Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Как да се справим с болката в отношенията и да върнем хармонията в живота си?

  • 67 955
  • 140
  •   1
Отговори
  • www.bg-mamma.com
  • Мнения: 477
•   Как да се справяме в кризи и кризисни ситуации, непознати досега?
•   Как да преодолеем зависимо и съзависимо поведение, възникнало или обострено по време на социална изолация?
•   Как да разрешим проблемите в партньорските отношения, възникнали или ексалирали в условията на криза и социална изолация - конфликти, ревност, изневяра, проблеми с доверието и др.?
•   Как да повишим своята увереност и самооценка?
•   Как да се мобилизираме, да повишим способностите си за справяне със ситуацията?


На вашите въпроси по тези теми в настоящата консултативна тема ще отговаря Петя Георгиева.


Петя Георгиева

Петя Георгиева е психолог, семеен и брачен консултант. Посветена е на това да служи на хора, които изпитват болка и проблеми в отношенията си, искат да са по-удовлетворени, по-щастливи, уверени и целеустремени! Извършва кризисни интервенции, индивидуални, семейни и брачни консултации, провежда семинари и събития, насочени към откриване на собствените възможности, повишаване на капацитета за справяне, мобилизиране, поемане на управлението на живота си, изграждане на умения за справяне с ограничаващите вярвания и връщане на яснотата и удоволствието в живота и отношенията!
Програмата, която е завършила Петя Георгиева, отговаря на стандартите, приети от Българската асоциация по фамилна терапия, както и на стандартите на Европейската асоциация по фамилна терапия. Има завършена бакалавърска степен по "Психология" в ПУ "Паисий Хилендарски" и магистърска степен – "Социална работа" в направление Семейно консултиране в Нов Български Университет.
За себе си Петя Георгиева споделя:
"Щастлива съм, че хората, с които работя, постигат удовлетвореност, хармония, ясна посока и цел, партньорите успяват да намерят отново път един към друг или да получат ценна яснота за отношенията си. Изграждат умение за балансирано мислене, готовност за справяне с конфликти и трудности, създават пълноценни отношения и са по-уверени и целеустремени!"
Повече за Петя Георгиева и нейната работа можете да научите на сайта www.petyageorgieva.com  



Включете се в темата и се възползвайте от възможността за безплатна онлайн консултация с психолог, семеен и брачен консултант!
На вашите въпроси, всеки последен четвъртък от месеца, ще отговаря Петя Георгиева.



Темата е част от социалната инициатива на BG-Mamma "Специалистите говорят".
Ако се нуждаете от #консултация в друга сфера, вижте всички #специалисти, които са се включили в кампанията ТУК.


#СпециалиститеГоворят #ЗаедноВкъщи

Правила на консултативните теми във форума

Последна редакция: пт, 09 юли 2021, 13:48 от Редактор**

# 1
  • Мнения: X
Здравейте,
Благодаря за предоставената възможност за консултация!

Приблизително от 4 години живея с партньорът си, двойка сме от 5 и половина.
Понеже  не сме от един град, в началото на запознанството, както и през повечето време от връзката ни в началото, разчитахме на чат и тел. разговори. Разговорите ни, без значение от темата, се водеха лесно. Той говореше по много, споделяше и винаги имаше какво да добави.
Първите две години от съвместното ни съжителство също нямаше проблем в комуникацията.
По характер аз съм екстроверт, а той - интроверт.
Наясно съм с тази характеристика.  Характерно за мен обаче е, че не всичко споделям с всички. А допреди две години смятах, че ме смята за доверен човек, и въпреки затвореността му, знае, че може да ми споделя.
Напоследък обаче е мъка да се говори с него. Пример: с него отиваме при родителите му. Насаме ми казва, че ще ги изненадаме като купим подарък за тях. Пазаруваме и на мой въпрос, какво ще купим за тях - отговорът е сякаш ирония ( странно е, че когато говори с други хора винаги разпознавам иронията му, но когато говорим двамата, рядко я разпознавам...) Отиваме у тях и се оказва, че точно това е било целта - не да купим подаръци (както съм решила аз, а храна). Попитах го защо не ми го е казал цялата информация наведнъж
Друг пример - излязъл с колата, тя е имала проблем, той се е чул с майка си, която е довела брат си да я оправи, обиколили града за да я изпитат. Тази новина разбрах на части в продължение на 5 дни! Първият ден ми каза, че е обиколил града. На въпросите ми защо, не даде точният отговор. След още 24 часа каза, че колата се е развалила. И така... Сякаш му е неприятно да говори с мен. А като цяло отношенията ни се развиват добре, мислим за дете, знам че съм му скъпа, той ми е скъп, чувствам се обичана и показвам че е обичан. В същото време установих че има приятели/ки с които споделя повече отколкото с мен. Помолих го и мен да ме тренира като приятел, да споделя с мен наравно с тях. В резултат спря да се среща с тях и даже да се чува!   Извинявам се, стана дълго, но наистина не знам как да си помогна в този случай...

# 2
  • Мнения: 62
Здравейте,

В отговора си ще обърна внимание на няколко неща, които се надявам да са Ви от полза и да внесат повече яснота.

От примерите, които описвате, разбирам, че това "отдръпване" или отчуждаване в комуникацията от негова страна Ви поставя в недоумение какво се случва, защо се случва и вероятно ви притеснява. Казвате, че той е спрял да се чува и вижда с приятел/ките си след разговора ви, което ми дава повод да мисля, че уважава и държи на отношенията ви. Няколко въпроса, които можете да си зададете, са:
- Дали това "отдръпване" се случва за пръв път или е имало и други такива моменти?
-  Ако е имало и други такива моменти, има ли нещо общо между тях и какво?

Бих искала да обърна внимание и на друго - когато определяме някой като интроверт или екстроверт, е добре да имаме предвид, че това не изключва този човек в характера си да има и белези на другия тип. Или с други думи - ние не сме само едното или само другото, а имаме характеристики и от двата типа, които проявяте и двамата, повече или по-малко във връзката. Вие (като екстроверт) казвате, че не споделяте всичко с всички, а той (като интроверт) в началото на връзката ви е говорил и споделял много, а сега пък споделя повече с приятел/ки.

Смятам, че изначално двойката ви има капацитет за справяне и за изглаждане на тези затруднения на ниво общуване и комуникация. Ето и няколко допълнителни насоки от мен:

- Продължавате да разговаряте открито за Вашите и на партньора нужди и потребности;
- Увеличите общите дейности в двойката - всички приятни и за двама ви дейности, които бихте могли да правите заедно, за да подсилите усещането на близост по между си;
- Комуникирате открито Ваши опасения, притеснения и поощрявате същото от него;
- Продъжлавате да подкрепяте и насърчавате взаимното споделяне, което влияе много благоприятно на приятелството във връзката.

Пожелавам успех и се надявам отношенията ви да продължат да се развиват добре!

Петя Г.

Последна редакция: чт, 14 май 2020, 20:14 от Петя Георгиева - психолог, семеен консултант

# 3
  • Мнения: X
Здравейте,

Благодаря за отговорът.

Права сте, че ако извършваме заедно негови любими дейности се отпуска и говори. Но не е винаги така...
Относно насоките за действие - опитвам се от самото начало почти всичко което сте описали.
Вчера най-сетне ми той ми отговори на въпросът защо  и с мен не говори като с приятел. Той ми примомни как в началото на общото ни съжителство, при повдигане от негова страна на щекотливи теми, засягащи мен/мои преживелици с роднини и т.н., аз съм се измъквала с оправдания - Боли ми глава/ лошо ми е/ т.е. категорично отказване да водя диалог за моите проблеми. Но не успявам да открия логиката - аз наистина не умирам да говоря за болни отношения и проблеми из родителското тяло с него, но всички други теми са разкостявани с него в диалог. Как може да се измъква с това оправдание? Знам, че не са празни думи, но не разбирам защо?
И как мога да променя нещата, които изглежда (но неясно как за мен) съм провалила?

# 4
  • Мнения: 62
Здравейте,

На въпроса "как мога да променя нещата, които изглежда (но неясно как за мен) съм провалила?" - за да можем да променим нещо, трябва да знаем какво реално е то. Тоест първо е важно за себе си да разберете кои точно са тези неща. Очевидно нещо някъде в общуването се е "пропукало", но за да започне да се "поправя" е важно да се идентифицира. След това промяната се случва с работа в двойката, защото това е процес, в който и двамата участвате.

"Как може да се измъква с това оправдание? Знам, че не са празни думи, но не разбирам защо?" - като начало бих препоръчала да отправите тези въпроси направо към него, защото ние само можем да гадаем защо. Вероятно това за него има някакво значение и намира някакъв смисъл.

Успех!

# 5
  • Мнения: X
Здравейте Петя,
Втора Анонимна с друг въпрос Simple Smile

На 29 съм, от 16 годишна имах 3 дълги връзки, почти без паузи между тях. От няколко месеца съм без приятел. Попаднах на човек, с който исках да е следващата ми връзка. Виждам го като (почти) пълна противоположност на мен, което го прави интересен и ме привлича. В същото време съзнавам, че дори да сме заедно, не би могло да бъде особено сериозно и продължително. Той не иска никаква връзка (твърди, че не само с мен, а по принцип сега не иска), и може да се виждаме само за секс. Което на мен не ми е достатъчно, но няма как да го накарам на сила. Иначе имахме няколко излизания, запозна ме с част от приятелите си, карахме колела заедно, ходихме на вила, и т.н.
Проблемите ми са, че:
1. винаги съм била с компаниите на гаджетата, и сега освен без гадже, съм и без приятели. Моите приятелки са само 2, и двете не живеят в същия град, в който съм аз. Имам познати-мъже, с които мога да излизам. Но не искам. Нямам интерес към тях. А познати - жени, с които поне на кафе да отидем, нямам. Само една, семейна, която рядко има свободно време.
2. С който и да изляза - дали тази позната, или някой познат мъж..имам чувството, че наблюдавам случващото се като през стъкло/стена, че емоциите не стигат реално до мен. Не мога да се зарадвам искрено. Нещо липсва.
3. И това нещо е Той - този, който не иска връзка. И който вече месеци не мога да избия от главата си. Повече от месец не бях го виждала изобщо, но не можах да спра да мисля за него, не издържах и го потърсих пак. Но това е, което той е склонен да ми даде - само секс. НЕ ме допуска до себе си по никакъв начин, дори в разговор оставя нещата повърхностни, избягва лични теми и споделяне.

Какво да направя? Чувствам се нещастна, опитвам да излизам с други хора, да не стоя сама (сега съм и без работа, благодарение на Извънредното положение), но..както казах - не мога да се зарадвам. Където и да съм, си мисля, че искам да съм там с него. Каквото и да правя - дори просто разходка.. дори да имам вариант за някой, който да ми прави компания...не искам, защото не ми носи удоволствие. Искам да бъде Той, този, който не иска.

Поздрави,
Объркана

# 6
  • София
  • Мнения: 138
Здравейте, с моя мъж сме от 17 годишни заедно вече почти 15 години, имаме 2 дечица .В последно време имаме много проблеми доста се отдръпна от мен и децата .Почна да пие повече,това стана след като и последните му близка баба му почина.В вкъщи винаги е намусен ,абсолютно за нищо не ми помага ,не обръща абсолютно никакво внимание на децата.Синът ми който е на 9 вече започна да казва ,че го мрази ,защото иска за правят неща по мъжки ,а той все няма време.  .Всяка вечер след работа пие пред блока с комшиите бира,и нищо не в състояние да го обеди да се прибере. Виждам понякога ,че се радва на другите деца ,което страшно ме изнервя.Оппитах се да говоря с него ,но той ве вижда проблем. За сексуални отношения въобще не можем да говорим.  Незнам дали аз греша някъде,но съм на прага на силите си !лошото е ,че колкото и да ми се иска понякога да си дигна шапката и да се махна просто няма къде да ида. Ще съм благодарна ако ми дадете ,някакви съвети ,с какво мога да помогна на семейството си

Последна редакция: пт, 15 май 2020, 08:01 от deina_li

# 7
  • Мнения: 50
Здравейте, моята история е подобна, само че се задълбочи рязко след появата на детето. Просто мъжа ми си продължи стария начин на живот. Пиене до късно, ставане късно... Станах  слугиня, която се опитва да се справи със всичко сама. Мъжа си е по собствения план, който винаги започва с Аз. Когато се опитам да говоря с него , отговора е един" като не ти харесва си заминавай сама без детето". Много ми е болно и обидно. 8 г изтърпях какво ли не за да сбъднем мечтата си, да имаме детенце, заради мъжки фактор и множество инвитро процедури.

Последна редакция: ср, 20 май 2020, 09:42 от bijjy

# 8
  • Мнения: 1
Не знам с кого да споделя и какво да правя.С мъжът ми сме заедно от 6 години имаме две деца едно на 3 годинки и другото е на 1годинка . Нещата които ме натоварват са ,че живеем в къща на два етажа на долния баба му сестра му приятеля  и  детето и,които прекарват повече време горе ,а там сме ние и родителите му ,като цяло е блъсканица децата ни не се разбират съобразявам се все пак съм на чуждо място .Другото е ,че мъжът ми се вълнува само от своите нужди ,интереси ще кажеш ,че само аз имам деца все му пречат излиза когато поиска ,прибира се когато му скимне почти не общува ме само по задължение за нищо не мога да разчитам според него трябва да се моля на родата му само да не го занимавам .Човека не осъзнава ,че има отговорност към нас . Живее си като ерген . С него се кара ме защото му натрапвам децата ,а с блиските му заради племеницата му която не мисли и удря детето ми с каквото и падне ,като цяло те са със  различно възпитание на нея е позволено всичко  никво внимание ,а на моето всичко се обеснява и се забранява  .Това е моята история. Моля за съвет

# 9
  • Мнения: 62
Здравейте Петя,
Втора Анонимна с друг въпрос Simple Smile

На 29 съм, от 16 годишна имах 3 дълги връзки, почти без паузи между тях. От няколко месеца съм без приятел. Попаднах на човек, с който исках да е следващата ми връзка. Виждам го като (почти) пълна противоположност на мен, което го прави интересен и ме привлича. В същото време съзнавам, че дори да сме заедно, не би могло да бъде особено сериозно и продължително. Той не иска никаква връзка (твърди, че не само с мен, а по принцип сега не иска), и може да се виждаме само за секс. Което на мен не ми е достатъчно, но няма как да го накарам на сила. Иначе имахме няколко излизания, запозна ме с част от приятелите си, карахме колела заедно, ходихме на вила, и т.н.
Проблемите ми са, че:
1. винаги съм била с компаниите на гаджетата, и сега освен без гадже, съм и без приятели. Моите приятелки са само 2, и двете не живеят в същия град, в който съм аз. Имам познати-мъже, с които мога да излизам. Но не искам. Нямам интерес към тях. А познати - жени, с които поне на кафе да отидем, нямам. Само една, семейна, която рядко има свободно време.
2. С който и да изляза - дали тази позната, или някой познат мъж..имам чувството, че наблюдавам случващото се като през стъкло/стена, че емоциите не стигат реално до мен. Не мога да се зарадвам искрено. Нещо липсва.
3. И това нещо е Той - този, който не иска връзка. И който вече месеци не мога да избия от главата си. Повече от месец не бях го виждала изобщо, но не можах да спра да мисля за него, не издържах и го потърсих пак. Но това е, което той е склонен да ми даде - само секс. НЕ ме допуска до себе си по никакъв начин, дори в разговор оставя нещата повърхностни, избягва лични теми и споделяне.

Какво да направя? Чувствам се нещастна, опитвам да излизам с други хора, да не стоя сама (сега съм и без работа, благодарение на Извънредното положение), но..както казах - не мога да се зарадвам. Където и да съм, си мисля, че искам да съм там с него. Каквото и да правя - дори просто разходка.. дори да имам вариант за някой, който да ми прави компания...не искам, защото не ми носи удоволствие. Искам да бъде Той, този, който не иска.

Поздрави,
Объркана


Здравейте, скъпа Анонимна и Объркана,

От споделеното разбирам, че сте човек, който е имал предимно дълги връзки и също така сте наясно, че това, което Той може да Ви предложи, не Ви е достатъчно. Това осъзнаване, че не Ви е достатъчно е изключително ценно за Вас и искам да наблегнем на него! Ако наистина вярвате и чувствате в себе си, че не Ви е достатъчно, това показва, че знаете какво искате, какво търсите и от какво имате нужда, а именно пълноценна и истинска връзка!

За да се случи това обаче, е необходимо и човекът до Вас да има същото желание и най-вече да е готов за такива отношения! Ако това не е така, ще продължавате да се чувствате наранена и нещастна и този порочен кръг ще продължи.

Казвате, че нямате интерес към излизане с други хора и че сякаш наблюдавате "случващото се като през стъкло/стена". За съжаление, това вероятно ще продължи да бъде така, докато не "пуснете" Него, който "пуска" и не "иска да хване" Вас. Трябва да оценим факта, че този мъж Ви е показал и казал ясно, че не иска връзка, въпреки че сте излизали с приятелите му. Важно е също да отбележим и че няма как да накараме някой на сила да направи нещо, което не иска и за което не е готов.

Всеки човек има право и заслужава да се радва на пълноценна връзка, в която има взаимност и споделеност, Вие също! Не забравяйте никога това! Задайте си въпроса какво все още Ви "тегли" към човек, който знаете, че не споделя желанието Ви за връзка и не забравяйте, че докато влагате емоции, очаквания и проекции върху този човек, Вие не давате шанс на някой друг, с който ще можете да имате пълноценна връзка! Тоест не си позволявате да бъдете щастлива с друг човек.

Най-вероятно в момента идеята да продължите напред и да го забравите Ви се струва абсурдна и невъзможна. Дайте си време. Преди да започнете нова връзка препоръчвам също така да отделите време на най-важния човек във Вашия живот - самите Вие! Погрижете се за себе си, за Вашите лични нужди, желания, цели и едва когато се почувствате готова, тогава започнете нови отношения! Вие най-добре ще усетите кога този момент е настъпил!

Пожелавам Ви успех!

# 10
  • Мнения: 62
Здравейте, с моя мъж сме от 17 годишни заедно вече почти 15 години, имаме 2 дечица .В последно време имаме много проблеми доста се отдръпна от мен и децата .Почна да пие повече,това стана след като и последните му близка баба му почина.В вкъщи винаги е намусен ,абсолютно за нищо не ми помага ,не обръща абсолютно никакво внимание на децата.Синът ми който е на 9 вече започна да казва ,че го мрази ,защото иска за правят неща по мъжки ,а той все няма време.  .Всяка вечер след работа пие пред блока с комшиите бира,и нищо не в състояние да го обеди да се прибере. Виждам понякога ,че се радва на другите деца ,което страшно ме изнервя.Оппитах се да говоря с него ,но той ве вижда проблем. За сексуални отношения въобще не можем да говорим.  Незнам дали аз греша някъде,но съм на прага на силите си !лошото е ,че колкото и да ми се иска понякога да си дигна шапката и да се махна просто няма къде да ида. Ще съм благодарна ако ми дадете ,някакви съвети ,с какво мога да помогна на семейството си


Здравейте, deina_li,

Причините за подобен тип "отдръпване" от семейството и вероятно емоционално затваряне (след загуба на близки/роднини) могат да бъдат много. За съжаление информацията, с която разполагам, не ми позволява да се ориентирам особено, но все пак бих могла да Ви дам няколко насоки под формата на въпроси, на които да си отговорите сама за себе си и които биха внесли повече яснота за Вас и се надявам да са Ви от полза:

- Кога започна да се случва това "отдръпване"?;
- Как се е променила връзката Ви през всички тези години - в това число има ли случки, събития, които по някакъв начин сте преживели и през които сте преминали?;
- Кои са нещата, които ви свързват към днешна дата - вашата връзка е започнала, когато и двамата сте били едва на 17г, какво ви свързва сега?

Споделяте, че ви се е искало да си тръгнете, но няма къде да отидете. Запитайте себе си следното: ако имаше къде да отидете, бихте ли си тръгнали? Какво ви кара да останете освен децата? Какво Ви дават тези отношения?

Поздрави и успех,
Петя

# 11
  • Мнения: 62
Здравейте, моята история е подобна, само че се задълбочи рязко след появата на детето. Просто мъжа ми си продължи стария начин на живот. Пиене до късно, ставане късно... Станах  слугиня, която се опитва да се справи със всичко сама. Мъжа си е по собствения план, който винаги започва с Аз. Когато се опитам да говоря с него , отговора е един" като не ти харесва си заминавай сама без детето". Много ми е болно и обидно. 8 г изтърпях какво ли не за да сбъднем мечтата си, да имаме детенце, заради мъжки фактор и множество инвитро процедури.

Здравейте,  bijjy,

Поздравявам Ви за сбъднатата мечта и положените от Ваша страна отдаденост и усилия в този нелек процес - инвитро процедурите!

Споделяте, че нещата се задълбочават след появата на детето, но също така мъжът Ви "си продължи стария начин на живот", което ме кара да предполагам, че и преди появата на детето това негово поведение е съществувало. Тоест детенцето е само "катализатора". Незнам от колко време сте заедно и каква е възрастта на детето Ви, но е нормално да Ви е "болно и обидно"!

Помислете върху това какво Ви носят отношенията с мъжа Ви, какво Ви свързва с него (освен детето). От описанието си създавам впечатлението, че Вие правите всичко и той по никакъв начин не участва в семейството, но може и да греша ... Ако Вие искате да запазите тези отношения и ако мъжът Ви също иска да остане в тях по някакъв начин, е необходимо и двамата да знаете това и да обсъдите по какъв начин би било най-добре за всеки да участва в тази връзка.

Също така, за да се включва повече той, е важно Вие да му дадете тази възможност като си позволите да го въвличате повече в семейните задължения. Това е бавен процес и изисква търпение. Всяка двойка е добре да намери своя най-подходящ начин за това. Често, един мъж за да се чувства "ангажиран" да направи нещо, е необходимо ние да отстъпим от ролята на "вършещи всичко" жени като по този начин осигуряваме "пространство" за действие от страна на мъжа. За съжаление обаче, това не винаги е достатъчно, ако мъжът просто изначално няма желание да участва в семейството, но това няма как да знам на този етап.

Дано да успеете да намерите път един към друг, успех!
Петя

# 12
  • Мнения: 62
Не знам с кого да споделя и какво да правя.С мъжът ми сме заедно от 6 години имаме две деца едно на 3 годинки и другото е на 1годинка . Нещата които ме натоварват са ,че живеем в къща на два етажа на долния баба му сестра му приятеля  и  детето и,които прекарват повече време горе ,а там сме ние и родителите му ,като цяло е блъсканица децата ни не се разбират съобразявам се все пак съм на чуждо място .Другото е ,че мъжът ми се вълнува само от своите нужди ,интереси ще кажеш ,че само аз имам деца все му пречат излиза когато поиска ,прибира се когато му скимне почти не общува ме само по задължение за нищо не мога да разчитам според него трябва да се моля на родата му само да не го занимавам .Човека не осъзнава ,че има отговорност към нас . Живее си като ерген . С него се кара ме защото му натрапвам децата ,а с блиските му заради племеницата му която не мисли и удря детето ми с каквото и падне ,като цяло те са със  различно възпитание на нея е позволено всичко  никво внимание ,а на моето всичко се обеснява и се забранява  .Това е моята история. Моля за съвет


Здравейте, Milagros2323,

Ситуацията, която описвате, изглежда динамична и вероятно доста Ви изтощава и натоварва и това е напълно нормално! Защо? Защото когато на едно място (в една къща) имаме членове както от разширено семейство (сестрата на мъжа Ви, приятеля й), така и три различни поколения (бабата, мъжа Ви, децата) едно от най-трудните неща е изграждането и спазването на граници между различните семейства!

Незнам от колко време живеете там, но допускам, че тази напрегната обстановка вкъщи е свързана с неговото отсъствие ("прибира се когато му скимне", "само да не го занимавам"), т.е. това може би е неговият начин да се справи или по-скоро да "избяга" от ситуацията, като се дистанцира.

Препоръчвам да обърнете внимание на Вашите нужди, помислете как бихте могла да си помогнете, да се чувствате по-добре - вие и децата. Дори в момента четиримата да нямате възможност да се отделите или преместите на друго място, помислете как това би могло да се случи вбъдеще (препоръчвам!). Ако това е възможно, ще промени и разчупи изцяло модела и ще разкрие много възможности да подобрите и развиете отношенията си като самостоятелно семейство! Ако все пак в момента преместване е невъзможно, опитайте с мъжа Ви да поставите ясни граници спрямо останалите роднини в къщата!

Успех,
Петя

# 13
  • Мнения: 50
Скрит текст:
Здравейте, моята история е подобна, само че се задълбочи рязко след появата на детето. Просто мъжа ми си продължи стария начин на живот. Пиене до късно, ставане късно... Станах  слугиня, която се опитва да се справи със всичко сама. Мъжа си е по собствения план, който винаги започва с Аз. Когато се опитам да говоря с него , отговора е един" като не ти харесва си заминавай сама без детето". Много ми е болно и обидно. 8 г изтърпях какво ли не за да сбъднем мечтата си, да имаме детенце, заради мъжки фактор и множество инвитро процедури.

Здравейте,  bijjy,

Поздравявам Ви за сбъднатата мечта и положените от Ваша страна отдаденост и усилия в този нелек процес - инвитро процедурите!

Споделяте, че нещата се задълбочават след появата на детето, но също така мъжът Ви "си продължи стария начин на живот", което ме кара да предполагам, че и преди появата на детето това негово поведение е съществувало. Тоест детенцето е само "катализатора". Незнам от колко време сте заедно и каква е възрастта на детето Ви, но е нормално да Ви е "болно и обидно"!

Помислете върху това какво Ви носят отношенията с мъжа Ви, какво Ви свързва с него (освен детето). От описанието си създавам впечатлението, че Вие правите всичко и той по никакъв начин не участва в семейството, но може и да греша ... Ако Вие искате да запазите тези отношения и ако мъжът Ви също иска да остане в тях по някакъв начин, е необходимо и двамата да знаете това и да обсъдите по какъв начин би било най-добре за всеки да участва в тази връзка.

Също така, за да се включва повече той, е важно Вие да му дадете тази възможност като си позволите да го въвличате повече в семейните задължения. Това е бавен процес и изисква търпение. Всяка двойка е добре да намери своя най-подходящ начин за това. Често, един мъж за да се чувства "ангажиран" да направи нещо, е необходимо ние да отстъпим от ролята на "вършещи всичко" жени като по този начин осигуряваме "пространство" за действие от страна на мъжа. За съжаление обаче, това не винаги е достатъчно, ако мъжът просто изначално няма желание да участва в семейството, но това няма как да знам на този етап.

Дано да успеете да намерите път един към друг, успех!
Петя
Много ви благодаря за отговора. От 10 г сме заедно, като половината време сме били по репродуктивни клиники. Детенцето е на почти 2 г. И двамата сме наясно че ако послвдния опит инвитро не беше успешен нямаше да сме към днешна дата заедно. Никой от двамата неиска да се разделя с детето , а работата ни не позволява съвместяване на дете и работа. Аз съм от много рано. А той отсъства понякога със седмици. Помощ от близки нямаме. За мен това е втори брак . С първия изкарахме 15 г.когато детето вече стана по самостоятелно. Беше подобно положението. Имаше и мания за закупуване на техника макар и хладилника да е празен. Със задълженията вкъщи е трудно сама да се справям да, но повече ме вълнува въпроса как да излязат мъжете от зоната си на комфорт, как да си пренаредят приоритетите, как да намират време за семейството, кога " ще пораснат" и ще се държат като отговорни мъже? Или да се мъчим някак си, да оцелеем отглеждайки сами децата си ? Като напреднат годинките, и тези въпроси стават трудни за решаване. Благодаря!

Последна редакция: пн, 25 май 2020, 13:35 от bubanka

# 14
  • Мнения: X
Здравейте Simple Smile  Радвам се, че имам възможността да се обърна към специалист.
Аз съм на 30, той на 40. Аз имам предишен брак и дете на 7 години, той е имал една единствена сериозна връзка, която е продължила 2 години и е била преди 10 години.
1.Заедно сме от 3 години, живеем в негов апартамент. Той е маниак на тема чистота. Има правила за абсолютно всичко, иска всичко да се случва по неговият начин и всяко отклонение от правилата му води до разправии. В началото гледах много оптимистично на нещата, казвах си, че всеки си има странности и това е неговото. Реших, че мога да живея с това. Отивайки да живеем при него с дъщеря ми , тя започна да спи сама и започна дългото приучаване на това. В продължение  на месеци тя идваше по някое време вечер, плачеше и обясняваше колко я е страх. Като родител гледах да подходя с разбиране, успокоявах я. Цъках лампата в коридора. Купих нощна лампа. Той обаче беше много против методите ми и постоянно ми правеше забележки. Изгасяше след мен лампата и твърдеше, че това струва пари и тя е време да се научи да спи сама без лигавщини. Дъщеря ми е леко разглезена, обича да е залепена за мен, има претенции за храната , има проблем и с изговарянето на някои букви и подобни, но пък ме слуша за всичко останало и е много разбрано дете. Реших, че той като страничен наблюдател вижда неща, които моята майчина душа не може и започнах да следвам съветите му, които според него щяха да са за доброто на детето. Имаше моменти, в които не успявах и следваше отново разправия. Родителите ми също много ми помагаха и я взимаха от градина понякога когато бях до късно на работа, той имаше и претенции как те я гледат и че се прегръщат и си говорят на "зайче", "пиленце" и подобни. Аз бях благодарна на родителите ми, че ми помагаха и тези техни отношения с детето не ми пречеха.
3.В неговия дом трябваше да се спазва страхотна хигиена. Къпане веднага след влизане през вратата. Трябваше да ходя с едни и същи дрехи поне 3 дни подред с цел пестене на пари. Чиниите се миеха по определен начин. Прозорците в кухнята се отваряха според определени правила. Дори цял ден да бях чистила и готвила, той влизаше през вратата и намираше какво не е наред и започвахме отново едни безкрайни разговори, които за да приключат аз трябваше да отстъпя.Работата ми е много добре платена и натоварена и е имало моменти, в които е трябвало той да води детето на градина, да го взима и да готви. Това са ми едни от най- трудните моменти. Изморена от работа по цели нощи съм стояла да разговарям с него, за това колко много прави той за мен и детето , а аз не го оценявам. Научих се по някакъв начин да си премълчавам и да не му обръщах внимание. Тъй като той много често отсъстваше, той е земеделски производител и е имало и по 7-10 не се е прибирал. Което  е времето за мен да си отдъхна и да бъда отново себе си.
4. Той започна да иска да има дете, аз се съгласих, като обсъдихме някои от правилата и желанието ми да настъпи промяна, защото това много ми тежи. Той се съгласи и реално наистина имаше промяна. Детето обаче така и не ставаше почти 1 година. Решихме да си направим прегледи и се установи, че той не може да има деца по естествен път, ще се наложи ин витро. Сперматозоидите му бяха неподвижни и реално нямаше как да стигнат яйцеклетката и да я оплодят. Обсъдихме ситуацията и решихме да го направим. През целият процес, той беше най-милият човек на света, но аз под въздействието на всички тези хормони бях нервна, уплашена, дъщеря ми беше при родителите ми повече от месец.За щастие от първия път чудото се случи.Бях бременна и бяхме много щастливи. Започна едно лудо повръщане от моя страна и два пъти лежане в болница, което се отрази на дъщеря ми, защото тя реши че съм болна от нещо и ще ме загуби. Започна все по- често да тропа с крак и да се оплаква от различни неща, държеше се не добре с мен, а с него чудесно.През този период се наложи той да се грижи за домакинството и за нея и явно, че му дойде в повече. Започна да ме обвинява, че се преструвам, че не ми е наистина лошо и подобни неща. Имахме доста обтегнати отношения, на мен вече всичко започваше много да ми тежи.
5. Започна карантината и отидохме на село при майка му, която е вдовица от 30 години. Там правилата бяха още по- ужасни и стегнати. За да отговориш на очакванията й трябваше да стоя и да не мърдам изобщо.Когато малката се хранеше не трябваше да има трохи и без шум за да си чува турския филм. Детето пощуря. Един ден 5 5 часа плака и вика и всичко това беше насочено само към мен. Реших, че ако продължа така да живея ще се побъркам и една сутрин реших да обсъдя с ММ как искам да си ни прибере вкъщи. Обясних му, че не се чувствам добре. Той обаче извика майка си и започна ужасен скандал. Аз бременна в края на 4 месец, те двамата срещу мен бълваха змии и гущери колко съм зла и как детето ми е дявол. Това много ме обиди, казах им какво мисля за правилата им и за начина им на живот, като по мое мнение не бях много груба. Той се обиди, тя се обиди и започнаха да ме подминават като все едно съм прокажена. Почувствах се ужасно. Реших да се извиня. Отидох да говоря с майка му и й казах, че съжалявам, че не й е станало приятно, но това е само мое мнение. Тя не прие извиненията ми и каза, че не е трябвало да забременявам и че ние със синът й нямаме бъдеще, тя щяла да направи всичко възможно да ни раздели. На другия ден се обадих на баща ми и го помолих да дойде и да ни прибере. От тогава съм при родителите ми. Вече в почти 7 месец. Той се обажда от време на време, но по никакъв начин не показва, че съжалява или се извинява. Очаква, че ще се прибера така както съм си отишла. Мисълта, че трябва да се върна ме кара да се чувствам зле. От както сме при родителите ми се чувствам спокойна, детето няма нервни изблици и всичко е спокойно. Тъжна съм само за това, че се чувствам като инкубатор, плача много често, че съм дала прекалено много на човек, който явно не би направил това за мен. Объркана съм. Не знам как да подходя. Мога още днес да си хвана детето и да се върна  неговото жилище, той няма да ме изгони, но ме е страх, че ще стане по- зле от преди.Иска ми се поне да покаже, че съжалява.
Не знам дали съм права. Търся вината в себе си, как не съм видяла по- рано сигналите и защо не съм си тръгнала по- рано, но уви вече е късно да мисля за това. Не мога да върна времето назад.
Ще се радвам на насоки как да подходя в тази ситуация и дали има смисъл да се боря за това семейство? До каква степен е възможна промяна от негова или от моя страна?Имам нужда от безпристрастно странично мнение.

Благодаря ви за отделеното време Simple Smile

# 15
  • София
  • Мнения: 1 375
Здравейте.
Имам нужда от съвет.
Преди 7 години срещнах любовта на живота си. И двамата си допаднахме и се харесахме страхотно, като много се допълвахме на характер и се разбирахме перфектно.
За съжаление се случи така че трябваше да замине за чужбина по работа и така и не се върна.
Покани ме да ида при него много пъти но тук аз довършвах образование, после магистратура, после първа работа и все нямах възможност да ида, а и не знаех езика в държавата в която е той. Не исках да му тежа на място докато го уча и стоя без работа въпреки че той настояваше че не е проблем.
Записах езиков курс с идеята да ида по-нататък а междувременно ходех на гости всеки два месеца, а и той си идваше за 2 - 3 месеца веднъж годишно.
Всеки ден си говорехме с часове и поради честите ни виждания и разговори не усещах липсата му и не ми тежеше разстоянието.
В един момент обаче това почна да ми тежи освен това исках дете, а той ми каза, че не може да ми предложи на този етап, но ме обожава.
Въпреки това вследствие на това, че почнах вече да се чувствам самотна, беше ме страх да замина, той не искаше дете и ме подразни няколко пъти сериозно с някои свои действия реших че трябва да се разделим.
Стана така че междувременно едно друго момче правеше всичко възможно да спечели симпатиите ми и реших да използвам случая - да прекратя със сегашния и да започна с момчето. Малко егоистично но мислех че това ще ме улесни защото иначе много трудно щях да взема това решение.
Отидох му на гости за последен път и му казах че искам да прекратим като очаквах, че и той ще е ок с това и ще каже че е време. Казах му и че има друг.
Не очаквах обаче такава реакция - той направо полудя от мъка, не спа цяла вечер, плака със сълзи и разкри наистина колко ме обича и че не може без мен.
Въпреки това каза че трябва да ми признае нещо - че е имал паралелна секскуална връзка, защото не можел да издържа без секс ( той е мн сексуален).
Това направо ме съсипа, в началото го беше страх да си признае цялата истина но малко по малко я разкри и разбрах че от 5 години е започнал да се вижда веднъж седмично с друго момиче което си мисли че са в истинска връзка. С нея много му харесвал секса и затова не могъл да спре, но обичал само мен и не можел да се раздели с мен нито да ми каже. Мислел си че като се вижда само веднъж седмично не прави толкова голямо прегрешение. Сиг съм че не лъже че е имал връзка защото видях секс клипче на телефона му.
Побеснях и само аз си знам как се почувствах за всички тези години лъжи, изпокарахме се, но установих че още го обичам. Много ме заболя защото той знаеше че бих простила вс освен изневяра и пак го е направил.
Той си замина и ме излъга че е прекратил всичко с нея и когато дойде пак искаше уж “да ми се реваншира” и ми предложи брак.
Аз още си бях във връзка с другото момче.
Хванах го обаче че още си пише с момичето и отказах предложението му възмутена.
Той ми каза, че ако аз прекратя връзка с момчето той веднага ще я разкара, но сега се чувства ужасно че аз съм с друг затова остава с нея. Не можел да е сам.
Мен пък това мн ме подразни защото се чувствам онеправдана за 5те години изневери и искам да видя че той ще я остави за да ми се реваншира без значение дали сме заедно или не ако наистина тя е само за секс и не е влюбен в нея.
Той обаче отказа да го направи и това ме побърква.
В днешна дата аз се разделих с това момче защото не иЗлезе стока и още съм в комуникация с бившия ми.
Според вас ще мога ли да му повярвам отново някога и как мога да си върна доверието след толкова лъжи?
Човек който ме е мамил толкова време и не вижда нуждата да се реваншира прекратявайки може ли някога да бъде верен?
Аз още имам чувства към него и искам да я  остави и да и каже че е заради мен. Гадно ли е това от моя страна?

Не на мен секса не ми е липсвал толкова, мога да издържам и дълго без секс. А и какго казвам се виждахме често.
Другото момче не ме е зарязало, просто не беше това за което се представяше и аз го оставих. Той искаше много да е с мен и даже още иска. Така че ако става въпрос да ме е яд че нямам друг ще се върна при него. Но не е това което ме мъчи.
Аз не съм бройкала никой друг нито съм изневерявала по време на връзката от разстояние так че не е много коректно да ме обвиняваш “че не ставам за връзка”.

Последна редакция: чт, 28 май 2020, 21:17 от bubanka

# 16
  • Мнения: 62
Скрит текст:
Здравейте, моята история е подобна, само че се задълбочи рязко след появата на детето. Просто мъжа ми си продължи стария начин на живот. Пиене до късно, ставане късно... Станах  слугиня, която се опитва да се справи със всичко сама. Мъжа си е по собствения план, който винаги започва с Аз. Когато се опитам да говоря с него , отговора е един" като не ти харесва си заминавай сама без детето". Много ми е болно и обидно. 8 г изтърпях какво ли не за да сбъднем мечтата си, да имаме детенце, заради мъжки фактор и множество инвитро процедури.

Здравейте,  bijjy,

Поздравявам Ви за сбъднатата мечта и положените от Ваша страна отдаденост и усилия в този нелек процес - инвитро процедурите!

Споделяте, че нещата се задълбочават след появата на детето, но също така мъжът Ви "си продължи стария начин на живот", което ме кара да предполагам, че и преди появата на детето това негово поведение е съществувало. Тоест детенцето е само "катализатора". Незнам от колко време сте заедно и каква е възрастта на детето Ви, но е нормално да Ви е "болно и обидно"!

Помислете върху това какво Ви носят отношенията с мъжа Ви, какво Ви свързва с него (освен детето). От описанието си създавам впечатлението, че Вие правите всичко и той по никакъв начин не участва в семейството, но може и да греша ... Ако Вие искате да запазите тези отношения и ако мъжът Ви също иска да остане в тях по някакъв начин, е необходимо и двамата да знаете това и да обсъдите по какъв начин би било най-добре за всеки да участва в тази връзка.

Също така, за да се включва повече той, е важно Вие да му дадете тази възможност като си позволите да го въвличате повече в семейните задължения. Това е бавен процес и изисква търпение. Всяка двойка е добре да намери своя най-подходящ начин за това. Често, един мъж за да се чувства "ангажиран" да направи нещо, е необходимо ние да отстъпим от ролята на "вършещи всичко" жени като по този начин осигуряваме "пространство" за действие от страна на мъжа. За съжаление обаче, това не винаги е достатъчно, ако мъжът просто изначално няма желание да участва в семейството, но това няма как да знам на този етап.

Дано да успеете да намерите път един към друг, успех!
Петя
Много ви благодаря за отговора. От 10 г сме заедно, като половината време сме били по репродуктивни клиники. Детенцето е на почти 2 г. И двамата сме наясно че ако послвдния опит инвитро не беше успешен нямаше да сме към днешна дата заедно. Никой от двамата неиска да се разделя с детето , а работата ни не позволява съвместяване на дете и работа. Аз съм от много рано. А той отсъства понякога със седмици. Помощ от близки нямаме. За мен това е втори брак . С първия изкарахме 15 г.когато детето вече стана по самостоятелно. Беше подобно положението. Имаше и мания за закупуване на техника макар и хладилника да е празен. Със задълженията вкъщи е трудно сама да се справям да, но повече ме вълнува въпроса как да излязат мъжете от зоната си на комфорт, как да си пренаредят приоритетите, как да намират време за семейството, кога " ще пораснат" и ще се държат като отговорни мъже? Или да се мъчим някак си, да оцелеем отглеждайки сами децата си ? Като напреднат годинките, и тези въпроси стават трудни за решаване. Благодаря!

Разбирам. Наистина с годините това са въпроси, които са трудни за решаване и същевременно много важни!
Споделяте, че и двамата сте наясно, че нямаше да сте заедно, ако последната процедура е била неуспешна, което ме кара да допусна, че детето и трудностите, през които сте преминали за него е това, което ви държи и крепи като двойка.  Все пак, помислете за себе си има ли и друго, което ви свързва. Ако няма друго, то дали ще отглеждате детето си сама или заедно с него при сегашните обстоятелства - има ли разлика и каква?

"как да излязат мъжете от зоната си на комфорт, как да си пренаредят приоритетите, как да намират време за семейството, кога " ще пораснат" и ще се държат като отговорни мъже?" - първо е важно да знаем дали този мъж иска това, което и ние що се отнася до семейство, каква е неговата представа за семейство и едва след това да обсъдите заедно разпределянето на отговорностите и задълженията, в които да се включвате ЗАЕДНО, а не само Вие!

Възможно е това негово поведение да се дължи на факта, че той изначално не желае да отделя време на семейството си, за него това да не е приоритет и да не желае да прояви отговорност, обсъдете това с него и разберете дали е така. Ако не желае, тогава помислете за себе си защо бихте продължили да очаквате от него това, ако знаете вече неговата нагласа. Нужно е той самият да направи това приоритет в живота си и след това заедно да обсъдите как да продължите напред.

Успех!

# 17
  • Мнения: 62
Здравейте.
Имам нужда от съвет.
Преди 7 години срещнах любовта на живота си. И двамата си допаднахме и се харесахме страхотно, като много се допълвахме на характер и се разбирахме перфектно.
За съжаление се случи така че трябваше да замине за чужбина по работа и така и не се върна.
Покани ме да ида при него много пъти но тук аз довършвах образование, после магистратура, после първа работа и все нямах възможност да ида, а и не знаех езика в държавата в която е той. Не исках да му тежа на място докато го уча и стоя без работа въпреки че той настояваше че не е проблем.
Записах езиков курс с идеята да ида по-нататък а междувременно ходех на гости всеки два месеца, а и той си идваше за 2 - 3 месеца веднъж годишно.
Всеки ден си говорехме с часове и поради честите ни виждания и разговори не усещах липсата му и не ми тежеше разстоянието.
В един момент обаче това почна да ми тежи освен това исках дете, а той ми каза, че не може да ми предложи на този етап, но ме обожава.
Въпреки това вследствие на това, че почнах вече да се чувствам самотна, беше ме страх да замина, той не искаше дете и ме подразни няколко пъти сериозно с някои свои действия реших че трябва да се разделим.
Стана така че междувременно едно друго момче правеше всичко възможно да спечели симпатиите ми и реших да използвам случая - да прекратя със сегашния и да започна с момчето. Малко егоистично но мислех че това ще ме улесни защото иначе много трудно щях да взема това решение.
Отидох му на гости за последен път и му казах че искам да прекратим като очаквах, че и той ще е ок с това и ще каже че е време. Казах му и че има друг.
Не очаквах обаче такава реакция - той направо полудя от мъка, не спа цяла вечер, плака със сълзи и разкри наистина колко ме обича и че не може без мен.
Въпреки това каза че трябва да ми признае нещо - че е имал паралелна секскуална връзка, защото не можел да издържа без секс ( той е мн сексуален).
Това направо ме съсипа, в началото го беше страх да си признае цялата истина но малко по малко я разкри и разбрах че от 5 години е започнал да се вижда веднъж седмично с друго момиче което си мисли че са в истинска връзка. С нея много му харесвал секса и затова не могъл да спре, но обичал само мен и не можел да се раздели с мен нито да ми каже. Мислел си че като се вижда само веднъж седмично не прави толкова голямо прегрешение. Сиг съм че не лъже че е имал връзка защото видях секс клипче на телефона му.
Побеснях и само аз си знам как се почувствах за всички тези години лъжи, изпокарахме се, но установих че още го обичам. Много ме заболя защото той знаеше че бих простила вс освен изневяра и пак го е направил.
Той си замина и ме излъга че е прекратил всичко с нея и когато дойде пак искаше уж “да ми се реваншира” и ми предложи брак.
Аз още си бях във връзка с другото момче.
Хванах го обаче че още си пише с момичето и отказах предложението му възмутена.
Той ми каза, че ако аз прекратя връзка с момчето той веднага ще я разкара, но сега се чувства ужасно че аз съм с друг затова остава с нея. Не можел да е сам.
Мен пък това мн ме подразни защото се чувствам онеправдана за 5те години изневери и искам да видя че той ще я остави за да ми се реваншира без значение дали сме заедно или не ако наистина тя е само за секс и не е влюбен в нея.
Той обаче отказа да го направи и това ме побърква.
В днешна дата аз се разделих с това момче защото не иЗлезе стока и още съм в комуникация с бившия ми.
Според вас ще мога ли да му повярвам отново някога и как мога да си върна доверието след толкова лъжи?
Човек който ме е мамил толкова време и не вижда нуждата да се реваншира прекратявайки може ли някога да бъде верен?
Аз още имам чувства към него и искам да я  остави и да и каже че е заради мен. Гадно ли е това от моя страна?

Здравейте, Мélisande,

Разбирам притесненията Ви и за човек като Вас, който както казвате би простил всичко освен изневяра е нормално да се чувствате по този начин.  Още повече че партньорът Ви е знаел това и все пак го е направил.
От разказа разбирам, че всъщност през по-голямата част от връзката Ви (5 от общо 7 години заедно) той е имал паралелна връзка. Не ми става ясно, но предполагам, че той все още е в чужбина.

"Според вас ще мога ли да му повярвам отново някога и как мога да си върна доверието след толкова лъжи?
Човек който ме е мамил толкова време и не вижда нуждата да се реваншира прекратявайки може ли някога да бъде верен?" - Изграждането на доверие след като е било разрушено и нарушавано системно е труден, бавен и много деликатен процес, в които ЗАДЪЛЖИТЕЛНО трябва да участват ДВЕТЕ страни - тоест и партньорът Ви!Невъзможно е Вие сама да си върнете доверието в него без той да участва в този процес, особено ако отказва да прекрати отношения с другото момиче (без значение по каква причина). Ако вие сте готова да се доверите отново, то и той трябва да е готов да бъде честен и лоялен към Вас. Възстановяването на доверието към друг човек винаги е двустранен процес!

Разбирам, че все още сте емоционално свързана с него и вероятно имате силни чувства, но моята препоръка е да помислите върху следното - ако сте отново заедно, какво бъдеще би имала тази връзка и как бихте я поддържали - от разстояние, Вие бихте ли отишли в чужбина при него, той би ли се върнал? Кой вариант е удачен лично за Вас? Как си представяте бъдещето си заедно и къде? Дори да сте заедно, бихте ли се чувствала спокойна с него и уверена в неговата откритост и честност занапред?

Успех!

# 18
  • Мнения: 320
Здравейте , имам съпруг и бебе , но не спирам да мисля и да имам чувства към бившия си , не знам какво да направя ... моля за съвет. Благодаря

# 19
  • Мнения: 1 842
" ...първо е важно да знаем дали този мъж иска това, което и ние що се отнася до семейство, каква е неговата представа за семейство и едва след това да обсъдите заедно разпределянето на отговорностите и задълженията, в които да се включвате ЗАЕДНО, а не само Вие!"

Да попитам по повод гореказаното:
  Добре - разговор е проведен( и то неведнъж), всеки път с заключението "Да, права си, ще помагам" или да, има същите виждания за семейство. Но всичко това е само на думи. Примерно околко месец или по-малко се включва в задълженията и отговорностите. След което постепенно е много уморен и докато се усетя - всичко се връща в изходна позиция.

 Та въпросът ми е: При положение, че той на думи е съгласен, но когато му посочиш, че на практика не го прави - той отрича - какво да направи жената? И каква реакция да има спрямо партньора?

# 20
  • Мнения: 62
Здравейте Simple Smile  Радвам се, че имам възможността да се обърна към специалист.
Аз съм на 30, той на 40. Аз имам предишен брак и дете на 7 години, той е имал една единствена сериозна връзка, която е продължила 2 години и е била преди 10 години.
1.Заедно сме от 3 години, живеем в негов апартамент. Той е маниак на тема чистота. Има правила за абсолютно всичко, иска всичко да се случва по неговият начин и всяко отклонение от правилата му води до разправии. В началото гледах много оптимистично на нещата, казвах си, че всеки си има странности и това е неговото. Реших, че мога да живея с това. Отивайки да живеем при него с дъщеря ми , тя започна да спи сама и започна дългото приучаване на това. В продължение  на месеци тя идваше по някое време вечер, плачеше и обясняваше колко я е страх. Като родител гледах да подходя с разбиране, успокоявах я. Цъках лампата в коридора. Купих нощна лампа. Той обаче беше много против методите ми и постоянно ми правеше забележки. Изгасяше след мен лампата и твърдеше, че това струва пари и тя е време да се научи да спи сама без лигавщини. Дъщеря ми е леко разглезена, обича да е залепена за мен, има претенции за храната , има проблем и с изговарянето на някои букви и подобни, но пък ме слуша за всичко останало и е много разбрано дете. Реших, че той като страничен наблюдател вижда неща, които моята майчина душа не може и започнах да следвам съветите му, които според него щяха да са за доброто на детето. Имаше моменти, в които не успявах и следваше отново разправия. Родителите ми също много ми помагаха и я взимаха от градина понякога когато бях до късно на работа, той имаше и претенции как те я гледат и че се прегръщат и си говорят на "зайче", "пиленце" и подобни. Аз бях благодарна на родителите ми, че ми помагаха и тези техни отношения с детето не ми пречеха.
3.В неговия дом трябваше да се спазва страхотна хигиена. Къпане веднага след влизане през вратата. Трябваше да ходя с едни и същи дрехи поне 3 дни подред с цел пестене на пари. Чиниите се миеха по определен начин. Прозорците в кухнята се отваряха според определени правила. Дори цял ден да бях чистила и готвила, той влизаше през вратата и намираше какво не е наред и започвахме отново едни безкрайни разговори, които за да приключат аз трябваше да отстъпя.Работата ми е много добре платена и натоварена и е имало моменти, в които е трябвало той да води детето на градина, да го взима и да готви. Това са ми едни от най- трудните моменти. Изморена от работа по цели нощи съм стояла да разговарям с него, за това колко много прави той за мен и детето , а аз не го оценявам. Научих се по някакъв начин да си премълчавам и да не му обръщах внимание. Тъй като той много често отсъстваше, той е земеделски производител и е имало и по 7-10 не се е прибирал. Което  е времето за мен да си отдъхна и да бъда отново себе си.
4. Той започна да иска да има дете, аз се съгласих, като обсъдихме някои от правилата и желанието ми да настъпи промяна, защото това много ми тежи. Той се съгласи и реално наистина имаше промяна. Детето обаче така и не ставаше почти 1 година. Решихме да си направим прегледи и се установи, че той не може да има деца по естествен път, ще се наложи ин витро. Сперматозоидите му бяха неподвижни и реално нямаше как да стигнат яйцеклетката и да я оплодят. Обсъдихме ситуацията и решихме да го направим. През целият процес, той беше най-милият човек на света, но аз под въздействието на всички тези хормони бях нервна, уплашена, дъщеря ми беше при родителите ми повече от месец.За щастие от първия път чудото се случи.Бях бременна и бяхме много щастливи. Започна едно лудо повръщане от моя страна и два пъти лежане в болница, което се отрази на дъщеря ми, защото тя реши че съм болна от нещо и ще ме загуби. Започна все по- често да тропа с крак и да се оплаква от различни неща, държеше се не добре с мен, а с него чудесно.През този период се наложи той да се грижи за домакинството и за нея и явно, че му дойде в повече. Започна да ме обвинява, че се преструвам, че не ми е наистина лошо и подобни неща. Имахме доста обтегнати отношения, на мен вече всичко започваше много да ми тежи.
5. Започна карантината и отидохме на село при майка му, която е вдовица от 30 години. Там правилата бяха още по- ужасни и стегнати. За да отговориш на очакванията й трябваше да стоя и да не мърдам изобщо.Когато малката се хранеше не трябваше да има трохи и без шум за да си чува турския филм. Детето пощуря. Един ден 5 5 часа плака и вика и всичко това беше насочено само към мен. Реших, че ако продължа така да живея ще се побъркам и една сутрин реших да обсъдя с ММ как искам да си ни прибере вкъщи. Обясних му, че не се чувствам добре. Той обаче извика майка си и започна ужасен скандал. Аз бременна в края на 4 месец, те двамата срещу мен бълваха змии и гущери колко съм зла и как детето ми е дявол. Това много ме обиди, казах им какво мисля за правилата им и за начина им на живот, като по мое мнение не бях много груба. Той се обиди, тя се обиди и започнаха да ме подминават като все едно съм прокажена. Почувствах се ужасно. Реших да се извиня. Отидох да говоря с майка му и й казах, че съжалявам, че не й е станало приятно, но това е само мое мнение. Тя не прие извиненията ми и каза, че не е трябвало да забременявам и че ние със синът й нямаме бъдеще, тя щяла да направи всичко възможно да ни раздели. На другия ден се обадих на баща ми и го помолих да дойде и да ни прибере. От тогава съм при родителите ми. Вече в почти 7 месец. Той се обажда от време на време, но по никакъв начин не показва, че съжалява или се извинява. Очаква, че ще се прибера така както съм си отишла. Мисълта, че трябва да се върна ме кара да се чувствам зле. От както сме при родителите ми се чувствам спокойна, детето няма нервни изблици и всичко е спокойно. Тъжна съм само за това, че се чувствам като инкубатор, плача много често, че съм дала прекалено много на човек, който явно не би направил това за мен. Объркана съм. Не знам как да подходя. Мога още днес да си хвана детето и да се върна  неговото жилище, той няма да ме изгони, но ме е страх, че ще стане по- зле от преди.Иска ми се поне да покаже, че съжалява.
Не знам дали съм права. Търся вината в себе си, как не съм видяла по- рано сигналите и защо не съм си тръгнала по- рано, но уви вече е късно да мисля за това. Не мога да върна времето назад.
Ще се радвам на насоки как да подходя в тази ситуация и дали има смисъл да се боря за това семейство? До каква степен е възможна промяна от негова или от моя страна?Имам нужда от безпристрастно странично мнение.

Благодаря ви за отделеното време Simple Smile

Здравейте, скъпа Анонимна,

Ситуацията, в която се намирате наистина е деликатна и разбирам, че сте объркана и сякаш "на кръстопът", в който всяка една посока е важна и е много трудно да избереш по коя да поемеш!

"дали има смисъл да се боря за това семейство" - това е най-важният въпрос, на който препоръчвам да обърнете внимание лично за себе си в момента. Казвам в момента, защото споделяте, че сега се чувствате спокойна, дъщеря Ви  също, вероятно усещате подкрепата и защитата на Вашите родители, което е благоприятно  за равносметка, осмисляне, анализ.

Но да се върнем към въпроса дали има смисъл да се борите. Трябва да подчертаем, че за да стигнете до отговора е нужно да се обърне внимание на много аспекти от отношенията ви, тоест отговора е комплексен, изисква време и е процес, през които се преминава. За съжаление, тук няма как да обхванем в дълбочина всичко, но все пак ще дам няколко насоки:

- Помислете имало ли е ситуации, в които мъжът Ви е променял нещо - мнение по даден въпрос, дали се е съгласявал с Вас за нещо, дали е приемал Вашата позиция по даден въпрос, доколко е кооперативен. От разказа виждам доста примери за приемане, съгласяване от Ваша страна, но за да се работи в посока запазване на отношенията е важно да се знае дали и доколко и другия човек е готов да се бори.

- Забелязвам, че в отношенията между Вас има едно постоянно присъствие на правила, критика и осъждане. Много е важно дали тази критика е градивна или не, как се поднася, дали се дава заедно с предложение за това как нещо може да се подобри (градивна критика) или е само с цел да подцени, осъди и омаловажи. При втория случай, често се получава така, че колкото и да се съгласяваме, приемаме, премълчаваме, винаги ще има още и още неща, които няма да са достатъчно "добри" за човека, който ни критикува. И порочния кръг продължава.

- "той няма да ме изгони, но ме е страх, че ще стане по- зле от преди" - за да не се повтаря един сценарий, е необходимо нещо в този сценарий да е различно. Помислете какво би било различното, ако се върнете при него? До момента Вие сте показвала многократно готовност за приемане, промяна, съгласие, а той какво би променил? Отношенията в двойката са като "танц за двама", в който всеки един от партньорите има своите 5 стъпки, но понякога се случва така, че един извървяваме 10...

- Как Вие бихте могла да продължите с правилата? Какви са границите Ви? Колко можете да приемате, има ли неща, с които не бихте могла да се съгласите? Ако да, споделете ги с него, той е важно да знае какво можете да приемете и какво - не.

За съжаление не можем да обхванем всичко, а за да настъпи по-трайна промяна е необходима по-задълбочена работа, но помислете върху изброените насоки като начало.

Пожелавам Ви успех и леко раждане,
Петя Г.

# 21
  • Мнения: 62
Здравейте , имам съпруг и бебе , но не спирам да мисля и да имам чувства към бившия си , не знам какво да направя ... моля за съвет. Благодаря

Здравейте, donchevaa123,

Тук са важни няколко неща:
- Как е приключила връзката с бившия Ви;
- Какво изпитвате към съпруга си;
- Дали освен чувствата към бившия си имате желание да възобновите отношения с него и какви биха били те;
- Какво ще Ви донесат тези отношения - щастие, болка, сигурност или друго...

Успех,
Петя Г.

# 22
  • Мнения: 62
" ...първо е важно да знаем дали този мъж иска това, което и ние що се отнася до семейство, каква е неговата представа за семейство и едва след това да обсъдите заедно разпределянето на отговорностите и задълженията, в които да се включвате ЗАЕДНО, а не само Вие!"

Да попитам по повод гореказаното:
  Добре - разговор е проведен( и то неведнъж), всеки път с заключението "Да, права си, ще помагам" или да, има същите виждания за семейство. Но всичко това е само на думи. Примерно околко месец или по-малко се включва в задълженията и отговорностите. След което постепенно е много уморен и докато се усетя - всичко се връща в изходна позиция.

 Та въпросът ми е: При положение, че той на думи е съгласен, но когато му посочиш, че на практика не го прави - той отрича - какво да направи жената? И каква реакция да има спрямо партньора?

Здравейте, полезен въпрос, благодаря Ви!

Вие сте направили първата стъпка, тоест постигнали сте съгласие, имате сходни разбирания и виждания, което е добра основа. От тук нататък следва по-трудното, а именно да се приложи това в поведението. Хубаво е също, че той все пак се е включвал в задълженията и отговорностите.

"Какво да направи жената? И каква реакция да има спрямо партньора?" - наистина е важна реакцията на жената и то най-вече след като партньорът се е включил в определено домашно задължение. Често, ние жените очакваме, че мъжът ще се справи с дадена задача така, както го правим ние, че ще свърши дадено нещо по определен начин, както искаме и ако това не се случи, ние сме недоволни, критикуваме, осъждаме. Това, от своя страна "вкарва" мъжа в мисли като например  "хм, след като тя не е доволна, по-добре следващия път да не правя това, защото така или иначе няма да й хареса". И се отдръпва.  Затова би било полезно жената да поощрява, да похвали или да покаже на мъжа точно как да направи дадено нещо с пример (ако той не знае как или го прави грешно) и другата важна стъпка е жената да остави мъжа наистина да направи определеното нещо, тоест ако сте обсъдили, че той трябва да го направи, да не го правите Вие. Още нещо - хубаво е и двамата да разберете за себе си има ли задължения, които са ви по-приятни от други, тоест на кой кое му харесва повече  или поне му е по-малко неприятно Simple Smile И на базата на това знание така да разпределите  домашните задължения, че да преминавате през тях възможно по-безпроблемно и леко и за двама ви!

Успех,
Петя Г.

# 23
  • Мнения: 320
Здравейте , имам съпруг и бебе , но не спирам да мисля и да имам чувства към бившия си , не знам какво да направя ... моля за съвет. Благодаря

Здравейте, donchevaa123,

Тук са важни няколко неща:
- Как е приключила връзката с бившия Ви;
- Какво изпитвате към съпруга си;
- Дали освен чувствата към бившия си имате желание да възобновите отношения с него и какви биха били те;
- Какво ще Ви донесат тези отношения - щастие, болка, сигурност или друго...

Успех,
Петя Г.
1-връзката ни приключи , заради него , не бях готова за дете а той много искаше , в продължение на една година ме търсеше но аз си смених и адрес и телефон и нямаше контакт с мен
2-към съпруга ми чувствам единствено приятел
3-Искам да възнобновя връзката си с бившия , даже и той много иска , но както вече бях споменала имам малко бебе
4-биха ми донесли щастие , радост, спокойствие. И двамата искаме да сме заедно даже няма проблем да живеем ние тримата аз , бебето и (бившия) но не знам как да кажа на съпруга ми ние с него нямаме брак да уточня ,не знам как да постъпя

# 24
  • Мнения: 541
Добър вечер, не знам точно как да започна, омъжена съм от година, близо 2г и половина съм със съпруга ми, от близо година отношенията ни са някак променливи, ту сме ок лудо влюбени, след няколко дни вече отдръпнати един от друг, тоест отдръпвам се аз, преживях мисед аборт, казаха на съпруга ми да спре цигарите, той се крие, не си признава, лъже, че не пуши, аз не съм пушач, усещам много,отделно много ме напряга това, че не живеем на едно място, седмица в тях, седмица в нас, в моя дом живее само баба ми, тоест това е нейн дом, в тях неговото семейство, не става нито там да сме постоянно, нито вкъщи, и двамата търсехме едно спокойствие в другия, но аз така и не го намерих никъде, на моменти си мисля дали сама няма да се чувствам по добре, поне няма да има кой да ме лъже, да обещава напразни обещания, обичам го, но не мога да превъзмогна тези елементарни лъжи, за мен щом лъже за това е способен на какво ли не тогава! Какво мислите вие, какво ще ме посъветвате? Благодаря предварително

# 25
  • Мнения: 15
Здравей Петя имам проблем с моя годеник. Аз много ревнувам, бях намирала някой неща в телефона му което още повече ми засили ревността.
Проблема идва от предишна връзка, там се почувствах предадена излъгана. Сега в сегашната ми връзка поради пандемията останахме в различни държави. Той в Англия, аз в България.
Той е британец.
Бяхме там заедно но след много скандали реших да се прибера за малко.
Така останах тук, той лъже доста, хващала съм го.
Но накрая мен изкарва виновна за скандалитв ни.
Имам много голям проблем с доверието.
Какво бихте ме посъветвали.
След няколко дена пътувам до Англия до Лондон и от там трябва да търся транспорт за Шефилд.
Аз смятам че той като мъж трябва да дойде да ме вземе мен като жена. Не аз да се лутам сама там. Той смята че ще се по харчат мнпари не нужно.
Което отново започват скандали, и смята че аз не съм никога щастлива.
Аз просто искам да съм сигурна и убедена в намеренията му. А когато той избухва прибързано, или ме лъже. Аз се съмнявам в него и думите му и така никой от двамата не се чувства добре

# 26
  • Мнения: 62
Здравейте , имам съпруг и бебе , но не спирам да мисля и да имам чувства към бившия си , не знам какво да направя ... моля за съвет. Благодаря

Здравейте, donchevaa123,

Тук са важни няколко неща:
- Как е приключила връзката с бившия Ви;
- Какво изпитвате към съпруга си;
- Дали освен чувствата към бившия си имате желание да възобновите отношения с него и какви биха били те;
- Какво ще Ви донесат тези отношения - щастие, болка, сигурност или друго...

Успех,
Петя Г.
1-връзката ни приключи , заради него , не бях готова за дете а той много искаше , в продължение на една година ме търсеше но аз си смених и адрес и телефон и нямаше контакт с мен
2-към съпруга ми чувствам единствено приятел
3-Искам да възнобновя връзката си с бившия , даже и той много иска , но както вече бях споменала имам малко бебе
4-биха ми донесли щастие , радост, спокойствие. И двамата искаме да сме заедно даже няма проблем да живеем ние тримата аз , бебето и (бившия) но не знам как да кажа на съпруга ми ние с него нямаме брак да уточня ,не знам как да постъпя

Здравейте,

В тази ситуация най-много ще ви помогне искреността и уважението - първо към самата себе си и след това към другите. Ако чувствате, че имате нещо недоизчистено, недоизживяно или недоизяснено с бившия си, говорете с него и се изяснете! Когато не сме приключили (физически или емоционално) докрай с една връзка, тя продължава да ни влияе и дори може да пречи на нашите следващи отношения, не само със съпруга ви, но и с всеки следващ. Без значение какъв ще е изходът от този разговор, Вие ще спечелите облекчение, яснота за себе си и ще знаете как да постъпите! Също така, ще можете да продължите с чисто съзнание и най-вече изяснени отношения. Бъдете открита, без предварителни очаквания или сценарии, просто проверете неговата нагласа.
 
Бъдете уверена, че заслужавате щастливи отношения и любящ партньор, имате право на това!
Относно съпруга Ви - с него винаги ще Ви свързва детенцето, затова подхранвайте към него уважение като баща на детето, с който ще продължите да общувате и занапред. Към него също подходете открито и честно.

Смелост и успех,
Петя

# 27
  • Мнения: 62
Добър вечер, не знам точно как да започна, омъжена съм от година, близо 2г и половина съм със съпруга ми, от близо година отношенията ни са някак променливи, ту сме ок лудо влюбени, след няколко дни вече отдръпнати един от друг, тоест отдръпвам се аз, преживях мисед аборт, казаха на съпруга ми да спре цигарите, той се крие, не си признава, лъже, че не пуши, аз не съм пушач, усещам много,отделно много ме напряга това, че не живеем на едно място, седмица в тях, седмица в нас, в моя дом живее само баба ми, тоест това е нейн дом, в тях неговото семейство, не става нито там да сме постоянно, нито вкъщи, и двамата търсехме едно спокойствие в другия, но аз така и не го намерих никъде, на моменти си мисля дали сама няма да се чувствам по добре, поне няма да има кой да ме лъже, да обещава напразни обещания, обичам го, но не мога да превъзмогна тези елементарни лъжи, за мен щом лъже за това е способен на какво ли не тогава! Какво мислите вие, какво ще ме посъветвате? Благодаря предварително

Здравейте, Marinela00,

Когато търсим спокойствие в друг човек, ние не бихме могли да го открием, ако то не се намира първо в самите нас. в този ред на мисли, вероятно всеки един от вас двамата се опитва да намери спокойствие в другия, но ако и двамата сами по себе си не сте уравновесени и спокойни, няма да намирате и спокойствието в другия.

Помислете с какво и къде Вие не сте докрай честна със себе си, дали за нещо лъжете себе си. Нашите партньори са нашето огледало във връзката и ни отразяват! И всъщност правят това, което им позволяваме да правят.

"отделно много ме напряга това, че не живеем на едно място, седмица в тях, седмица в нас" - обсъдете заедно варианти за това как бихте живяли занапред, нека всеки да сподели своята готовност, нагласа и след това да прецените какво би било най-добре за двама ви! Незнам дали сте споделяли на съпруга си това, но ако не сте - той няма как да знае какво Ви напряга.

Споделяте, че често Вие се отдръпвате - в какви моменти, кога изпитвате такава нужда, какво прави той? Той отдръпва ли се също и кога? Доколкото разбирам, отношенията ви са променливи откакто сте сключили брак, преди това имало ли е такова отдръпване? Отговорете си на тези въпроси първо сама и след това обсъдете открито със съпруга Ви, споделете му какво Ви напряга и от какво имате нужда, вярвам, че ако държи на отношенията ви, ще откриете заедно решение. Ако Вие първа покажете поведение на честност и искреност, има по-голяма вероятност и той да прояви това към Вас.

Успех,
Петя Г.

# 28
  • Мнения: 62
Здравей Петя имам проблем с моя годеник. Аз много ревнувам, бях намирала някой неща в телефона му което още повече ми засили ревността.
Проблема идва от предишна връзка, там се почувствах предадена излъгана. Сега в сегашната ми връзка поради пандемията останахме в различни държави. Той в Англия, аз в България.
Той е британец.
Бяхме там заедно но след много скандали реших да се прибера за малко.
Така останах тук, той лъже доста, хващала съм го.
Но накрая мен изкарва виновна за скандалитв ни.
Имам много голям проблем с доверието.
Какво бихте ме посъветвали.
След няколко дена пътувам до Англия до Лондон и от там трябва да търся транспорт за Шефилд.
Аз смятам че той като мъж трябва да дойде да ме вземе мен като жена. Не аз да се лутам сама там. Той смята че ще се по харчат мнпари не нужно.
Което отново започват скандали, и смята че аз не съм никога щастлива.
Аз просто искам да съм сигурна и убедена в намеренията му. А когато той избухва прибързано, или ме лъже. Аз се съмнявам в него и думите му и така никой от двамата не се чувства добре

Здравейте, Arven,

Когато не се доверяваме, животът ни става труден, непоносим, превръща се в непрекъснато предчувствие за предстоящо разочарование. Това оказва влияние върху отношенията ни - с настоящ или бъдещ партньор, сякаш с всеки следващ се повтаря същото.

За да имаме доверие към другите - трябва да имаме доверие и към себе си. Доверието все пак е риск! И никой не може да ни даде гаранция, че ще направи всичко това, което обещава. И това е цената на доверието, която може да се наложи да платим, за да се почувстваме разочаровани… или щастливи! Но ако никога не се доверим, ние се обричаме на постоянна неудовлетвореност. Да, ще има разочарования, но след като се научите да се доверявате, животът Ви ще стане по-малко тежък, а хората, на които сте направили този подарък, ще го оценят и ще привличате хота, които оправдават доверието Ви. Ето и някои допълнителни насоки:

- Фокусирайте се само отношенията, в които се намирате в момента. Разграничете миналия си опит, особено негативния. В крайна сметка с нас често се случва това, от което се страхуваме;
- Отговорете си честно - поставяте ли парнтьора си в оправдателна позиция? Искате ли от него да ви се „отчита“ за всичко?;
- Ако искате доверие, изхождайте от това, че партньорът ви е напълно честен с вас. Споделете му, че имате нужда от това той да бъде по-открит, прозрачен, за да му се доверите и вие. Процесът на доверие в отношенията е взаимен!;
-  Старайте се да виждате в парнтьора си добрите му качества и да му говорите за тях. Акцентирайте на това, че му имате доверие. Така по-лесно ще настроите и него за едни по-открити и честни отношения.

Пожелавам успех и повече моменти в които и двамата се чувстате добре,
Петя Г.

# 29
  • Мнения: 320
Скрит текст:
Здравейте , имам съпруг и бебе , но не спирам да мисля и да имам чувства към бившия си , не знам какво да направя ... моля за съвет. Благодаря

Здравейте, donchevaa123,

Тук са важни няколко неща:
- Как е приключила връзката с бившия Ви;
- Какво изпитвате към съпруга си;
- Дали освен чувствата към бившия си имате желание да възобновите отношения с него и какви биха били те;
- Какво ще Ви донесат тези отношения - щастие, болка, сигурност или друго...

Успех,
Петя Г.
1-връзката ни приключи , заради него , не бях готова за дете а той много искаше , в продължение на една година ме търсеше но аз си смених и адрес и телефон и нямаше контакт с мен
2-към съпруга ми чувствам единствено приятел
3-Искам да възнобновя връзката си с бившия , даже и той много иска , но както вече бях споменала имам малко бебе
4-биха ми донесли щастие , радост, спокойствие. И двамата искаме да сме заедно даже няма проблем да живеем ние тримата аз , бебето и (бившия) но не знам как да кажа на съпруга ми ние с него нямаме брак да уточня ,не знам как да постъпя

Здравейте,

В тази ситуация най-много ще ви помогне искреността и уважението - първо към самата себе си и след това към другите. Ако чувствате, че имате нещо недоизчистено, недоизживяно или недоизяснено с бившия си, говорете с него и се изяснете! Когато не сме приключили (физически или емоционално) докрай с една връзка, тя продължава да ни влияе и дори може да пречи на нашите следващи отношения, не само със съпруга ви, но и с всеки следващ. Без значение какъв ще е изходът от този разговор, Вие ще спечелите облекчение, яснота за себе си и ще знаете как да постъпите! Също така, ще можете да продължите с чисто съзнание и най-вече изяснени отношения. Бъдете открита, без предварителни очаквания или сценарии, просто проверете неговата нагласа.

Бъдете уверена, че заслужавате щастливи отношения и любящ партньор, имате право на това!
Относно съпруга Ви - с него винаги ще Ви свързва детенцето, затова подхранвайте към него уважение като баща на детето, с който ще продължите да общувате и занапред. Към него също подходете открито и честно.

Смелост и успех,
Петя
Много ви благодаря за отговора

Последна редакция: ср, 10 юни 2020, 07:56 от bubanka

# 30
  • Мнения: X
Здравейте! Имам следният проблем:
Бих искала да изградя щастлива и стабилна връзка, но чувствам привличане предимно към мъже, които не желаят сериозни отношения и се държат по-доминиращо и грубо. Много пъти съм потискала своето влечение към тях, но така или иначе, желанието ми не намалява, ако отново се случи да общувам с такъв типаж. От друга страна, съм отхвърляла предложенията на по-сериозни и "нормални" мъже, които са заявявали, че не ме приемат само като сексуален обект. В тях обаче, все нещо не ми е допадало и не е успявало да ме развълнува.
Въпросът ми е, дали си струва човек да потиска сексуалните си желания към определен тип хора, които изглеждат неподходящи? И възможно ли е такъв типаж да се промени и дори да се влюби, или по-скоро това е фантазия? Трябва ли, когато избираме партньор, да го избираме предимно с разума си и дори да не ни привлича силно в началото, да изчакаме и да вложим усилия да се получи нещо, ако човекът има положителни качества и се отнася добре?

# 31
  • Мнения: 62
Здравейте! Имам следният проблем:
Бих искала да изградя щастлива и стабилна връзка, но чувствам привличане предимно към мъже, които не желаят сериозни отношения и се държат по-доминиращо и грубо. Много пъти съм потискала своето влечение към тях, но така или иначе, желанието ми не намалява, ако отново се случи да общувам с такъв типаж. От друга страна, съм отхвърляла предложенията на по-сериозни и "нормални" мъже, които са заявявали, че не ме приемат само като сексуален обект. В тях обаче, все нещо не ми е допадало и не е успявало да ме развълнува.
Въпросът ми е, дали си струва човек да потиска сексуалните си желания към определен тип хора, които изглеждат неподходящи? И възможно ли е такъв типаж да се промени и дори да се влюби, или по-скоро това е фантазия? Трябва ли, когато избираме партньор, да го избираме предимно с разума си и дори да не ни привлича силно в началото, да изчакаме и да вложим усилия да се получи нещо, ако човекът има положителни качества и се отнася добре?

Здравейте, скъпа Анонимна,

Относно първия въпрос "дали си струва човек да потиска сексуалните си желания към определен тип хора, които изглеждат неподходящи" - предлагам да преформулираме въпроса на такъв, който ще ни даде по-полезна информация, например - какво точно провокира сексуални желания към неподходящи хора, какво ги прави така интересни и загадъчни?
Вие осъзнавате и си давате сметка, че тези хора не желаят сериозни отношения, тоест с тях не можете да изживеете това, което искате, а именно сериозна и щастлива връзка! Тогава помислете какво Ви кара да повтаряте това отново и отново? По този начин, за съжаление, се случва така, че докато сме привлечени от такъв тип хора, ние самосаботираме възможността за щастливи отношения. 

"И възможно ли е такъв типаж да се промени и дори да се влюби, или по-скоро това е фантазия?" - това е нашето (под)съзнателно желание и това, което ни тегли толкова към този типаж, а именно - съблазнителната мисъл, че ние можем да сме тези, които или заради които мъжът ще се влюби/промени. И тази фантазия се превръща често в най-големия ни стимул във връзката, но това не е наша отговорност! Ние сме отговорни само за себе си!
 
На последния Ви въпрос - да, възможно е привличането да се появи малко по-късно, но е задължителен фактор във връзката! Ако то липсва изцяло, връзката не би могла да издържи дълго, но е възможно да възникне привличане и след опознаване между партньорите. Най-важното обаче, е ние от каква позиция/роля влизаме в дадена връзка - от позицията на човек, които търси и иска да бъде доминиран или от друга позиция. Това става след като работим върху себе си и си изясним откъде идва това привличане към такъв тип хора. Често когато живеем или сме попадали в детството си в ролята на жертва под различни форми и в различни ситуации, ние привличаме (и сме привлечени) от доминиращи партньори. Те "обслужват" и поддържат идеално нашата роля на жертва - във връзките, в работата или в приятелствата. Затова препоръчвам първо работа със себе си, изчистване и отработване на моделите, причиняващи такива отношения. Когато това се случи, настъпва промяна и в това, което ни привлича!

Успех,
Петя Г.

# 32
  • Мнения: 35
Здравейте Петя Георгиева, благодаря ви за възможността да можем да описваме своите проблеми и да открием тук някой който би ни дал възможност да видим проблема под друг ъгъл. Моята история е доста дълга и объркваща но ще се опитам да я съкратя. Със съпруга ми сме заедно от почти 14 години. Имаме 11 годишен брак и две прекрасни деца -момче на 10 и момиче на 5 години. Аз съм на 34 години а съпруга ми на 41. Той е зодия Водолей аз Телец. Още от самото начало на връзката ни имаше много различия. Аз идвам от семейство което е по-заможно и никога не ми е липсвало нищо, но с чести скандали и драми относно работата и отношенията. Родителите ми са имали семеен бизнес и винаги са правели всичко заедно.Каквото съм искала съм го имала и съм изживяла едно щастливо детство. След повече от 25 годишен брак обаче родителите ми се разделиха. Мъжа ми идва от по скромно и бедно семейство което цял живот е пестяло за да може да осигурни на децата си да им се даде поне по едно жилище. Тихи хора при които няма скандали, но живота минава тихо, скучно, монотомно. Свекърва ми е много мил и добър човек а свекър ми беше по труден характер и каквото иска това винаги е ставало. След запознанството ми със съпруга ми имахме много объркваща връзка. Аз съм имала и други връзки преди това и въпреки че не са свършвали успешно не съм попадала на толкова труден и често непоносим характер като на съпруга ми. Аз тъкмо учех в университет и междувременно менижирах бизнеса на моите родители в града в който учех. Работата беше много успешна и в един момент не успявах да се справям сама. Съпругът ми работеше в банка по това време, но като видя добрите приходи които изкарвам и че имам нужда от помощ напусна и се присъедини към бизнеса. Заживяхме заедно, но нещо усетих ужасно много критики за всякакви мои действия. Много често когато съм правила дребни на вид грешки той е избухвал и ме е обиждал, че нищо не става от мен, че съм дете, че не съм могла едно елементарно нещо да направя като хората. Аз обикновено съм по-емоционален човек и съм расла в семейство в което винаги са ме успокоявали казвали са ми позитивни неща и съм разчитала много на семейството си. В един момент в студентските години се сблъсках с това, че трябва да се оправям сама и разчитах съпруга ми да ми помага в много нови за мен задачи. Оказа се обаче, че той беше пълна противоположност на това да бъде грижовен, разбран и даващ. По трудния начин разбрах че мога да разчитам на себеси защото за каквото и да го помолех вечно недоволстваше. Дълго време страдах от този факт и това държание което ме затваряше по дълбоко в себеси и започнах силно да вярвам че може пък наистина да не ставам за нищо. Имали сме и хубавите ни моменти, но ако разделя връзката на 2 половината време с половинката ми сме били скарани и винаги аз се опитвах да оправям нещата с едничката идея, че силно вярвам в брака и искам семейния брак да върви. Отсреща обаче подадах на човек който казваше че няма за какво да се извинява и че аз съм си била виновна. Впоследствие реших, че факта че работим заедно на едно място можеби провокира тези негови действия и аз напуснах семейния бизнес на родителите си и си намерих друга работа която работя и до ден днешен. Той остана в бизнеса и ми натякваше че съм избягала и че не искам да му помагам. След като завърших престижен университет с много добър успех се оженихме и една година по-късно се роди първото ни дете. Аз бях на 23 години и в началото изпаднах в много тежка депресия. Бебето плачеше много, нямах кърма, колики се появиха аз се стресирах при всякакви негови най-малки проблеми със здравето на бебето. Не спях добре. Съпръгът ми започна да спи на дивана и твърдеше че не може да работи адекватно от бебето.Така спи и до ден днешен, било му по-удобно. За малкото време в което ми е помагал вкъщи за малкия, съпругът ми винаги твърдеше че бебетата се гледат от майките и да не го занимавам него с такива елементарни дейности нали съм била в майчинство. Свекърва ми много ми помагаше в отглеждането, но нашите скандали и сърдения не се промениха. След време се появи и второто ни дете - то в сревнение с първото беше много кротко и спокойно детенце и много приятно за отглеждане. Останах си майчинство 2 години и половина и се чувствах много добре с двете си деца. Дойдеше ли съпруга ми все се чудеше с какво да за заяде с мен, дали за отглеждането на децата или за готвенето или за чистене и аз дълго страдах, но все още стоях вярвайки в семейството. Сина ми израстна виждайки нашите скандали, побои и какви ли не сцени. Затвори се в себеси и от едно много добро, гушливо и обичливо дете, стана дръпнато и емоционално, вечно сърдещо се и досаждащо. Мъжа ми реши да го запише да спортува плуване и се оказа че детето е добро в този спорт. Реши да го прави състезател и се държеше строго с него защото истинските мъже така се възпитавали и го караше да ходи всеки ден на тренировки въпреки нежеланието на детето. Сега и второто ми дете ходи на плуване въпреки че е момиче и аз нямам желание за това а да го запиша на друг вид занимания. Каквото и да кажа или обясня получавам агресия или не няма да стане. Моето и неговото семейство знаят за проблемите ни и много са му говорили да не се държи така, но той продължава Sad Миналата година почина свекър ми и мъжа ми го преживява вътрешно с никой не споделя, затваря се в себеси и се държи особено. Тази година по време на извънредната ситуация аз се чувствах изключително добре да прекарам повече време с децата сред природата, да готвя неща които нямах възможност да правя преди, да тренирам, да се погрижа за себеси и в един момент ми дойде една сила да повярвам че всъщност умея доста неща и най-голямата ми дарба е това че съм доста последователна в действията си и съумявам да се справям с много неща. Съпругът ми обаче се депресира. По време на извънредната ситуация започна да пие повече, да лежи и да не прави нищо. Сега отново започнахме да ходим на работа и аз както винаги ходя и работя с огромно желание. Започнаха обаче отново драмите между нас и заплахи и затова и пиша тук. Ще ви помоля да ми дадете някакви съвети как се живее във вина и с човек на който все си му виновен и крив за нещо а аз виждам живота по друг начин с друг мироглед? Извинявам се за дългия пост Sad

# 33
  • София
  • Мнения: 138
Здравейте Бихте ли ми предложи някаква техника или способ за предразполагане на мъжът ми към разговор. Просто разговорите които водим Обикновенно аз говоря и той по никакъв начин не се включва.

# 34
  • Мнения: 62
Здравейте Бихте ли ми предложи някаква техника или способ за предразполагане на мъжът ми към разговор. Просто разговорите които водим Обикновенно аз говоря и той по никакъв начин не се включва.

Здравейте, deina_li,

Трудно ми е без да имам повече информация дали това винаги е било така или е нещо ново, което се случва от известно време? Само с Вас ли се държи така или и с други хора? Разговорлив ли е пред други хора?

Често един от партньорите дисквалифицира комуникацията /отказва да участва и да говори/, когато по време на нея чувства агресия върху себе си, чувства се обиден, нападнат и накрая почти винаги обвинен за нещо. Така той получава травма и за него е по-безопасно да се дистанцира от разговора, за да не бъде накрая отново виновен.

Незнам как е при вас, но мога да препоръчам следното:
- Опитайте се да го признавате и хвалите повече, давайте му повече признание;
- Дайте му пространство да говори като се опитате самата Вие да говорите по-малко, за да може той да има възможността да вземе думата;
- Интересувайте се от него, задавайте му въпроси, покажете интереса си към него;
- Спечелете неговото доверие, че няма да се стигне до обвинение и нападки, за да може той да се отпусне и говори свободно без да се страхува, че ще бъде съден.

Успех,
Петя Г.

# 35
  • Мнения: 3
Здравейте!!! Как да се справя със случилото ми се нещастие. Загубих съпруга си преди 1 година.Опитвам се да съм силна, но не ми се получава .Не съм се затворила в себе си, излизам навън с приятели, но непрекъснато мисля за това. Имам деца и вместо аз да съм им опора, те непрекъснато ме гледат как аз страдам.Мислела съм си ,че съм силен човек, но не мога да се справя

# 36
  • Мнения: 62
Здравейте Петя Георгиева, благодаря ви за възможността да можем да описваме своите проблеми и да открием тук някой който би ни дал възможност да видим проблема под друг ъгъл. Моята история е доста дълга и объркваща но ще се опитам да я съкратя. Със съпруга ми сме заедно от почти 14 години. Имаме 11 годишен брак и две прекрасни деца -момче на 10 и момиче на 5 години. Аз съм на 34 години а съпруга ми на 41. Той е зодия Водолей аз Телец. Още от самото начало на връзката ни имаше много различия. Аз идвам от семейство което е по-заможно и никога не ми е липсвало нищо, но с чести скандали и драми относно работата и отношенията. Родителите ми са имали семеен бизнес и винаги са правели всичко заедно.Каквото съм искала съм го имала и съм изживяла едно щастливо детство. След повече от 25 годишен брак обаче родителите ми се разделиха. Мъжа ми идва от по скромно и бедно семейство което цял живот е пестяло за да може да осигурни на децата си да им се даде поне по едно жилище. Тихи хора при които няма скандали, но живота минава тихо, скучно, монотомно. Свекърва ми е много мил и добър човек а свекър ми беше по труден характер и каквото иска това винаги е ставало. След запознанството ми със съпруга ми имахме много объркваща връзка. Аз съм имала и други връзки преди това и въпреки че не са свършвали успешно не съм попадала на толкова труден и често непоносим характер като на съпруга ми. Аз тъкмо учех в университет и междувременно менижирах бизнеса на моите родители в града в който учех. Работата беше много успешна и в един момент не успявах да се справям сама. Съпругът ми работеше в банка по това време, но като видя добрите приходи които изкарвам и че имам нужда от помощ напусна и се присъедини към бизнеса. Заживяхме заедно, но нещо усетих ужасно много критики за всякакви мои действия. Много често когато съм правила дребни на вид грешки той е избухвал и ме е обиждал, че нищо не става от мен, че съм дете, че не съм могла едно елементарно нещо да направя като хората. Аз обикновено съм по-емоционален човек и съм расла в семейство в което винаги са ме успокоявали казвали са ми позитивни неща и съм разчитала много на семейството си. В един момент в студентските години се сблъсках с това, че трябва да се оправям сама и разчитах съпруга ми да ми помага в много нови за мен задачи. Оказа се обаче, че той беше пълна противоположност на това да бъде грижовен, разбран и даващ. По трудния начин разбрах че мога да разчитам на себеси защото за каквото и да го помолех вечно недоволстваше. Дълго време страдах от този факт и това държание което ме затваряше по дълбоко в себеси и започнах силно да вярвам че може пък наистина да не ставам за нищо. Имали сме и хубавите ни моменти, но ако разделя връзката на 2 половината време с половинката ми сме били скарани и винаги аз се опитвах да оправям нещата с едничката идея, че силно вярвам в брака и искам семейния брак да върви. Отсреща обаче подадах на човек който казваше че няма за какво да се извинява и че аз съм си била виновна. Впоследствие реших, че факта че работим заедно на едно място можеби провокира тези негови действия и аз напуснах семейния бизнес на родителите си и си намерих друга работа която работя и до ден днешен. Той остана в бизнеса и ми натякваше че съм избягала и че не искам да му помагам. След като завърших престижен университет с много добър успех се оженихме и една година по-късно се роди първото ни дете. Аз бях на 23 години и в началото изпаднах в много тежка депресия. Бебето плачеше много, нямах кърма, колики се появиха аз се стресирах при всякакви негови най-малки проблеми със здравето на бебето. Не спях добре. Съпръгът ми започна да спи на дивана и твърдеше че не може да работи адекватно от бебето.Така спи и до ден днешен, било му по-удобно. За малкото време в което ми е помагал вкъщи за малкия, съпругът ми винаги твърдеше че бебетата се гледат от майките и да не го занимавам него с такива елементарни дейности нали съм била в майчинство. Свекърва ми много ми помагаше в отглеждането, но нашите скандали и сърдения не се промениха. След време се появи и второто ни дете - то в сревнение с първото беше много кротко и спокойно детенце и много приятно за отглеждане. Останах си майчинство 2 години и половина и се чувствах много добре с двете си деца. Дойдеше ли съпруга ми все се чудеше с какво да за заяде с мен, дали за отглеждането на децата или за готвенето или за чистене и аз дълго страдах, но все още стоях вярвайки в семейството. Сина ми израстна виждайки нашите скандали, побои и какви ли не сцени. Затвори се в себеси и от едно много добро, гушливо и обичливо дете, стана дръпнато и емоционално, вечно сърдещо се и досаждащо. Мъжа ми реши да го запише да спортува плуване и се оказа че детето е добро в този спорт. Реши да го прави състезател и се държеше строго с него защото истинските мъже така се възпитавали и го караше да ходи всеки ден на тренировки въпреки нежеланието на детето. Сега и второто ми дете ходи на плуване въпреки че е момиче и аз нямам желание за това а да го запиша на друг вид занимания. Каквото и да кажа или обясня получавам агресия или не няма да стане. Моето и неговото семейство знаят за проблемите ни и много са му говорили да не се държи така, но той продължава Sad Миналата година почина свекър ми и мъжа ми го преживява вътрешно с никой не споделя, затваря се в себеси и се държи особено. Тази година по време на извънредната ситуация аз се чувствах изключително добре да прекарам повече време с децата сред природата, да готвя неща които нямах възможност да правя преди, да тренирам, да се погрижа за себеси и в един момент ми дойде една сила да повярвам че всъщност умея доста неща и най-голямата ми дарба е това че съм доста последователна в действията си и съумявам да се справям с много неща. Съпругът ми обаче се депресира. По време на извънредната ситуация започна да пие повече, да лежи и да не прави нищо. Сега отново започнахме да ходим на работа и аз както винаги ходя и работя с огромно желание. Започнаха обаче отново драмите между нас и заплахи и затова и пиша тук. Ще ви помоля да ми дадете някакви съвети как се живее във вина и с човек на който все си му виновен и крив за нещо а аз виждам живота по друг начин с друг мироглед? Извинявам се за дългия пост Sad

Здравейте, sear145,

Аз благодаря за дълбокото и открито споделяне от Ваша страна!

- Най-напред, бих искала да ви поздравя за това, че силно вярвате в брака и искате той да продължи! Насочвам Ви към следните въпроси за личен размисъл: "На каква цена бракът може да продължи?", "Къде е моята лична граница?", Какво мога да приемам, толерирам и какво не?", "Докъде стига моето търпение?", "Какво бих искала партньорът ми да направи/да ми даде, за да продължа да вярвам в и да се боря за опазване на брака си".

- Повторение на моделите. Понякога, макар и несъзнателно, ние повтаряме сценария, който сме виждали в нашето семейство, когато сме били деца. Прави ми впечатление, че до някъде отношенията между Вашите родители и развоя на брака им, наподобяват или започват да наподобяват новото Ви семейство. Споделяте, че идвате от семейство "с чести скандали и драми относно работата и отношенията", "След повече от 25 годишен брак обаче родителите ми се разделиха". Каква е била причината за раздялата им на фона на успешния бизнес и близостта по между им? Отговорът на този въпрос е важен за Вас! Ето я и аналогията - драми и скандали относно работа и отношения и между Вас и съпруга Ви.
Добрата новина е, че след като сме осъзнали сходните модели на поведение, ние можем съзнателно да решим дали искаме да ги повтаряме или не. Тоест, вие можете да повторите, образно казано, историята на родителите си или да я пренапишете по Ваш, различен и нов начин, като внесете промяна! Това става с помощта на терапия - лична или в двойката.

- "Още от самото начало на връзката ни имаше много различия." Има ли сходства между вас, какви са те? Какво ви свързва сега и какво ви е свързало в началото на връзката ви? Доста ми е трудно да открия в разказа Ви сходства или общи интереси/възгледи между вас, сякаш и до ден днешен различията са доста, както в началото на връзката...още повече, че самата казвате накрая: "аз виждам живота по друг начин с друг мироглед". Помислете все пак има ли някакви сходства, нещо, по което си приличате...

- Позициите "родител-дете"/доминиращ-подчинен. Когато един от партньорите има поведение на критикуващ, осъждащ, обвиняващ, той е в ролята на "родител". Когато другия партньор е осъждан, критикуван, обвиняван, той е в "детска" позиция.  И този модел продължава, докато не се появи позицията на "възрастния". Това става с помощта на терапия в двойката или лична терапия само с единия от партньорите. Често е достатъчно дори само единия да влезне в позицията на възрастен, за да се отрази това и на другия партньор!

-  "Как се живее във вина и с човек на който все си му виновен и крив за нещо" - така зададен въпроса, отговорът е - трудно и болезнено! Но може да се живее по-добре като ришите съзнателно да откажете да поемате вина за неща, за които не смятате, че  сте виновна. Тоест, да си зададете въпроса "Това моя отговорност ли е или не?" И ако установите, че определено нещо не е Ваша отговорност, да оставите партньора Ви да поеме своята отговорност. Това се случва като се опитате да влезнете в позиция на зрели възрастни. Това е дълъг и не лесен процес, но дава изключително голяма стойност и благодатно развитие на отношенията!

Успех,
Петя Георгиева

# 37
  • Мнения: 62
Здравейте!!! Как да се справя със случилото ми се нещастие. Загубих съпруга си преди 1 година.Опитвам се да съм силна, но не ми се получава .Не съм се затворила в себе си, излизам навън с приятели, но непрекъснато мисля за това. Имам деца и вместо аз да съм им опора, те непрекъснато ме гледат как аз страдам.Мислела съм си ,че съм силен човек, но не мога да се справя

Здравейте, скъпа DANI Z,

Позволете на себе си да бъдете слаба, позволете си да спрете да се опитвате да бъдете винаги силна. Това да признаем, че се чувстваме тъжни и да си дадем определено време и възможност да скърбим от загубата е важна част от "лекуването" ни и преминаването през болката! Когато сме загубили скъп човек, е важно да преминем по здравословен начин през този процес, като си позволим да изживеем различните му етапи. Единият от тях е именно тъгуването. Това се случва и в терапия с помощта на специалист.
Дайте си тази възможност да покажете истинските си емоции и бъдете спокойна, че когато настъпи момента, това ще премине и ще можете да бъдете отново силна!

Успех,
Петя Г.

# 38
  • Мнения: 3
Благодаря ви

# 39
  • София
  • Мнения: 1 486
Здравейте, с мъжa ми имаме дете на три години и половина. Винаги сме имали различия относно възпитанието на детето, проблеми в комуникацията помежду ни. За да се установи къде грешим, ми е ясно, че си трябва задълбочен анализ, но това което мен ме тревожи е, че детето и аз сме все на заден план. Приоритетна е работата, проблемите и ако остане време ние. Аз съм разбираща, но в един момент ставам гневна. Ще ви дам конкретен пример от сегашната ситуация. Баща му имаше дългогодишно онкологично заболяване,  за да не бъде майка му сама в това изпитание, той не беше вкъщи месец. След дългото боледуване, човекът почина. Аз очаквах, че все пак ще си дойде след някой друг ден, но той реши да стои там, докато не започне работа от другата седмица. Та както бях разбираща и състрадателна, сега съм ядосана. Напълно съм наясно, че в момента разговори за неговото отсъствие е абсурдно да водя, но се чувствам пренебрегната и сама. Стои при майка си, сестра си, племенниците, целият си род. Разбирам, че явно има нужда, прави го и заради майка си. Той е много отдаден и отговорен син, но това пренебрегване на нас ми е болно. Забравя да се обади дори по телефона. В годините е стоял въпросът къде сме ние като приоритет и той е казвал, че приоритетът е за нуждаещия се. Та в този ред на мисли сега приоритетът ще е майка му, има вероятност да живеем заедно. Та приоритетно аз се чувствам никъде. Пиша ви, защото се чудя аз ли греша в претенциите си и нуждите си. Не е ли нормално все пак приоритет да е твоето семейство, което си създал? Не е ли нормално да искаш да чуеш поне детето си. Казва, че първия път се е развел с жена си, защото е пренебрегвал нейните нужди за сметка на тези на майка си. Та тук се повтаря познатия сценарий, но вече след 20 години.

Последна редакция: чт, 09 юли 2020, 18:54 от mia1

# 40
  • Мнения: 62
Здравейте, с мъжa ми имаме дете на три години и половина. Винаги сме имали различия относно възпитанието на детето, проблеми в комуникацията помежду ни. За да се установи къде грешим, ми е ясно, че си трябва задълбочен анализ, но това което мен ме тревожи е, че детето и аз сме все на заден план. Приоритетна е работата, проблемите и ако остане време ние. Аз съм разбираща, но в един момент ставам гневна. Ще ви дам конкретен пример от сегашната ситуация. Баща му имаше дългогодишно онкологично заболяване,  за да не бъде майка му сама в това изпитание, той не беше вкъщи месец. След дългото боледуване, човекът почина. Аз очаквах, че все пак ще си дойде след някой друг ден, но той реши да стои там, докато не започне работа от другата седмица. Та както бях разбираща и състрадателна, сега съм ядосана. Напълно съм наясно, че в момента разговори за неговото отсъствие е абсурдно да водя, но се чувствам пренебрегната и сама. Стои при майка си, сестра си, племенниците, целият си род. Разбирам, че явно има нужда, прави го и заради майка си. Той е много отдаден и отговорен син, но това пренебрегване на нас ми е болно. Забравя да се обади дори по телефона. В годините е стоял въпросът къде сме ние като приоритет и той е казвал, че приоритетът е за нуждаещия се. Та в този ред на мисли сега приоритетът ще е майка му, има вероятност да живеем заедно. Та приоритетно аз се чувствам никъде. Пиша ви, защото се чудя аз ли греша в претенциите си и нуждите си. Не е ли нормално все пак приоритет да е твоето семейство, което си създал? Не е ли нормално да искаш да чуеш поне детето си. Казва, че първия път се е развел с жена си, защото е пренебрегвал нейните нужди за сметка на тези на майка си. Та тук се повтаря познатия сценарий, но вече след 20 години.

Здравейте, mia1,

Позволете ми да започна отзад напред. За съжаление, понякога дори и след 20 години има модели, които не се променят, ако са неосъзнати. Споделяте, че съпругът ви има предишен развод поради пренебрегване на нуждите на жена си за сметка на тези на майка си. Не става ясно кой е поискал/инициирал развода - мъжа ви или бившата му жена? Незнам също така на каква възраст сте Вие и съпругът Ви, но при него явно има някаква зависимост или нещо друго неотработено в отношенията майка-син, което да не му позволява да влезе в ролята на зрял възрастен.

Казвате, че според неговата нагласа приоритета е за нуждаещия се, а какво би се случило, ако в даден момент няма "нуждаещ се", тогава какъв ще е приоритета? Много често в отношенията си с другите ние функционираме в една от трите роли - на спасител, на жертва и на агресор, понякога и редувайки ги. За щастие, има изход от този деструктивен модел.  

Но сега нека преминем към конкретната наистина кризисна ситуация със загубата на баща му. Това е тежък момент и е нормално той за определен период от време да е до майка си и да й е опора, което пък изисква търпение, приемане и разбиране от Ваша страна, което Вие проявявате. Нормално е обаче и друго - да имате смесени емоции - от една страна да изпитвате състрадание, разбиране, от друга страна гняв и раздразнение. Последните емоции се отключват сега, но това са емоции, които доколкото разбирам е имало и преди загубата на баща му. Тоест проблема с приоритетите не идва сега, а е съществувал дори преди и в предишния брак на мъжа Ви.

Ето няколко въпроса за размисъл (не е нужно да ми отговаряте):
- Преди болестта на баща му и респективно загубата му кое е било приоритет за мъжа Ви?
- Ако няма "нуждаещ се" тоест ако никой не се нуждае от помощ, кой тогава би бил приоритет за мъжа Ви?

Моята препоръка:
Опитайте се да фокусирате вниманието си повече върху това да превърнете себе си в приоритет за самите Вас. Започнете да си давате най-напред сама на себе си любовта, вниманието, важността, ценността, които искате да получавате от мъжа си. Посрещайте и заявявайте спокойно и добронамерено своите нужди и нуждите на детето.  По този начин той ще може ясно да види и разбере това, което искате и все пак, ако за него семейството, което е създал, е ценност, на която държи, той ще направи необходимото.

Успех и оставам на разположение,
Петя

Последна редакция: чт, 16 юли 2020, 13:40 от Петя Георгиева - психолог, семеен консултант

# 41
  • София
  • Мнения: 1 486
Благодаря за съветите!

# 42
  • Мнения: 383
Здравейте,обръщам се към за съвет и може би,за да погледна друга страна нещата. На 24 години съм. Била съм два пъти с депресия,когато излезнах от пубертета и след сватбата ми с мъжа ми. Не знам дали,защото както казват хората след еуфорията ти става мъчно. Но се справих бързо с тях. След това имах паник атаки когато баба ми се разболя. В детството ми също не съм имала добри моменти,но за сметка на това със съптуга ми се разбираме и обичаме както в началото. От 11 год. Сме заедно и 5 год откакто сме женени. Миналата година разбрахме,че сме за ин витро . Заминахме за Турция,като един път на отиване пилучих пак ПА,като отадва не бях имала. Но това се дължи може би,защото първия път на прегледа припаднах.Забременях,бяхме изключ. щастливи,но не знам дали е от едното хапче,което приемах се почуствах зле и ми се плачеше,гадеше,спеше като цяло си пише,че има странични ефекти.9г.с направих  спинтанен аборт и ми беше доста мъчно. Сега смятаме пак да ходим. Но имам някакъв страх,да не се депресирам,да не получа ПА,дали няма да съм с депресия по време на бременност или следродилна. А това  е нещото,което най-много искам и най-много ме  е страх,дори точно не мога да разбера от кое ме е страх. Като цяло съм притеснителна откато получих ПА,а преди не бях такава. Страх ме е ако забременя да не вземе да умре някой мой близък да се стресна,да стане нещо на бебето. Супер много ги мисля нещата,а не ми се ще. Имам жекание да изкарам една спокойна и щастлива бременност от психическа гледна точка. Понякога се обвинявам за това,че не съм като другите.

# 43
  • Мнения: 27
Здравейте ,
  
Живея с партньора си от 3 години и вече съм бременна в 7 месец, но зачестяха кавгите на тема “вашите и нашите “

Покрай коронавируса ни се наложи да работим от дома и това създава допълнително напрежение.
Понякога се караме за глупости, а той никога не отстъпва независимо от товс да че съм бременна. Даже от както забременях стана и по-изнервен и усещам, че прага му на търпимост се снижи.
Във всеки спор се стига до израза “ще те хвана за ръката и ще те изхвърля” или “скоро мен няма да ме има и ще видиш какво е”. През останалото време е най-грижовния човек, но нали тази промяна по време на спорове ми идва в повече.
Колкото и както и да говоря с него се стига до това “ти ме предизвикваш затова става така”

Знам че съм по - чуствителна и по-изнервена заради бременността, която при мен протича тежко и с проблеми, но той не го осъзнава.

Още в началото на връзката ме помоли да няма ваши и наши и да не е между мен и майка му. Съгласих се, но последно време той прави именно това - вашите така , вашите онака.. а за грижите покрай бременнноста и раждането нашите ни помагат само финансово и психически (и преди бременноста си беше така, но никога не съм натяквала за това). За техните всичко е ок и проблемите покрай бременноста се дължат на мен, по-скоро на тва че не ям “за двама”.
В ново жилище сме повече от годиня но нито веднъж техните не са ни идвали на гости , а нашите са в испания и въпреки това ни посетиха няколко пъти. Но се очаква през седмица да пътуваме при техните, въпреки че сто пъти казах, че ми е забранено да пътувам, но никога не съм го ограничавала него да го прави.
След последния спор се стигна до това да ми каже , да не говоря със семейсвото си и тн, просто не издържах и аз изредих нещата които не ми харесват в техните. С в същото време той винаги е на “разположение”. 

След месец и половина брат му ще има сватба а на мен не ми се пътува в деветия месец, не знам как да го кажа и как да се избегне скандала.

Последна редакция: ср, 29 юли 2020, 18:02 от Alexx890

# 44
  • Мнения: 62
Здравейте,обръщам се към за съвет и може би,за да погледна друга страна нещата. На 24 години съм. Била съм два пъти с депресия,когато излезнах от пубертета и след сватбата ми с мъжа ми. Не знам дали,защото както казват хората след еуфорията ти става мъчно. Но се справих бързо с тях. След това имах паник атаки когато баба ми се разболя. В детството ми също не съм имала добри моменти,но за сметка на това със съптуга ми се разбираме и обичаме както в началото. От 11 год. Сме заедно и 5 год откакто сме женени. Миналата година разбрахме,че сме за ин витро . Заминахме за Турция,като един път на отиване пилучих пак ПА,като отадва не бях имала. Но това се дължи може би,защото първия път на прегледа припаднах.Забременях,бяхме изключ. щастливи,но не знам дали е от едното хапче,което приемах се почуствах зле и ми се плачеше,гадеше,спеше като цяло си пише,че има странични ефекти.9г.с направих  спинтанен аборт и ми беше доста мъчно. Сега смятаме пак да ходим. Но имам някакъв страх,да не се депресирам,да не получа ПА,дали няма да съм с депресия по време на бременност или следродилна. А това  е нещото,което най-много искам и най-много ме  е страх,дори точно не мога да разбера от кое ме е страх. Като цяло съм притеснителна откато получих ПА,а преди не бях такава. Страх ме е ако забременя да не вземе да умре някой мой близък да се стресна,да стане нещо на бебето. Супер много ги мисля нещата,а не ми се ще. Имам жекание да изкарам една спокойна и щастлива бременност от психическа гледна точка. Понякога се обвинявам за това,че не съм като другите.

Здравейте, Djordjiq1,

Когато паник атаката се появи, това на практика показва, че има нещо в начина ни на живот или поведение, което се нуждае от промяна. ПА дава сигнал, тя е като светеща лампа, че не можем повече да продължаваме да живеем по определен начин, показва, че нещо трябва да се промени, че някъде нещо не е ок за самите нас. Споделяте, че няколко пъти сте преживявали ПА и депресии, а доколкото разбирам, това се е случвало в много важни и ключови моменти за Вас - след сватбата, при разболяване на баба Ви, на път за ин витро процедура. Страхът и притесненията да не се случи същото отново и да не се повтори лошия сценарий са напълно нормални, особено когато обмисляте бъдеща бременност.

Моята препоръка е най-напред да пренасочите мислите и вниманието си. Опитайте се да се фокусирате върху всичко онова, което Ви помага и кара да се чувствате сигурна, спокойна, щастлива, вместо върху страха да не се случи пак ПА или депресията. Също така, обърнете се искрено към себе си със следните няколко въпроса:

- Какво в начина ми на живот ме натоварва/наранява/напряга?
- Мога ли да променя нещо?
- Какво може да ме накара да се чувствам по-добре и по-спокойна?

Пожелавам Ви една наистина спокойна и щастлива бъдеща бременност!

Успех,
Петя

# 45
  • Мнения: 16
Здравейте, Петя Георгиева!
 Пиша Ви по един личен въпрос, който ме измъчва през последните близо две години. Запознах се с един мъж, в който се влюбих (и все още съм), но нещата приключиха още преди да са започнали. Опасявам се, че вината, в голяма степен, е моя.
 Молбата ми към Вас е да ми помогнете да интерпретирам ситуацията. Смятам, че аз съм влошила нещата с поведението си и ако е така- възможно ли е да направя нещо за подобряване в бъдеще? Или просто не е имал особено желание и нещата са били обречени?
 Ето я историята на кратко:
 В началото имаше взаимен интерес, но не беше ясно за мен дали е приятелски или интимен. Чувствах се добре, но исках нещата да се развиват по-бързо. Бях объркана от сигналите, защото проявяваше внимание към мен, но не бързаше да развива отношенията в интимен план. Или е улегнал и не бърза, преди да е сигурен, или не е искал, вече не знам. В резултат на което, станах доста нервна, натрапчива, изискваща обяснения. Пишех винаги първа, говорех за чувствата си в самото начало, изисквах повече внимание, обвинявах го и т.н.
 Резултатът, както се досещате, беше негативен.
 След дълга пауза отново възобновихме комуникацията, но скоро отново започнах да го притискам. Той се отдръпна във времето и накрая ми заяви, че за него съм агресивна, негативна, обсебваща, не му влияя добре и не иска да ме чува и вижда повече.
 Към днешна дата си давам сметка, че независимо дали и до колко съм била желана, такова държание от моя страна би отблъснало всеки. Всъщност, той не ме познава като човек, но вече има крайно негативно мнение.
 Друг негативен фактор тук е, че бяхме колеги във фирма, чийто собственик искаше да се среща с мен. Но това е друга тема.
 Смятам, че повечето проблеми идват от моята несигурност и ниско самочувствие. Вече ходя на терапия за това.
 Бих искала да имам възможност да подходя спокойно към него и ситуацията. Да мога да покажа истинското си лице и характер, да се опознаем по здравословен начин и...каквото стане. Не съм сигурна дали това е възможно, предвид стеклите се обстоятелства. Поне на този етап е така.

# 46
  • Мнения: 66
Здравейте,имам нужда от вашата помощ.Ще обясня всичко накратко. Родих преди 8 месеца,с мъжа ми бяхме в супер отношения,но откакто родих започнах да го ревнувам страшно много от негова колежка. Хванах го че е гледал порно на работа,той казва че са само колеги няма нищо към нея аз съм всичко за него,но нещо все ме гложди отвътре.Въпросната колежка много се радва на нашето дете,както когато се роди така и сега като го види.Усещам че донякъде му е приятно да го ревнувам,защото се смее,когато питам за нея се кълне че няма нищо,наскоро я срещнахме и той ми казва ето я твоята приятелка,а ние с нея се познаваме отскоро и не сме чак приятелки.Незнам какво да правя има моменти в които не ми пука,но има и дни в който направо полудявам от ревност,мисля си че са имали нещо общо,че той я харесва и тн.

# 47
  • Мнения: 83
Здравейте преди години имах няколко връзки не сполучливи. И след тези връзки си мечтаех да срешна любовта и да бъда истински щастлива. Предното лято се запознах с един мъж и още от началото ме грабна по някъв начи почнахме да си пишим да се чуваме да се виждаме и нещата станага серозни. Но беше много ревнив и когато изляза да някъде си мислише че му изневерявам а аз самата съм против тези изневери камули да му изневеря. Той жквеше в друг и когато приключише работа идваше при мен за няколко дни това беше в продължение на нялко месеца докато заживем заедно. Когато си отиваше много мъчно ми ставаше и на него също. Преди да заживем заедно се случваше да ме обижда да ми крещи и аз почвах да рева защото съм супер много чувствителна и нищо не му казвах. Заживехме заедно обаче близките му като чели не бяха съгласни той да дойде да живее при мен. И все му казвах че близките му не ме харесват той все се обрущаше и казваше не е верно и аз млъквах. През месец септември предната година разбрах че съм бременна бяхме много щастливи но съм си много страхлива в смисъл такъв да не ми стане нещо да наврцедя да не настина и си спомням едната вечер ми беше доста студено и си измерих температурата беше 37 и се притесних да не се разболея и се разревах а той вместо да ме успокои се обърна и ми каза ако стане нещо с бебето ти ще си виновна не можех да повярвам че това той ми го каза отидох и си легнах не знаех просто какво да му кажа. След като разбрах че съм бременна отидох след 10 дни на лекар да могат да остановят бремеността и докторката ми каза че всичко е наред. На следващия ден се прибрах от работа и елементарно тръгнах да оправям в къщи да правя вечеря. Но прокървях обадих се веднага на докторката отидох каза ми че всичко е наред и че е доста срештано това прокървяване би ми инжекция и ми изписа хапчета но продължих да си кървя  отидох на второ мнение като очаквах че той ще дойде с мене той отиде на работа майка ми дойде с мене толкова гадно ми стана и казах на майка ми толкова ли е важна работа че дойде с мен майка ми само сви рамене и нищо не каза. С мойта бременност завърши зле сплонтанен аборт като ми каза че съм се изпистила се сетих за неговите приказки който ми каза ако стане нещо с бебето ти ще си виновна. И почнах да се обвинявам че аз съм пречината това да стане защо съм супер много емоционална всичко което ставаше аз си го приживявах по мои си начин. И си помислих че ще сме оставе и бях изпаднала в една дупка и каза само на майка си нито дете нито мъж. Но той се обърна и ми каза че пак ще пробваме да имаме успокояваше ме по някъв начин и сама си казах че трябва да се стегна и така направих от време на време си поплаквах без никой да ме вижда. След време почнахме да се караме за него имаше много по важни работи мен самата чувствах се самотна нямах никакво внимание от него нямаше никакви разгови между нас сякаш нямаше какво да си кажем много ми беше гадно. Родители му рабоят в чужбина и решоха да се връщат за празниците но при всяко тяхно връщане той се държи много гадно с мене и като ми каза че ще си идват го предопредиг че няма да му търпя лошо отношение към мен и този път тези мой приказки преснаха в скандал и пак аз си бях лошата. На 24 декември сутринта ми вика ще дойдеш ли с мен при наще или ще оправяш за довечера аз нищо не казах просто разбрах колко държи аз да отида с него нямаше го много часове дори не се сети да ми се обади а се върна в настроение и се едно нищо не е станало. Нито ми беше до празнуване нито нищо. Тогава той ми предложи брак бях много щастлива и за момент забравих за всичко. Така празниците минаха родителите му заминаха. Къде се успокояваше обстановката къде не и до ден днешен е така. Решихме пак да си имаме дете нещата се поличихацв 7 месец съм но караниците не спират самотна съм нямам подкрепата от никой изпаднала съм в дупка от която няма излизане получавам паник атаки никой не ме разбира имам човек до мен родители но сякаш никой не го е грижа за мен как се чувствам всеки си върши неговата си работа аз съм в пространството. Помогнете ми как да се правя с всичко това.

# 48
  • Мнения: 62
Здравейте ,
  
Живея с партньора си от 3 години и вече съм бременна в 7 месец, но зачестяха кавгите на тема “вашите и нашите “

Покрай коронавируса ни се наложи да работим от дома и това създава допълнително напрежение.
Понякога се караме за глупости, а той никога не отстъпва независимо от товс да че съм бременна. Даже от както забременях стана и по-изнервен и усещам, че прага му на търпимост се снижи.
Във всеки спор се стига до израза “ще те хвана за ръката и ще те изхвърля” или “скоро мен няма да ме има и ще видиш какво е”. През останалото време е най-грижовния човек, но нали тази промяна по време на спорове ми идва в повече.
Колкото и както и да говоря с него се стига до това “ти ме предизвикваш затова става така”

Знам че съм по - чуствителна и по-изнервена заради бременността, която при мен протича тежко и с проблеми, но той не го осъзнава.

Още в началото на връзката ме помоли да няма ваши и наши и да не е между мен и майка му. Съгласих се, но последно време той прави именно това - вашите така , вашите онака.. а за грижите покрай бременнноста и раждането нашите ни помагат само финансово и психически (и преди бременноста си беше така, но никога не съм натяквала за това). За техните всичко е ок и проблемите покрай бременноста се дължат на мен, по-скоро на тва че не ям “за двама”.
В ново жилище сме повече от годиня но нито веднъж техните не са ни идвали на гости , а нашите са в испания и въпреки това ни посетиха няколко пъти. Но се очаква през седмица да пътуваме при техните, въпреки че сто пъти казах, че ми е забранено да пътувам, но никога не съм го ограничавала него да го прави.
След последния спор се стигна до това да ми каже , да не говоря със семейсвото си и тн, просто не издържах и аз изредих нещата които не ми харесват в техните. С в същото време той винаги е на “разположение”. 

След месец и половина брат му ще има сватба а на мен не ми се пътува в деветия месец, не знам как да го кажа и как да се избегне скандала.

Здравейте, Alexx890,

Понякога колкото и да се стараем да избегнем конфликти или скандали, те са неизбежни, особено когато трябва да покажем и защитим своята позиция, осъзнавайки че тя е различна от тази на другия човек. От това, което споделяте като въпрос накрая, виждам два варианта пред Вас - 1. да правите компромис със себе си, да рискувате здравословното си състояние, както и това на детенцето в името на "мира" или 2. да обясните на партньора си спокойно, ясно, но категорично, че в този период не е възможно пътуване, не е позволено от лекар, но най-вече, че това е и Ваше лично желание! Допълнете, че нямате нищо против той да присъства на сватбата, ако желае. Помислете и преценете сама кой вариант е по-удачен. В крайна сметка тук става въпрос и за друго човешко същество и партньорът е добре да свиква да мисли и за него.

По другата тема за "ваши и наши", доколкото разбирам, не чувствате подкрепа от страна на неговите родители, дори напротив. Не става ясно обаче какви точно са отношенията между партньора Ви и неговата майка - колко са близки, как се държат един с друг...

За да съм по-полезна, е нужна повече информация и по-задълбочена работа, но фразата "ще те хвана за ръката и ще те изхвърля”, придружена от “ти ме предизвикваш затова става така”  съм длъжна да посоча като обезпокоителни! Вероятно става дума за вменяване/прехвърляне на вина или дори вид манипулация, сякаш за всички проблеми единствено и само Вие сте виновна, а той няма нищо общо ...
Препоръката ми е следната: поставете на първо място себе си и детето, което чакате, особено по време на бременността! Грижете се за себе си, вслушвайте се повече във Вашите лични потребности и нужди и покажете на партньора си, че те са важни за Вас! В това няма нищо лошо, дори е задължително особено сега. Ако той държи на отношенията ви, би следвало да приеме това и също да започне повече да се грижи за Вас, но започнете първо Вие, за да може той да последва примера Ви.

Пожелавам Ви успех! Лека и безпроблемна бременност и раждане,
Петя

# 49
  • Мнения: 62
Здравейте, Петя Георгиева!
 Пиша Ви по един личен въпрос, който ме измъчва през последните близо две години. Запознах се с един мъж, в който се влюбих (и все още съм), но нещата приключиха още преди да са започнали. Опасявам се, че вината, в голяма степен, е моя.
 Молбата ми към Вас е да ми помогнете да интерпретирам ситуацията. Смятам, че аз съм влошила нещата с поведението си и ако е така- възможно ли е да направя нещо за подобряване в бъдеще? Или просто не е имал особено желание и нещата са били обречени?
 Ето я историята на кратко:
 В началото имаше взаимен интерес, но не беше ясно за мен дали е приятелски или интимен. Чувствах се добре, но исках нещата да се развиват по-бързо. Бях объркана от сигналите, защото проявяваше внимание към мен, но не бързаше да развива отношенията в интимен план. Или е улегнал и не бърза, преди да е сигурен, или не е искал, вече не знам. В резултат на което, станах доста нервна, натрапчива, изискваща обяснения. Пишех винаги първа, говорех за чувствата си в самото начало, изисквах повече внимание, обвинявах го и т.н.
 Резултатът, както се досещате, беше негативен.
 След дълга пауза отново възобновихме комуникацията, но скоро отново започнах да го притискам. Той се отдръпна във времето и накрая ми заяви, че за него съм агресивна, негативна, обсебваща, не му влияя добре и не иска да ме чува и вижда повече.
 Към днешна дата си давам сметка, че независимо дали и до колко съм била желана, такова държание от моя страна би отблъснало всеки. Всъщност, той не ме познава като човек, но вече има крайно негативно мнение.
 Друг негативен фактор тук е, че бяхме колеги във фирма, чийто собственик искаше да се среща с мен. Но това е друга тема.
 Смятам, че повечето проблеми идват от моята несигурност и ниско самочувствие. Вече ходя на терапия за това.
 Бих искала да имам възможност да подходя спокойно към него и ситуацията. Да мога да покажа истинското си лице и характер, да се опознаем по здравословен начин и...каквото стане. Не съм сигурна дали това е възможно, предвид стеклите се обстоятелства. Поне на този етап е така.

Здравейте, Nefertiti1,

Първо бих искала да Ви поздравя, за това, че сте предприела първата и най-важна крачка, а именно да работите със себе си и да развивате себе си! Това е начинът да подобрите живота  и отношенията си, така че да Ви носят щастие и удовлетвореност!
Започвам с един важен въпрос, който е свързан с поведението Ви във връзка по принцип досега - такова ли е било и преди или това се случва за пръв път? Това е важно уточнение и полезен въпрос за самата Вас. Често жената се държи по описания начин, когато чувства много силно привличане/влюбване, а мъжът има по-дистанцирано и "студено" поведение от типа "недостъпен". Всъщност на езика на системния семеен подход във Фамилната терапия това е т.н. комплементарно (допълващо) се поведение. Сякаш имаме две противоположности, които се допълват или две страни на една монета. И така едното поведение води до или провокира другото: той колкото повече се дистанцира, Вие толкова повече го искате и обратно - колкото повече се държите натрапчиво или прибързано, той толкова повече се отдръпва.
Все пак има нещо друго, на което е добре да се обърне внимание - ако другия човек не е готов за връзка, няма желание да започне или да поддържа дадени отношения, шанса ние да го променим клони към 0. Тоест не можем да накараме някой на сила, а ако той е имал истинско и ясно желание, Вие нямаше да се колебаете и да се питате, щяхте да сте сигурна. Тук ми липсва обаче информация за това каква е неговата нагласа, по какъв начин е показвал интереса си, какво е правил, как е заявил желание и дали изобщо е заявил? Не знаем дали това, което той е търсил е било връзка и също дори да е търсил връзка какво точно го е отблъснало.  Мога да потвърдя, обаче че много често мъжете действиетелно се отдръпват, когато видят категоричен и ясен интерес от страна на жената.

В крайна сметка, ако той е заявил ясно и категорично, че не желае да продължите комуникация/отношения, тогава най-доброто и здравословно, което можете да направите за себе си, е да продължите напред и да се опитате да забравите този мъж. Вие заслужавате пълноценна връзка с човек, който е отдаден и ангажиран, позволете си мъжа до Вас да бъде такъв и продължете да работите върху себе си, за да бъдете жената, която да привлече такъв мъж!

Искрено Ви пожелавам успех и оставам на разположение,
Петя

# 50
  • Мнения: 62
Здравейте,имам нужда от вашата помощ.Ще обясня всичко накратко. Родих преди 8 месеца,с мъжа ми бяхме в супер отношения,но откакто родих започнах да го ревнувам страшно много от негова колежка. Хванах го че е гледал порно на работа,той казва че са само колеги няма нищо към нея аз съм всичко за него,но нещо все ме гложди отвътре.Въпросната колежка много се радва на нашето дете,както когато се роди така и сега като го види.Усещам че донякъде му е приятно да го ревнувам,защото се смее,когато питам за нея се кълне че няма нищо,наскоро я срещнахме и той ми казва ето я твоята приятелка,а ние с нея се познаваме отскоро и не сме чак приятелки.Незнам какво да правя има моменти в които не ми пука,но има и дни в който направо полудявам от ревност,мисля си че са имали нещо общо,че той я харесва и тн.

Здравейте, Ivana94,

Понякога наистина е трудно да различим нашите фантазии от реалността, сякаш двете се преплитат и не е ясно кое е реалност и кое - плод на нашето въображение. Въпреки това обаче има някои признаци, по които можем да се ориентираме, а най-показателния от тях е неговото поведение. Обърнете внимание на следните няколко неща в поведението му:

- Има ли промяна в държанието му спрямо Вас и каква;
- Намаляли сексуални контакти или отказ от такива;
- По-дистанцирано поведение, изолираност;
- Чести закъснения/изненадващи командировки или отсъствия от къщи;
- Промяна в или избягване на комуникация, отказ да обсъждате или споделяте заедно;
- Как реагира, когато повдигнете темата.

Ако обаче той открито говори за неговата колежка, ако усещате, че с лекота Ви е запознал с нея и се шегува по темата, ако говори спокойно за това, то е вероятно да няма какво да крие и да няма повод за ревност. Бъдете спокойна - в съвременния свят, в който живеем, е изключително трудно да се поддържа изневяра дълго време. Ако тя съществува, рано или късно винаги излиза на яве и се разкрива.

Препоръката ми е да насочите енергията и вниманието си повече към развиване и подхранване на отношенията с мъжа Ви и детето, както и към самата Вас като жена. Подсилете женската енергия и увереността, направете така че каквато и колежка да се появи "на хоризонта", това по никакъв начин да не наруши Вашата вътрешна хармония и баланс! Simple Smile

Пожелавам Ви успех и оставам на разположение,
Петя

# 51
  • София
  • Мнения: 1 375
Здравейте,

Искам да попитам следното.
Когато си имал 8 години връзка с някого и когато си супер всеотдаен човек, вложил си всичко в тази връзка и този човек е бил целият ти свят, как да запълня празнината от неговото присъствие след раздялата, как да остана силна, да продължа напред без да се обръщам назад, без да го виждам и без да комуникирам с него?
Причината е че разбрах че ми е изневерявал още миналата година - имал е паралелна връзка.
Тогава ме излъга че било само секс и след много разправии реших да юродължа с него. Но онзи ден намерих доказателства че не е било само секс, видях дори че той е бил с нея на моя рожден ден когато ме лъга в очите че никога не би ми го причинил
(Намерих снимка с дата от тогава така че съм убедена че е вярно). Ясно е че не искам да се събираме или да му давам други шансове.
Казах му че аз бях дотук и това преля чашата, блокирах го навсякъде и приключих взсимоотношения с него преди 2 дни.
Оттогава не съм човек, нямам апетит, нямам желание за нищо зсщото се чувствам смазана от обидата, от разочарованието, от предаденото доверие.
Искам да знам как по дяволите да продължа, без да поглеждам назад, без да се изкуша да говоря с него - защото знам че това ще ми донесе само горчилка тъй като той обвинява мен за всичко и се изкарва невинен а това ме вбесява.

Как да устоя на това да се карам с него още у как да запълня тази ужасна празнина, защото той беше цялото ми ежедневие.
Имам приятели говоря с тях но не се чувствам по леко

# 52
  • Мнения: 6
Здравейте, Петя! Бих искала да ви помоля за съвет дали в ситуацията ми има проблем или аз си го внушавам. Аз съм на 21, приятеля ми е на 25, имаме връзка от 3 години. В началото той много държеше нещата да се случват бързо и ми говореше за живеене заедно и т.н. Аз бях малка, не исках да бързам и мечтата ми беше да уча в София и да успея да си изживея студентството и заминах. Аз исках да купонясвам, да излизам, а той сякаш е преминал през този период. Успявахме да се справим, аз си идвах всеки уикенд до родния ми град Пловдив. Сега след 2 години такава връзка сякаш разбрах, че той е човека за мен и искам нещата да се развият, но той сякаш е вече на финансова вълна и това ме притеснява, прави си сметката и само казва, че за да има семейство един ден трябва да го повишат и с тези пари няма да успее, сексуалните ни контакти също намаляха, аз главно давам инициативата. Започнал е да чете и книги за финанси. Страхувам се от това негово мнение защото знам, че за да създаде семейство човек никога не е готов на 100% финансово и няма вечно да сме млади, какво ще чакам до старини ли.. Притеснявам се дали това е временно или наистина ще бъде сериозна пречка пред нашето бъдеще като се върна и предприемем най-малкото краката да заживеем заедно? Благодаря предварително за отделеното време.

# 53
  • Мнения: X
Здравейте, с мъжа ми сме заедно от 10 години, половината от които живеем заедно, имаме дете на 4 години.

Не знам от къде да започна, напоследък правим от мухата слон, ама буквално за няма нищо. Но това е само повода за се захване и от там става скандал. Прераства във викане, говорим за едно а започваме да намесваме и други неща "стари", които по някакъв начин уж сме изговорили, но явно ни тежат... И на мен и на него, като тук обаче условието е, че той не го признава, казва, че каквото било, било, забравено е ... да де но до следващия път. Докато аз си го казвам откровено, че има неща, които във времето са останали (къде казани, къде не) и са ме огорчили, накарали са ме да се почувствам зле.  Докато бях бременна, все казвах, че стига вс да е наред ще си се оправям с детето, понеже той работи на две места от понеделник, до неделя ... Да но сметките излязоха малко криви, вс е наред здравословно, но детето не спеше, имах трудности с кърменето, после зъби, захранване ... През първата 1,6 г. ми беше мн трудно. Не казвам, че не е помагал, но е имало случаи, в които направо ме е изумявал ... Детето е болно аз съм по цял ден сама с него и съответно ми е на ръцете, нито съм яла, нито спала, моля го да ми помогне, а той си излиза на кафе ... И съм му го кавала. Но той сякаш не се чувства зле от това. Дори едно извинявай не казва. Уж разбира и казва, че е сгрешил, но до там. И такива разни случки, дребни може би за някой, но някак си бъркащи в душичката.
Той мн се сърди, че не правим редовно секс, че все съм изморена - но как да не съм, по цял ден детето гледам разходни, занимания, оправям къщата, готвя (не много добре, но се старая), чистя, пера, гладя. Да имаме всички необходими удобства, но понякога дори съдомиялната не се сеща да й натисне копчето. До преди няколко месеца даже спеше в другата стая, а сега ми обяснява, че съм спала на другия край на леглото и това не било никакво семейство - което мн ме нарани. А аз имам нужда да се наспя, наистина, защото вече и на работа ходя.
Често се случва да ми обещае, че ще свърши нещо и да трябва да го ръчкам и да му се моля със седмици, да не кажа с месеци (монтиране на контакт, поправка на тоалетното казанче и т.н.), като това мен ме изнервя, и в даден момент става повод за скандал, защото той не вижда проблем, че не е свършено, нищо че е обещал. Така с времето доверието ми в него се подкопа.
Не е от най-приказливите мъже, не ме обгражда с комплименти и засипва с подаръци, и това не ми е тежало, но през последните години започна да ме критикува повече. Т.е. ако всичко е наред, изчистено е, сготвено е, изпрано е няма да каже нищо, или ако съм се облякла добре, или съм купила нещо за вкъщи вс е точно. НО ако не е веднага се започва с критиката, което мен ме побърква. Казвала съм му, че искам да ми казва и хубавите неща, но си остава там където е казано. Например, цяла седмица чистя и подреждам, вс е под конец, но се случва детето да се разболее и да не съм пуснала прахосмукачката веднага ще ме чукне така да кажа, или мивката е пълна със съдове ... Или пък другото е, че когато е такова положението да да, така няма проблем, чистенето не е по-важно от детето или пък аз да съм си била починела, но при някоя разпра ми го напомня ... Което ми е мн объркващо, хем ми казва легни почини и, даже насила ме е слагал в леглото защото едвам си седя на краката, а примерно не е сготвено за детето и искам докато то спи да го свърша това, за да му обърна внимание след това, после като каже, че няма какво да яде детето и трябва да го погледа за малко - Е та до сега не сготви ли!? И това съм му го казвала. Но и се започва - аз мисля за теб ти да си починеш, сега какво искаш да кажеш!?
Иначе е много добър баща, от както детето порасна се грижи за него, въпреки, че пак оставя основните неща на мен, но се опитва и даже, в някои неща се справя мн добре. А и аз се старая да му възлагам някой задачи с детето. Защото да си призная наистина се опитвах да бъда Капитан планета и да върша всичко сама, но видях че не става, а и детето си го търси иска време и с баща си, аз съм му омръзнала.

В крайна сметка, просто има такива уж дребни неща, но мен ми тежат, казвам му ги, а понякога и не, защото се изморявам да повтарям едно и също, а и защото често се стига до разпри, после не си говорим с дни, насажда ми чувство за вина, че изобщо съм повдигнала въпроса. Не знам по какъв начин да говоря с него така, че да ме разбере правилно. Искам понякога да чуя едно извинявай или да ме прегърне и да ми каже, че всичко е наред, че е сгрешил ... но не все аз съм разбрала грешно нещата. Опитвам се да стана и аз по-търпелива, знам че си имам трески за дялане, но и това постоянно чувство на вина, това постоянно съобразяване какво ще кажа и как ме напрягат много. Говорили сме казвала съм му, че трябва да се постараем и двамата и да изслушваме другия, но се въртим в един омагьосан кръг - Той прави нещо, мен това ме наранява, след което аз правя друго, той се ядосва .... При нас важи закона че Всяко, действие има равно по сила противодействие ... Все си казваме, че миналото си е минало но е само на думи, подсъзнателно това си се трупа в нас. Аз го осъзнах, но той отказва ... Чета книги за самопомощ, но в случая само аз се опитвам да изляза от омагьосания кръг, той казва, че  при него вс е ОК. Искам да мога да забравя нещата, да си простя както на мен така и на него ... Защото иначе не виждам на къде. Даже последния път ми каза, че ако искам да си тръгна да си вървя няма да ме спира, той не го искал, но както реша аз, той се борел за това семейство а аз не - пак топката, в моето поле. Понеже му казах, че ако не можем да разговаряме нормално и да се разберем, мен като съквартиранти да живеем не ме устройва.
Как да направя отношенията ни по-нормални, аз даже се усещам че го избягвам, защото не се чувствам добре и ме е срам от това   ... Знам, че без караници е невъзможно, но понякога излизат извън контрол, той става неузнаваем, сякаш натрупва някаква агресия спрямо мен и когато дойде пика я излива - за сега само вербална! Аз обикновено се разплаквам, но на него не му пука ...

Съжалявам, дълго е и разпокъсано, но наистина са много нещата. Понеже отново не си говорим ... на него за ден два му минава, поне така казва, а аз съм толкова смачкана и се чувствам по-ниска от тревата, че не мога да се пречупя и да се правя, че нищо не е станало, а ако тръгнем да говорим, ще се стигне до скандал отново, а аз не искам, не искам, ИСКАМ спокойствие ...  въпреки, че и сега ще е същото най-много още ден два, и ще ми каже - ти до кога ще ме подминаваш и игнорираш ... ето вчера цял ден съм плакала, вижда ме, чува ме, но се прави че не съществувам, това си било мой проблем. Куче на улицата да бях, щеше вода в купа да ми сложи ...

Наистина не намирам светлина в тунела ...

# 54
  • Мнения: X
Здравейте! Смятате ли, че ако на едно дете му е забранявано да направи някоя беля, напр. да счупи нещо, да повреди играчките си, да надраска стената и т.н., може да се отрази на психиката му и като по-възрастен да стане пасивен, нерешителен човек, който се съобразява с всички и трупа в себе си негативните емоции и импулси и страда от чувство за вина? Изпитвам подобни неща в себе си, въпреки че вече не съм дете, но съм отгледана от взискателна майка (не е тиранична, напротив, прекрасна майка е, но просто имаше строги изисквания) и сякаш обвинявам нея за тези мои терзания. Например... чувствам се ограничена, когато съм по-дълго време с нея вкъщи. Забранявам си да имам приятел, докато не се изнеса да живея далеч, защото не искам да й споделям нищо, а и защото мисля, че тя има очаквания да имам прекрасна връзка, а аз не мога да съм сигурна дали ще е такава. Въпреки че вече съм говорила на тази тема с нея и тя ме уверява, че имам свобода и че не трябва да се съобразявам с никого какво правя с личния си живот. Но не мога да се отърва от този страх, че ако имам някакъв проблем в личния живот, ще трябва да го крия от близките си, защото техните реакции няма да ми харесат и защото ще ги е срам от мен, или ще се притесняват за мен и т.н.

Майка ми е свръхгрижовна и например, когато стана въпрос, че ще се изнасям да живея сама, тя вече направи преценка от какви домашни потреби ще се нуждая и дори отиде да ми купи. Разбира се, аз се съгласявам, защото си казвам, че това ще ме улесни, но дали с това не правя грешка? А попитах това за "белите" в детството, защото аз винаги съм пазила всички предмети и играчки, никога не съм чупила, почти никакви "провинения" нямам, била съм отличничка и в един момент, вече на тази възраст, се чувствам сякаш нямам право на никакви грешки в живота и че ако направя такава, трябва да се срамувам жестоко и да крия. Също така, крия всичките си негативни чувства от нея, защото тя не може да ги разбере и приеме. Преди малко си позволих да скъсам две украшения, които тя беше купила за стаята ми. Сигурно ще съжалявам, защото са красиви, но ми дотежа от това, че тя ги сложи в стаята ми без да пита, просто защото смята, че така стаята е по-хубава. Дори изпитвам импулс да направя нещо коренно различно със стаята си. Вярвам, че нещо такова би ме освободило, би ми дало крила, макар и само за миг. Бих разкъсала пердетата, бих рисувала по стените, бих забила чук в мебелите. Но това много би я огорчило и няма да разбере подбудите ми.

И пак казвам - не, че не съм съгласна с нея, просто нещо в цялата тази история ми тежи. Разбира се, това, че тя полага такива грижи за мен, купува разни необходими неща и украшения за стаята ми, не е грях. Нещо хубаво е, но според мен се размиват някакви граници и оттам идва проблемът. Аз се чувствам все едно съм й подчинена, макар тя никога да не е искала такова нещо от мен. Може би проблемът е в моята страхливост да се опълча и да бъда себе си. А може би аз преувеличавам нещата и се страхувам излишно.

Благодаря Ви за вниманието! P. S. Да допълня, макар че не знам дали има нужда, имам си и баща, с когото и аз, и тя, сме в прекрасни отношения, и се обичаме, но той цял живот работи в чужбина и през повечето време, както казва майка ми, ме е гледала като "самотна майка", макар и семейството ни да е здраво.
И последно да допълня, много ми е тежко, защото искам да се впусна във връзки и срещи с мъже, но както казах, притеснява ме, че тези неща могат да имат последици за мен, за които майка ми да разбере. И така се получава един омагьосан кръг, в който аз стоя и съм в принудителна самота. Ужасно е.

Последна редакция: ср, 26 авг 2020, 23:27 от Анонимен

# 55
  • Мнения: 62
Здравейте,

Искам да попитам следното.
Когато си имал 8 години връзка с някого и когато си супер всеотдаен човек, вложил си всичко в тази връзка и този човек е бил целият ти свят, как да запълня празнината от неговото присъствие след раздялата, как да остана силна, да продължа напред без да се обръщам назад, без да го виждам и без да комуникирам с него?
Причината е че разбрах че ми е изневерявал още миналата година - имал е паралелна връзка.
Тогава ме излъга че било само секс и след много разправии реших да юродължа с него. Но онзи ден намерих доказателства че не е било само секс, видях дори че той е бил с нея на моя рожден ден когато ме лъга в очите че никога не би ми го причинил
(Намерих снимка с дата от тогава така че съм убедена че е вярно). Ясно е че не искам да се събираме или да му давам други шансове.
Казах му че аз бях дотук и това преля чашата, блокирах го навсякъде и приключих взсимоотношения с него преди 2 дни.
Оттогава не съм човек, нямам апетит, нямам желание за нищо зсщото се чувствам смазана от обидата, от разочарованието, от предаденото доверие.
Искам да знам как по дяволите да продължа, без да поглеждам назад, без да се изкуша да говоря с него - защото знам че това ще ми донесе само горчилка тъй като той обвинява мен за всичко и се изкарва невинен а това ме вбесява.

Как да устоя на това да се карам с него още у как да запълня тази ужасна празнина, защото той беше цялото ми ежедневие.
Имам приятели говоря с тях но не се чувствам по леко

Здравейте, Мélisande,

В ситуация като тази, в която има обида, предадено доверие и голямо разочарование, е напълно нормално да се чувствате по този начин, особено за всеотдаен човек като вас, който е дал много от себе си в тази връзка!

За да започнем да променяме нещата в позитивна посока, е необходимо да погледнем най-напред към няколко неща, поради които се чувствате зле в момента. Ще започна с най-основното, което споделяте сама: "този човек е бил целият ти свят", "той беше цялото ми ежедневие." Когато овластим партньора по този начин, ние сякаш му даваме пълен контрола и управлението над нашия живот, той се превръща в приоритет, в люс, а ние в минус, защото сме подвластни на него, даваме му цялото си време и внимание, сякаш се "разливаме" в него, което означава, че губим контрол над живота си, както и личните си граници.
В една пълноценна връзка имаме - 1. лично пространство, занимания, интереси,  които има всеки един от партньорите ПООТДЕЛНО и 2. Общо пространство в двойката и на двойката, общи дейности, занимания, интереси.

Ето моите няколко препоръки, с които се надявам да започнете да се чувствате по-леко:
1. Колкото и да е трудно, прекратете каквато и да е комуникация/контакт с човека, ако нямате намерение да поправяте или изяснявате отношения. Ако нямате деца, това би било възможно, разбира се, не без усилия от Ваша страна;
2. Започнете да си връщате контрола върху Вашия собствен живот такъв, какъвто е бил преди тази връзка - какви са били нещата, които сте правили с удоволствие, какво ви харесва, хобита, интереси, занимания, дейности, които ви зареждат, близки хора, семейство, всичко, което е лично и само Ваше и не е свързано с партньор, ако не се сещате за такова нещо, създайте го;
3. Дайте си ВРЕМЕ! Това е много важно, за да се възстановите след болезнена раздяла. Не бързайте да започвате веднага нова връзка или да се обвинявате, че все още страдате. Това е процес и изисква своето време, за да се премине през него правилно!
4. Използвайте времето, което си давате, за да развивате себе си, любовта и уважението към себе си и да изградите здравословни стандарти за бъдещ партньор до Вас! Ако се налага, потърсете подкрепа от специалист за последното.

Успех и оставам на разположение,
Петя

# 56
  • Мнения: 3 438
Здравейте! Смятате ли, че ако на едно дете му е забранявано да направи някоя беля, напр. да счупи нещо, да повреди играчките си, да надраска стената и т.н., може да се отрази на психиката му и като по-възрастен да стане пасивен, нерешителен човек, който се съобразява с всички и трупа в себе си негативните емоции и импулси и страда от чувство за вина? Изпитвам подобни неща в себе си, въпреки че вече не съм дете, но съм отгледана от взискателна майка (не е тиранична, напротив, прекрасна майка е, но просто имаше строги изисквания) и сякаш обвинявам нея за тези мои терзания. Например... чувствам се ограничена, когато съм по-дълго време с нея вкъщи. Забранявам си да имам приятел, докато не се изнеса да живея далеч, защото не искам да й споделям нищо, а и защото мисля, че тя има очаквания да имам прекрасна връзка, а аз не мога да съм сигурна дали ще е такава. Въпреки че вече съм говорила на тази тема с нея и тя ме уверява, че имам свобода и че не трябва да се съобразявам с никого какво правя с личния си живот. Но не мога да се отърва от този страх, че ако имам някакъв проблем в личния живот, ще трябва да го крия от близките си, защото техните реакции няма да ми харесат и защото ще ги е срам от мен, или ще се притесняват за мен и т.н.

Майка ми е свръхгрижовна и например, когато стана въпрос, че ще се изнасям да живея сама, тя вече направи преценка от какви домашни потреби ще се нуждая и дори отиде да ми купи. Разбира се, аз се съгласявам, защото си казвам, че това ще ме улесни, но дали с това не правя грешка? А попитах това за "белите" в детството, защото аз винаги съм пазила всички предмети и играчки, никога не съм чупила, почти никакви "провинения" нямам, била съм отличничка и в един момент, вече на тази възраст, се чувствам сякаш нямам право на никакви грешки в живота и че ако направя такава, трябва да се срамувам жестоко и да крия. Също така, крия всичките си негативни чувства от нея, защото тя не може да ги разбере и приеме. Преди малко си позволих да скъсам две украшения, които тя беше купила за стаята ми. Сигурно ще съжалявам, защото са красиви, но ми дотежа от това, че тя ги сложи в стаята ми без да пита, просто защото смята, че така стаята е по-хубава. Дори изпитвам импулс да направя нещо коренно различно със стаята си. Вярвам, че нещо такова би ме освободило, би ми дало крила, макар и само за миг. Бих разкъсала пердетата, бих рисувала по стените, бих забила чук в мебелите. Но това много би я огорчило и няма да разбере подбудите ми.

И пак казвам - не, че не съм съгласна с нея, просто нещо в цялата тази история ми тежи. Разбира се, това, че тя полага такива грижи за мен, купува разни необходими неща и украшения за стаята ми, не е грях. Нещо хубаво е, но според мен се размиват някакви граници и оттам идва проблемът. Аз се чувствам все едно съм й подчинена, макар тя никога да не е искала такова нещо от мен. Може би проблемът е в моята страхливост да се опълча и да бъда себе си. А може би аз преувеличавам нещата и се страхувам излишно.

Благодаря Ви за вниманието! P. S. Да допълня, макар че не знам дали има нужда, имам си и баща, с когото и аз, и тя, сме в прекрасни отношения, и се обичаме, но той цял живот работи в чужбина и през повечето време, както казва майка ми, ме е гледала като "самотна майка", макар и семейството ни да е здраво.
И последно да допълня, много ми е тежко, защото искам да се впусна във връзки и срещи с мъже, но както казах, притеснява ме, че тези неща могат да имат последици за мен, за които майка ми да разбере. И така се получава един омагьосан кръг, в който аз стоя и съм в принудителна самота. Ужасно е.
анонимен, защо се пишете така? Няма как да Ви отговоря без да цитирам, защото тук повечето сте Анонимни Grinning
Аз смятам, че е така от личен опит. Бях същото дете и сега съм такъв възрастен. Ако искате, ми пишете на лични от Вашия си профил, има какво да кажа Wink
Специалистът също ще обясни от психологическа гледна точка как стоят нещата, но приказката с патилото е най-вярна. От кухнята се черпи най-добрата информация.

# 57
  • Мнения: 62
Здравейте, Петя! Бих искала да ви помоля за съвет дали в ситуацията ми има проблем или аз си го внушавам. Аз съм на 21, приятеля ми е на 25, имаме връзка от 3 години. В началото той много държеше нещата да се случват бързо и ми говореше за живеене заедно и т.н. Аз бях малка, не исках да бързам и мечтата ми беше да уча в София и да успея да си изживея студентството и заминах. Аз исках да купонясвам, да излизам, а той сякаш е преминал през този период. Успявахме да се справим, аз си идвах всеки уикенд до родния ми град Пловдив. Сега след 2 години такава връзка сякаш разбрах, че той е човека за мен и искам нещата да се развият, но той сякаш е вече на финансова вълна и това ме притеснява, прави си сметката и само казва, че за да има семейство един ден трябва да го повишат и с тези пари няма да успее, сексуалните ни контакти също намаляха, аз главно давам инициативата. Започнал е да чете и книги за финанси. Страхувам се от това негово мнение защото знам, че за да създаде семейство човек никога не е готов на 100% финансово и няма вечно да сме млади, какво ще чакам до старини ли.. Притеснявам се дали това е временно или наистина ще бъде сериозна пречка пред нашето бъдеще като се върна и предприемем най-малкото краката да заживеем заедно? Благодаря предварително за отделеното време.

Здравейте, Zorito12,

Доколкото разбирам, приятелят Ви е споделил, че за да има семейство един ден трябва да има финансова стабилност. Описвате също така, че е започнал да чете книги за финанси, т.е. започнал е да развива уменията си в тази посока, което би могло да означава, че също като Вас има сериозни намерения и иска да подсигури финансово бъдещото си семейство. Докато трае този процес, е нормално да има някаква доза оттегляне на мъжа. Разбира се, това може да се дължи и на други притеснения или проблеми, които има лично той, но главното, което ще Ви насочи дали има проблем или не в отношенията Ви, е как той се държи с Вас през останалото време, в което сте заедно. Показва ли интерес, доколко е отдаден, дистанциран ли е, държи ли се по-различно спрямо Вас и т.н.  Това, че успявате да поддържате връзката си от разстояние също е добър показател.

Все пак, бих препоръчала да го попитате дали има нещо друго, което го притеснява или проблем, който иска да реши, за да сте спокойна. Ако имате добре изградено ниво на комуникация, вероятно ще сподели при наличие на проблем. Не мога да кажа със сигурност, но по-вероятно е това негово поведение да е временно и да е свърсано с позитивни бъдещи намерения Simple Smile

Успех и оставам на разположение,
Петя

# 58
  • Мнения: 37
Забременях непланувано с 2бебе, а машктото ми дете още няма 2 години. Бях категорична, че вече нама да раждам деца, т. К. Не срещам помощ от мъжа ми, или поне не това, което аз очаквам. Освен това аз самата бе се виждам с две двца на този етап, не мога да си предтавя да съм бременна и дете под 2 години. Тъкмо синпредставях как се връщам на работа, детето срава малко по-самостоятелно. Вонаги съм била против деца с малка разлика, а сега ми се случва. Бях на 100% сигурна за аборт, и след лсто казах на мъжа ми, мисшех, че и тох ще ме подкрепи, но той иска бебето. Обясних му всичко, което мисля, а той ми заяви, че съм егоист и не оценявам нищо.
Реално много хора се борят за това, но в момента за мен е кошмар. Страх ме е, че ако прекъсна бременноста ще со развалим семейството и обратното, ако родя също, защото не е това, което аз искам.
Имала ли е някоя жена такъв проблеми как го е решила?
Благодаря Ви.

# 59
  • Мнения: 1 086
Здравейте,Петя!
Първо искам да благодаря за отделеното внимание!
Искам накратко да разкажа моята история и да помоля за съвет от ваша страна:
С моят съпруг сме заедно от 9 години,брак имаме от 7,а детето ни е на 6г.Докато бяхме просто двойка,връзката беше хармонична,имаше само един проблем-моите втори смени на работа,които пречеха да прекарваме повече време заедно!След като сключихме брак и родих,се появиха по-сериозните проблеми.Започнаха спорове и скандали за това,че и двамата трябва да се включваме в домакинството,не е само мое задължение(според моите разбирания),за грижите за детето(трябва също да са споделени от двамата),той пък от своя страна казваше,че работи(едва ли не това автоматично го отписва от другите му у дома) и неговата мания-футбола.И двамата сме спортни натури,но това му занимание сякаш ни изместваше (мен и детето)....Полудявах,когато излезем тримата на разходка и той замине за поредната футболна среща и времето прекарано заедно като семейство беше мираж...Пътите,в които пък не отиваше да играе,го виждах,че не се чувства ок и го прави,за да не се скараме,а не защото го иска...Върнах се на работа след майчинството и тогава започнаха упреците към мен-каква майка  съм да работя на тези смени,как може да си оставя детето...Аз не разбирах това,защото все пак го оставям на баща му,не го оставям на съседа....Проблема идваше от там,че му беше трудно да се справя с малкия,много своенравен,енергичен и буен,съпругът ми е доста мекушав между другото,но само в отношенията си с мен и детето.Работата му е свързана с взимането на решения,там успява да е категоричен...Много лесно се изнервя,при най-малкото непослушание от страна на сина ни и той избухва,затова много често спорим.Давам насоки как да реагира,предлагам статии да чете,от които съм почерпила полезна информация,а той иска думата му да е закон и адски се изнервя,когато детето не го чува...Така,опитах да сменя работата,макар и с по-лоши доходи,само и само да има мир и нещата да са ок ,не сполучих и пак се върнах на старата,та тогава той прие нещата...От година и нещо нещата съвсем не вървят ,няколко пъти се прибира при родителите си и после се връща отново.Говорим,коменрираме,но пак стигаме до задънена улица!
У дома разчитам на него за ремонтни дейности,но си признавам това му е слаба част.Виждам,че иска и че полага усилия,но...Спорвд мен това идва от семейството му,родителите му са семейство а предразсъдъци.Сам ми е казвал как баща му не в отделял нужното внимание за него,а и не само (три деца са,и то все момчета) ,за да му покабже нещо,да го научи на нещо,да го заведе някъде.Сега сякаш моят съпруг по същия начин-липсва му усет къде да заведе детето,да прекарат време само двамата,и т.н ...Разбирате за какяо говоря...Сякаш е много пасивен в нашата връзка,а аз обичам да държа нещата под контрол и явно надделявам и изисквам много от него...Иначе е много грижлив,дори сега за пореден път,в който всеки е у тях си(детето с мен) постоянно ме пита как е,постоянно предлага помощ(да ни закара до накъде),оставя ни пари...Честен е и аз още го обичам,сигурна съм,че и той мен,но не се получават нещата!
В момента съм много объркана и аз не знам дали искам да приключат нещата!Изпадам в различни настроения .Всеки път аз подемам разговори,той мълчи или не коментира,накрая всеки казва колко другия му липсва и пак се събираме!
Ако реша да преустановя взаимоотношения той не ни оставя на мира така да го кажа,ами все за нещо се появява...Не ме оставя сама да се оправя,какво искам да кажа-скоро например водя детето на градина,времето беше много лошо,предложи да ни закара,приех,след това предложи да ме изчака,аз отказах....Мн силен дъжд ме заваля ,при което той звъня,докато не му отговоря,искаше да се върне и да ме вземе...Това за мен значи все пак,че го е грижа,а когато направя опит да говорим с цел да изясним нещата или да ги оправим ме отблъсква!Не го разбирам това.Така не мога да го забравя,нито да се "откъсна" от него дори и да искам!Само да допълня,че и двамата сме сприхави,първосигнални,но пък истински!
Чувствам се като в задънена улица Confused

Последна редакция: пн, 07 сеп 2020, 22:31 от believe_

# 60
  • Мнения: 62
Здравейте преди години имах няколко връзки не сполучливи. И след тези връзки си мечтаех да срешна любовта и да бъда истински щастлива. Предното лято се запознах с един мъж и още от началото ме грабна по някъв начи почнахме да си пишим да се чуваме да се виждаме и нещата станага серозни. Но беше много ревнив и когато изляза да някъде си мислише че му изневерявам а аз самата съм против тези изневери камули да му изневеря. Той жквеше в друг и когато приключише работа идваше при мен за няколко дни това беше в продължение на нялко месеца докато заживем заедно. Когато си отиваше много мъчно ми ставаше и на него също. Преди да заживем заедно се случваше да ме обижда да ми крещи и аз почвах да рева защото съм супер много чувствителна и нищо не му казвах. Заживехме заедно обаче близките му като чели не бяха съгласни той да дойде да живее при мен. И все му казвах че близките му не ме харесват той все се обрущаше и казваше не е верно и аз млъквах. През месец септември предната година разбрах че съм бременна бяхме много щастливи но съм си много страхлива в смисъл такъв да не ми стане нещо да наврцедя да не настина и си спомням едната вечер ми беше доста студено и си измерих температурата беше 37 и се притесних да не се разболея и се разревах а той вместо да ме успокои се обърна и ми каза ако стане нещо с бебето ти ще си виновна не можех да повярвам че това той ми го каза отидох и си легнах не знаех просто какво да му кажа. След като разбрах че съм бременна отидох след 10 дни на лекар да могат да остановят бремеността и докторката ми каза че всичко е наред. На следващия ден се прибрах от работа и елементарно тръгнах да оправям в къщи да правя вечеря. Но прокървях обадих се веднага на докторката отидох каза ми че всичко е наред и че е доста срештано това прокървяване би ми инжекция и ми изписа хапчета но продължих да си кървя  отидох на второ мнение като очаквах че той ще дойде с мене той отиде на работа майка ми дойде с мене толкова гадно ми стана и казах на майка ми толкова ли е важна работа че дойде с мен майка ми само сви рамене и нищо не каза. С мойта бременност завърши зле сплонтанен аборт като ми каза че съм се изпистила се сетих за неговите приказки който ми каза ако стане нещо с бебето ти ще си виновна. И почнах да се обвинявам че аз съм пречината това да стане защо съм супер много емоционална всичко което ставаше аз си го приживявах по мои си начин. И си помислих че ще сме оставе и бях изпаднала в една дупка и каза само на майка си нито дете нито мъж. Но той се обърна и ми каза че пак ще пробваме да имаме успокояваше ме по някъв начин и сама си казах че трябва да се стегна и така направих от време на време си поплаквах без никой да ме вижда. След време почнахме да се караме за него имаше много по важни работи мен самата чувствах се самотна нямах никакво внимание от него нямаше никакви разгови между нас сякаш нямаше какво да си кажем много ми беше гадно. Родители му рабоят в чужбина и решоха да се връщат за празниците но при всяко тяхно връщане той се държи много гадно с мене и като ми каза че ще си идват го предопредиг че няма да му търпя лошо отношение към мен и този път тези мой приказки преснаха в скандал и пак аз си бях лошата. На 24 декември сутринта ми вика ще дойдеш ли с мен при наще или ще оправяш за довечера аз нищо не казах просто разбрах колко държи аз да отида с него нямаше го много часове дори не се сети да ми се обади а се върна в настроение и се едно нищо не е станало. Нито ми беше до празнуване нито нищо. Тогава той ми предложи брак бях много щастлива и за момент забравих за всичко. Така празниците минаха родителите му заминаха. Къде се успокояваше обстановката къде не и до ден днешен е така. Решихме пак да си имаме дете нещата се поличихацв 7 месец съм но караниците не спират самотна съм нямам подкрепата от никой изпаднала съм в дупка от която няма излизане получавам паник атаки никой не ме разбира имам човек до мен родители но сякаш никой не го е грижа за мен как се чувствам всеки си върши неговата си работа аз съм в пространството. Помогнете ми как да се правя с всичко това.

Здравейте, Mimaaaa5656,

От разказа Ви разбирам, че се чувствате пренебрегната, самотна и неразбрана, въпреки че има хора около вас, но това е сякаш само привидно. Най-тежко е, ако тези хора са най-близките до нас, особено в период на бременност, който е много специфичен, деликатен и важен за жената ...
Понякога, когато премълчаваме, за да избегнем конфликт, ние започваме война вътре в себе си, което е прекалено голяма цена за привидния "мир". Помислете върху това дали и как си позволявате да заявите себе си пред тези хора. Доста теми посочвате, но ще се опитам да наблегна на няколко неща, на които можете да обърнете внимание, за да повлияят на цялостната ситуация:

- Ако се чувствате пренебрегната от другите, помислете кога и как ВИЕ самата пренебрегвате себе си, понякога не усещаме как влизаме в ролята на жертва;
- Ако чувствате, че не Ви разбират, отговорете си доколко сте открита и честна с близките си и доколко Вие разбирате себе си;
- Ако чувствате, че "аз съм в пространството" - чудесно! Можете да запълните това пространство с каквото пожелаете, а защо не например с уважение и любов към себе си? Simple Smile
- Погрижете се на първо място за нуждите си и детето, което чакате! Грижете се за себе си, вслушвайте се повече във Вашите лични потребности и нужди и покажете на партньора си и на близките, че те са важни за Вас! В това няма нищо лошо, дори е задължително особено сега. Ако той държи на отношенията ви, би следвало да приеме това и също да започне повече да се грижи за Вас, но започнете първо Вие, за да може той да последва примера Ви.
За съжаление, ако Вие не се отнасяте с уважение и любов към себе си, е напълно възможно и вероятно и другите хора да се отнасят по този начин към Вас. Защото истината е, че хората се отнасят с нас така, както ние им позволим! Помислете върху това!

Пожелавам Ви успех и любов към себе си! Лека, безпроблемна бременност и раждане,
Петя

# 61
  • Мнения: 49
Здравейте ,
Имах силна, емоционална и с доста тежки моменти връзка в продължение на година и половина .
Много пъти се  отказвах от любовта ни , а мъжът винаги стоеше и подкрепяше отношенията ни .
Изведнъж му писна от постоянното напрежение, тормоз - два дни сме щастливи един с друг  и другите  дни пак спорове, мълчание , отхвърляне от моя страна.
Изключително емоционално нестабилна съм , в труден период след развод и може би това ми оказваше влияние .
След поредната седмица с проблеми той се отказа от мен и прекрати отношенията ни .
1 месец бяхме разделени и той се върна при мен . Но научих, че е имал отношения , връзка по време на нашата раздяла и то почти веднага .
Не мога да преглътна , че е докосвал друга жена, че него са докосвали . Той ми казва, че нямам право да се ровя там , защото сме били разделени .
Но за мен болката е огромна, че Човек, който даваше всичко за мен въпреки лошото ми  държание почти веднага след мен се е сближил с друг човек .
Обича още , а влага емоции към друг човек .
Как да преодолея това, за да продължа напред с него ...

# 62
  • Мнения: X
Здравейте, дойте ми съвет как да се справя със лудостта която ме е обвзела...накратко с мъжа ми сме заедно от 3 години имаме бебе на 3 месеца, аз имам и първо детете на 5 годинии от първия ми мъж.От началото на тази година хващам мъжа си в толкова много лъжи, за които дори не намирам смисъл,крие че има финансови проблеми от мен,разбрах преди да родя.Говорих многократно с него че бих приела вчиски проблеми че няма да го оставя каквото и да има стига да ми казва истината и да не ме дължи на страна от всичко,като да ме държи на страна от това че има собствен бизнез със родителите му за който аз мога да му помагам много защото съм работила точна в сферата,но той просто ме държи на страна.През последните месеци от бременността и сега след раждането на сина ни него все го няма,прибира се късно казва че има много работа и не може да смогне,уж се прибира уморен ляго и започва да рови в телефона...е счупи си телефона и го смени преди дни,само че в опит да сваля информацията от телефона му попадам на сайтове за запознанства, на търсения на секс запознанства, търсене на проститутки по пътя....просто полудях обяснява ми че мсичко било само за самозадоволяване и не бил ходил никъде,търсил бил проститутки на негов приятел докато работели не ги търсил за себе си...бясна съм и не знам какво да правя докато на мен ми е жал че той работи по цял ден и гледам децата вкъщи той има време за курви в Интернет но не и да се прибере за да обърне внимание на децата,докато е бил вкъщи вечер с двете деца,докато аз съм се чудела от къде да започна с цялата работа той си е ровил в сайтове за запознанства,докато си лягагах скапана той е правел същото....опитвам се да не му липсва нищо колкото и да съм изморена само защото знам че той има желание всеки ден е да има пропуски но не знаех че живо се интересува от проститутки в интернат.Кажете ми как бихте постъпили защото аз наистина не знам чувствам се адски предадена и единственото което му казвам е че просто ме е гнус от него....

# 63
  • Мнения: 27

Здравейте, Alexx890,

Понякога колкото и да се стараем да избегнем конфликти или скандали, те са неизбежни, особено когато трябва да покажем и защитим своята позиция, осъзнавайки че тя е различна от тази на другия човек. От това, което споделяте като въпрос накрая, виждам два варианта пред Вас - 1. да правите компромис със себе си, да рискувате здравословното си състояние, както и това на детенцето в името на "мира" или 2. да обясните на партньора си спокойно, ясно, но категорично, че в този период не е възможно пътуване, не е позволено от лекар, но най-вече, че това е и Ваше лично желание! Допълнете, че нямате нищо против той да присъства на сватбата, ако желае. Помислете и преценете сама кой вариант е по-удачен. В крайна сметка тук става въпрос и за друго човешко същество и партньорът е добре да свиква да мисли и за него.

По другата тема за "ваши и наши", доколкото разбирам, не чувствате подкрепа от страна на неговите родители, дори напротив. Не става ясно обаче какви точно са отношенията между партньора Ви и неговата майка - колко са близки, как се държат един с друг...

За да съм по-полезна, е нужна повече информация и по-задълбочена работа, но фразата "ще те хвана за ръката и ще те изхвърля”, придружена от “ти ме предизвикваш затова става така”  съм длъжна да посоча като обезпокоителни! Вероятно става дума за вменяване/прехвърляне на вина или дори вид манипулация, сякаш за всички проблеми единствено и само Вие сте виновна, а той няма нищо общо ...
Препоръката ми е следната: поставете на първо място себе си и детето, което чакате, особено по време на бременността! Грижете се за себе си, вслушвайте се повече във Вашите лични потребности и нужди и покажете на партньора си, че те са важни за Вас! В това няма нищо лошо, дори е задължително особено сега. Ако той държи на отношенията ви, би следвало да приеме това и също да започне повече да се грижи за Вас, но започнете първо Вие, за да може той да последва примера Ви.

Пожелавам Ви успех! Лека и безпроблемна бременност и раждане,
Петя

Здравейте отново, избрах втория вариант - е за мое учудване се оказа правилния и нямаше проблеми. Но защо Ви пиша след толкова време и в такъв ранен час .. опитах се да следвам и съвета Ви за поставяне на първо място, в повечето случаи бях обвинена, че съм“егоистка”, но не се отказах.. не и по мое желание.. проблемите с бебето се задълбочават - изостава в развитието си и всеки момент могат да решат да го изввдят.. а аз самата усещам как изпадам в депресия, не мога да го контролирам, той не го вижда - въпреки, че му го казвам, защото сега е “сватбата на брат му” - за която той самия и бъдещата съпруга не си дават зор, а само се обаждат за всичко - дори от къде да си купят цветя и т.н..
А мен толкова ме боли, но според него преувеличавам нещата и го правя от завист. Той разбира се щял да помага на брат си (нямам нищо напротив). Но отделя времето си за него или някой друг, въпреки да е за мен и да ме подкрепя. Даже точно обратното търси поводи за скандали- като хванем от най-простите чинии за миене.
Смени работата си и казва, че му е трудно доксто свикне, но това че е напрегнат не е било заради работата, а заради мен..
Като се ядоса не знае какво говори, не спи до мен, и да имам болки не ги глижира щом не искам да ходя до болница.. а аз съм на специален хранителен режим заради бебето, който не мога да си го осигуря в болницата..
Като се оправят временно нещата вече не искам и да ме докосва, не знам дали е свързано с бременността.  По цял ден съм сама в къщи и искам вечерта просто да е при мен.
Но аз все повече потъвам в депресия и ме е страх след раждането тя да не стане още по-дълбока..
предложих му заедно да отидем на семейно консултиране, но се вдигна на крака че в него няма проблем..

Знам, че сега единственото важно нещо е бебето, но не знам как да го опазя.. всичко това ми действа зле, храня се заради бебето, но започнах да отслабвам.. не мога да спа. Чуствам се самотна ..

# 64
  • Мнения: 34
Здравейте, накратко моята история е следната: винаги съм била амбициозен и организиран човек, преследвах мечтите си и давах всичко от себе си за да успея. В един момент обаче започнах да имам гинекологични проблеми и се наложи операция. След това 6 месеца бях на хормонална терапия, по време на която ми беше много тежко и някак си ми беше много трудно да видя положителните страни на живота. След като приключи всичко с мъжа ми започнахме да правим опити за бебе, но след 1 година неуспешни опити при поредния ми гинекологичен преглед откриха рецидив след операцията и се наложи втора. След това отново 6 месеца хормонално лечение, при което нервите ми не издържаха и напуснах работа. От няколко месеца съм безработна. Всичко се случи
в последните 2 години. Имам чувството че вече нямам мечти, мислите ми са хаотични, не мога да се съсредоточа. Не мога да се накарам да свърша нищо, което по някакъв начин би помогнало на кариерата ми и изобщо развитието ми. Сякаш живота ми е на пауза и чакам поредния преглед. Заболяването е такова че рецидиви се появяват много често и аз живея в непрекъснат страх. След няколко седмици ми предстои инвитро и се притеснявам че ако не се получат нещата ще изпадна в още по-голяма дупка.

# 65
  • София
  • Мнения: 33 342
Здравейте. Много неща се случиха тази година. Моят мъж замина да работи в чужбина през август. Той се справя там, но въпреки това е несигурен и много нервен и ревнив при разговорите с мен. Понякога е спокоен, но понякога казва, че го мамя и това ме потиска ужасно.
Отделно, че дори и да сме в добри отношения, аз съм сама с децата тук и се чувствам все по-потисната. В началото се държах, но като разбрах, че ще си дойде чак декември, направо ми идва да не ставам от леглото. Децата са ми единственият стимул да правя нещо.

# 66
  • Мнения: 50
Здравейте, с мъжа ми сме заедно от 10 години, половината от които живеем заедно, имаме дете на 4 години.

Не знам от къде да започна, напоследък правим от мухата слон, ама буквално за няма нищо. Но това е само повода за се захване и от там става скандал. Прераства във викане, говорим за едно а започваме да намесваме и други неща "стари", които по някакъв начин уж сме изговорили, но явно ни тежат... И на мен и на него, като тук обаче условието е, че той не го признава, казва, че каквото било, било, забравено е ... да де но до следващия път. Докато аз си го казвам откровено, че има неща, които във времето са останали (къде казани, къде не) и са ме огорчили, накарали са ме да се почувствам зле.  Докато бях бременна, все казвах, че стига вс да е наред ще си се оправям с детето, понеже той работи на две места от понеделник, до неделя ... Да но сметките излязоха малко криви, вс е наред здравословно, но детето не спеше, имах трудности с кърменето, после зъби, захранване ... През първата 1,6 г. ми беше мн трудно. Не казвам, че не е помагал, но е имало случаи, в които направо ме е изумявал ... Детето е болно аз съм по цял ден сама с него и съответно ми е на ръцете, нито съм яла, нито спала, моля го да ми помогне, а той си излиза на кафе ... И съм му го кавала. Но той сякаш не се чувства зле от това. Дори едно извинявай не казва. Уж разбира и казва, че е сгрешил, но до там. И такива разни случки, дребни може би за някой, но някак си бъркащи в душичката.
Той мн се сърди, че не правим редовно секс, че все съм изморена - но как да не съм, по цял ден детето гледам разходни, занимания, оправям къщата, готвя (не много добре, но се старая), чистя, пера, гладя. Да имаме всички необходими удобства, но понякога дори съдомиялната не се сеща да й натисне копчето. До преди няколко месеца даже спеше в другата стая, а сега ми обяснява, че съм спала на другия край на леглото и това не било никакво семейство - което мн ме нарани. А аз имам нужда да се наспя, наистина, защото вече и на работа ходя.
Често се случва да ми обещае, че ще свърши нещо и да трябва да го ръчкам и да му се моля със седмици, да не кажа с месеци (монтиране на контакт, поправка на тоалетното казанче и т.н.), като това мен ме изнервя, и в даден момент става повод за скандал, защото той не вижда проблем, че не е свършено, нищо че е обещал. Така с времето доверието ми в него се подкопа.
Не е от най-приказливите мъже, не ме обгражда с комплименти и засипва с подаръци, и това не ми е тежало, но през последните години започна да ме критикува повече. Т.е. ако всичко е наред, изчистено е, сготвено е, изпрано е няма да каже нищо, или ако съм се облякла добре, или съм купила нещо за вкъщи вс е точно. НО ако не е веднага се започва с критиката, което мен ме побърква. Казвала съм му, че искам да ми казва и хубавите неща, но си остава там където е казано. Например, цяла седмица чистя и подреждам, вс е под конец, но се случва детето да се разболее и да не съм пуснала прахосмукачката веднага ще ме чукне така да кажа, или мивката е пълна със съдове ... Или пък другото е, че когато е такова положението да да, така няма проблем, чистенето не е по-важно от детето или пък аз да съм си била починела, но при някоя разпра ми го напомня ... Което ми е мн объркващо, хем ми казва легни почини и, даже насила ме е слагал в леглото защото едвам си седя на краката, а примерно не е сготвено за детето и искам докато то спи да го свърша това, за да му обърна внимание след това, после като каже, че няма какво да яде детето и трябва да го погледа за малко - Е та до сега не сготви ли!? И това съм му го казвала. Но и се започва - аз мисля за теб ти да си починеш, сега какво искаш да кажеш!?
Иначе е много добър баща, от както детето порасна се грижи за него, въпреки, че пак оставя основните неща на мен, но се опитва и даже, в някои неща се справя мн добре. А и аз се старая да му възлагам някой задачи с детето. Защото да си призная наистина се опитвах да бъда Капитан планета и да върша всичко сама, но видях че не става, а и детето си го търси иска време и с баща си, аз съм му омръзнала.

В крайна сметка, просто има такива уж дребни неща, но мен ми тежат, казвам му ги, а понякога и не, защото се изморявам да повтарям едно и също, а и защото често се стига до разпри, после не си говорим с дни, насажда ми чувство за вина, че изобщо съм повдигнала въпроса. Не знам по какъв начин да говоря с него така, че да ме разбере правилно. Искам понякога да чуя едно извинявай или да ме прегърне и да ми каже, че всичко е наред, че е сгрешил ... но не все аз съм разбрала грешно нещата. Опитвам се да стана и аз по-търпелива, знам че си имам трески за дялане, но и това постоянно чувство на вина, това постоянно съобразяване какво ще кажа и как ме напрягат много. Говорили сме казвала съм му, че трябва да се постараем и двамата и да изслушваме другия, но се въртим в един омагьосан кръг - Той прави нещо, мен това ме наранява, след което аз правя друго, той се ядосва .... При нас важи закона че Всяко, действие има равно по сила противодействие ... Все си казваме, че миналото си е минало но е само на думи, подсъзнателно това си се трупа в нас. Аз го осъзнах, но той отказва ... Чета книги за самопомощ, но в случая само аз се опитвам да изляза от омагьосания кръг, той казва, че  при него вс е ОК. Искам да мога да забравя нещата, да си простя както на мен така и на него ... Защото иначе не виждам на къде. Даже последния път ми каза, че ако искам да си тръгна да си вървя няма да ме спира, той не го искал, но както реша аз, той се борел за това семейство а аз не - пак топката, в моето поле. Понеже му казах, че ако не можем да разговаряме нормално и да се разберем, мен като съквартиранти да живеем не ме устройва.
Как да направя отношенията ни по-нормални, аз даже се усещам че го избягвам, защото не се чувствам добре и ме е срам от това   ... Знам, че без караници е невъзможно, но понякога излизат извън контрол, той става неузнаваем, сякаш натрупва някаква агресия спрямо мен и когато дойде пика я излива - за сега само вербална! Аз обикновено се разплаквам, но на него не му пука ...

Съжалявам, дълго е и разпокъсано, но наистина са много нещата. Понеже отново не си говорим ... на него за ден два му минава, поне така казва, а аз съм толкова смачкана и се чувствам по-ниска от тревата, че не мога да се пречупя и да се правя, че нищо не е станало, а ако тръгнем да говорим, ще се стигне до скандал отново, а аз не искам, не искам, ИСКАМ спокойствие ...  въпреки, че и сега ще е същото най-много още ден два, и ще ми каже - ти до кога ще ме подминаваш и игнорираш ... ето вчера цял ден съм плакала, вижда ме, чува ме, но се прави че не съществувам, това си било мой проблем. Куче на улицата да бях, щеше вода в купа да ми сложи ...

Наистина не намирам светлина в тунела ...
Здравейте и при нас е така, винаги ми насажда чувство за вина, дори за това че съм се нахранила или искам да си легна защото съм изморена. Освен детето което е на 2 г вече ходя и на работа, ставам всеки ден в 6 ч и т.н. Аз разхождам детето, аз чистя , аз мия чинии и т.н. След работа мъжа ми ляга да спи а работата му е в пъти по лека от моята. Уикендите е същото. Наспива се , аз ставам рано отново. Отделно че и през ноща ставам защото малкия още се буди нощем. Най лошото е че от силния стрес започнах да забравям и то сериозни неща. Постоянно съм на нокти да не си изгубя работата заради това. Нямам помощ от никого, нямам нито жилище нито спестявания. Работя на МРЗ. Чувствам се и изглеждам зле. Няма дори и с кого да поговоря. Хубав ден и успех! Аз не намирам решение. От разговори помежду ни няма полза защото все едно след това нищо не се е казало. Пак по старому.

# 67
  • софия
  • Мнения: 1 097
Сериозни казуси се пишат в темата, специалиста, който трябва да отговаря по темата от известно време не се е включвал, но пък дано намирате утеха, че не сте само вие, споделена мъка е половин мъка. Помнете, че винаги може да е по-лошо, и че това, което не ни убива ни прави по-силни, колкото и клиширано да звучи.

# 68
  • Мнения: 62
Здравейте ,
Имах силна, емоционална и с доста тежки моменти връзка в продължение на година и половина .
Много пъти се  отказвах от любовта ни , а мъжът винаги стоеше и подкрепяше отношенията ни .
Изведнъж му писна от постоянното напрежение, тормоз - два дни сме щастливи един с друг  и другите  дни пак спорове, мълчание , отхвърляне от моя страна.
Изключително емоционално нестабилна съм , в труден период след развод и може би това ми оказваше влияние .
След поредната седмица с проблеми той се отказа от мен и прекрати отношенията ни .
1 месец бяхме разделени и той се върна при мен . Но научих, че е имал отношения , връзка по време на нашата раздяла и то почти веднага .
Не мога да преглътна , че е докосвал друга жена, че него са докосвали . Той ми казва, че нямам право да се ровя там , защото сме били разделени .
Но за мен болката е огромна, че Човек, който даваше всичко за мен въпреки лошото ми  държание почти веднага след мен се е сближил с друг човек .
Обича още , а влага емоции към друг човек .
Как да преодолея това, за да продължа напред с него ...

Здравейте, yours5,

Разбирам болката и разочарованието Ви, вероятно Ви е трудно да продължите все едно нищо не се е случило. Доколкото разбирам, Вие все пак държите на този човек и той на Вас, тъй като споделяте, че след раздялата той се е върнал при вас и също, че и Вие искате да продължите напред с него.

За да се случи последното по пълноценен и здравословен емоционално начин, е важно да поработите върху прошката и осъзнаването на собственото поведение. Това, че можете да осмислите и си давате сметка за Вашето собствено поведение е много полезно в случая - споделяте, че  той "даваше всичко за мен въпреки лошото ми  държание". Също така е редно, да отбележим, че въпреки болезнения за Вас факт, че по време на раздялата ви е имал друга кратка връзка, все пак това се е случило, когато не сте били заедно и той е бил до известна степен коректен спрямо Вас, не Ви е излъгал, а е предпочел да е честен. Причините за тази кратка връзка с друга жена могат да бъдат много, също така незнаем дали става въпрос за краткотрайна авантюра или за връзка с жена, с който се познават от дълго време и която е в обкръжението му.

Важно е сега, когато той пак се връща, каква е нагласата му, какво би искал от връзката, с какво тя сега ще бъде различна или по-добра от преди? Това са въпроси, върху които е добре и Вие да помислите за себе си и заедно да обсъдите с него, за да дадете нов тласък и посока на отношенията си.

Накратко, за да тръгнете в посока подобряване на отношенията между Вас, поработете върху прошката (на себе си и на него) и също така помислете какво можете да подобрите заедно в поведениято си, какво ще бъде различното във връзката ви сега, за да се чувствате и двамата по-щастливи заедно.

Пожелавам Ви успех и любов,
Петя Георгиева

# 69
  • Мнения: 62
Здравейте. Много неща се случиха тази година. Моят мъж замина да работи в чужбина през август. Той се справя там, но въпреки това е несигурен и много нервен и ревнив при разговорите с мен. Понякога е спокоен, но понякога казва, че го мамя и това ме потиска ужасно.
Отделно, че дори и да сме в добри отношения, аз съм сама с децата тук и се чувствам все по-потисната. В началото се държах, но като разбрах, че ще си дойде чак декември, направо ми идва да не ставам от леглото. Децата са ми единственият стимул да правя нещо.

Здравейте, Rockstar,

Това, че намирате стимул в децата си, е чудесно, особено в този труден за Вас период. В такива моменти е важно да имаме около себе си колкото се може повече хора и/или дори малки неща, които да ни дават сила, мотивация, стимул - дори това да е просто хубава книга, топъл чай, добра дума, подкрепа или нещо приятно, което знаем, че като направим за себе си или децата си, ще ни накара да се почувстваме по-добре.

Вероятно за мъжа Ви този период също е труден, споделяте, че се чувства несигурен. Незнам дали преди се е налагало да се разделяте физически за дълъг период от време и също така незнам каква са били отношенията ви преди заминаването му, но ако за първи път се разделяте за такъв дълъг период, това си е голямо предизвикателство и трудност за отношенията. Чувайте се често, разказвайте му за повече позитивни, интересни ситуации около децата, около Вас, напомняйте му, че вярвате в него, че може да се справи, за мъжа е важно да усеща това от жената до него и като резултат това му дава стимул и увереност наистина да се справи!

Важна е много и договорката между вас за това какво ще се случи след като мине това време. За да пребори разстоянието, за една връзка е ключово да има ясни планове за общо бъдеще заедно, тоест добре е да акцентирате в разговорите си за това какво ще правите като си дойде той, да обсъждате времето, в което ще сте заедно, да знаете кога ще дойде този момент и че това, че в сега сте разделени от разстоянието, е само временно.

Пожелавам Ви много вяра, любов и търпение,
Петя Георгиева

# 70
  • Мнения: 1 086
Здравейте,Петя!
Първо искам да благодаря за отделеното внимание!
Искам накратко да разкажа моята история и да помоля за съвет от ваша страна:
С моят съпруг сме заедно от 9 години,брак имаме от 7,а детето ни е на 6г.Докато бяхме просто двойка,връзката беше хармонична,имаше само един проблем-моите втори смени на работа,които пречеха да прекарваме повече време заедно!След като сключихме брак и родих,се появиха по-сериозните проблеми.Започнаха спорове и скандали за това,че и двамата трябва да се включваме в домакинството,не е само мое задължение(според моите разбирания),за грижите за детето(трябва също да са споделени от двамата),той пък от своя страна казваше,че работи(едва ли не това автоматично го отписва от другите му у дома) и неговата мания-футбола.И двамата сме спортни натури,но това му занимание сякаш ни изместваше (мен и детето)....Полудявах,когато излезем тримата на разходка и той замине за поредната футболна среща и времето прекарано заедно като семейство беше мираж...Пътите,в които пък не отиваше да играе,го виждах,че не се чувства ок и го прави,за да не се скараме,а не защото го иска...Върнах се на работа след майчинството и тогава започнаха упреците към мен-каква майка  съм да работя на тези смени,как може да си оставя детето...Аз не разбирах това,защото все пак го оставям на баща му,не го оставям на съседа....Проблема идваше от там,че му беше трудно да се справя с малкия,много своенравен,енергичен и буен,съпругът ми е доста мекушав между другото,но само в отношенията си с мен и детето.Работата му е свързана с взимането на решения,там успява да е категоричен...Много лесно се изнервя,при най-малкото непослушание от страна на сина ни и той избухва,затова много често спорим.Давам насоки как да реагира,предлагам статии да чете,от които съм почерпила полезна информация,а той иска думата му да е закон и адски се изнервя,когато детето не го чува...Така,опитах да сменя работата,макар и с по-лоши доходи,само и само да има мир и нещата да са ок ,не сполучих и пак се върнах на старата,та тогава той прие нещата...От година и нещо нещата съвсем не вървят ,няколко пъти се прибира при родителите си и после се връща отново.Говорим,коменрираме,но пак стигаме до задънена улица!
У дома разчитам на него за ремонтни дейности,но си признавам това му е слаба част.Виждам,че иска и че полага усилия,но...Спорвд мен това идва от семейството му,родителите му са семейство а предразсъдъци.Сам ми е казвал как баща му не в отделял нужното внимание за него,а и не само (три деца са,и то все момчета) ,за да му покабже нещо,да го научи на нещо,да го заведе някъде.Сега сякаш моят съпруг по същия начин-липсва му усет къде да заведе детето,да прекарат време само двамата,и т.н ...Разбирате за какяо говоря...Сякаш е много пасивен в нашата връзка,а аз обичам да държа нещата под контрол и явно надделявам и изисквам много от него...Иначе е много грижлив,дори сега за пореден път,в който всеки е у тях си(детето с мен) постоянно ме пита как е,постоянно предлага помощ(да ни закара до накъде),оставя ни пари...Честен е и аз още го обичам,сигурна съм,че и той мен,но не се получават нещата!
В момента съм много объркана и аз не знам дали искам да приключат нещата!Изпадам в различни настроения .Всеки път аз подемам разговори,той мълчи или не коментира,накрая всеки казва колко другия му липсва и пак се събираме!
Ако реша да преустановя взаимоотношения той не ни оставя на мира така да го кажа,ами все за нещо се появява...Не ме оставя сама да се оправя,какво искам да кажа-скоро например водя детето на градина,времето беше много лошо,предложи да ни закара,приех,след това предложи да ме изчака,аз отказах....Мн силен дъжд ме заваля ,при което той звъня,докато не му отговоря,искаше да се върне и да ме вземе...Това за мен значи все пак,че го е грижа,а когато направя опит да говорим с цел да изясним нещата или да ги оправим ме отблъсква!Не го разбирам това.Така не мога да го забравя,нито да се "откъсна" от него дори и да искам!Само да допълня,че и двамата сме сприхави,първосигнални,но пък истински!
Чувствам се като в задънена улица Confused

# 71
  • Мнения: 62
Забременях непланувано с 2бебе, а машктото ми дете още няма 2 години. Бях категорична, че вече нама да раждам деца, т. К. Не срещам помощ от мъжа ми, или поне не това, което аз очаквам. Освен това аз самата бе се виждам с две двца на този етап, не мога да си предтавя да съм бременна и дете под 2 години. Тъкмо синпредставях как се връщам на работа, детето срава малко по-самостоятелно. Вонаги съм била против деца с малка разлика, а сега ми се случва. Бях на 100% сигурна за аборт, и след лсто казах на мъжа ми, мисшех, че и тох ще ме подкрепи, но той иска бебето. Обясних му всичко, което мисля, а той ми заяви, че съм егоист и не оценявам нищо.
Реално много хора се борят за това, но в момента за мен е кошмар. Страх ме е, че ако прекъсна бременноста ще со развалим семейството и обратното, ако родя също, защото не е това, което аз искам.
Имала ли е някоя жена такъв проблеми как го е решила?
Благодаря Ви.

Здравейте, Mnbv00,

От това, което описвате, някак си ми се струва, че който и вариант да се предпочете, той няма да е удовлетворяващ за вас, ако нещата останат такива, каквито споделяте, че са в момента. Ето какво имам предвид - първия вариант, който е да запазите детето, определяте като "кошмар", въпреки че си давате сметка, че много хора биха искали това, което имате Вие, но на практика то не е достатъчно. Доколкото разбирам не сте желали да имате второ дете, но не ми става ясно каква е нагласата на мъжа Ви (освен, че Ви определя като егоист) той всъщност иска ли детето? Относно втория вариант - страхувате се, че това ще навреди на семейството Ви. В крайна сметка това е важно решение, което само една майка може да вземе и което зависи изцяло и само от нея, в случая от Вас.

Който и вариант да изберете, ще бъде нужна промяна, затова ще дам няколко базови насоки и за двете опции:
- Ако решите да родите бебето, обсъдете с мъжа си как виждате грижата за него, колко е важно за Вас той да се вклюва в грижите, да Ви помага, как това дете е и на двама ви и ще има нужда и от двама ви. Напомняйте на мъжа си колко държите на неговата помощ и най-вече на активното му участие в отглеждането на вашето дете.
- Ако решите да прекратите бременността, помислете за това какво Ви дава връзката с мъжа Ви и как се чувствате в нея. Споделяте, че има опасност да си развалите връзката, но защо ако последвате сърцето и желанията си, това ще развали тази връзка, как ще я развали? И всъщност връзка, в която Вашите желания не са важни дали Ви устройва, ако всеки път трябва да пренебрегвате себе си и това, което искате? Обърнете се навътре към себе си и помислете върху това какво искате самата Вие.

Пожелавам Ви успех и любов, в каквото и да решите,
Петя Георгиева

# 72
  • Пловдив
  • Мнения: 2 415
Може ли да се възроди тръпката в брака?

Женени сме от 10 години. Преди това имах няколкогодишна връзка с раздели и събирания и реално освен тези двама мъже, в живота съм нямала други, дори не съм се целувала с други. В началото на връзката ни аз бях по-влюбена, по-настойчива, той сякаш не беше готов още. После се напаснахме. Имаме си детенце. През последните 2-3 години започнах да изпитвам някакво изчерпване на емоцията в мен, чувствата са отслабнали. За сметка на това пък мъжът ми казва, че сега ме обича много по-силно от едно време. Започнах да се замислям за това, че аз в крайна сметка не съм се "наживяла" като другите хора, не съм сменяла гаджета, дори като ученичка нямах гадже, не съм излизала с разни момчета и т.н. Чувствайки, че това е "перспективата", женени с деца, еднообразен семеен живот и че сигурно повече никога няма да се влюбя, някой да се влюби в мен, да бъда ухажвана, сваляне, гонена, да се вълнувам, да тръпна...и някакъв тих ужас от тази "мисъл-чувство". Не знам как да се справя. Като се разсеям с някаква дейност, с приятелки, като пътуваме някъде, отшумяват тези мисли, после пак се завръщат. Много пъти съм била дълбоко искрена с мъжа ми (ние много си говорим за тези неща), споделяйки му, че тръпката ми липсва, искам пак да се усещам влюбена, че няма друг мъж (така е!), който да ми отвлича вниманието, но факт - усещам празнотата в мен. Той ме гледа тъжно и се чуди какво да ми каже. Не искам да го наранявам, защото той е много силна опора, добър съпруг и баща. Но какво да правя с тази празнота, как може отново пак да се вълнувам със същия човек - възможно ли е изобщо?

# 73
  • Мнения: 2 377
Може би ако усетиш, че го губиш ще се върнат емоциите. Понякога сме така. Ако връзката е спокойна ни омръзва и не ценим това, което имаме.

# 74
  • Мнения: 62
Здравейте,Петя!
Първо искам да благодаря за отделеното внимание!
Искам накратко да разкажа моята история и да помоля за съвет от ваша страна:
С моят съпруг сме заедно от 9 години,брак имаме от 7,а детето ни е на 6г.Докато бяхме просто двойка,връзката беше хармонична,имаше само един проблем-моите втори смени на работа,които пречеха да прекарваме повече време заедно!След като сключихме брак и родих,се появиха по-сериозните проблеми.Започнаха спорове и скандали за това,че и двамата трябва да се включваме в домакинството,не е само мое задължение(според моите разбирания),за грижите за детето(трябва също да са споделени от двамата),той пък от своя страна казваше,че работи(едва ли не това автоматично го отписва от другите му у дома) и неговата мания-футбола.И двамата сме спортни натури,но това му занимание сякаш ни изместваше (мен и детето)....Полудявах,когато излезем тримата на разходка и той замине за поредната футболна среща и времето прекарано заедно като семейство беше мираж...Пътите,в които пък не отиваше да играе,го виждах,че не се чувства ок и го прави,за да не се скараме,а не защото го иска...Върнах се на работа след майчинството и тогава започнаха упреците към мен-каква майка  съм да работя на тези смени,как може да си оставя детето...Аз не разбирах това,защото все пак го оставям на баща му,не го оставям на съседа....Проблема идваше от там,че му беше трудно да се справя с малкия,много своенравен,енергичен и буен,съпругът ми е доста мекушав между другото,но само в отношенията си с мен и детето.Работата му е свързана с взимането на решения,там успява да е категоричен...Много лесно се изнервя,при най-малкото непослушание от страна на сина ни и той избухва,затова много често спорим.Давам насоки как да реагира,предлагам статии да чете,от които съм почерпила полезна информация,а той иска думата му да е закон и адски се изнервя,когато детето не го чува...Така,опитах да сменя работата,макар и с по-лоши доходи,само и само да има мир и нещата да са ок ,не сполучих и пак се върнах на старата,та тогава той прие нещата...От година и нещо нещата съвсем не вървят ,няколко пъти се прибира при родителите си и после се връща отново.Говорим,коменрираме,но пак стигаме до задънена улица!
У дома разчитам на него за ремонтни дейности,но си признавам това му е слаба част.Виждам,че иска и че полага усилия,но...Спорвд мен това идва от семейството му,родителите му са семейство а предразсъдъци.Сам ми е казвал как баща му не в отделял нужното внимание за него,а и не само (три деца са,и то все момчета) ,за да му покабже нещо,да го научи на нещо,да го заведе някъде.Сега сякаш моят съпруг по същия начин-липсва му усет къде да заведе детето,да прекарат време само двамата,и т.н ...Разбирате за какяо говоря...Сякаш е много пасивен в нашата връзка,а аз обичам да държа нещата под контрол и явно надделявам и изисквам много от него...Иначе е много грижлив,дори сега за пореден път,в който всеки е у тях си(детето с мен) постоянно ме пита как е,постоянно предлага помощ(да ни закара до накъде),оставя ни пари...Честен е и аз още го обичам,сигурна съм,че и той мен,но не се получават нещата!
В момента съм много объркана и аз не знам дали искам да приключат нещата!Изпадам в различни настроения .Всеки път аз подемам разговори,той мълчи или не коментира,накрая всеки казва колко другия му липсва и пак се събираме!
Ако реша да преустановя взаимоотношения той не ни оставя на мира така да го кажа,ами все за нещо се появява...Не ме оставя сама да се оправя,какво искам да кажа-скоро например водя детето на градина,времето беше много лошо,предложи да ни закара,приех,след това предложи да ме изчака,аз отказах....Мн силен дъжд ме заваля ,при което той звъня,докато не му отговоря,искаше да се върне и да ме вземе...Това за мен значи все пак,че го е грижа,а когато направя опит да говорим с цел да изясним нещата или да ги оправим ме отблъсква!Не го разбирам това.Така не мога да го забравя,нито да се "откъсна" от него дори и да искам!Само да допълня,че и двамата сме сприхави,първосигнални,но пък истински!
Чувствам се като в задънена улица Confused

Здравейте, believe_,

Разбирам объркването Ви. Започвам хронологично на разказа. Въпреки че предполагате, че вторите смени и Вашата работа са причина за споровете и напрежението във Вашите отношения, струва ми се, че не това е същинския проблема.

- "У дома разчитам на него за ремонтни дейности,но си признавам това му е слаба част." - вероятно той също усеща, че това не му е силна част, също така е вероятно и да е чувал, че не се справя добре многократно - от Вас или от други хора. Един мъж обикновено знае много добре какво може и какво не. Ако това е така, шансът да се чувства добре, ако разчитате на него за това, е меко казано нулев, тъй като вероятно той самия усеща, че това ен му е силата.
- "Сега сякаш моят съпруг по същия начин-липсва му усет къде да заведе детето,да прекарат време само двамата,и т.н." - това е напълно възможно и се дължи на факта, че това е бащиният модел, който съпругът Ви е виждал като дете в неговото семейство, тоест, сега прави това, което знае и може...  Доколкото разбирам той прави усилия да помага, търси Ви и иска все пак да бъде баща...
- "Това за мен значи все пак,че го е грижа,а когато направя опит да говорим с цел да изясним нещата или да ги оправим ме отблъсква". Много е важно как говорите с него. Започвате ли обвинително, раздразнено? Как започвате разговорите, как минават  - наситени ли са с бурни емоции, обвинения, посочване на грешките, пропуските, критика? 
- Опитайте се да позволите на мъжът Ви да говори. Слушайте го повече. Опитайте се да разберете какво се случва с него, какви са му предизвикателствата на работа, какво го плаши...покажете, че се интересувате от него.
Доколкото разбирам, този мъж все пак показва загриженост и внимание към Вас и детето. Липсва ми информация за това, но предполагам, че изпитвате затруднения е в начина, по който комуникирате, тоест имаме проблем на ниво комуникация. Препоръчвам да се обърнете към специалист, който да ви подкрепи в това, за да можете да се радвате на пълноценни отношения или да внесат яснота за Вас самата и за това какво да предприемете.

Пожелавам Ви успех и хармония,
Петя Георгиева

# 75
  • Мнения: 62
Може ли да се възроди тръпката в брака?

Женени сме от 10 години. Преди това имах няколкогодишна връзка с раздели и събирания и реално освен тези двама мъже, в живота съм нямала други, дори не съм се целувала с други. В началото на връзката ни аз бях по-влюбена, по-настойчива, той сякаш не беше готов още. После се напаснахме. Имаме си детенце. През последните 2-3 години започнах да изпитвам някакво изчерпване на емоцията в мен, чувствата са отслабнали. За сметка на това пък мъжът ми казва, че сега ме обича много по-силно от едно време. Започнах да се замислям за това, че аз в крайна сметка не съм се "наживяла" като другите хора, не съм сменяла гаджета, дори като ученичка нямах гадже, не съм излизала с разни момчета и т.н. Чувствайки, че това е "перспективата", женени с деца, еднообразен семеен живот и че сигурно повече никога няма да се влюбя, някой да се влюби в мен, да бъда ухажвана, сваляне, гонена, да се вълнувам, да тръпна...и някакъв тих ужас от тази "мисъл-чувство". Не знам как да се справя. Като се разсеям с някаква дейност, с приятелки, като пътуваме някъде, отшумяват тези мисли, после пак се завръщат. Много пъти съм била дълбоко искрена с мъжа ми (ние много си говорим за тези неща), споделяйки му, че тръпката ми липсва, искам пак да се усещам влюбена, че няма друг мъж (така е!), който да ми отвлича вниманието, но факт - усещам празнотата в мен. Той ме гледа тъжно и се чуди какво да ми каже. Не искам да го наранявам, защото той е много силна опора, добър съпруг и баща. Но какво да правя с тази празнота, как може отново пак да се вълнувам със същия човек - възможно ли е изобщо?

Здравейте, svetlana manoleva,

Да, възможно е! Всичко зависи от това какви са нагласата и желанието на всеки един от партньорите. Също дали искат да продължат заедно или да се разделят. Зависи от това дали правилно комуникирате своите нужди и потребности, така че другия да знае за тях и да се опита да ги посрещне. Това, че си говорите много и сте искрени е прекрасно! Продължавайте да го правите.

Ето и моите препоръки към Вас:
- Запитайте Вие лично себе си какво ще Ви върне тръпката;
- Има ли нещо, което партньорът Ви може да направи за това и ако да, какво е то?

За всеки връщането на тръпката във връзката е на първо място индивидуален процес, свързан с дълбоко познаване на себе си, нуждите си и предпочитанията си и след това е процес вътре в двойката. Някои хора изпитват тръпка, когато другият човек е недостъпен, сякаш "им бяга" или се изплъзва, или когато ги отблъсква. Други - когато разнообразят сексуалния си живот, трети - когато направят нещо различно със себе си - някаква промяна във външния вид, ново занимание, хоби, работа, местоживеене, каквато и да е промяна, нещо ново. Когато това се случи и Ви хареса, то автоматично се отразява и на отношенията с половинката. Помислете също и върху това какво е правел той преди, когато тази празнота я е нямало, когато сте имали тръпка. Дали е само факта, че той сякаш все още не е бил готов за връзка или има и друго?

Пожелавам Ви успех, отново тръпка в отношенията и много щастливи моменти,
Петя Георгиева

# 76
  • Мнения: 62
Здравейте, накратко моята история е следната: винаги съм била амбициозен и организиран човек, преследвах мечтите си и давах всичко от себе си за да успея. В един момент обаче започнах да имам гинекологични проблеми и се наложи операция. След това 6 месеца бях на хормонална терапия, по време на която ми беше много тежко и някак си ми беше много трудно да видя положителните страни на живота. След като приключи всичко с мъжа ми започнахме да правим опити за бебе, но след 1 година неуспешни опити при поредния ми гинекологичен преглед откриха рецидив след операцията и се наложи втора. След това отново 6 месеца хормонално лечение, при което нервите ми не издържаха и напуснах работа. От няколко месеца съм безработна. Всичко се случи
в последните 2 години. Имам чувството че вече нямам мечти, мислите ми са хаотични, не мога да се съсредоточа. Не мога да се накарам да свърша нищо, което по някакъв начин би помогнало на кариерата ми и изобщо развитието ми. Сякаш живота ми е на пауза и чакам поредния преглед. Заболяването е такова че рецидиви се появяват много често и аз живея в непрекъснат страх. След няколко седмици ми предстои инвитро и се притеснявам че ако не се получат нещата ще изпадна в още по-голяма дупка.

Здравейте, скъпа Eva_Ivanova123,

Понякога някои (дори повечето) здравословни проблеми или предизвикателства идват в живота ни, за да ни "помогнат" да обърнем внимание на определени неща (поведения, емоции, хора, отношения) в живота си, които ни вредят или които е необходимо да променим, за да продължим. Те са като индикатор, че вървим срещу себе си, че нещо не е както трябва, че нещо е необходимо да се промени, че нещо някъде забравяме по пътя си. Това "нещо" може да е поведение, решения, реакции, избори и много други. Често обаче ние, забързани в ежедневието, задачите или посветени на семейство, кариера, деца, не обръщаме внимание, освен ако не стане вече неизбежно.
Това, че сте амбициозен, организиран човек, отдаден на кариерата си е чудесно, стига обаче да не е за сметка на Вашата женска енергия и любов към себе си. Препоръчвам Ви в този важен момент да фокусирате вниманието и мислите си повече върху грижата за себе си, всичко онова, което Ви зарежда с енергия, което Ви радва, което Ви усмихва и подсилва всичко женско. Използвайте тази "пауза", в която сякаш се намирате, за да вкарате нещо ново в живота си, ако чувствате, че липсва. Или пък си позволете да спрете за момент и да се обърнете към себе си и потребностите си, да релаксирате. Помислете също така има ли нещо, за което са Ви обвинявали, за което обвинявате сама себе си, има ли нещо, за което все още не можете да простите на себе си. Дайте си време и възможност да стигнете до отговорите, а когато ги получите, отделете им внимание и работете с любов върху тях. Когато настъпи подходящия момент, всичко ще се подреди и случи по най-добрия за Вас начин.

Пожелавам Ви успех, вяра и хармония,
Петя Георгиева

# 77
  • Мнения: 62
Здравейте, с мъжа ми сме заедно от 10 години, половината от които живеем заедно, имаме дете на 4 години.

Не знам от къде да започна, напоследък правим от мухата слон, ама буквално за няма нищо. Но това е само повода за се захване и от там става скандал. Прераства във викане, говорим за едно а започваме да намесваме и други неща "стари", които по някакъв начин уж сме изговорили, но явно ни тежат... И на мен и на него, като тук обаче условието е, че той не го признава, казва, че каквото било, било, забравено е ... да де но до следващия път. Докато аз си го казвам откровено, че има неща, които във времето са останали (къде казани, къде не) и са ме огорчили, накарали са ме да се почувствам зле.  Докато бях бременна, все казвах, че стига вс да е наред ще си се оправям с детето, понеже той работи на две места от понеделник, до неделя ... Да но сметките излязоха малко криви, вс е наред здравословно, но детето не спеше, имах трудности с кърменето, после зъби, захранване ... През първата 1,6 г. ми беше мн трудно. Не казвам, че не е помагал, но е имало случаи, в които направо ме е изумявал ... Детето е болно аз съм по цял ден сама с него и съответно ми е на ръцете, нито съм яла, нито спала, моля го да ми помогне, а той си излиза на кафе ... И съм му го кавала. Но той сякаш не се чувства зле от това. Дори едно извинявай не казва. Уж разбира и казва, че е сгрешил, но до там. И такива разни случки, дребни може би за някой, но някак си бъркащи в душичката.
Той мн се сърди, че не правим редовно секс, че все съм изморена - но как да не съм, по цял ден детето гледам разходни, занимания, оправям къщата, готвя (не много добре, но се старая), чистя, пера, гладя. Да имаме всички необходими удобства, но понякога дори съдомиялната не се сеща да й натисне копчето. До преди няколко месеца даже спеше в другата стая, а сега ми обяснява, че съм спала на другия край на леглото и това не било никакво семейство - което мн ме нарани. А аз имам нужда да се наспя, наистина, защото вече и на работа ходя.
Често се случва да ми обещае, че ще свърши нещо и да трябва да го ръчкам и да му се моля със седмици, да не кажа с месеци (монтиране на контакт, поправка на тоалетното казанче и т.н.), като това мен ме изнервя, и в даден момент става повод за скандал, защото той не вижда проблем, че не е свършено, нищо че е обещал. Така с времето доверието ми в него се подкопа.
Не е от най-приказливите мъже, не ме обгражда с комплименти и засипва с подаръци, и това не ми е тежало, но през последните години започна да ме критикува повече. Т.е. ако всичко е наред, изчистено е, сготвено е, изпрано е няма да каже нищо, или ако съм се облякла добре, или съм купила нещо за вкъщи вс е точно. НО ако не е веднага се започва с критиката, което мен ме побърква. Казвала съм му, че искам да ми казва и хубавите неща, но си остава там където е казано. Например, цяла седмица чистя и подреждам, вс е под конец, но се случва детето да се разболее и да не съм пуснала прахосмукачката веднага ще ме чукне така да кажа, или мивката е пълна със съдове ... Или пък другото е, че когато е такова положението да да, така няма проблем, чистенето не е по-важно от детето или пък аз да съм си била починела, но при някоя разпра ми го напомня ... Което ми е мн объркващо, хем ми казва легни почини и, даже насила ме е слагал в леглото защото едвам си седя на краката, а примерно не е сготвено за детето и искам докато то спи да го свърша това, за да му обърна внимание след това, после като каже, че няма какво да яде детето и трябва да го погледа за малко - Е та до сега не сготви ли!? И това съм му го казвала. Но и се започва - аз мисля за теб ти да си починеш, сега какво искаш да кажеш!?
Иначе е много добър баща, от както детето порасна се грижи за него, въпреки, че пак оставя основните неща на мен, но се опитва и даже, в някои неща се справя мн добре. А и аз се старая да му възлагам някой задачи с детето. Защото да си призная наистина се опитвах да бъда Капитан планета и да върша всичко сама, но видях че не става, а и детето си го търси иска време и с баща си, аз съм му омръзнала.

В крайна сметка, просто има такива уж дребни неща, но мен ми тежат, казвам му ги, а понякога и не, защото се изморявам да повтарям едно и също, а и защото често се стига до разпри, после не си говорим с дни, насажда ми чувство за вина, че изобщо съм повдигнала въпроса. Не знам по какъв начин да говоря с него така, че да ме разбере правилно. Искам понякога да чуя едно извинявай или да ме прегърне и да ми каже, че всичко е наред, че е сгрешил ... но не все аз съм разбрала грешно нещата. Опитвам се да стана и аз по-търпелива, знам че си имам трески за дялане, но и това постоянно чувство на вина, това постоянно съобразяване какво ще кажа и как ме напрягат много. Говорили сме казвала съм му, че трябва да се постараем и двамата и да изслушваме другия, но се въртим в един омагьосан кръг - Той прави нещо, мен това ме наранява, след което аз правя друго, той се ядосва .... При нас важи закона че Всяко, действие има равно по сила противодействие ... Все си казваме, че миналото си е минало но е само на думи, подсъзнателно това си се трупа в нас. Аз го осъзнах, но той отказва ... Чета книги за самопомощ, но в случая само аз се опитвам да изляза от омагьосания кръг, той казва, че  при него вс е ОК. Искам да мога да забравя нещата, да си простя както на мен така и на него ... Защото иначе не виждам на къде. Даже последния път ми каза, че ако искам да си тръгна да си вървя няма да ме спира, той не го искал, но както реша аз, той се борел за това семейство а аз не - пак топката, в моето поле. Понеже му казах, че ако не можем да разговаряме нормално и да се разберем, мен като съквартиранти да живеем не ме устройва.
Как да направя отношенията ни по-нормални, аз даже се усещам че го избягвам, защото не се чувствам добре и ме е срам от това   ... Знам, че без караници е невъзможно, но понякога излизат извън контрол, той става неузнаваем, сякаш натрупва някаква агресия спрямо мен и когато дойде пика я излива - за сега само вербална! Аз обикновено се разплаквам, но на него не му пука ...

Съжалявам, дълго е и разпокъсано, но наистина са много нещата. Понеже отново не си говорим ... на него за ден два му минава, поне така казва, а аз съм толкова смачкана и се чувствам по-ниска от тревата, че не мога да се пречупя и да се правя, че нищо не е станало, а ако тръгнем да говорим, ще се стигне до скандал отново, а аз не искам, не искам, ИСКАМ спокойствие ...  въпреки, че и сега ще е същото най-много още ден два, и ще ми каже - ти до кога ще ме подминаваш и игнорираш ... ето вчера цял ден съм плакала, вижда ме, чува ме, но се прави че не съществувам, това си било мой проблем. Куче на улицата да бях, щеше вода в купа да ми сложи ...

Наистина не намирам светлина в тунела ...
Здравейте и при нас е така, винаги ми насажда чувство за вина, дори за това че съм се нахранила или искам да си легна защото съм изморена. Освен детето което е на 2 г вече ходя и на работа, ставам всеки ден в 6 ч и т.н. Аз разхождам детето, аз чистя , аз мия чинии и т.н. След работа мъжа ми ляга да спи а работата му е в пъти по лека от моята. Уикендите е същото. Наспива се , аз ставам рано отново. Отделно че и през ноща ставам защото малкия още се буди нощем. Най лошото е че от силния стрес започнах да забравям и то сериозни неща. Постоянно съм на нокти да не си изгубя работата заради това. Нямам помощ от никого, нямам нито жилище нито спестявания. Работя на МРЗ. Чувствам се и изглеждам зле. Няма дори и с кого да поговоря. Хубав ден и успех! Аз не намирам решение. От разговори помежду ни няма полза защото все едно след това нищо не се е казало. Пак по старому.

Здравейте, bijjy,

Ако сте опитали с разговори и сте видяли, че не дават резултат, тогава можете да опитате с действия. По-точно с промяна на действията от Ваша страна. Ако искаме определено нещо да е различно, е необходимо да направим нещо по различен начин. Какво имам предвид на практика?
-  Не забравяйте, че в едни отношения за важни и двамата партньори, това не е егоизъм, а баланс;
- Обърнете незабавно внимание на себе си и нуждите си - има много неща, които можем да направим и които не струват пари - например започнете от грижата за чисто физическото си здраве, съня, храненето, почивката, да, точно така, тази деликатна думичка "почивка", която много често забравяме в забързаното ежедневие и натоварен начин на живот.
Уверявам Ви, че в момента, в който Вие започнете да се грижите за себе си, ще се случат чудеса. По този начин ще покажете и на хората около себе си как да се отнасят с Вас, но това трябва да започне първо от Вас, този пример трябва да дойде от Вас.
Не се притеснявайте да потърсите подкрепа и съдействие, заслужавате живот, който да Ви носи и позитивни емоции.

Пожелавам Ви успех и любов,
Петя Георгиева

# 78
  • Мнения: 62

Здравейте, Alexx890,

Понякога колкото и да се стараем да избегнем конфликти или скандали, те са неизбежни, особено когато трябва да покажем и защитим своята позиция, осъзнавайки че тя е различна от тази на другия човек. От това, което споделяте като въпрос накрая, виждам два варианта пред Вас - 1. да правите компромис със себе си, да рискувате здравословното си състояние, както и това на детенцето в името на "мира" или 2. да обясните на партньора си спокойно, ясно, но категорично, че в този период не е възможно пътуване, не е позволено от лекар, но най-вече, че това е и Ваше лично желание! Допълнете, че нямате нищо против той да присъства на сватбата, ако желае. Помислете и преценете сама кой вариант е по-удачен. В крайна сметка тук става въпрос и за друго човешко същество и партньорът е добре да свиква да мисли и за него.

По другата тема за "ваши и наши", доколкото разбирам, не чувствате подкрепа от страна на неговите родители, дори напротив. Не става ясно обаче какви точно са отношенията между партньора Ви и неговата майка - колко са близки, как се държат един с друг...

За да съм по-полезна, е нужна повече информация и по-задълбочена работа, но фразата "ще те хвана за ръката и ще те изхвърля”, придружена от “ти ме предизвикваш затова става така”  съм длъжна да посоча като обезпокоителни! Вероятно става дума за вменяване/прехвърляне на вина или дори вид манипулация, сякаш за всички проблеми единствено и само Вие сте виновна, а той няма нищо общо ...
Препоръката ми е следната: поставете на първо място себе си и детето, което чакате, особено по време на бременността! Грижете се за себе си, вслушвайте се повече във Вашите лични потребности и нужди и покажете на партньора си, че те са важни за Вас! В това няма нищо лошо, дори е задължително особено сега. Ако той държи на отношенията ви, би следвало да приеме това и също да започне повече да се грижи за Вас, но започнете първо Вие, за да може той да последва примера Ви.

Пожелавам Ви успех! Лека и безпроблемна бременност и раждане,
Петя

Здравейте отново, избрах втория вариант - е за мое учудване се оказа правилния и нямаше проблеми. Но защо Ви пиша след толкова време и в такъв ранен час .. опитах се да следвам и съвета Ви за поставяне на първо място, в повечето случаи бях обвинена, че съм“егоистка”, но не се отказах.. не и по мое желание.. проблемите с бебето се задълбочават - изостава в развитието си и всеки момент могат да решат да го изввдят.. а аз самата усещам как изпадам в депресия, не мога да го контролирам, той не го вижда - въпреки, че му го казвам, защото сега е “сватбата на брат му” - за която той самия и бъдещата съпруга не си дават зор, а само се обаждат за всичко - дори от къде да си купят цветя и т.н..
А мен толкова ме боли, но според него преувеличавам нещата и го правя от завист. Той разбира се щял да помага на брат си (нямам нищо напротив). Но отделя времето си за него или някой друг, въпреки да е за мен и да ме подкрепя. Даже точно обратното търси поводи за скандали- като хванем от най-простите чинии за миене.
Смени работата си и казва, че му е трудно доксто свикне, но това че е напрегнат не е било заради работата, а заради мен..
Като се ядоса не знае какво говори, не спи до мен, и да имам болки не ги глижира щом не искам да ходя до болница.. а аз съм на специален хранителен режим заради бебето, който не мога да си го осигуря в болницата..
Като се оправят временно нещата вече не искам и да ме докосва, не знам дали е свързано с бременността.  По цял ден съм сама в къщи и искам вечерта просто да е при мен.
Но аз все повече потъвам в депресия и ме е страх след раждането тя да не стане още по-дълбока..
предложих му заедно да отидем на семейно консултиране, но се вдигна на крака че в него няма проблем..

Знам, че сега единственото важно нещо е бебето, но не знам как да го опазя.. всичко това ми действа зле, храня се заради бебето, но започнах да отслабвам.. не мога да спа. Чуствам се самотна ..

Скъпа, Alexx890,

"в повечето случаи бях обвинена, че съм“егоистка” - разбира се, това е много често срещана реакция от страна на другия партньор, когато имаме такива токсични отношения, в които се намирате и Вие. Чудя се колко време бихте могла да останете в тези отношения, без те да навредят на здравето Ви, помислете и какво би се случило с тази връзка след раждането на детето, как тази връзка би се развила след 2-3-5 години, ако останете в нея?

Моля, потърсете помощ и подкрепа от специалист възможно най-скоро, това е моята силна препоръка. Ако сте се насочили към семеен консултант, както споделяте, имайте предвид, че не е задължително да посещавате консултациите заедно с мъжа Ви, семейният подход във фамилната терапия работи успешно и само с един от партньорите, индивидуално. 

Успех,
Петя Г.

# 79
  • Мнения: 62
Здравейте, дойте ми съвет как да се справя със лудостта която ме е обвзела...накратко с мъжа ми сме заедно от 3 години имаме бебе на 3 месеца, аз имам и първо детете на 5 годинии от първия ми мъж.От началото на тази година хващам мъжа си в толкова много лъжи, за които дори не намирам смисъл,крие че има финансови проблеми от мен,разбрах преди да родя.Говорих многократно с него че бих приела вчиски проблеми че няма да го оставя каквото и да има стига да ми казва истината и да не ме дължи на страна от всичко,като да ме държи на страна от това че има собствен бизнез със родителите му за който аз мога да му помагам много защото съм работила точна в сферата,но той просто ме държи на страна.През последните месеци от бременността и сега след раждането на сина ни него все го няма,прибира се късно казва че има много работа и не може да смогне,уж се прибира уморен ляго и започва да рови в телефона...е счупи си телефона и го смени преди дни,само че в опит да сваля информацията от телефона му попадам на сайтове за запознанства, на търсения на секс запознанства, търсене на проститутки по пътя....просто полудях обяснява ми че мсичко било само за самозадоволяване и не бил ходил никъде,търсил бил проститутки на негов приятел докато работели не ги търсил за себе си...бясна съм и не знам какво да правя докато на мен ми е жал че той работи по цял ден и гледам децата вкъщи той има време за курви в Интернет но не и да се прибере за да обърне внимание на децата,докато е бил вкъщи вечер с двете деца,докато аз съм се чудела от къде да започна с цялата работа той си е ровил в сайтове за запознанства,докато си лягагах скапана той е правел същото....опитвам се да не му липсва нищо колкото и да съм изморена само защото знам че той има желание всеки ден е да има пропуски но не знаех че живо се интересува от проститутки в интернат.Кажете ми как бихте постъпили защото аз наистина не знам чувствам се адски предадена и единственото което му казвам е че просто ме е гнус от него....

Здравейте, desislava071220,

Когато партньорът ни лъже, това означава, че ние някога някъде за нещо сме излъгали или лъжем самите себе си. Не виждаме ясно реалността, замазваме нещо, бягаме от нещо. Какво е решението - да спрем да лъжем себе си, да приемем истината в очите такава, каквато е, колкото и да е болезнена, неудобна, недопустима, плашеща, ужасяваща. Да погледнем реалността около нас такава, каквато е, а не такава, каквато ни се иска да бъде. Много е важно да не смесваме нашите идеалистични представи с действителността. 

"дайте ми съвет как да се справя със лудостта която ме е обвзела" - с поставянето на ясни, категорични и реалистични граници за това какво можете да толерирате и какво - не. Какво е позволено да се прави с Вас и какво - не. Най-важното е, че тези граници поставяме и определяме самите ние! Не партньора ни, не родителите ни, не приятелите ни, лично ние. Това са нашите "правила", които хората около нас спазват, ако ни ценят и уважават. А хората около нас ни ценят и уважават, след като първо ние започнем да оценяваме и уважаваме себе си, това какви сме, какво можем. Първо осъзнаваме нашата стойност и ценност и я "внедряваме" в живота си. А това се отразява най-благоприятно след време и на нашите деца.

Пожелавам Ви успех,
Петя Георгиева

# 80
  • Мнения: 2 377
"Когато партньорът ни лъже, това означава, че ние някога някъде за нещо сме излъгали..." Добре,че не посещавам психолог.

# 81
  • Мнения: 62
"Когато партньорът ни лъже, това означава, че ние някога някъде за нещо сме излъгали..." Добре,че не посещавам психолог.


Всъщност да, става въпрос за това, че понякога самите ние лъжем себе си. Ще дам малко повече разяснение около това, което написах по-горе, надявам се да стане по-ясно: "Когато партньорът ни лъже, това означава, че ние някога някъде за нещо сме излъгали или лъжем самите себе си." 

Кога лъжем себе си и какво означава да лъжем себе си?
- Лъжем себе си, когато по различни причини отказваме да видим фактите, нещата, такива каквито са, особено ако тези факти са болезнени за нас, неудобни и ни нараняват, но въпреки това ги приемаме;
- Лъжем себе си, когато толерираме отношение към нас, което ни наранява, което не заслужаваме;
- Лъжем себе си, когато примемаме неща, които усещаме с всяка частица от себе си, че ни вредят, нараняват и разрушават, но въпреки това търпим в името на определени ценности, стараем се, понякога дори се правим, че не забелязваме очевидното, за да не "стане още по-зле".
- Лъжем себе си, когато знаем дълбоко в себе си кое е правилното решение, но избираме да не го последваме, защото така е по-лесно и познато за нас.

Има много и различни причини за това, но за съжаление няма как да обхванем всичко тук, а и няма универсални решения и "рецепти", тъй като всеки човек има своята уникална история, семейна среда, минало, ценности, характер и заслужава специално внимание и индивидуален подход.

Поздрави,
Петя Г.

# 82
  • Мнения: 137
Здравейте! За съжаление дойде и моят ред да се включа. Студентка съм и съвсем случайно се запознах онлайн с млад мъж, който реши да продължи образованието си в моята специалност и да вземе дипломата си. Помогнах му с нещо дребно относно курса ни и това доведе до 5 часов чат, говорихме си за доста неща, паснахме си. След това започнахме и по телефона да си говорим по час, понякога два часа вечерно време. Да уточня, че тогава все още не се бяхме видяли на живо. Усети се едно привличане, той ме караше да се чувствам по различен и специален начин, а аз му давах малко цвят на ежедневието. След това ми сподели че е доста зает мъж, работи и учи едновременно и това изпива цялото му време, а и не се чувства пълноценен за връзка в момента, имал вътрешни конфликти със себе си които има нужда да разреши. Аз приех всичко това , мислейки си че и двамата ще си дадем някакво време да обмислим нещата тъй като не бяхме и от един град. В същото време водихме доста бурни разговори и взаимно усетихме че сме доста привлечени един от друг. Сподели ми че е склонен да планира бъдеще с мен. Дойде и моментът на нашата среща, пристигнах в неговия град и запазих хотел за две нощувки и той дойде. Прекарахме си чудесно, спахме заедно, всичко изглеждаше прекрасно. И изведнъж, на следващия ден ми казва че времето което ми отделя е твърде много и няма да се получат нещата между нас. Аз бях готова да го чакам, и аз не се чувствах готова за връзка, но той дори не поиска да даде шанс на двама ни да се видим още няколко пъти. Аз го приех средно тежко, той се разплака защото не искал да ме наранява. Не знам как успях да харесам толкова много мъж със който почти 2 месеца само говорихме по телефона. Разделихме се и сега периодично си говорим по телефона, той каза че ако аз съм съгласна , може да бъдем "приятели" или поне хора които си дават подкрепа. Усещам че има интерес от негова страна към мен, но не поиска да ни даде шанс. Вече два пъти заради връзки бил провалил шанса си да се върне към университета, мисли че сега ще се случи същото. Чувствам се зле, много се привързах към него. Моля за съвет.

# 83
  • Мнения: 224
Живея в Англия с приятеля ми. Само двамата сме, семействата ни са в България. В момента чакаме дете. Заради вируса съм си вкъщи от март месец, само той работи. Тук нямам приятели. От месеци ежедневието ми е едно и също - вкъщи, телевизия, домакинска работа и ходене до магазина ( развлечението ми). Приятеля ми се прибира всяка вечер уморен, не говорим много защото иска да си почива и понякога казва да спра да дудня, а той си играе на плейстейшън или си пише с колеги и приятели на телефона. Аз едвам го дочаквам за да мога да си кажа две думи с някого защото цял ден съм мълчала...Само той ми е тук, единствения ми човек, но понякога имам чувството, че съм сама. Когато се караме ( а то е поне по веднъж в почивните му дни), винаги той е прав и ме разплаква, дори и да искам да кажа нещо, то се обръща срещу мен и пак излизам виновна за всичко, за това предпочитам да мълча. После си плача сама. Страх ме е, че това ще повлияе на бебето и гледам да се успокоявам някак си, но сама е трудно. А той си вика, крещи, обижда и после се захваща да си прави нещо и след това му минава и се извинява, колкото да не съм нацупена и сърдита. Обаче на мен не ми минава бързо. Понякога се чудя какво правя тук, как ще живеем заедно занапред, как ще си гледам бебето и ме е страх когато се роди какви ще ни бъдат отношенията.... Изобщо чувствам се депресирана и не знам какво да правя. Няма на кого да кажа, за това пиша тук. Страх ме е и че ще се депресирам още повече след като родя (до месец). Много го обичам, обаче понякога характера му е много труден, не знам как да се справям 😕 Мисля си за караниците, за това, че нямам приятели и с кого да говоря, за пандемията, за това, че близките ми са в България и дори не са ме виждали бременна и скоро няма да успеят да дойдат и да си видят внучето, за еднообразното ми ежедневие от месеци, за това, дали ще се справя с бебето... Изобщо, не се чувствам добре. Много се надявам да е от хормоните и да ми мине, обаче не съм сигурна 😔

Последна редакция: ср, 25 ное 2020, 14:30 от alex2710

# 84
  • Мнения: 135
Здравейте, надявам се да ми помогнете.
Ситуацията е следната: 10 годишна връзка , обичаме се много, работим едно и също (имаме общ бизнес). Той е интересен, прекрасен, силен, умен, възхищавам му се. За него (казвал ми е) аз съм жената която обожава.
Преди 3 години се бяхме отчуждили много, други неща бяха някакси по важни и ми изневери с моя позната(с над 10 години по малка). Това беше най голямата болка в живота ми, но той я заряза още същия ден, въпреки че тя си посегна, и никога повече нямаше контакт с нея. минахме през този период много трудно , много ме болеше, но той беше много внимателен и винаги до мен, уверявайки ми със всяко действие че  е било грешка, че аз съм най важната за нея. Бяха рай тези 3 години , пътувахме нявсякъде, почивахме, обичахме се, За мен беше като катарзис , аз го приемах като даденост но тогава разбрах,че нищо не е твое изначално, също и любовта, трябва да се бориш и работиш за него, да полагаш усилия.

Но преди година му откриха сериозна  автоимунна болест, която няма лечение, и лекари в българия и сиптомите все повече се развиват. Уморява се адски много, не работи вече почти , лошо му е постоянно, не спи, болестта е адска. И всичко придружено с отчайващ ужасен песимизъм и депресия от негов а страна. Не иска нишо да правим, да ходим, да пътуваме (още повече сега не можем), по цял ден е вкъши на компютъра или лежи, потънал в адска депресия, Едвам го накарам да отидем до някъде, на ресторант сме били през 2019 , всичко е опасно,заради ковид, ужасно драматизращо, уморен е.
Паралелно аз се грижа за малкото ми детенце и ми е трудно да осъвмествам грижи за двамата и да работя (фрилансър съм), което допълнително ме изнервя и ставам още по нетърпелива към псотоянните му оплаквания.
Имаме разговори, в които той ми казва,че аз буквално игорнорирам състоянието(което наистина е така, не го питам как е ) и той се чувства подтиснат и сам .Опитвам се , старая се да съм по състрадателна, но всичко ми идва в повече,
Искам да го измъкна от депресията, да спре да мисли всеки ден колко му е температурата, как това е сипмтом на мозъчно увреждане и т.н , колко е зле,
Незнам как да подходя наистина, не ми стигат силите вече,

# 85
  • Мнения: 83
Здравейте.
Искам да споделя това което ме мъчи отскоро време.
Става въпрос за отношенията със съпруга ми!
Преди време ме остави бременна и замина да се забвлявя предложи ми да отида с него но просто ме беше страх защото карах много тежка бременост но въпреки това той ме остави и отиде да се забавлява. Чувствах се много зле и под влияне на нерви като прибра му казах, че искам да се разделим защото се чувствах изоставена от него с тежка бременост. Мина се време и пак се управихме. Но през цяла съжитесъво той ме държеше на страна от всичко не споделяше с мене решаваше си сам нещата вимаги катого се върштаха родители му той ставаше друг човек Постояно ме тормозеше психически псуваше ме обождаше ме с много грозни думи само дето не ми е посяягал.Роди ни се детенцето с надеждата че вече няма да прави така но уви не спря всеки ден намираше за какво да се държи лошо с мене обиди псувни а аз ми ставаше гадно и нямаше ден в кой аз да не съм разплакана. Преди празниците в спор ми каза че отношенията ни вече са се променили но все твърдеше че ме обича много и не може без мен и детето но яено  това е било една голяма лъжа. На 25 декември родителе му пак бяха се прибрали.  И винаги се стигаше до раздели когато те се приберат. Искаше да взема детето да го води при родните си но той беше понастинал малко и ме беше страх да го води и почна да ме обижда копеле мръсно и т..н. И замина и ни остави с детето съответно той си отиде в тях два дни не ме потърси дори да пита за детето. И аз съм кълбо от нерви от дата която остави мен и две месечното ни дете постояно съм претеснена ме спирам да рева само лоши неща са ми в главата че ще ми вземе дете и т.н. Днес ми заяви че е категоричен и че се разделяме реигирах много емоционнална защото аз го обичам много и не мога да си преставя живота без него въпреки хилядите уби. Не знам как да се събера да да продължа напред без него и мисълта без него ме натъжава много. Моля ви за съвет защото ми е страшно много тежко. Благодаря ви предварително

# 86
  • Мнения: 135
Здравейте.
Искам да споделя това което ме мъчи отскоро време.

Mimaaaa5656,
Това, което пишете не звучи,че ви обича, по скоро иска да ви контролира и да властва над вас, нагрубявайки ви и после вие се връщате при него. Все пак вие знаете най добре какви са вашите отношения , но острани според мен той не ви обича, но му харесва вие да му се подчинявате, въпреки отношенеито му. Казвате,че го обичате, но може би обичате представата за него, какъв е бил или какъв ви се е показал в началотот, докато ви е свалял.

Дали ще позволите това - зависи от вас.

Но помислите за бебчето си, още не разбира, но след годинка ще започне, ще вижда отношението му , грозните думи и те ще му влият. Децата са най невинните същества, те не заслужават да търпят последствията от нашите грешки. Ако сте сгрешили с избора на мъж, понесете последствията си сега - ще ви е трудно в началотото, но постепенно ще се наредят нещата и ще си стъпите на краката, и един ден ще дойде човек който ще ви цени и обича. Но не обричайте детенцето на страдание, то не е виновно с нищо, за да живее в такава атмосфера.
За мен като страничен наблюдател имате 2 пътя: или поставяте ултиматум той да се  коригира и поправи, или се разделяте и никога повече няма да види детето си. Никога не дават децата на бащата,

Успех, Преборете се със страховете си!
! Но нещо много важно: сега сте майка, трябва да  мислите за това детенце, то не е виновно с нищо, Да може би е трябвало да помислите преди да го създадете за ситуацията и мъжа до вас, но вече е факт, вие сте длъжна да го защитите от всичко с всички сили.

Няма страшни неща, всяко страшно нещо се преодолява, мислили сте че раждането е трудно, е , преживяли сте го, мислите че най страшното нещо е да сте сама и да се справяте сама, не е , най страшното нещо е да се чувствате в страх, несигурност, подценност и нещастие.
препоръчвам ви във Фейсбук Групата на майките на софия - там си помагат много, с работа, с дрехи, т.н

# 87
  • Мнения: 83
Здравейте.
Искам да споделя това което ме мъчи отскоро време.

Mimaaaa5656,
Това, което пишете не звучи,че ви обича, по скоро иска да ви контролира и да властва над вас, нагрубявайки ви и после вие се връщате при него. Все пак вие знаете най добре какви са вашите отношения , но острани според мен той не ви обича, но му харесва вие да му се подчинявате, въпреки отношенеито му. Казвате,че го обичате, но може би обичате представата за него, какъв е бил или какъв ви се е показал в началотот, докато ви е свалял.

Дали ще позволите това - зависи от вас.

Но помислите за бебчето си, още не разбира, но след годинка ще започне, ще вижда отношението му , грозните думи и те ще му влият. Децата са най невинните същества, те не заслужават да търпят последствията от нашите грешки. Ако сте сгрешили с избора на мъж, понесете последствията си сега - ще ви е трудно в началотото, но постепенно ще се наредят нещата и ще си стъпите на краката, и един ден ще дойде човек който ще ви цени и обича. Но не обричайте детенцето на страдание, то не е виновно с нищо, за да живее в такава атмосфера.
За мен като страничен наблюдател имате 2 пътя: или поставяте ултиматум той да се  коригира и поправи, или се разделяте и никога повече няма да види детето си. Никога не дават децата на бащата,

Успех, Преборете се със страховете си!
! Но нещо много важно: сега сте майка, трябва да  мислите за това детенце, то не е виновно с нищо, Да може би е трябвало да помислите преди да го създадете за ситуацията и мъжа до вас, но вече е факт, вие сте длъжна да го защитите от всичко с всички сили.

Няма страшни неща, всяко страшно нещо се преодолява, мислили сте че раждането е трудно, е , преживяли сте го, мислите че най страшното нещо е да сте сама и да се справяте сама, не е , най страшното нещо е да се чувствате в страх, несигурност, подценност и нещастие.
препоръчвам ви във Фейсбук Групата на майките на софия - там си помагат много, с работа, с дрехи, т.н

Благодаря ви много за написаното права сте..Дай ми съвет толкова много се страхувам днес негово роднина ми звънна направи ме на нищо убиждаме по телвфона със ужасни приказки. Цялата се стъписък тъй като неочахвах треперех като лист и ме е страх да не дойдат у дома да ми вдигат панаири защото знаят че през деня съм сама няма ги мойте родители. Ако дойдат не знам какво ще правят посъветвайте ме нещо.

# 88
  • Мнения: 541
Здравейте историята ми е следната, имам дете на 11г.отгледах го сама, преди две години и нещо се запознах със съпруга ми, обикнахме се, сключихме брак, всичко беше добре, опитахме преди година за бебе, неуспешо завърши бременността,опитахме отново, в момента съм бременна в 9та седмица, но виждам от известно време държанието на мъжа ми е отвратително спрямо сина ми, все за нещо се блещи, дразни ме и мен, да не говорим, че семейството му не е особено впечатлено защото не им играя по свирката ( да карам мъжа ми да прави каквото искат те, да е роб без почивка) и така, не знам как да се справя с тази ситуация, вече нямам желание да живея с този човек, семейството му и то има едно особено държание, в началото всичко беше идеално, като всяко начало разбира се, накратко това е моята история без всички подробности

# 89
  • Мнения: 36
Здравейте, с мъжа ми сме заедно от много години, даже имаме и брак. При нас несгоди те идват от това, че аз обичам щопинга (в нормални граници бих казала )а той по-цени парите.Не бих казала, че е стигнат, той се лишава от нещо за да може аз ,и дъщеря  ми да покриваме нуждите си.аз имам нужда от вреве на време да се от пусна, и си признавам повече харча от него.И това води до дрязги между нас.Иначе изкарваме почти еднакви доходи

# 90
  • Мнения: 6
Здравейте!🙂 Искам да ви споделя нещо и ако може да кажете вие как бихте постъпили? С съпруга ми сме вече 2 години заедно и чакаме момиченце отначало той много ме обичаше , но аз така и не можах да кажа майко на свекърва ми , защото съм много притеснителна опитах 2,3 пъти , но не можах.. Майките ни са вдовици и двете , но той много се ядоса че не казвам майко и постоянно ми викаше за всичко.. Когато разбра ,че съм бременна спря да ми крещи  , но други неща ме дразнят! Работи и дава всичките си пари на майка си и тя се разполага с нейната и неговата заплата  с тях пазарува храна , за бебето комезметики  балони глупости ,ток и тн.. За него си оставя да се поддържа за работа а на мен нищо не дава.. Не мисли ,че може нш да ми се преяде че съм бременна ..Тя ми оставя5,6 лева на ден да готвя и ако останат стотинки си вэимам по нещо ..Мисля ,че е редно да ги дели поне на 3 .. Опитах да говоря с него за това ,но той е много нервен и не мога с него да говоря не ми позволява и аз само мълча и се сърдя и не ме пита защо ..Не му пука че съм тъжна на пук даже се смее и лигави като малко дете ,а когато майка му е тъжна се чуди как да я развесели и му се скапва целият ден докато не я види усмихната ... Той ме кара да ходя с нея навсякъде без да пита искам или не за да не се чувства сама .. Прекарвам живота си с нея а не с него все едно съм женена за нея ... Споделя всичко само с нея и тя каквото каже това е! И не иска моето мнение за нищо и мисли че ще е мъж под чехал ако хората и близките му видят че много ми държи ... просто мечтите ми за хубаво семейство са разбити и не знам как да постъпя неискам да го напускам ,защото прекалено много го обичам и не бих могла с никой друг ...

# 91
  • Мнения: 26
Здравейте. Ще се включа и аз с моя проблем.. ..Много обичам приятеля си, имаме връзка от 2,5г като последите 6-7 месеца живеем заедно. В началото се виждахме веднъж, два пъти месечно и любовтта и страстта ни бяха изключително силни. В последствие решихме да заживеем заедно и в началото всичко беше идеално. До миналата седмица, когато беше в друг град (където живеят децата му от бившата му съпруга) и не ми вдигна телефона в 9 вечерта ( за първи път досега) звънна след час, сънен и каза, че решил да не вдига......Освен това в последно време охладня, държи се резервирано и търси недостатъци в мен, общо взето каквото и да правя- всичко го дразни....Качила съм била килограми, много му идвали грижата и загрижеността ми, като не бил вкъщи много често съм му звъняла,....итн Интимни отношения също нямаме от известно време, което ми е твърде подозрително, тъй като той е доста сексуален. Хармонията в отношенията ни също изчезна, постоянно търси за какво да се скара с мен....Отрича да има друга жена, а мен точно на тази мисъл ме навежда сривът в отношенията ни. Не съм кой знае колко ревнива, не му проверявам телефони и фейсбуци и не искам да се ровя, просто искам да си върна отношенията, които имахме, чувствата ни, хармонията ни. Какво мога да направя???

# 92
  • Мнения: X
Здравейте,

вече ползвах чужда тема, за да попитам за мнение, но ще съм благодарна да чуя и професионално такова.

Имам деца от предишна връзка, след година от раздялата имам нова връзка. За партньорът ми това също е връзка след развод. Всеки живее в собствено жилище. Виждаме се като си нагаждаме ангажиментите. Това, което се опитвам да разбера и в разговори с парньора е поведението, но продължавам да не разбирам е факта, че когато тийнеджърката е при баща си той категорично на 100% е там без желание да излизаме или да се събираме. Тийнейджърката регулярно прекарва време с двамата си родители, ние се познаваме, прекарвали сме време заедно, но това тотално нежелание примерно две седмици за излизане ми е трудно да разбера.
Нямам представа как да реагирам, не съм запозната с такива ситуации.
В началото не беше точно така ми се струва. Водили сме разговори през спийкър всички заедно, някак напоследък дори и телефонните разговори се прекратяват щом се появи тийнейджърката. Все едно парньорът ми се крие. Или поне такова ми е усещането. Опитвала съм да попитам има ли причина без да задавам въпроси тип разпит, но така и не съм получила някакво релевантно обяснение или причина.


Благодаря ви предварително.

# 93
  • Мнения: 1
Здравейте, благодаря за възможността да споделя моята болка и проблем и да получа обратна връзка .  Поста ще е малко дълъг но искам всичко да се разбере правилно.

Преди 5 години ( 2016 ) срещнах моята любов в Лондон.

Не заживяхме заедно от самото начало тъй като тя живееше в друга къща със сестра си, нейният приятел още 2 сестри и техните приятели. Голяма къща място за всички . Когато решихме да се преместя при тях в нейната самостоятелна стая и да се включа със сметките  другите две сестри не бяха ОК и се изпокараха . Тогава аз си намерих собствена квартира близо до тях и така отново спах при нея , вечеряхме и все едно живях там. Не след дълго се изнесохме аз моята половинка , сестра и и нейният приятел в друга къща. Всичко беше супер , сестра и забременя, но по средата на бременността се случи нещо много кофти което никой не бе очаквал някога да се случи. Приятелят на сестра и беше арестуван за някакво старо провинение и лежа близо 3 г в затвора. Тогва, което е  нормално дойде тяхната майка да живее при нас и да помага за бебето, което скоро трябваше да се роди. Така аз се озовах в една къща с приятелката ми , майка и и сестра и на която и предстоеше да ражда. Дойде момента в който сестра и трябваше да ражда , роди и вместо таткото аз отидох да ги взема от болницата . Справяхме се някак си и в началото всичко беше ОК но не след дълго започнах да опознавам майка им все повече и повече и много от нещата които правеше , държанието и и като цяло всичко започнаха да ме дразнят. Няма да описвам подробностите как съм живял и какво съм търпял..... Къде с леки караници къде с премълчаване се оправяхме, докато един ден майка им  ме намеси в нейна интрига и аз трябваше да излъжа приятеля на майка и без аз да искам това, но се случи и това беше първия път в който майката ми падна в очите ... пак разправии караници но крайна сметка простих.

След известно време с моята приятелка се сгодихме и направихме опит за бебе в който тя забременя но след преглед се установи че имамкуха бременност и трябваше да направи принудителен аборт . Беше тежко за всички. Направихме каквото трябва и изчакахме почти година за да опитаме пак. През цялото това време ние живеем заедно със сестра и и майка им в Лондон. И разбира се отново се приместихме в по голяма къща, като цялата мъжка работа по преместване на багажи след това сглобяване на мебели и т.н беше моя грижа.

През 2019г моята приятелка ми роди прекрасен син и така хората в къщата станахме +1.  Започнах да имам проблеми с майката и чат пат със сестра и но всеки път се оправяхме по някакъв начин. Малко по малко аз започнах да ставам по нервен, защото извинете ме ама никак не е лесно мъж да живее нормално с приятелката си тъщата си и балдъзата си + 2 деца. И отделно навсякъде сме всички, по почивки някъде из Европа , когато сме в Бг..общо взето 24/7 ...Приятеля на сестра и се върна и го уредих на работа която беше извън страната за няколко месеца и го нямаше пак . След това той се върна но сестра и му каза да се изнася и че се разделят а те са от 15 г заедно с дете на 3 г

Ще спестя много подробности, докато през 12.2020 точно ден преди Бъдни вечер на моята приятелка не и беше нещо добре но се получи лек спор... тогава майка и се показа от нейната стая и започна да ме сочи с пръст и със заповеднически тон ми каза
 “ спри да я тормозиш, ще съжаляваш ...” в отговор на което аз и казах да не се меси и след това просто казах .... “ за пореден път ми падна в очите ...” и тази жена като полудя и ми казва
“на кой казваш ти курва и боклук ако можех да те одуша щях да те одуша ”  ... 😳😳😳

Станаха големи караници. На следващия ден 24.12.20 просто не исках да седна на масата с тази жена и отново стана скандал...  и така до средата на Януари аз не говорих с никой и те не говориха с мене .

След това решихме с моята приятелка да рестартираме всичко между нас поне и така и стана . Всичко беше супер за около месец имам предвид между мен и приятелката ми ( като за всичко това аз съм жертвал да търпя поведението на майка и и от време на време на сестра и ... ) беше ОК докато един ден просто казах на приятелката, че вече не издържам и искам да се махнем само ние и малкия някъде може и на близо до тях и просто да си имаме наш дом, а тя ми каза, че на този етап не искала защото искала да бъде до майка си и сестра си и те до нея и моето поведение не било хубаво и че през последните 2 години аз съм я бил пренебрегвал... Нищо че вече 5 години живея по начин по който тя иска за да е тя щастлива уж. Тези етапи ги чакам от самото начало защото първо трябваше да построят къща и тогава , след това стана етап да завършат висшето в УК и тогава завършиха и сега последната караница беше през средата на април защото пак нещо си спорихме и говорихме и майка и се появи от втория етаж а ние мислехме че сме сами. Аз се ядосах и казах че не е правилно така да стои и да слуша лични разговори при положение че много добре знае че си мислим че сме сами ... пак скандали и от април до сега ние с моята приятелка сме съквартиранти с дете ....

Не се целуваме
Не се прегръщаме
Не се докосваме по никакъв начин
Не правим секс ... нищо

Освен да си говорим общи неща и нешо заради детето .

На няколко пъти вече и казвам че искам да си спасим връзката защото ние много се обичаме по принцип но тя не може да осъзнае че когато живеем с роднини и особено такива като майка и винаги има проблем . За нея аз съм проблема ... казах и да посетим онлайн семеен консултант просто да опитаме но тя не иска .

Тя ми поставя условия :

1. “Или оставяме да живеем така докато не си оправиш отношението към мен и моето семейство или прави каквото искаш !!”
Тоест или ще живеем така както аз кажа или се махай щом искаш ... аз така го разбирам .

На няколко пъти и казах да седнем и да говорим всички да намерим консенсус да обсъдим ситуацията но тя не иска ...

Условие 2:
“Ако напуснеш къщата забрави за мен ... “
Аз имах надежда че ако се махна малко и ги оставя за първи път сами от 5 години че ще преосмисли малко нещата и след това да се оправим но тя явно е решила така .

Извива ми ръцете и ме кара да се чувствам супер тъпо, защото имаме дете все пак и аз не искам всичко градено до тук да се срине просто така. Боря се и искам да знам че съм опитал всичко за да спася връзката и нормалното израстване на нашето дете .

Този месец ше стане на 2 годинки . А аз продължавам да живея с мама и кака на приятелката ми ... по принцип не са лоши хора просто не искат да осъзнаят че ако живеем отделно ще ние много по добре .

Вече казах че се изнасям следващия месец . Само с баща и не съм говорил но те са разделени с майка и от над 20 години и с него сме на здравей здрасти защото въпреки че с майка и са разделени те си се чуват и виждат всеки ден по камера и отделно като сме в Бг . Исках да говоря с него но незнам дали е добра идея мисля че това няма да помогне ...

Затова реших да споделя за да видя мнение на професионалист . Спестих доста защото нещата са много но мисля че д/г схванахте .

Ще се радвам на мнения.... толкова много ги обичам и нея и синът ми а тя ми казва че съм я бил пренебрегвал .... нешо градено с толкова любов и желание сега ще рухне само защото искам да живея самостоятелно с нея и малкото ни лъвче . За нея аз съм проблема и щели сме да живеем отделно когато съм бил почнал да се държа както трябва и да я уважавам ...

Само че как да и обясня че някои мои действия и изказвания са вследствие на поведението на майка и или сестра и и че последните караници са заради майка и .... аз и обяснявам че искам ние двамата да възпитаваме нашият син а не ние двамата + кака и мама защото така не става .... баткото постоянно удря малкия взима му играчките и аз нямам право да се обаждам защото веднъж го направих и се скарах на баткото и бях нападнат инот трите жени ....

Много ми е тежко и съм на кръстопът.

Последна редакция: ср, 07 юли 2021, 02:12 от Jonson23

# 94
  • Мнения: 73
Здравейте!
Имам много токсични отношения с родителите си. Те ме ревнуват от мъжа ми, обиждат него и роднините му непрекъснато пред мен, а пред него се държат лицемерно. Дълго време мълчах, но в последните години споделих с него, от което той се засегна много, и с право. Толкова ми е дошло до гуша да слушам грозни приказки по адрес на човека, когото обичам, че вече нямам желание да се виждам с родителите ми, избягвам ги. Нараняват ме вербално непрекъснато, вменяват ми чувство за вина и дълг към тях, манипулират ме, ограничават свободната ми воля, налагат се. Вкопчили са се в мен като удавници и имам чувството, че ще потъна с тях и няма да мога да изплувам, ако не ги пусна. Моето лично щастие и здраве не ги вълнува, важното е да съм до тях винаги и да не ме делят с никого.
Едно дете съм, родителите ми са загубили сестричката ми като бебе, след което поради хирургическа интервенция не са имали шанс за друго дете. Осъзнавам, че те имат психологически проблем, че трябва да посещават терапия, но да ги убедя изглежда невъзможно.
Има ли друг изход освен да прекратя (временно или постоянно) взаимоотношенията си с тях?

# 95
  • Мнения: 12
Здравейте, аз съм Валя на 20г. Имам дъщеря на 3г ,разведена съм вече от 2 години и имам нужда от съвет за моята дъщеря, както и за себе си. Значи, дъщеря ми е много нервна почва да бъде неспокойна , капризна , не яде почти по цял ден. Проблемът е че има случаи които не мога да се справя с нея ,много си държи на своя инат и тва нещо ме затруднява и каквото и да правя нямам никакво влияние върху нея , нещата са сериозни , защото е твърде много нервна , и много бих искала да ме посъветвате какво да правя ,как да се справя с нея защото тва нещо ми омръзна наистина е нещо прекалено , много се притеснявам за нея и бих искала мнения , благодаря ви предварително 🙂
А аз също имам проблеми с нервите , много бързо избухвам чисто просто понякога не мога да се позная ,нито съм спокойна и тва нещо ми влияе много сериозно психически както и физически . Чувствам се много самотна понякога животът ми омръзва , почти нямам сила и тва от ден на ден надделява, всеки ден едно и също и плюс малката , много ми се насъбра последните дни . Имам нужда от съвет което да ми помогне да се справя , надявам се да ме разберете как се чувствам , благодаря ви предварително 🙂

# 96
  • Мнения: 4
Здравейте, имам следния проблем.

С моя приятел сме 6г. вече заедно, а от 5 живеем заедно. Като цяло отношенията ни са доста добри,но последно време започнахме да се разминаваме и да се отчуждаваме един от друг. От година вече искам да си имаме бебе, но той не желае с предтекст, че не е сега момента млади сме още за деца,че ни трябват повече пари и какви ли не оправдания.Родителите ни,близките ни и приятелите ни също му обесняват това и че е време да си имаме детенце, че нещата с времето се променят и не трябва много да се чака. Той не приема чуждо мнение и си е прав за него щом не иска дете няма да има и това е.
От това нещо започнахме да имаме проблеми, да се караме, искаме различни неща той си мисли, че ще го оставя щом не иска да си имаме бебе сега и драматизира много и започна да се съмнява в мен. Също така и сексуалния ни живот започна да запада от това.
Да спомена той е на 28г., а аз съм на 24г.
Моля за съвет какво да направя в тази ситуация обичам го много и не искам да се разделяме заради това, но не искам и да чакам прекалено дълго, за да си имаме бебе.

# 97
  • Мнения: 62
Здравейте, имам следния проблем.

С моя приятел сме 6г. вече заедно, а от 5 живеем заедно. Като цяло отношенията ни са доста добри,но последно време започнахме да се разминаваме и да се отчуждаваме един от друг. От година вече искам да си имаме бебе, но той не желае с предтекст, че не е сега момента млади сме още за деца,че ни трябват повече пари и какви ли не оправдания.Родителите ни,близките ни и приятелите ни също му обесняват това и че е време да си имаме детенце, че нещата с времето се променят и не трябва много да се чака. Той не приема чуждо мнение и си е прав за него щом не иска дете няма да има и това е.
От това нещо започнахме да имаме проблеми, да се караме, искаме различни неща той си мисли, че ще го оставя щом не иска да си имаме бебе сега и драматизира много и започна да се съмнява в мен. Също така и сексуалния ни живот започна да запада от това.
Да спомена той е на 28г., а аз съм на 24г.
Моля за съвет какво да направя в тази ситуация обичам го много и не искам да се разделяме заради това, но не искам и да чакам прекалено дълго, за да си имаме бебе.

Здравейте, Lora.B.

Разбирам притеснението Ви и наистина разминаванията, които имате в момента, са доста неприятни и за двама ви. Препоръчвам откровен, открит и спокоен разговор, в който да споделите как всеки един от вас вижда връзката ви след 5, 10, 15 години. Дали ще присъстват деца, дали ще има брак или не, как се виждате заедно, виждате ли се заедно и т.н.

Ако все още не сте, изяснете дали той не иска да има деца КЪМ МОМЕНТА или ИЗОБЩО - това е много важен въпрос. Ако не иска в този момент, разберете кога би искал, нека даде някакъв период/време като ориентир. Ако не иска изобщо, помислете какво бъдеще имате заедно и дали връзката Ви ще има потенциал лично за Вас, ако нямате дете.

Успех и любов,
Петя

# 98
  • Мнения: 62
Здравейте!
Имам много токсични отношения с родителите си. Те ме ревнуват от мъжа ми, обиждат него и роднините му непрекъснато пред мен, а пред него се държат лицемерно. Дълго време мълчах, но в последните години споделих с него, от което той се засегна много, и с право. Толкова ми е дошло до гуша да слушам грозни приказки по адрес на човека, когото обичам, че вече нямам желание да се виждам с родителите ми, избягвам ги. Нараняват ме вербално непрекъснато, вменяват ми чувство за вина и дълг към тях, манипулират ме, ограничават свободната ми воля, налагат се. Вкопчили са се в мен като удавници и имам чувството, че ще потъна с тях и няма да мога да изплувам, ако не ги пусна. Моето лично щастие и здраве не ги вълнува, важното е да съм до тях винаги и да не ме делят с никого.
Едно дете съм, родителите ми са загубили сестричката ми като бебе, след което поради хирургическа интервенция не са имали шанс за друго дете. Осъзнавам, че те имат психологически проблем, че трябва да посещават терапия, но да ги убедя изглежда невъзможно.
Има ли друг изход освен да прекратя (временно или постоянно) взаимоотношенията си с тях?

Здравейте, MermaidR,

Да, има изход! И той е свързан с поставянето на ясни лични граници и отстояване на личното щастие, избор, решения. 

За добро или за лошо, никой от нас не избира родителите си. Те имат своята история, своето детство, своите причини за определено поведение. Това което можем да им даваме е уважение, любов и приемане такива каквито са, без да сме длъжни да живеем според техните представи!

От там нататък нашето здраве, щастие, личен живот и действия са наша лична отговорност, а не отговорност на родителите ни. Възможно е да се чувствате длъжна, задължена да сте до тях, предвид загубата на сестричката Ви и невъзможността им за друго дете, но Вашият личен живот, бъдеще, решения, избори - зависят само и единствено от Вас и от това какво Вие прецените за редно. Към родителите дължим уважение, но това не означава, че сме длъжни да сме съгласни с тях, че сме длъжни да споделяме цялото си време, внимание и живот с тях. Тук идва ред на поставянето на нашите лични граници, отделянето, зрялостта и нека фокусът да е върху това. И не забравяйте - само от Вас зависи Вашето щастие!

Успех,
Петя

# 99
  • Мнения: 62
Здравейте, аз съм Валя на 20г. Имам дъщеря на 3г ,разведена съм вече от 2 години и имам нужда от съвет за моята дъщеря, както и за себе си. Значи, дъщеря ми е много нервна почва да бъде неспокойна , капризна , не яде почти по цял ден. Проблемът е че има случаи които не мога да се справя с нея ,много си държи на своя инат и тва нещо ме затруднява и каквото и да правя нямам никакво влияние върху нея , нещата са сериозни , защото е твърде много нервна , и много бих искала да ме посъветвате какво да правя ,как да се справя с нея защото тва нещо ми омръзна наистина е нещо прекалено , много се притеснявам за нея и бих искала мнения , благодаря ви предварително 🙂
А аз също имам проблеми с нервите , много бързо избухвам чисто просто понякога не мога да се позная ,нито съм спокойна и тва нещо ми влияе много сериозно психически както и физически . Чувствам се много самотна понякога животът ми омръзва , почти нямам сила и тва от ден на ден надделява, всеки ден едно и също и плюс малката , много ми се насъбра последните дни . Имам нужда от съвет което да ми помогне да се справя , надявам се да ме разберете как се чувствам , благодаря ви предварително 🙂

Здравейте, Valentina asenova,

За жена на 20г. наистина е трудно да отглежда своето дете сама, без помощ и подкрепа. Всъщност не стана ясно има ли някой, който Ви помага в грижите за малката - Ваш родител, близък, приятел?

В емоционален план нашите деца са като наши "огледала" - те отразяват нашето емоционално състояние. Това ясно проличава и в разказа Ви - приликата между Вашето безпокойство, тревожност и тези на дъщеря Ви, приликата между нейното поведение и Вашето.
 
Съветът, който мога да Ви дам, е промяната да тръгне от вас, т.е. да обърнете внимание и да помислите в посока как най-напред Вие бихте могла да си помогнете , кое можете да промените в живота си, за да Ви стане по-леко, как можете да се погрижите първо Вие за Вашето лично щастие и спокойствие. Това ВИНАГИ се отразява и на нашите деца, които сякаш "попиват" всичко, което виждат, чуват и разбират от мама. Когато Вие бъдете спокойна, това ще помогне и на дъщеричката Ви да бъде такава, защото няма по-въздействащо нещо от личния пример!

Пожелавам Ви успех и много щастие,
Петя

# 100
  • Мнения: 62
Здравейте. Ще се включа и аз с моя проблем.. ..Много обичам приятеля си, имаме връзка от 2,5г като последите 6-7 месеца живеем заедно. В началото се виждахме веднъж, два пъти месечно и любовтта и страстта ни бяха изключително силни. В последствие решихме да заживеем заедно и в началото всичко беше идеално. До миналата седмица, когато беше в друг град (където живеят децата му от бившата му съпруга) и не ми вдигна телефона в 9 вечерта ( за първи път досега) звънна след час, сънен и каза, че решил да не вдига......Освен това в последно време охладня, държи се резервирано и търси недостатъци в мен, общо взето каквото и да правя- всичко го дразни....Качила съм била килограми, много му идвали грижата и загрижеността ми, като не бил вкъщи много често съм му звъняла,....итн Интимни отношения също нямаме от известно време, което ми е твърде подозрително, тъй като той е доста сексуален. Хармонията в отношенията ни също изчезна, постоянно търси за какво да се скара с мен....Отрича да има друга жена, а мен точно на тази мисъл ме навежда сривът в отношенията ни. Не съм кой знае колко ревнива, не му проверявам телефони и фейсбуци и не искам да се ровя, просто искам да си върна отношенията, които имахме, чувствата ни, хармонията ни. Какво мога да направя???

Здравейте, crowly,

Ето няколко идеи и предложения от моя страна:

- Помислете за началото на връзката Ви. Върнете се назад в онзи период и си спомнете какви бяха тогава отношенията ви. Помислете за най-малките детайли като например - за какво най-често си говорехте, той какво правеше, Вие как реагирахте тогава на неговото поведение, кои бяха нещата, които обичахте да правите заедно, кое ви беше много приятно и хубаво, как прекарвахте времето си и т.н.

- Отговорете честно на себе си дали и как точно двамата сте се променили като отношение един към друг, какво липсва в момента по между ви, какво бихте искали да бъде ...

- Прекарвайте повече качествено време заедно, за да повишите близостта по между си - организирайте си повече общи дейности, активности, спорт, разходки, всичко онова, което знаете, че е приятно и за двамата.
 
- Погрижете се за засилване и подхранване на женската си енергия, има много начини за това, потърсете и изберете този, който най-много Ви допада и резонира.

- Споделяте, че от 6-7 месеца живеете заедно и в началото всичко е било идеално. Тогава не спирайте да бъдете същата тази интересна, любяща и желана партньорка, каквато сте! Simple Smile

Накратко - за да си върнем отношенията, които сме имали преди, едно от нещата, които можем да опитаме, е да бъдем отново хората, които сме били, когато сме имали тези отношения. Simple Smile

Пожелавам Ви занапред още много споделени моменти на любов и хармония с приятеля Ви,

Петя Г.

# 101
  • Мнения: 62
Здравейте,

вече ползвах чужда тема, за да попитам за мнение, но ще съм благодарна да чуя и професионално такова.

Имам деца от предишна връзка, след година от раздялата имам нова връзка. За партньорът ми това също е връзка след развод. Всеки живее в собствено жилище. Виждаме се като си нагаждаме ангажиментите. Това, което се опитвам да разбера и в разговори с парньора е поведението, но продължавам да не разбирам е факта, че когато тийнеджърката е при баща си той категорично на 100% е там без желание да излизаме или да се събираме. Тийнейджърката регулярно прекарва време с двамата си родители, ние се познаваме, прекарвали сме време заедно, но това тотално нежелание примерно две седмици за излизане ми е трудно да разбера.
Нямам представа как да реагирам, не съм запозната с такива ситуации.
В началото не беше точно така ми се струва. Водили сме разговори през спийкър всички заедно, някак напоследък дори и телефонните разговори се прекратяват щом се появи тийнейджърката. Все едно парньорът ми се крие. Или поне такова ми е усещането. Опитвала съм да попитам има ли причина без да задавам въпроси тип разпит, но така и не съм получила някакво релевантно обяснение или причина.


Благодаря ви предварително.

Здравейте, скъпа Анонимна,

Нормално е да се чувствате объркана и да не знаете как да реагирате в тази ситуация. Аз бих препоръчала друг подход при изясняване на този въпрос. Попитайте партньора си какво можете да направите, за да се сближите с тийнейджърката и да подобрите отношенията си с нея. Кажете му, че държите на тези отношения, че те са важни за Вас и че се чувствате объркана и имате нужда от неговата подкрепа и насока, като нейн баща. Нека той да се включи и да съдейства за сближаването.

Предполагам, че за него също е важно вие двете да се разбирате и да сте в добри отношения, така че това най-вероятно би зарадвало и него. Можете също да му споделите усещането си, че сякаш се крие, но нека не е през обидата и обвинението, а през любовта и грижата.

Пожелавам Ви успех и много хармонични отношения с него и с децата ви,

Петя Г.

# 102
  • Мнения: 51
Здравейте,
Когато започнах да се срещам с мъжа ми той беше просто прекрасен, когато през средата на бременноста ми стана коренно различен човек ( по това време почина и баща ми). Просто е мъка да съм с него, той нито ме уважава, нито ме цени, не ми обръща внимание, обижда ме, сексуален живот нямаме, просто имам чувството, че съм тук само за да гледам детето и домакинствам. Има страшно много неща още, но ще стане много дълго. Като цяло майка му му е на първо място ( тя живее с нас) , след това детето, мен ме няма никъде. Нито има какво да си кажем, нито нищо. Не знам какво да правя, когато се опитвам да говоря с него, той не иска и казва, че това което казвам са глупости и спира да говори въобще с мен. На всичкото отгоре и замина командировка за 4 месеца в чужбина, без въобще да си идва. Имам чувството, че нито му пука за мен, нито за детето. Все няма време, все е изморен, все не може. Като си беше тук през почивните дни главно си седеше в друга стая и си цъкаше на телефона. Обмислям развод, но наистина се надявам да има начин да си останем семейство, благодаря Ви! 😊

# 103
  • Мнения: 62
Здравейте, благодаря за възможността да споделя моята болка и проблем и да получа обратна връзка .  Поста ще е малко дълъг но искам всичко да се разбере правилно.

Преди 5 години ( 2016 ) срещнах моята любов в Лондон.

Не заживяхме заедно от самото начало тъй като тя живееше в друга къща със сестра си, нейният приятел още 2 сестри и техните приятели. Голяма къща място за всички . Когато решихме да се преместя при тях в нейната самостоятелна стая и да се включа със сметките  другите две сестри не бяха ОК и се изпокараха . Тогава аз си намерих собствена квартира близо до тях и така отново спах при нея , вечеряхме и все едно живях там. Не след дълго се изнесохме аз моята половинка , сестра и и нейният приятел в друга къща. Всичко беше супер , сестра и забременя, но по средата на бременността се случи нещо много кофти което никой не бе очаквал някога да се случи. Приятелят на сестра и беше арестуван за някакво старо провинение и лежа близо 3 г в затвора. Тогва, което е  нормално дойде тяхната майка да живее при нас и да помага за бебето, което скоро трябваше да се роди. Така аз се озовах в една къща с приятелката ми , майка и и сестра и на която и предстоеше да ражда. Дойде момента в който сестра и трябваше да ражда , роди и вместо таткото аз отидох да ги взема от болницата . Справяхме се някак си и в началото всичко беше ОК но не след дълго започнах да опознавам майка им все повече и повече и много от нещата които правеше , държанието и и като цяло всичко започнаха да ме дразнят. Няма да описвам подробностите как съм живял и какво съм търпял..... Къде с леки караници къде с премълчаване се оправяхме, докато един ден майка им  ме намеси в нейна интрига и аз трябваше да излъжа приятеля на майка и без аз да искам това, но се случи и това беше първия път в който майката ми падна в очите ... пак разправии караници но крайна сметка простих.

След известно време с моята приятелка се сгодихме и направихме опит за бебе в който тя забременя но след преглед се установи че имамкуха бременност и трябваше да направи принудителен аборт . Беше тежко за всички. Направихме каквото трябва и изчакахме почти година за да опитаме пак. През цялото това време ние живеем заедно със сестра и и майка им в Лондон. И разбира се отново се приместихме в по голяма къща, като цялата мъжка работа по преместване на багажи след това сглобяване на мебели и т.н беше моя грижа.

През 2019г моята приятелка ми роди прекрасен син и така хората в къщата станахме +1.  Започнах да имам проблеми с майката и чат пат със сестра и но всеки път се оправяхме по някакъв начин. Малко по малко аз започнах да ставам по нервен, защото извинете ме ама никак не е лесно мъж да живее нормално с приятелката си тъщата си и балдъзата си + 2 деца. И отделно навсякъде сме всички, по почивки някъде из Европа , когато сме в Бг..общо взето 24/7 ...Приятеля на сестра и се върна и го уредих на работа която беше извън страната за няколко месеца и го нямаше пак . След това той се върна но сестра и му каза да се изнася и че се разделят а те са от 15 г заедно с дете на 3 г

Ще спестя много подробности, докато през 12.2020 точно ден преди Бъдни вечер на моята приятелка не и беше нещо добре но се получи лек спор... тогава майка и се показа от нейната стая и започна да ме сочи с пръст и със заповеднически тон ми каза
 “ спри да я тормозиш, ще съжаляваш ...” в отговор на което аз и казах да не се меси и след това просто казах .... “ за пореден път ми падна в очите ...” и тази жена като полудя и ми казва
“на кой казваш ти курва и боклук ако можех да те одуша щях да те одуша ”  ... 😳😳😳

Станаха големи караници. На следващия ден 24.12.20 просто не исках да седна на масата с тази жена и отново стана скандал...  и така до средата на Януари аз не говорих с никой и те не говориха с мене .

След това решихме с моята приятелка да рестартираме всичко между нас поне и така и стана . Всичко беше супер за около месец имам предвид между мен и приятелката ми ( като за всичко това аз съм жертвал да търпя поведението на майка и и от време на време на сестра и ... ) беше ОК докато един ден просто казах на приятелката, че вече не издържам и искам да се махнем само ние и малкия някъде може и на близо до тях и просто да си имаме наш дом, а тя ми каза, че на този етап не искала защото искала да бъде до майка си и сестра си и те до нея и моето поведение не било хубаво и че през последните 2 години аз съм я бил пренебрегвал... Нищо че вече 5 години живея по начин по който тя иска за да е тя щастлива уж. Тези етапи ги чакам от самото начало защото първо трябваше да построят къща и тогава , след това стана етап да завършат висшето в УК и тогава завършиха и сега последната караница беше през средата на април защото пак нещо си спорихме и говорихме и майка и се появи от втория етаж а ние мислехме че сме сами. Аз се ядосах и казах че не е правилно така да стои и да слуша лични разговори при положение че много добре знае че си мислим че сме сами ... пак скандали и от април до сега ние с моята приятелка сме съквартиранти с дете ....

Не се целуваме
Не се прегръщаме
Не се докосваме по никакъв начин
Не правим секс ... нищо

Освен да си говорим общи неща и нешо заради детето .

На няколко пъти вече и казвам че искам да си спасим връзката защото ние много се обичаме по принцип но тя не може да осъзнае че когато живеем с роднини и особено такива като майка и винаги има проблем . За нея аз съм проблема ... казах и да посетим онлайн семеен консултант просто да опитаме но тя не иска .

Тя ми поставя условия :

1. “Или оставяме да живеем така докато не си оправиш отношението към мен и моето семейство или прави каквото искаш !!”
Тоест или ще живеем така както аз кажа или се махай щом искаш ... аз така го разбирам .

На няколко пъти и казах да седнем и да говорим всички да намерим консенсус да обсъдим ситуацията но тя не иска ...

Условие 2:
“Ако напуснеш къщата забрави за мен ... “
Аз имах надежда че ако се махна малко и ги оставя за първи път сами от 5 години че ще преосмисли малко нещата и след това да се оправим но тя явно е решила така .

Извива ми ръцете и ме кара да се чувствам супер тъпо, защото имаме дете все пак и аз не искам всичко градено до тук да се срине просто така. Боря се и искам да знам че съм опитал всичко за да спася връзката и нормалното израстване на нашето дете .

Този месец ше стане на 2 годинки . А аз продължавам да живея с мама и кака на приятелката ми ... по принцип не са лоши хора просто не искат да осъзнаят че ако живеем отделно ще ние много по добре .

Вече казах че се изнасям следващия месец . Само с баща и не съм говорил но те са разделени с майка и от над 20 години и с него сме на здравей здрасти защото въпреки че с майка и са разделени те си се чуват и виждат всеки ден по камера и отделно като сме в Бг . Исках да говоря с него но незнам дали е добра идея мисля че това няма да помогне ...

Затова реших да споделя за да видя мнение на професионалист . Спестих доста защото нещата са много но мисля че д/г схванахте .

Ще се радвам на мнения.... толкова много ги обичам и нея и синът ми а тя ми казва че съм я бил пренебрегвал .... нешо градено с толкова любов и желание сега ще рухне само защото искам да живея самостоятелно с нея и малкото ни лъвче . За нея аз съм проблема и щели сме да живеем отделно когато съм бил почнал да се държа както трябва и да я уважавам ...

Само че как да и обясня че някои мои действия и изказвания са вследствие на поведението на майка и или сестра и и че последните караници са заради майка и .... аз и обяснявам че искам ние двамата да възпитаваме нашият син а не ние двамата + кака и мама защото така не става .... баткото постоянно удря малкия взима му играчките и аз нямам право да се обаждам защото веднъж го направих и се скарах на баткото и бях нападнат инот трите жени ....

Много ми е тежко и съм на кръстопът.

Здравейте, Jonson23,

Аз Ви благодаря за откровеното и подробно споделяне на Вашия проблем. Разбирам болката Ви и колко е трудно в такава ситуация, особено след като сякаш Вие сте единственият, който се бори за тези отношения и иска те да се подобрят.

Много пъти съм казвала, че съжителството с две и/или повече поколения на едно място е изключително предизвикателство за поддържане и опазване на границите между отделните семейства и много често тези граници напълно се сливат или липсват. Докато четях имах усещането, че сякаш семейството не сте Вие, жена Ви и детенцето Ви, а вие тримата заедно с майката, каката и всички останали. Именно това сливане на границите е причина за липсата на сексуален живот и усещането сякаш сте двама съквартиранти с дете.

Напълно подкрепям желанието Ви за отделяне на Вас тримата, което Вие многократно сте опитвали и искали да се случи, но по ред причини то все още не е факт. Все пак, казали сте, че се изнасяте следващия месец, което вероятно ще даде резултат в отношенията Ви занапред. "Когато решихме да се преместя при тях в нейната самостоятелна стая и да се включа със сметките  другите две сестри не бяха ОК и се изпокараха" - струва ми се, че още от самото начало цялата идея да живеете всички заедно не е била добре приета от нейните роднини. Просто прекратете това възможно най-скоро, тъй като явно начинът, по който са се случвали нещата до сега, не работи в полза на връзката Ви.

"Тя ми поставя условия" - тези "условия" по-скоро ми приличат на манипулация, а тя в дългосрочен план никога не води до позитивен резултат. Актът на "изнасянето" не е отказване от любимите Ви хора, а опит за самостоятелно и пълноценно семейство!

Накратко ето моите препоръки:

- Излезте от ролята на жертва на тази фамилия и вземете живота на Вашето ново семейство в ръце чрез личен пример като намерите ново място, на което да бъдете с Вашата Любов и сина ви. Дори отначало да не са съгласни да дойдат с Вас, нека знаят, че винаги има място и условия за тях, нека знаят че са желани, очаквани от Вас и добре дошли винаги при Вас. Актът на "изнасянето" не е отказване от тях, а опит за самостоятелно и пълноценно семейство! Това действие "чупи" опита за манипулация и дава възможност за градивна и пълноценна крачка напред.

 - Не поемайте чужда отговорност! Много е трудно да се борите за връзка, в която другия партньор не е сепариран от родители/близки. Такива хора са емоционално и психически незряли (без значение на каква физическа възраст са) и имат затруднение в това да поемат отговорност за собствената си връзка и живот. Но това не означава, че трябва Вие да сте част от това и да поемате отговорност, която не е Ваша! Напротив! Това, което можете да направите, е да се фокусирате върху Вашия живот, живота на сина Ви и Вашето ново семейство и това най-добре може да се случи чрез личен пример, след като многократно сте опитвали по най-различни други начини. Но това дали Вашата Любов ще се промени е нейна задача, отговорност, не ваша!

- Потърсете подкрепа във Ваш близък, роднина, родител или най-вече в самия себе си, вместо само в баща й или някой друг от нейното семейство. Това би могло да се отрази до някаква степен благоприятно на баланса на ниво система. 

"За нея аз съм проблема ... казах и да посетим онлайн семеен консултант просто да опитаме но тя не иска." - Това, че тя не иска, не означава, че Вие нищо не можете да направите и че трябва да стоите със скръстени ръце и да чакате тя да си промени мнението. Вземете нещата в свои ръце и поемете отговорност за щастието си. Ако тя държи на Вас толкова, колкото и Вие на нея, рано или късно ще осъзнае мотивите Ви и решението Ви.  За щастие Фамилната и брачна терапия работи успешно дори и само с един от партньорите! Разбира се, по-ефективно е, когато и двамата са склонни да работят за връзката си, но тази терапия работи също добре и индивидуално, така че не е нужно да губите повече време и да чакате тя да се съгласи. Промяната може да започне от Вас и най-хубавото е, че ще се отрази и на отношенията Ви с близките около Вас хора.

Пожелавам Ви много вяра, любов и успех,

Петя Г.

# 104
  • Мнения: 62
Здравейте!🙂 Искам да ви споделя нещо и ако може да кажете вие как бихте постъпили? С съпруга ми сме вече 2 години заедно и чакаме момиченце отначало той много ме обичаше , но аз така и не можах да кажа майко на свекърва ми , защото съм много притеснителна опитах 2,3 пъти , но не можах.. Майките ни са вдовици и двете , но той много се ядоса че не казвам майко и постоянно ми викаше за всичко.. Когато разбра ,че съм бременна спря да ми крещи  , но други неща ме дразнят! Работи и дава всичките си пари на майка си и тя се разполага с нейната и неговата заплата  с тях пазарува храна , за бебето комезметики  балони глупости ,ток и тн.. За него си оставя да се поддържа за работа а на мен нищо не дава.. Не мисли ,че може нш да ми се преяде че съм бременна ..Тя ми оставя5,6 лева на ден да готвя и ако останат стотинки си вэимам по нещо ..Мисля ,че е редно да ги дели поне на 3 .. Опитах да говоря с него за това ,но той е много нервен и не мога с него да говоря не ми позволява и аз само мълча и се сърдя и не ме пита защо ..Не му пука че съм тъжна на пук даже се смее и лигави като малко дете ,а когато майка му е тъжна се чуди как да я развесели и му се скапва целият ден докато не я види усмихната ... Той ме кара да ходя с нея навсякъде без да пита искам или не за да не се чувства сама .. Прекарвам живота си с нея а не с него все едно съм женена за нея ... Споделя всичко само с нея и тя каквото каже това е! И не иска моето мнение за нищо и мисли че ще е мъж под чехал ако хората и близките му видят че много ми държи ... просто мечтите ми за хубаво семейство са разбити и не знам как да постъпя неискам да го напускам ,защото прекалено много го обичам и не бих могла с никой друг ...

Здравейте, мила lidiqsashova,

Щом не желаете да напускате съпруга си, опитайте се да му покажете колко ценна, важна и прекрасна съпруга сте, като станете първо такава за самата себе си. Като начало спрете да правите нещата, които Ви нараняват и карат да се чувствате зле, без чувство на вина! Не забравяйте, че Вие сте тази, която е отговорна за собственото си щастие, а не другите,  те само отразяват това наше отношение към самите нас.

"Прекарвам живота си с нея а не с него все едно съм женена за нея" - за съжаление, освен че Вие имате такова чувство, прави ми впечатление и че самият той сякаш е "женен за нея", което прави връзката по между Ви изключително сложна за отработване, длъжна съм да го кажа. Много голямо разместване на ролите и объркване кой кой е. Начинът, по който се разпределят финансите (между него и майка му), важността, която тази жена има в неговия живот в емоционален план  ("когато майка му е тъжна се чуди как да я развесели и му се скапва целият ден докато не я види усмихната").  Това са все показатели за много силна зависимост!

Това зависимо и съзависимо поведение, всъщност е на няколко нива. От една страна между мъжа Ви и майка му, от друга страна между Вас и мъжа Ви, а освен това индиректно между Вас и майка му. Добрата новина е, че от такова подчинено и зависимо/съзависимо поведение МОЖЕ да се излезне. Не толкова добрата новина е, че изисква доста усилия и не винаги семейната система издържа на това и може да го понесе.

Все пак, ето някои препоръки от мен, които евентуално биха могли да подобрят начина, по който се чувствате, но без по-сериозна терапия или работа със специалист, е много трудно да се постигне някаква промяна тук.

- Това, че съпругът Ви е нервен, не означава, че Вие трябва да мълчите, търпите и да се съгласявате с неща, които Ви нараняват и Ви карат да се чувствате зле. Като начало, започнете да показвате и отстоявате мнението си с любов, спокойствие, но и с категоричност, покажете, че с някои неща сте съгласна, но не с всички и това е напълно нормално! ​
- Поговорете с  мъжа си за това как си представя той връзката Ви занапред, след раждането на дъщеричката Ви.
- Разберете дали той би искал да продължите да живеете по същия начин заедно с майка му и ако да, помислете как Вие бихте издържали тази ситуация, ако продължи още 3-5-10-15 години и дали бихте искали дъщеричката Ви да расте в такава среда?
- Не забравяйте, че нищо не е на всяка цена и нищо не струва повече от щастието на Вас и на бъдещото Ви момиченце.
- Направете всичко по силите си, за да запазите връзката си, но и обърнете внимание дали не сте единствената, която се бори за тази връзка. Също така, ако след като сте опитала всичко възможно, отново няма резултат, попитайте себе си какво правите все още там и кое е онова, което не Ви позволява да продължите напред.

Пожелавам Ви много сила, любов и успех по пътя,
Петя Г.