мнението на по-слабия, не го интересуват неговите желания, не приема критики или забележки и без да го казва директно, всъщност излъчва посланието, че икономически по-слабия като жест на благодарност трябва безпрекословно да се подчинява на по-силния. Често се случва в едно семейство мъжът да изкарва повече пари. Струва ми се погрешно да завъртаме връзката около това. За емоционалната връзка какво значение има кой е изкарал повече пари и кой е свършил повече работа? Ако има значение, защо жените да не завъртаме нещата около това, че ние раждаме, кърмим, будуваме заради децата - нещо, което е мнооого по-трудно от това да изкарваш пари, нещо повече - много жени правим и това, и изкарваме пари - защо да не изискваме ние безпрекословно подчинение заради това? Повечето жени не го правят, но повечето мъже манипулират с това, че изкарават повече пари, дори жената също да работи. Родителите манипулират с това, че издържат децата - всъщност за една новосформираща се личност това как точно има значение - понеже майка ми ме издържа, трябва да правя това, което тя иска....не виждам логиката. Как това мотивира детето да има желание и хъс за живот, ако му внушават, че трябва да се подчинява на по-силния? Според мен никак. Това отключва агресия и желание ти да си по-силния, за да командваш другите. Ще се радвам на мнението Ви.
Здравейте!
Темата за парите е частен случай на темата за даването и получаването в една партньорска връзка. За да бъде връзката хармонична и да се развива добре, е необходимо да има баланс между даване и получаване. Разбира се, нещата, които си обменят двамата партньори, са много различни и в различни сфери на живота: финансова сфера, битова, емоционална, сексуална, сферата на отглеждането на децата, духовна сфера, забавления, хобита и така нататък. Вижда се, че ние няма как да имаме някаква точна измервателна система, която да покаже кой колко дава и колко получава.

Но все пак и двамата имаме във връзката си една интуитивна представа, свързана с даването и получаването. И двамата знаем кой повече дава и кой повече получава. И обикновено от връзката е склонен да си тръгне този, който повече е получавал. Защо? Каква е логиката? Логиката е тази, че човекът, който повече е получавал, се чувства като дете във връзката. И това е доста потискащо. Но идва момент, в който "детето "пораства,  става юноша и със замах затръшва вратата и си тръгва от "родителя". Тоест – намира си друг партньор, с който да се чувства равностоен или евентуално по-голям.
Във Вашето писмо Вие пишете,  че се чувствате гневна напоследък. Гневът ни е даден, за да защитаваме своята територия и да отстояваме себе си и своята представа за справедливост.
Но понякога ние ставаме гневни и на хората, на които сме причинили страдание. Затова някой беше казал парадоксалната фраза: "какво толкова съм ти причинил, та съм ти толкова гневен?!"  И това е много вярна фраза, защото ние имаме вътрешна потребност да принизяваме хората, на които сме причинили нещо, за да ни изглежда, че това, което сме им причинили, е заслужено.
Казвам всичко това като общи разсъждения, А не толкова като отговор на Вашите питания и терзания. Струва ми се важно хората да знаят този аспект на гнева.
Във Вашия случай бих казал, че ако темата за даването и получаването е твърде честа във Вашите дискусии, това на пръв поглед показва, че в тях има дребнавост и търсене на грешките на другия с цел да упражняваме надмощие над него. Но това е само на пръв поглед. Винаги, когато в двойката има тенденция към дребнави дискусии, към кавги за битови проблеми,  в основата стоят големи казуси и то най-често такива, които са възникнали в самото начало на създаването на връзката. Точно тогава, когато сме най-отворени един към друг, много влюбени и носени на гребена на вълната на емоциите, силно се стремим към другия, се случва да бъдем наранени от негово изказване, от чувства към предишен партньор, които не са съвсем приключени, от това, че той или тя допуска намеси във вътрешния свят на двойката от страна на родители, приятели, авторитети и така нататък.
Тоест – ако искате да разгадаете и осмислите дълбочината на кризата, която предизвиква у вас темата за парите, е добре да се вгледате в тези големи неща, които се активират, когато се натисне бутона на темата за парите. Аз няма как да зная какви са те. Само Ви споделих хипотези от опита си на терапевт и от личния си опит. Но ако тук наистина се възбуждат спомени и фактори от началото на Вашата връзка, добре е да гледате към тях директно и да ги дискутирате, вместо те да ви се появяват във всеки дребен акт на Вашето общуване и съвместен живот и да Ви взривяват комуникацията.
Да погледнем и да осветим добре тези изначални фактори и повече да не гледаме към тях. Да си дадем отново шанс един на друг, в желанието си да заложим на любовта и да загасим лампата, с която постоянно светим към тези "незабравими" фактори!!!
Това е от мен.
Дано съм бил полезен най-вече на Вас, пък и на други читатели на моята тема!!

Последна редакция: чт, 30 ное 2023, 11:36 от Рaдост

# 2 482
  • Мнения: X
Здравейте, дори не знам как да формулирам въпроса си, даже нямам въпрос, но изпитвам непримирение със ситуацията, в която се намирам.
Преди 8 години почина малката ми сестричка и имам чувството, че макар да съм го преживяла и животът да продължава, продължавам да нося смъртта по-близо до сърцето си, отколкото каквото и да било друго. Днес за пръв път се осмелявам да го изпиша с думи, а да го кажа ми е още по-трудно, защото такава буца ми засяда в гърлото, че не мога да произнеса нито дума и само като си отворя устата, за да споделя, усещам че ще ревна и се спирам. Веднъж се опитах да споделя с приятелка как се чувствам, но още преди да проговоря, се захласнах от плач, притесних я нея и после ме беше и срам, че съм я поставила в такова положение.
Истината е, че не ми се остави достатъчно време да скърбя, а и кой може да каже колко е това време, близките се смущават ако усетят, че ще кажа нещо по въпроса, бързат да сменят темата и в същото време очакват аз да си бъда същата, да съм забавна, точно както преди, да се смея на шегите, както преди и аз някак си го правя, обаче без чувството на радост и постепенно в мен се натрупва силен гняв и все по-трудно ми е да се приобщавам към веселия и големи семейни сбирки (с роднини от страна на съпруга ми, които са традиционни за тях и преди всъщност ги обичах). Особено съм чувствителна към щастливите мигове на жени, на чиито години щеше да бъде сестра ми ако беше жива. В същото време съзнавам, че хората имат право на щастие и смъртта на сестра ми не ги засяга, но не успявам да обясня, че мен продължава да ме засяга и ми е невъзможно да се зарадвам с тях, още повече пък да участвам. Допълнително се дразня, че всички очакват за това да не се говори, да не разваляме празниците с думи за смърт и спомени за починалите ни хора, да се държим все едно нищо не е било. Усещам като все по-голямо насилие върху себе си да се приобщавам към празниците и щастливите моменти на другите, даже изпитвам яд, че те се канят да празнуват, при положение че моите празници винаги са малко помрачени, защото дори в най-прекрасните мигове, изпитвам и тъга, че ето тя сега не може да е с нас, няма да се радва с нас, няма да види колко красив е синът ми на абитурентския си бал, няма да види и другия ми син, който бележи успехи, които няма да сподели с нея. На децата обаче си позволявам да им кажа "леля ти щеше много да се радва" и дори тези думи смущават другите близки, които нямат отношение към нашата загуба, защото едва ли не аз не позволявам на хората да се радват. А моите деца много обичаха леля си и тя ги обичаше, така че няма как да забравим за нея и да не я споменаваме, но усещането, че другите това ги дразни, започва вече да се превръща в гняв и даже омраза към тях, защото аз имам право да съм тъжна, имам право да говоря за сестра ми, имам право да отказвам да се забавлявам с тях, а те не се интересуват, искат си забавленията и смеха. В резултат на това, за да бъда все пак част от общността, постоянно преглъщам негодуванието си и присъствам в съответната роля, но с всеки следващ празник или щастливо събитие, в мен изригва после още по-голям гняв, подсилен от това, че не получавам разбиране, а вместо това намеци, че на нищо не мога да се зарадвам и толкова ли не мога да се зарадвам на чуждото щастие. Ами, не мога, какво да направя, не просто не им се радвам, ами и се дразня на очакването им за споделено щастие, не могат ли да си се радват без мен! Особено чувствителна съм към щастливите моменти на жени, на чиято възраст щеше да бъде сестра ми ако беше жива, защото тя никога няма да преживее тези хубави моменти - няма да има сватба, няма да стане майка, няма гушкам нейното бебе, а се очаква да се радвам на друго бебе, което се появи в семейството. Няма да я видя булка, а трябва да кумувам на чужда сватба. През цялото време просто изтърпявам тези събития и мисля за себе си като робот, който трябва да изпълни определена програма, но не чувствам никаква радост в сърцето си, а после дори ме е и яд, че отново съм насилила себе си да участвам в нещо, в което не искам, че съм някъде, където не искам, заедно с хора, които не искам да виждам. Чувствам, че ми е все по-трудно да вървя срещу себе си и в същото време съзнавам, че ако страня и постоянно давам откази, също не е добре, защото по този начин отделям не само себе си, но и мъжа и децата си от техните близки и правото да се чувстват съпричастни към щастието на другите и голямото семейство. В резултат се разстройвам предварително, когато предстои някой празник и дни след това продължавам да се чувствам гневна. Просто не съм с тях, гледам ги отстрани и не искам да съм там. Искам да не чувствам този гняв, но той ме връхлита с всичка сила при всяка покана и даже новина за празник и не знам, не знам как да се помиря.

# 2 483
  • Мнения: 993
Здравейте, дори не знам как да формулирам въпроса си, даже нямам въпрос, но изпитвам непримирение със ситуацията, в която се намирам.
Преди 8 години почина малката ми сестричка и имам чувството, че макар да съм го преживяла и животът да продължава, продължавам да нося смъртта по-близо до сърцето си, отколкото каквото и да било друго. Днес за пръв път се осмелявам да го изпиша с думи, а да го кажа ми е още по-трудно, защото такава буца ми засяда в гърлото, че не мога да произнеса нито дума и само като си отворя устата, за да споделя, усещам че ще ревна и се спирам. Веднъж се опитах да споделя с приятелка как се чувствам, но още преди да проговоря, се захласнах от плач, притесних я нея и после ме беше и срам, че съм я поставила в такова положение.
Истината е, че не ми се остави достатъчно време да скърбя, а и кой може да каже колко е това време, близките се смущават ако усетят, че ще кажа нещо по въпроса, бързат да сменят темата и в същото време очакват аз да си бъда същата, да съм забавна, точно както преди, да се смея на шегите, както преди и аз някак си го правя, обаче без чувството на радост и постепенно в мен се натрупва силен гняв и все по-трудно ми е да се приобщавам към веселия и големи семейни сбирки (с роднини от страна на съпруга ми, които са традиционни за тях и преди всъщност ги обичах). Особено съм чувствителна към щастливите мигове на жени, на чиито години щеше да бъде сестра ми ако беше жива. В същото време съзнавам, че хората имат право на щастие и смъртта на сестра ми не ги засяга, но не успявам да обясня, че мен продължава да ме засяга и ми е невъзможно да се зарадвам с тях, още повече пък да участвам. Допълнително се дразня, че всички очакват за това да не се говори, да не разваляме празниците с думи за смърт и спомени за починалите ни хора, да се държим все едно нищо не е било. Усещам като все по-голямо насилие върху себе си да се приобщавам към празниците и щастливите моменти на другите, даже изпитвам яд, че те се канят да празнуват, при положение че моите празници винаги са малко помрачени, защото дори в най-прекрасните мигове, изпитвам и тъга, че ето тя сега не може да е с нас, няма да се радва с нас, няма да види колко красив е синът ми на абитурентския си бал, няма да види и другия ми син, който бележи успехи, които няма да сподели с нея. На децата обаче си позволявам да им кажа "леля ти щеше много да се радва" и дори тези думи смущават другите близки, които нямат отношение към нашата загуба, защото едва ли не аз не позволявам на хората да се радват. А моите деца много обичаха леля си и тя ги обичаше, така че няма как да забравим за нея и да не я споменаваме, но усещането, че другите това ги дразни, започва вече да се превръща в гняв и даже омраза към тях, защото аз имам право да съм тъжна, имам право да говоря за сестра ми, имам право да отказвам да се забавлявам с тях, а те не се интересуват, искат си забавленията и смеха. В резултат на това, за да бъда все пак част от общността, постоянно преглъщам негодуванието си и присъствам в съответната роля, но с всеки следващ празник или щастливо събитие, в мен изригва после още по-голям гняв, подсилен от това, че не получавам разбиране, а вместо това намеци, че на нищо не мога да се зарадвам и толкова ли не мога да се зарадвам на чуждото щастие. Ами, не мога, какво да направя, не просто не им се радвам, ами и се дразня на очакването им за споделено щастие, не могат ли да си се радват без мен! Особено чувствителна съм към щастливите моменти на жени, на чиято възраст щеше да бъде сестра ми ако беше жива, защото тя никога няма да преживее тези хубави моменти - няма да има сватба, няма да стане майка, няма гушкам нейното бебе, а се очаква да се радвам на друго бебе, което се появи в семейството. Няма да я видя булка, а трябва да кумувам на чужда сватба. През цялото време просто изтърпявам тези събития и мисля за себе си като робот, който трябва да изпълни определена програма, но не чувствам никаква радост в сърцето си, а после дори ме е и яд, че отново съм насилила себе си да участвам в нещо, в което не искам, че съм някъде, където не искам, заедно с хора, които не искам да виждам. Чувствам, че ми е все по-трудно да вървя срещу себе си и в същото време съзнавам, че ако страня и постоянно давам откази, също не е добре, защото по този начин отделям не само себе си, но и мъжа и децата си от техните близки и правото да се чувстват съпричастни към щастието на другите и голямото семейство. В резултат се разстройвам предварително, когато предстои някой празник и дни след това продължавам да се чувствам гневна. Просто не съм с тях, гледам ги отстрани и не искам да съм там. Искам да не чувствам този гняв, но той ме връхлита с всичка сила при всяка покана и даже новина за празник и не знам, не знам как да се помиря.
ЗА КАКВО НИ Е ДАДЕНА ТЪГАТА?
Здравейте!
И моите съболезнования за загубата на сестра Ви!
Съвсем естествено е в този момент да страдате. Загубили сте единствения човек, който е дошъл на белия свят по същия път, по който сте дошли и Вие. /Освен ако нямате и други братя и сестри./
И ако ми бяхте казали, че кой знае защо вече не страдате  за сестра си, щях да си помисля, че с Вашето психично здраве нещо не е наред. И че сте се отрязали от чувствата. Но Вие страдате и това е напълно в реда на нещата. А когато Вашите близки хора не Ви позволяват да чувствате това, което е нормално да чувствате, за мен те упражняват върху Вас форма на психична репресия и насилие /извинете ме за силните думи!/. Макар че го правят от любов, разбира се!
НО ДА ПОМИСЛИМ: ЗА КАКВО БОГ, ПРИРОДАТА ИЛИ КОЙТО НИ Е НАПРАВИЛ ЧУВСТВАЩИ СЪЩЕСТВА, НИ Е ДАЛ ТЪГАТА? Тъгата е едно от водещите чувства, които ни правят хора. И тя ни е дадена, за да ни помогне, когато загубим близък човек, да потънем в тъгата и да се обездвижим за известно време... И чак когато се настрадаме и сбогуваме вътрешно с човека, чак когато го оставим да почива спокойно в сърцето ни, едва тогава да станем отново активни и да влезем с цялата си енергия в живота и в ангажиментите, които животът ни налага. И затова сте абсолютно в правото си, когато пишете: "Истината е, че не ми се остави достатъчно време да скърбя". Права сте да роптаете, че изискват от Вас да загърбите тъгата и да се отдадете на веселието на семейните тържества и да се смеете на обичайните смешки, които си разказват роднините и приятелите.
Ще Ви кажа и още едно дълбоко основание да отстоявате правото си на страдане. Какво се случва в действителност с тези наистина много хора, които избират да бягат от тъгата и се скриват в дейността и в насилените и нежелани от сърцата им социални контакти? Какво става с тези, които вместо да потънат в обятията на тъгата и да позабавят темпото, започват да действат още по- активно след загубата на близък човек? Тоест - стават работохолици след загубата. Използват дейността като защитен механизъм, който да ги спаси от съвсем естествената в такива ситуации тъга? ТОГАВА СЕ СЛУЧВА СЛЕДНОТО: тъгата не изчезва, а се имплантира в тяхната дейност. Прониква във всяко кътче на тяхната дейност, става част от "химическия състав" на дейността им. Затова те се блъскат, работят по 12-14 часа на ден, но нямат радост от успехите си, нямат чувство за удовлетвореност и реализация, а просто  изпитват страданието и в дейността си. И по правило стигат до емоционално прегаряне /бърнаут/.
Това е един много разрушителен начин за справяне с болката. Като се правиш, че не я виждаш, блъскаш се от сутрин до късна вечер над трудовите си задачи или бизнеса, участваш през фалшива усмивка в социални контакти и ходиш  да копаеш домати през свободното си време...
Има и още нещо. От моя гледна точка, много е смислено човек да ритуализира тъгата си. Защото това прави болката човешка. Вие, например, говорите за сестра си с децата, споменавате я... Можете също да си изберете едно красиво място, което свързвате с нея /поляна, скала, горичка сред природата или място където и да е/ и да си го наречете на нейно име, и когато имате нужда, да го посещавате. И в един момент, когато сте там и си спомните нещо радостно за нея, може спонтанно на лицето Ви да дойде и усмивка.
Защото ние наистина се свързваме по най-дълбок начин с близките си през радостта, а не през тъгата. Но ако сме ги загубили, имаме нужда от тъгата. Да се спрем, за да ни настигнат отново красивите спомени. И ако се опитаме да прогоним тъгата, ако откажем да потънем в нея и да се спрем, за да се съобразим с хората, които не ни искат тъжни или по наша си причина, радостта няма да може да ни настигне отново. Фалшивото участие в данданията на празненствата няма да Ви направи радостна, а ще Ви направи двойнствена....
Бъдете здрава в очакване на този момент, когато ще бъдете отново спокойна с паметта на сестра си!

Последна редакция: чт, 30 ное 2023, 12:33 от Рaдост

# 2 484
  • Мнения: X
Благодаря от сърце за отговора! За мен е направо лечебно да прочета точно тези думи, защото сякаш валидирахте чувствата ми с тях и аз се чувствам нормална, а не виновна, че тъгувам.
Този пост със сигурност ще е ценен и за хората от другата страна - тези, които трябва да окажат подкрепа на скърбящия и да му позволят да изживее тъгата си, така както има нужда. Това "стягане и вдигане на крака" всъщност е ужасно за понасяне и не стига че душата ти скърби, ами и към това се добавя задължение да изглеждаш, сякаш си се справил, за да са спокойни другите, че ето ти не си в депресия и няма да им разваляш живота с излишната си тъга.
Благодаря и бъдете здрав!

# 2 485
  • Мнения: 2
Здравейте, г-н Стефанов.
Тази година преминавам през много трудности - разведох се, загубих майка си, а единственото ми дете завърши гимназия и вече е студент в друг град. Тези неща аз възприемам като три раздели, но много различни и се оказа, че най-нормално понесох раздялата с майка ми. Разводът, въпреки че беше по моя инициатива, ми тежи ужасно, но още повече проблеми имам с комуникацията със сина ми, който се промени драстично, след като напусна дома. Не мога да го позная - от момчето, което имаше добро възпитание сега не чувам Благодаря, Моля, Здравей, но ми каза, че покрай мен става лош и зъл човек и не иска да комуникира с мен, нито че е длъжен да споделя с мен. Бяхме много близки, имахме доверие, а сега той възприема въпроса "Как си?" като желание от моя страна за контрол. Изнервен е до неузнаваемост, има нисък успех в университета, а беше пълен отличник. Играе на компютърни игри много. Хубавото е, че намери среда и хора, които той нарича приятели. Има навик да се изкарва жертва и да си измисля неща за мен и за детството си, които не са верни, например, че съм искала да го гоня от вкъщи или, че е бил заключван дни наред в стаята си. С баща му се опитах да говоря, но получих упрек, че аз съм си виновна за това и категоризация какъв е синът ни. Нищо повече. А пожелах да се разведем, защото между нас нямаше уважение, доверие, скандалите бяха почти ежедневие от няколко години, охладняхме, разделяхме се, опитвахме се да се съберем, но след няколко дни всичко се връщаше наново. Накрая реших да сложа край и поисках развод. Няколко седмици след развода разбрах, че от години ми е изневерявал с други жени, но той никога не го е признавал, въпреки, че съм питала. А също така той и не искаше да се развежда с мен.
Къде сбърках? Какво стана, че така се оплескаха нещата в живота ми? Аз съм семеен тип жена и не съм никак добре сега след 20 години брак да бъда сама в къщата.

# 2 486
  • Мнения: 993
Здравейте, г-н Стефанов.
Тази година преминавам през много трудности - разведох се, загубих майка си, а единственото ми дете завърши гимназия и вече е студент в друг град. Тези неща аз възприемам като три раздели, но много различни и се оказа, че най-нормално понесох раздялата с майка ми. Разводът, въпреки че беше по моя инициатива, ми тежи ужасно, но още повече проблеми имам с комуникацията със сина ми, който се промени драстично, след като напусна дома. Не мога да го позная - от момчето, което имаше добро възпитание сега не чувам Благодаря, Моля, Здравей, но ми каза, че покрай мен става лош и зъл човек и не иска да комуникира с мен, нито че е длъжен да споделя с мен. Бяхме много близки, имахме доверие, а сега той възприема въпроса "Как си?" като желание от моя страна за контрол. Изнервен е до неузнаваемост, има нисък успех в университета, а беше пълен отличник. Играе на компютърни игри много. Хубавото е, че намери среда и хора, които той нарича приятели. Има навик да се изкарва жертва и да си измисля неща за мен и за детството си, които не са верни, например, че съм искала да го гоня от вкъщи или, че е бил заключван дни наред в стаята си. С баща му се опитах да говоря, но получих упрек, че аз съм си виновна за това и категоризация какъв е синът ни. Нищо повече. А пожелах да се разведем, защото между нас нямаше уважение, доверие, скандалите бяха почти ежедневие от няколко години, охладняхме, разделяхме се, опитвахме се да се съберем, но след няколко дни всичко се връщаше наново. Накрая реших да сложа край и поисках развод. Няколко седмици след развода разбрах, че от години ми е изневерявал с други жени, но той никога не го е признавал, въпреки, че съм питала. А също така той и не искаше да се развежда с мен.
Къде сбърках? Какво стана, че така се оплескаха нещата в живота ми? Аз съм семеен тип жена и не съм никак добре сега след 20 години брак да бъда сама в къщата.
Здравейте!
Наистина много загуби сте преживели. И според мен те са свързани помежду си.
Първо - загубата на майка ви е допринесла да започнете да се чувствате по-слаба. А за вас е важно да сте силна и да държите ситуацията в ръцете си, да се справяте добре.
И още нещо - когато човек загуби родител, много често това го настройва срещу другия останал жив родител. Сякаш си казва: "По-добре да си беше тръгнал от този свят ти, а не мама!!!".  АКО ИМАТЕ ТАКИВА МИСЛИ ЗА БАЩА СИ, ВАС ПО ПРИНЦИП МЪЖЕТЕ ВИ ЯДОСВАТ. Което е и причината и те да ви отвръщат със същото
Второ - разводът със съпруга отразява това усещане за слабост. Просто не сте намирали сили да издържате повече на напрежението... И сте предприели първа стъпката към развода. Това означава, че вие, като голям човек, сте поели риска, отговорността /и вината!!!/ активно да заявите, че този брак не е добър.
Трето - когато сте поели тази отговорност и вина, детето ви се настройва срещу вас и застава на страната на "изгонения и изоставен" свой баща, който вероятно се възползва от тази ваша решителност първа да поискате развод и стои в позицията на жертва.
Да, децата са склонни да застават на страната на жертвата. И затова в семейните отношения ВЛАСТТА ВИНАГИ Е В РЪЦЕТЕ НА ЖЕРТВАТА /по-често се случва, ако някой се държи като жертва, това да е майката, но при вас не е така. Вие сте силната./.
Особено е важно това, че ако сте били много ядосана на съпруга си, най-вероятно сте склонна да виждате как и синът ви по някои неприятни черти започва да прилича на него. Това е механизмът, чрез който майките неволно  притискат синовете си след развода да започнат да приличат на баща си: като им казват в ума си или на глас: "да не вземеш и ти да станеш като баща си!"... Децата са склонни да застават на страната на този родител, който им се струва низвергнат.
Поради тази причина е добре да правите две неща /много трудни във вашия случай!!!!/:
- да сравнявате сина си с баща му в положителен план. Например: "Много си сръчен. Като баща си! Много те бива в математиката. Като баща ти." и т.н. И ТЕЗИ СРАВНЕНИЯ ДА БЪДАТ ВЕРНИ И ОТ СЪРЦЕ!!!
- да давате на сина си информация за факти от началото на връзката с баща му, от които той да вижда, че сте се обичали и сте били влюбени един в друг. Например: "Ето в тази беседка за пръв път срещнах баща ти в една студентска компания. Беше с един артистичен шал, с руса доста дълга коса и сини очи като някой викинг. И като го видях, просто краката ми омекнаха..." Казвате само това и продължавате, без да казвате "Но....".
-

Последна редакция: пн, 04 дек 2023, 11:21 от Людмил Стефанов

# 2 487
  • Мнения: 2
Благодаря за отговора, но искам да уточня, че с баща ми винаги съм била в прекрасни отношения и мъжете никак не ме ядосват изначално. По-скоро имах проблеми в отношенията с майка си, но се радвам, че ги решихме навреме и това много ми помогна да продължа напред след раздялата с нея.
Относно развода - решението ми дойде ПРЕДИ смърта на майка ми и никак не беше импулсивно - бракът ми се беше разпаднал от доста време и аз поех отговорността да го финализирам. Разведох се преди да почине майка и всички вкъщи си отдъхнахме, защото скандалите спряха.
По въпроса за жертвата - абсолютно сте прав, казвайки, че децата защитават жертвата, и аз - бидейки лъгана и предадена от бившия си съпруг, лесно бих приела тази роля, но не виждам смисъл да го правя. За разлика от екс-съпруга ми, който много умело прехвърля отговорност и вина на хората и обстоятелствата около него и така се показва като огромна жертва - изгонен, неразбран, унижен, недооценен. За съжаление този модел на поведение го има и синът ми и аз не зная как да помогна.

# 2 488
  • Мнения: 993
Благодаря за отговора, но искам да уточня, че с баща ми винаги съм била в прекрасни отношения и мъжете никак не ме ядосват изначално. По-скоро имах проблеми в отношенията с майка си, но се радвам, че ги решихме навреме и това много ми помогна да продължа напред след раздялата с нея.
Относно развода - решението ми дойде ПРЕДИ смърта на майка ми и никак не беше импулсивно - бракът ми се беше разпаднал от доста време и аз поех отговорността да го финализирам. Разведох се преди да почине майка и всички вкъщи си отдъхнахме, защото скандалите спряха.
По въпроса за жертвата - абсолютно сте прав, казвайки, че децата защитават жертвата, и аз - бидейки лъгана и предадена от бившия си съпруг, лесно бих приела тази роля, но не виждам смисъл да го правя. За разлика от екс-съпруга ми, който много умело прехвърля отговорност и вина на хората и обстоятелствата около него и така се показва като огромна жертва - изгонен, неразбран, унижен, недооценен. За съжаление този модел на поведение го има и синът ми и аз не зная как да помогна.
Здравейте!
Това, което пиша тук, много често са разсъждения "по принцип", базирани на моя опит. И често не могат да се отнесат конкретно до автора на писмото с въпроса.
Така че още веднъж ще наблегна само на това, което се отнася до Вас. И тук го пренасям като точен цитат от второто Ви писмо с копи-пейст:
"По въпроса за жертвата - абсолютно сте прав, казвайки, че децата защитават жертвата, и аз - бидейки лъгана и предадена от бившия си съпруг, лесно бих приела тази роля, но не виждам смисъл да го правя. За разлика от екс-съпруга ми, който много умело прехвърля отговорност и вина на хората и обстоятелствата около него и така се показва като огромна жертва - изгонен, неразбран, унижен, недооценен. За съжаление този модел на поведение го има и синът ми и аз не зная как да помогна."...
И отново с копи-пейст и малка добавка Ви давам конкретно написаното от първото ми писмо, което се отнася с пълна сила до Вас и е трудно за правене:
"Поради тази причина е добре да правите ТРИ неща /много трудни във Вашия случай!!!!/:
- да промените коренно ситуацията, като започнете да сравнявате сина си с баща му в положителен план. Например: "Много си сръчен. Като баща си! Много те бива в математиката. Като баща ти." и т.н. И ТЕЗИ СРАВНЕНИЯ ДА БЪДАТ ВЕРНИ И ОТ СЪРЦЕ!!! Така синът Ви няма да има чувството, че искате да го отдалечите от баща му. Няма да има основание да смята, че ако се свързва с Вас по положителен начин, ще предаде "горкият си и нещастен" баща.
- да давате на сина си информация за факти от началото на връзката с баща му, от които той да вижда, че сте се обичали и сте били влюбени един в друг. Например: "Ето в тази беседка за пръв път срещнах баща ти в една студентска компания. Беше с един артистичен шал, с руса доста дълга коса и сини очи като някой викинг. И като го видях, просто краката ми омекнаха..." Казвате само това и продължавате, без да казвате "Но....".  ТАКА СИНЪТ ВИ  ще разбира, че Вие лично сте му избрали с много любов този баща и той няма никакво основание да живее с мисълта, че в любовта си към родителите трябва да избира един от двамата. И че когото и да избере, другият ще му се нацупи и ще се чувства предаден;
- колкото се може по-често, когато трябва да се решава нещо за него, дори му казвайте: "По този въпрос ще се посъветвам първо с баща ти и тогава ще ти отговоря." А ако бащата се е смалил /вдетинил/ до такава степен,
че не иска нищо да обсъжда с Вас, можете да казвате на сина си следното: "Аз се притеснявам да те пусна да тренираш мотоциклетизъм, но баща ти със сигурност щеше да те пусне и затова и аз те пускам". ТАКА МАЙКАТА ВРЪЩА НА СИНА УСЕЩАНЕТО, че той има двама взаимодействащи си родители, защото майка му често се съветва с баща му.
Това е... Пиша на Вас тези неща, защото Вие задавате въпроса. Ако бащата задаваше въпроса, щях да му предложа той да говори с такива думи за майката, че да може детето да разбира, че въпреки скандалите помежду им, майката и бащата като родители си остават заедно, а не за него да е непонятно и цяло чудо как те могат да са в една стая, в един град, на една планета... Да не говорим да са заедно в едно легло и да го зачеват. Всяко дете, за да е спокойно за своето съществуване, за да не изпада в депресия и апатия или в гневни изблици /които са форма на скрита депресия/, е необходимо да може да си представи "сексуалната прегръдка, в която е било заченато". /Така красиво се изразява френската детска психоаналитичка Франсоаз Долто. Тя има на български и една книга специално за разводите и децата./.
В крайна сметка детето се чувства добре с този родител, който е способен да цени В НЕГО другия родител. А ако никой от двамата не го цени, то най-често е на страната на "жертвата и страдалеца".

Последна редакция: ср, 06 дек 2023, 10:56 от Рaдост

# 2 489
  • Мнения: X
Здравейте, г-н Стефанов. Ще се опитам да бъда кратка. Давам си сметка, че изобщо нямам способността да създавам емоционални връзки с никого. Имам съпруг и дете. Със съпруга ми нямаме задоволителна емоционална връзка и осъзнавам, че до голяма степен аз съм причината за това. Аз самата съм емоционално недостъпна и наистина не знам какво да правя и как да се държа с хората, колкото и абсурдно да звучи. Нямам приятели. С родителите ми и брат ми нямаме връзка -  не буквално, чуваме се и се виждаме, но нямаме никаква емоционална връзка.
Ще се опитам да синтезирам причините. В детството ми се породи убеждението, че родителите ми изобщо не ме обичат, ами просто искат от мен да съм отличничка и да помагам вкъщи, естествено и да се държа прилично, да не се обличам сексапилно и да нямам връзки с момчета. Друго просто не ги интересуваше, как се чувствам, какво искам, просто мисля, че никога сме нямали емоционална връзка, ами отношенията ни бяха базирани да добрата стара мантра "Ние те издържаме, значи ние ти казваме какво да правиш". За майка ми мога да кажа доста негативни неща, колкото и грозно да звучи - просто искам да съм искрена, а не да захарсовам нещата. Тя обожава малките деца и винаги е казвала, че когато пораснат спират да са й интересни. Дори сега го казва за внуците си. Винаги най-малкия е най-интересен, прекрасен и обичан, та когато аз бях на 3, се роди брат ми и от тогава спрях да съм й интересна. Тя е груб човек, който обикновено поднася недостатъците по груб и първичен начин, например: "Леле, колко фалшиво пееш! Леле, колко си дебела! Леле, колко си лемава (северозападен диалект, означава несръчна)", като същевременно представя това като възпитание, което помага на детето да е стъпило на земята и да бъде подготвено за живота. Образът й, който се е запечатал в главата ми е, как е много учудена и шокирана от поредната глупост, която съм казала или направила, и до към 30 г. живях с убежението, че има нещо в мен фундаментално сгрешено, което няма да се оправи. След това за късмет започнах работа с много мили и интелигентни хора, благодарение на които повярвах в себе си в известна степен.
Обаче си остава проблема, че аз не мога да създавам връзки с хора! С мъжа ми обикновено няма за какво да си говорим , освен за битовизми и какво има да се свърши. Ужасявам се от мисълта за Коледните празници, когато ще трябва да отидем и при моите, и при неговите родители и да прекараме дни наред с тях, на маса, и ще трябва да си говорим, а аз няма да знам за какво, обикновено е ужасно тегаво и досадно, разговорите просто не вървят. Същевременно нямаме и други хора, с които да излезем и да сме в хармония. Просто с когото и да се заговоря, не мога да създам приятелство. Мога да говоря разни общи приказки, разбира се, но това не прераства в приятелство и съвместно желание да сме заедно и да излизаме. Нямаме семейни приятели, никой не ни кани никъде. Не знам какво да питам дори, имате ли някакъв съвет, мога ли да стана емоционално достъпна и да започна да създавам истински удовлетворяващи връзки? На 33 г. съм. Благодаря!

Общи условия

Активация на акаунт