Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Как да се справим с болката в отношенията и да върнем хармонията в живота си?

  • 30 071
  • 83
  •   2
Отговори
# 75
  • Мнения: 36
Може ли да се възроди тръпката в брака?

Женени сме от 10 години. Преди това имах няколкогодишна връзка с раздели и събирания и реално освен тези двама мъже, в живота съм нямала други, дори не съм се целувала с други. В началото на връзката ни аз бях по-влюбена, по-настойчива, той сякаш не беше готов още. После се напаснахме. Имаме си детенце. През последните 2-3 години започнах да изпитвам някакво изчерпване на емоцията в мен, чувствата са отслабнали. За сметка на това пък мъжът ми казва, че сега ме обича много по-силно от едно време. Започнах да се замислям за това, че аз в крайна сметка не съм се "наживяла" като другите хора, не съм сменяла гаджета, дори като ученичка нямах гадже, не съм излизала с разни момчета и т.н. Чувствайки, че това е "перспективата", женени с деца, еднообразен семеен живот и че сигурно повече никога няма да се влюбя, някой да се влюби в мен, да бъда ухажвана, сваляне, гонена, да се вълнувам, да тръпна...и някакъв тих ужас от тази "мисъл-чувство". Не знам как да се справя. Като се разсеям с някаква дейност, с приятелки, като пътуваме някъде, отшумяват тези мисли, после пак се завръщат. Много пъти съм била дълбоко искрена с мъжа ми (ние много си говорим за тези неща), споделяйки му, че тръпката ми липсва, искам пак да се усещам влюбена, че няма друг мъж (така е!), който да ми отвлича вниманието, но факт - усещам празнотата в мен. Той ме гледа тъжно и се чуди какво да ми каже. Не искам да го наранявам, защото той е много силна опора, добър съпруг и баща. Но какво да правя с тази празнота, как може отново пак да се вълнувам със същия човек - възможно ли е изобщо?

Здравейте, svetlana manoleva,

Да, възможно е! Всичко зависи от това какви са нагласата и желанието на всеки един от партньорите. Също дали искат да продължат заедно или да се разделят. Зависи от това дали правилно комуникирате своите нужди и потребности, така че другия да знае за тях и да се опита да ги посрещне. Това, че си говорите много и сте искрени е прекрасно! Продължавайте да го правите.

Ето и моите препоръки към Вас:
- Запитайте Вие лично себе си какво ще Ви върне тръпката;
- Има ли нещо, което партньорът Ви може да направи за това и ако да, какво е то?

За всеки връщането на тръпката във връзката е на първо място индивидуален процес, свързан с дълбоко познаване на себе си, нуждите си и предпочитанията си и след това е процес вътре в двойката. Някои хора изпитват тръпка, когато другият човек е недостъпен, сякаш "им бяга" или се изплъзва, или когато ги отблъсква. Други - когато разнообразят сексуалния си живот, трети - когато направят нещо различно със себе си - някаква промяна във външния вид, ново занимание, хоби, работа, местоживеене, каквато и да е промяна, нещо ново. Когато това се случи и Ви хареса, то автоматично се отразява и на отношенията с половинката. Помислете също и върху това какво е правел той преди, когато тази празнота я е нямало, когато сте имали тръпка. Дали е само факта, че той сякаш все още не е бил готов за връзка или има и друго?

Пожелавам Ви успех, отново тръпка в отношенията и много щастливи моменти,
Петя Георгиева

# 76
  • Мнения: 36
Здравейте, накратко моята история е следната: винаги съм била амбициозен и организиран човек, преследвах мечтите си и давах всичко от себе си за да успея. В един момент обаче започнах да имам гинекологични проблеми и се наложи операция. След това 6 месеца бях на хормонална терапия, по време на която ми беше много тежко и някак си ми беше много трудно да видя положителните страни на живота. След като приключи всичко с мъжа ми започнахме да правим опити за бебе, но след 1 година неуспешни опити при поредния ми гинекологичен преглед откриха рецидив след операцията и се наложи втора. След това отново 6 месеца хормонално лечение, при което нервите ми не издържаха и напуснах работа. От няколко месеца съм безработна. Всичко се случи
в последните 2 години. Имам чувството че вече нямам мечти, мислите ми са хаотични, не мога да се съсредоточа. Не мога да се накарам да свърша нищо, което по някакъв начин би помогнало на кариерата ми и изобщо развитието ми. Сякаш живота ми е на пауза и чакам поредния преглед. Заболяването е такова че рецидиви се появяват много често и аз живея в непрекъснат страх. След няколко седмици ми предстои инвитро и се притеснявам че ако не се получат нещата ще изпадна в още по-голяма дупка.

Здравейте, скъпа Eva_Ivanova123,

Понякога някои (дори повечето) здравословни проблеми или предизвикателства идват в живота ни, за да ни "помогнат" да обърнем внимание на определени неща (поведения, емоции, хора, отношения) в живота си, които ни вредят или които е необходимо да променим, за да продължим. Те са като индикатор, че вървим срещу себе си, че нещо не е както трябва, че нещо е необходимо да се промени, че нещо някъде забравяме по пътя си. Това "нещо" може да е поведение, решения, реакции, избори и много други. Често обаче ние, забързани в ежедневието, задачите или посветени на семейство, кариера, деца, не обръщаме внимание, освен ако не стане вече неизбежно.
Това, че сте амбициозен, организиран човек, отдаден на кариерата си е чудесно, стига обаче да не е за сметка на Вашата женска енергия и любов към себе си. Препоръчвам Ви в този важен момент да фокусирате вниманието и мислите си повече върху грижата за себе си, всичко онова, което Ви зарежда с енергия, което Ви радва, което Ви усмихва и подсилва всичко женско. Използвайте тази "пауза", в която сякаш се намирате, за да вкарате нещо ново в живота си, ако чувствате, че липсва. Или пък си позволете да спрете за момент и да се обърнете към себе си и потребностите си, да релаксирате. Помислете също така има ли нещо, за което са Ви обвинявали, за което обвинявате сама себе си, има ли нещо, за което все още не можете да простите на себе си. Дайте си време и възможност да стигнете до отговорите, а когато ги получите, отделете им внимание и работете с любов върху тях. Когато настъпи подходящия момент, всичко ще се подреди и случи по най-добрия за Вас начин.

Пожелавам Ви успех, вяра и хармония,
Петя Георгиева

# 77
  • Мнения: 36
Здравейте, с мъжа ми сме заедно от 10 години, половината от които живеем заедно, имаме дете на 4 години.

Не знам от къде да започна, напоследък правим от мухата слон, ама буквално за няма нищо. Но това е само повода за се захване и от там става скандал. Прераства във викане, говорим за едно а започваме да намесваме и други неща "стари", които по някакъв начин уж сме изговорили, но явно ни тежат... И на мен и на него, като тук обаче условието е, че той не го признава, казва, че каквото било, било, забравено е ... да де но до следващия път. Докато аз си го казвам откровено, че има неща, които във времето са останали (къде казани, къде не) и са ме огорчили, накарали са ме да се почувствам зле.  Докато бях бременна, все казвах, че стига вс да е наред ще си се оправям с детето, понеже той работи на две места от понеделник, до неделя ... Да но сметките излязоха малко криви, вс е наред здравословно, но детето не спеше, имах трудности с кърменето, после зъби, захранване ... През първата 1,6 г. ми беше мн трудно. Не казвам, че не е помагал, но е имало случаи, в които направо ме е изумявал ... Детето е болно аз съм по цял ден сама с него и съответно ми е на ръцете, нито съм яла, нито спала, моля го да ми помогне, а той си излиза на кафе ... И съм му го кавала. Но той сякаш не се чувства зле от това. Дори едно извинявай не казва. Уж разбира и казва, че е сгрешил, но до там. И такива разни случки, дребни може би за някой, но някак си бъркащи в душичката.
Той мн се сърди, че не правим редовно секс, че все съм изморена - но как да не съм, по цял ден детето гледам разходни, занимания, оправям къщата, готвя (не много добре, но се старая), чистя, пера, гладя. Да имаме всички необходими удобства, но понякога дори съдомиялната не се сеща да й натисне копчето. До преди няколко месеца даже спеше в другата стая, а сега ми обяснява, че съм спала на другия край на леглото и това не било никакво семейство - което мн ме нарани. А аз имам нужда да се наспя, наистина, защото вече и на работа ходя.
Често се случва да ми обещае, че ще свърши нещо и да трябва да го ръчкам и да му се моля със седмици, да не кажа с месеци (монтиране на контакт, поправка на тоалетното казанче и т.н.), като това мен ме изнервя, и в даден момент става повод за скандал, защото той не вижда проблем, че не е свършено, нищо че е обещал. Така с времето доверието ми в него се подкопа.
Не е от най-приказливите мъже, не ме обгражда с комплименти и засипва с подаръци, и това не ми е тежало, но през последните години започна да ме критикува повече. Т.е. ако всичко е наред, изчистено е, сготвено е, изпрано е няма да каже нищо, или ако съм се облякла добре, или съм купила нещо за вкъщи вс е точно. НО ако не е веднага се започва с критиката, което мен ме побърква. Казвала съм му, че искам да ми казва и хубавите неща, но си остава там където е казано. Например, цяла седмица чистя и подреждам, вс е под конец, но се случва детето да се разболее и да не съм пуснала прахосмукачката веднага ще ме чукне така да кажа, или мивката е пълна със съдове ... Или пък другото е, че когато е такова положението да да, така няма проблем, чистенето не е по-важно от детето или пък аз да съм си била починела, но при някоя разпра ми го напомня ... Което ми е мн объркващо, хем ми казва легни почини и, даже насила ме е слагал в леглото защото едвам си седя на краката, а примерно не е сготвено за детето и искам докато то спи да го свърша това, за да му обърна внимание след това, после като каже, че няма какво да яде детето и трябва да го погледа за малко - Е та до сега не сготви ли!? И това съм му го казвала. Но и се започва - аз мисля за теб ти да си починеш, сега какво искаш да кажеш!?
Иначе е много добър баща, от както детето порасна се грижи за него, въпреки, че пак оставя основните неща на мен, но се опитва и даже, в някои неща се справя мн добре. А и аз се старая да му възлагам някой задачи с детето. Защото да си призная наистина се опитвах да бъда Капитан планета и да върша всичко сама, но видях че не става, а и детето си го търси иска време и с баща си, аз съм му омръзнала.

В крайна сметка, просто има такива уж дребни неща, но мен ми тежат, казвам му ги, а понякога и не, защото се изморявам да повтарям едно и също, а и защото често се стига до разпри, после не си говорим с дни, насажда ми чувство за вина, че изобщо съм повдигнала въпроса. Не знам по какъв начин да говоря с него така, че да ме разбере правилно. Искам понякога да чуя едно извинявай или да ме прегърне и да ми каже, че всичко е наред, че е сгрешил ... но не все аз съм разбрала грешно нещата. Опитвам се да стана и аз по-търпелива, знам че си имам трески за дялане, но и това постоянно чувство на вина, това постоянно съобразяване какво ще кажа и как ме напрягат много. Говорили сме казвала съм му, че трябва да се постараем и двамата и да изслушваме другия, но се въртим в един омагьосан кръг - Той прави нещо, мен това ме наранява, след което аз правя друго, той се ядосва .... При нас важи закона че Всяко, действие има равно по сила противодействие ... Все си казваме, че миналото си е минало но е само на думи, подсъзнателно това си се трупа в нас. Аз го осъзнах, но той отказва ... Чета книги за самопомощ, но в случая само аз се опитвам да изляза от омагьосания кръг, той казва, че  при него вс е ОК. Искам да мога да забравя нещата, да си простя както на мен така и на него ... Защото иначе не виждам на къде. Даже последния път ми каза, че ако искам да си тръгна да си вървя няма да ме спира, той не го искал, но както реша аз, той се борел за това семейство а аз не - пак топката, в моето поле. Понеже му казах, че ако не можем да разговаряме нормално и да се разберем, мен като съквартиранти да живеем не ме устройва.
Как да направя отношенията ни по-нормални, аз даже се усещам че го избягвам, защото не се чувствам добре и ме е срам от това   ... Знам, че без караници е невъзможно, но понякога излизат извън контрол, той става неузнаваем, сякаш натрупва някаква агресия спрямо мен и когато дойде пика я излива - за сега само вербална! Аз обикновено се разплаквам, но на него не му пука ...

Съжалявам, дълго е и разпокъсано, но наистина са много нещата. Понеже отново не си говорим ... на него за ден два му минава, поне така казва, а аз съм толкова смачкана и се чувствам по-ниска от тревата, че не мога да се пречупя и да се правя, че нищо не е станало, а ако тръгнем да говорим, ще се стигне до скандал отново, а аз не искам, не искам, ИСКАМ спокойствие ...  въпреки, че и сега ще е същото най-много още ден два, и ще ми каже - ти до кога ще ме подминаваш и игнорираш ... ето вчера цял ден съм плакала, вижда ме, чува ме, но се прави че не съществувам, това си било мой проблем. Куче на улицата да бях, щеше вода в купа да ми сложи ...

Наистина не намирам светлина в тунела ...
Здравейте и при нас е така, винаги ми насажда чувство за вина, дори за това че съм се нахранила или искам да си легна защото съм изморена. Освен детето което е на 2 г вече ходя и на работа, ставам всеки ден в 6 ч и т.н. Аз разхождам детето, аз чистя , аз мия чинии и т.н. След работа мъжа ми ляга да спи а работата му е в пъти по лека от моята. Уикендите е същото. Наспива се , аз ставам рано отново. Отделно че и през ноща ставам защото малкия още се буди нощем. Най лошото е че от силния стрес започнах да забравям и то сериозни неща. Постоянно съм на нокти да не си изгубя работата заради това. Нямам помощ от никого, нямам нито жилище нито спестявания. Работя на МРЗ. Чувствам се и изглеждам зле. Няма дори и с кого да поговоря. Хубав ден и успех! Аз не намирам решение. От разговори помежду ни няма полза защото все едно след това нищо не се е казало. Пак по старому.

Здравейте, bijjy,

Ако сте опитали с разговори и сте видяли, че не дават резултат, тогава можете да опитате с действия. По-точно с промяна на действията от Ваша страна. Ако искаме определено нещо да е различно, е необходимо да направим нещо по различен начин. Какво имам предвид на практика?
-  Не забравяйте, че в едни отношения за важни и двамата партньори, това не е егоизъм, а баланс;
- Обърнете незабавно внимание на себе си и нуждите си - има много неща, които можем да направим и които не струват пари - например започнете от грижата за чисто физическото си здраве, съня, храненето, почивката, да, точно така, тази деликатна думичка "почивка", която много често забравяме в забързаното ежедневие и натоварен начин на живот.
Уверявам Ви, че в момента, в който Вие започнете да се грижите за себе си, ще се случат чудеса. По този начин ще покажете и на хората около себе си как да се отнасят с Вас, но това трябва да започне първо от Вас, този пример трябва да дойде от Вас.
Не се притеснявайте да потърсите подкрепа и съдействие, заслужавате живот, който да Ви носи и позитивни емоции.

Пожелавам Ви успех и любов,
Петя Георгиева

# 78
  • Мнения: 36

Здравейте, Alexx890,

Понякога колкото и да се стараем да избегнем конфликти или скандали, те са неизбежни, особено когато трябва да покажем и защитим своята позиция, осъзнавайки че тя е различна от тази на другия човек. От това, което споделяте като въпрос накрая, виждам два варианта пред Вас - 1. да правите компромис със себе си, да рискувате здравословното си състояние, както и това на детенцето в името на "мира" или 2. да обясните на партньора си спокойно, ясно, но категорично, че в този период не е възможно пътуване, не е позволено от лекар, но най-вече, че това е и Ваше лично желание! Допълнете, че нямате нищо против той да присъства на сватбата, ако желае. Помислете и преценете сама кой вариант е по-удачен. В крайна сметка тук става въпрос и за друго човешко същество и партньорът е добре да свиква да мисли и за него.

По другата тема за "ваши и наши", доколкото разбирам, не чувствате подкрепа от страна на неговите родители, дори напротив. Не става ясно обаче какви точно са отношенията между партньора Ви и неговата майка - колко са близки, как се държат един с друг...

За да съм по-полезна, е нужна повече информация и по-задълбочена работа, но фразата "ще те хвана за ръката и ще те изхвърля”, придружена от “ти ме предизвикваш затова става така”  съм длъжна да посоча като обезпокоителни! Вероятно става дума за вменяване/прехвърляне на вина или дори вид манипулация, сякаш за всички проблеми единствено и само Вие сте виновна, а той няма нищо общо ...
Препоръката ми е следната: поставете на първо място себе си и детето, което чакате, особено по време на бременността! Грижете се за себе си, вслушвайте се повече във Вашите лични потребности и нужди и покажете на партньора си, че те са важни за Вас! В това няма нищо лошо, дори е задължително особено сега. Ако той държи на отношенията ви, би следвало да приеме това и също да започне повече да се грижи за Вас, но започнете първо Вие, за да може той да последва примера Ви.

Пожелавам Ви успех! Лека и безпроблемна бременност и раждане,
Петя

Здравейте отново, избрах втория вариант - е за мое учудване се оказа правилния и нямаше проблеми. Но защо Ви пиша след толкова време и в такъв ранен час .. опитах се да следвам и съвета Ви за поставяне на първо място, в повечето случаи бях обвинена, че съм“егоистка”, но не се отказах.. не и по мое желание.. проблемите с бебето се задълбочават - изостава в развитието си и всеки момент могат да решат да го изввдят.. а аз самата усещам как изпадам в депресия, не мога да го контролирам, той не го вижда - въпреки, че му го казвам, защото сега е “сватбата на брат му” - за която той самия и бъдещата съпруга не си дават зор, а само се обаждат за всичко - дори от къде да си купят цветя и т.н..
А мен толкова ме боли, но според него преувеличавам нещата и го правя от завист. Той разбира се щял да помага на брат си (нямам нищо напротив). Но отделя времето си за него или някой друг, въпреки да е за мен и да ме подкрепя. Даже точно обратното търси поводи за скандали- като хванем от най-простите чинии за миене.
Смени работата си и казва, че му е трудно доксто свикне, но това че е напрегнат не е било заради работата, а заради мен..
Като се ядоса не знае какво говори, не спи до мен, и да имам болки не ги глижира щом не искам да ходя до болница.. а аз съм на специален хранителен режим заради бебето, който не мога да си го осигуря в болницата..
Като се оправят временно нещата вече не искам и да ме докосва, не знам дали е свързано с бременността.  По цял ден съм сама в къщи и искам вечерта просто да е при мен.
Но аз все повече потъвам в депресия и ме е страх след раждането тя да не стане още по-дълбока..
предложих му заедно да отидем на семейно консултиране, но се вдигна на крака че в него няма проблем..

Знам, че сега единственото важно нещо е бебето, но не знам как да го опазя.. всичко това ми действа зле, храня се заради бебето, но започнах да отслабвам.. не мога да спа. Чуствам се самотна ..

Скъпа, Alexx890,

"в повечето случаи бях обвинена, че съм“егоистка” - разбира се, това е много често срещана реакция от страна на другия партньор, когато имаме такива токсични отношения, в които се намирате и Вие. Чудя се колко време бихте могла да останете в тези отношения, без те да навредят на здравето Ви, помислете и какво би се случило с тази връзка след раждането на детето, как тази връзка би се развила след 2-3-5 години, ако останете в нея?

Моля, потърсете помощ и подкрепа от специалист възможно най-скоро, това е моята силна препоръка. Ако сте се насочили към семеен консултант, както споделяте, имайте предвид, че не е задължително да посещавате консултациите заедно с мъжа Ви, семейният подход във фамилната терапия работи успешно и само с един от партньорите, индивидуално. 

Успех,
Петя Г.

# 79
  • Мнения: 36
Здравейте, дойте ми съвет как да се справя със лудостта която ме е обвзела...накратко с мъжа ми сме заедно от 3 години имаме бебе на 3 месеца, аз имам и първо детете на 5 годинии от първия ми мъж.От началото на тази година хващам мъжа си в толкова много лъжи, за които дори не намирам смисъл,крие че има финансови проблеми от мен,разбрах преди да родя.Говорих многократно с него че бих приела вчиски проблеми че няма да го оставя каквото и да има стига да ми казва истината и да не ме дължи на страна от всичко,като да ме държи на страна от това че има собствен бизнез със родителите му за който аз мога да му помагам много защото съм работила точна в сферата,но той просто ме държи на страна.През последните месеци от бременността и сега след раждането на сина ни него все го няма,прибира се късно казва че има много работа и не може да смогне,уж се прибира уморен ляго и започва да рови в телефона...е счупи си телефона и го смени преди дни,само че в опит да сваля информацията от телефона му попадам на сайтове за запознанства, на търсения на секс запознанства, търсене на проститутки по пътя....просто полудях обяснява ми че мсичко било само за самозадоволяване и не бил ходил никъде,търсил бил проститутки на негов приятел докато работели не ги търсил за себе си...бясна съм и не знам какво да правя докато на мен ми е жал че той работи по цял ден и гледам децата вкъщи той има време за курви в Интернет но не и да се прибере за да обърне внимание на децата,докато е бил вкъщи вечер с двете деца,докато аз съм се чудела от къде да започна с цялата работа той си е ровил в сайтове за запознанства,докато си лягагах скапана той е правел същото....опитвам се да не му липсва нищо колкото и да съм изморена само защото знам че той има желание всеки ден е да има пропуски но не знаех че живо се интересува от проститутки в интернат.Кажете ми как бихте постъпили защото аз наистина не знам чувствам се адски предадена и единственото което му казвам е че просто ме е гнус от него....

Здравейте, desislava071220,

Когато партньорът ни лъже, това означава, че ние някога някъде за нещо сме излъгали или лъжем самите себе си. Не виждаме ясно реалността, замазваме нещо, бягаме от нещо. Какво е решението - да спрем да лъжем себе си, да приемем истината в очите такава, каквато е, колкото и да е болезнена, неудобна, недопустима, плашеща, ужасяваща. Да погледнем реалността около нас такава, каквато е, а не такава, каквато ни се иска да бъде. Много е важно да не смесваме нашите идеалистични представи с действителността. 

"дайте ми съвет как да се справя със лудостта която ме е обвзела" - с поставянето на ясни, категорични и реалистични граници за това какво можете да толерирате и какво - не. Какво е позволено да се прави с Вас и какво - не. Най-важното е, че тези граници поставяме и определяме самите ние! Не партньора ни, не родителите ни, не приятелите ни, лично ние. Това са нашите "правила", които хората около нас спазват, ако ни ценят и уважават. А хората около нас ни ценят и уважават, след като първо ние започнем да оценяваме и уважаваме себе си, това какви сме, какво можем. Първо осъзнаваме нашата стойност и ценност и я "внедряваме" в живота си. А това се отразява най-благоприятно след време и на нашите деца.

Пожелавам Ви успех,
Петя Георгиева

# 80
  • Мнения: 1 527
"Когато партньорът ни лъже, това означава, че ние някога някъде за нещо сме излъгали..." Добре,че не посещавам психолог.

# 81
  • Мнения: 36
"Когато партньорът ни лъже, това означава, че ние някога някъде за нещо сме излъгали..." Добре,че не посещавам психолог.


Всъщност да, става въпрос за това, че понякога самите ние лъжем себе си. Ще дам малко повече разяснение около това, което написах по-горе, надявам се да стане по-ясно: "Когато партньорът ни лъже, това означава, че ние някога някъде за нещо сме излъгали или лъжем самите себе си." 

Кога лъжем себе си и какво означава да лъжем себе си?
- Лъжем себе си, когато по различни причини отказваме да видим фактите, нещата, такива каквито са, особено ако тези факти са болезнени за нас, неудобни и ни нараняват, но въпреки това ги приемаме;
- Лъжем себе си, когато толерираме отношение към нас, което ни наранява, което не заслужаваме;
- Лъжем себе си, когато примемаме неща, които усещаме с всяка частица от себе си, че ни вредят, нараняват и разрушават, но въпреки това търпим в името на определени ценности, стараем се, понякога дори се правим, че не забелязваме очевидното, за да не "стане още по-зле".
- Лъжем себе си, когато знаем дълбоко в себе си кое е правилното решение, но избираме да не го последваме, защото така е по-лесно и познато за нас.

Има много и различни причини за това, но за съжаление няма как да обхванем всичко тук, а и няма универсални решения и "рецепти", тъй като всеки човек има своята уникална история, семейна среда, минало, ценности, характер и заслужава специално внимание и индивидуален подход.

Поздрави,
Петя Г.

# 82
  • Мнения: 135
Здравейте! За съжаление дойде и моят ред да се включа. Студентка съм и съвсем случайно се запознах онлайн с млад мъж, който реши да продължи образованието си в моята специалност и да вземе дипломата си. Помогнах му с нещо дребно относно курса ни и това доведе до 5 часов чат, говорихме си за доста неща, паснахме си. След това започнахме и по телефона да си говорим по час, понякога два часа вечерно време. Да уточня, че тогава все още не се бяхме видяли на живо. Усети се едно привличане, той ме караше да се чувствам по различен и специален начин, а аз му давах малко цвят на ежедневието. След това ми сподели че е доста зает мъж, работи и учи едновременно и това изпива цялото му време, а и не се чувства пълноценен за връзка в момента, имал вътрешни конфликти със себе си които има нужда да разреши. Аз приех всичко това , мислейки си че и двамата ще си дадем някакво време да обмислим нещата тъй като не бяхме и от един град. В същото време водихме доста бурни разговори и взаимно усетихме че сме доста привлечени един от друг. Сподели ми че е склонен да планира бъдеще с мен. Дойде и моментът на нашата среща, пристигнах в неговия град и запазих хотел за две нощувки и той дойде. Прекарахме си чудесно, спахме заедно, всичко изглеждаше прекрасно. И изведнъж, на следващия ден ми казва че времето което ми отделя е твърде много и няма да се получат нещата между нас. Аз бях готова да го чакам, и аз не се чувствах готова за връзка, но той дори не поиска да даде шанс на двама ни да се видим още няколко пъти. Аз го приех средно тежко, той се разплака защото не искал да ме наранява. Не знам как успях да харесам толкова много мъж със който почти 2 месеца само говорихме по телефона. Разделихме се и сега периодично си говорим по телефона, той каза че ако аз съм съгласна , може да бъдем "приятели" или поне хора които си дават подкрепа. Усещам че има интерес от негова страна към мен, но не поиска да ни даде шанс. Вече два пъти заради връзки бил провалил шанса си да се върне към университета, мисли че сега ще се случи същото. Чувствам се зле, много се привързах към него. Моля за съвет.

# 83
  • Мнения: 194
Живея в Англия с приятеля ми. Само двамата сме, семействата ни са в България. В момента чакаме дете. Заради вируса съм си вкъщи от март месец, само той работи. Тук нямам приятели. От месеци ежедневието ми е едно и също - вкъщи, телевизия, домакинска работа и ходене до магазина ( развлечението ми). Приятеля ми се прибира всяка вечер уморен, не говорим много защото иска да си почива и понякога казва да спра да дудня, а той си играе на плейстейшън или си пише с колеги и приятели на телефона. Аз едвам го дочаквам за да мога да си кажа две думи с някого защото цял ден съм мълчала...Само той ми е тук, единствения ми човек, но понякога имам чувството, че съм сама. Когато се караме ( а то е поне по веднъж в почивните му дни), винаги той е прав и ме разплаква, дори и да искам да кажа нещо, то се обръща срещу мен и пак излизам виновна за всичко, за това предпочитам да мълча. После си плача сама. Страх ме е, че това ще повлияе на бебето и гледам да се успокоявам някак си, но сама е трудно. А той си вика, крещи, обижда и после се захваща да си прави нещо и след това му минава и се извинява, колкото да не съм нацупена и сърдита. Обаче на мен не ми минава бързо. Понякога се чудя какво правя тук, как ще живеем заедно занапред, как ще си гледам бебето и ме е страх когато се роди какви ще ни бъдат отношенията.... Изобщо чувствам се депресирана и не знам какво да правя. Няма на кого да кажа, за това пиша тук. Страх ме е и че ще се депресирам още повече след като родя (до месец). Много го обичам, обаче понякога характера му е много труден, не знам как да се справям 😕 Мисля си за караниците, за това, че нямам приятели и с кого да говоря, за пандемията, за това, че близките ми са в България и дори не са ме виждали бременна и скоро няма да успеят да дойдат и да си видят внучето, за еднообразното ми ежедневие от месеци, за това, дали ще се справя с бебето... Изобщо, не се чувствам добре. Много се надявам да е от хормоните и да ми мине, обаче не съм сигурна 😔

Последна редакция: ср, 25 ное 2020, 14:30 от alex2710

Общи условия

Активация на акаунт