Неща които искам да кажа, но...

В някои отношения съм мързелива и не харесвам това в себе си, но ме мързи прекалено много.
Крия от мъжа ми, че бързам да забременея преди да почине баща му, защото не искам да го нараня.
Страх ме е, че майка ми може би има сериозно заболяване, на което не обръща внимание.
Яд ме е на родителите ни, че се отнесоха и продължават да се отнасят безотговорно относно здравето им. Няма кой да ги гледа, ако не ние, а ние тепърва деца ще правим.
Изморена съм.

Сладурски е.Много обичам Селинджър.

Нямам сили! Изморена съм и физически и психически... Съпругът ми мина през онкологично заболяване, отстраниха му единия бъбрек, след това химиотерапии... Който го е преживял, е наясно. Имаме две прекрасни деца! Растат здрави, но с проблемите си... Големият с общуването - много е затворен и се притеснява от контакт с непознати, иначе е умно дете. Три години сме обикаляли логопед, психолози... Малката е обсебена от мен. Сърди се за най-малкото, непрекъснато е в ръцете ми, плаче без причина, а вече е на три години. Работя. Не съм спирала, дори и непосредствено след ражданията. Заради коронавируса и риска за съпруга ми, не сме се срещали с приятели и роднини от месеци. Интересното е, че не ми липсва... А уж съм социален тип. Банята ми беше най-добрия приятел, защото единствено там можех да плача спокойно, съответно без глас, за да не ме чуят. Напоследък сякаш съм станала безчувствена и апатична. Това не съм аз, изгубих се някъде по пътя... Или може би съм точно това? Страхувам се...

Хубава тема, поздравления!

Трудно ми е много, нищо че всичко изглежда розово и лъскаво.
Имам тежки периоди на несигурност и съмнения в себе си. Справям се, но е изтощително.

Страх ме е как и дали въобще ще се справим с две деца. Липсва ми лекотата и безгрижието на предишния ми бездетен живот.

Интересна тема ето и мен:

1.Сама си съсипах живота и продължавам а по страшното е,че имам деца които волно или неволно стават свидетели на и потърпевши на всичко.Откакто съпругът ми почина сякаш изгубих пътя и контрола,изгубих се...
2.Не обичам бащата на бебето безразличен ми е,но не искам да го пусна яд ме е,че може би е прав и аз съм причината за това,че не можем да се разберем.Яд ме е,че може да е с друга с която да си паснат и тя да успее да му разбере философията да живота.Той според човек учил психология е "токсичен нарцис" за мен е човек с две лица.Говори едно,но когато ситуацията се промени сменя плочата.Пример:-Търси квартира!Аз търся намирам и предлагам.-Търсиш квартира ти нямаш мислене това са пари на вятъра.
Това в рамките на дни се случва.Разделихме се преди 4 месеца два от тях не си потърси детето дори да пита как е.А за цялото време не е дал и една стотинка за издръжката и.Отгоре на това докато живеехме заедно в домът на баща му ми искаше наем който казваше е за баща му а съответно човека не ги искаше.Сега 4 месеца по късно той отново потърси тези пари и иска да ги оставям па баща му.
3.Отблъснах един човек който имаше понтециал не сми имали сексуални контакти излизахме виждахме се говорехме си.Имаме еднакво виждане за живота верноста на партньорите изобщо ми харесва неговият начин на мислене за едно здраво семейство.А аз не можах да го погледна като жена която иска стабилен партньор не можах да се пречупя да бъда с него сякаш щях да изневеря на бащата на бебето.
-Защо все още искам да оправя нещата с този човек а се вижда от космоса,че е невъзможно.Не се разбираме аз съм виновна за всичко той няма вина за нищо.Не ми помага по никакъв начин освен да вземе малката да я погледа когато изрично го  помоля и той разбира се няма планове.
4.Съжалявам,че отблъснах онзи мъж макар да не се отказал от мен все още,но го отказва градът в който се намирам явно не съм му чак толкова скъпа.
Побърках си живота съвсем сама и само аз мога да го оправя,но не действам правилно и отново съвсем сама оплитам все по сложни мрежи прикрити с добра умисъл.
5.Щеше са ми е по лесно ако не бях родила бебето....нямаше толкова да го мисля щях да задраскам този човек от живота си с  лекота.Сега не искам не само не мога не искам аз да съм виновна,че детето няма расте до баща си.Не искам той да има друго семейство и детето ни да е второ качество искам да я обича нея....не мен.

Мисли за самоубийство имах непосрествено след смърта на съпругът ми.Разбира се това бързо се разсея все пак имам деца на които съм нужна.Независимо,че бащата на бебето ми казва,че не съм незаменима и че лесно и деца и другите ще ме заменят лесно с друг човек.Та не се чувствам незаменима,но все си мисля,че точно за моите си деца е така...може пък и да се лъжа...😖
Мога да пиша още,но спирам здраво ви оттегчих.😔

Колко полезна тема.
 Искам всички близки да спрат да ми задават въпроси, на които е видно, че не желая да отговарям. Искам да понасям слабостите си по- леко, да си кажа, мда , такава си си, дишай. Точно в момента искам приятелка, на която да помрънкам на рамото за нещото, за което се боря, но все още не се получава. В нов град съм и няма, да му се незнае, една жена, на която да съм попаднала, да не е болезнено любопитна. Искам си старите приятели.

Мързелът може да се дължи на депресия, не бива да се самообвиняваш за това.

Има състояние, наречено "Avolition", на български се превежда като безволие или абулия. Мисля, че много хора страдат от него, но не го осъзнават.


През годините аз също съм се страхувала от резултатите от изследванията. Досега никога не са се сбъдвали най-лошите ми страхове, може би и при теб не е толкова лошо.

Чудя се на една черта на характера ми - уж прощавам, а не мога после пак да се събера с тези хора. Не изпитвам никакви емоции, никаква нужда да ги виждам или чувам. Някак изчезват. И се възхищавам на истории за  възкръстнали приятелства, които са преживели голяма пропаст, но са заздравели чрез нея. Аз като че ли не съм способна на такова нещо, някак нямам желание, а съм сигурна, че хората се учат, променят и че заслужават втори шанс. Стане ли въпрос за действия в този аспект, аз липсвам; иначе много знам на теория.

И аз съм така,уж прощавам,но не забравям....

Всички сме богове:
Господ забавя, но не забравя!

Не сте ли чували израза, че когато нещо се счупи, даже и да се залепят парчетата, то никога не е същото?

Според мен след прошка остават болка и негодувание, заради предателството.

В моя случай е по-скоро като гледан филм - не ми е интересно отново да го започвам. Ок, направили сме опит, не се е получило, всичко добро. Като че ли не виждам смисъл да се връщам на някакви отношения, които не са се получили. Приятелства, връзки.. Иначе без да тая чувства, дори може по друг повод да сме заедно, да се смеем, да си казваме наздраве.. И като усетя, че ще се сближаваме пак, хоп, пускам кепенците.

Чудя се, защото винаги съветвам да се даде втори шанс и от морална гледна точка го намирам за правилно, а явно изпълнението не ми се удава.

Живея ден за ден, гледам да се разсейвам и да не мисля за лоши неща, само и само да изкарам деня на етапи. Иначе става лошо.
Чувствам се като в капан - работя нещо смислено, добра съм в работата си, но доста отдавна не усещам никаква мотивация...аз бях един от хората, които тайно се чувстваха добре в изолацията - това, че по независещи от мен причини можех да си седя вкъщи и да не се налага да минавам през ежедневния стрес на ставане рано, пътуване, общуване с хора...беше рай.
Непоносимо ми е в тази жега, шумовете - колите, хората по всяко време на денонощието, които викат, крещят и се смеят, докато аз се опитвам да спя - ме дразнят и ме карат да се чувствам безпомощна.

Нямам специален човек до себе си, от доста време съм си дала сметка, че е по-добре да си сам, отколкото да ти се налага да търпиш компанията на неподходящия, защото тази самота е по-страшна...Понякога имам чувството, че такъв човек за мен не съществува. Уж оставам отворена за нови запознанства, но когато някой понечи да ме заговори, аз се свивам и затварям, сякаш искам по най-бързия начин да се отърва от него, особено когато усетя, че няма да си паснем добре.

Общуването с повечето хора ме кара да се чувствам изтощена, после имам нужда да остана сама, за да дойда на себе си.

От малка съм много чувствителна и ранима, с основателни причини - травми от детството и юношеството, но вече съм на 35, привидно зряла и силна, повечето ми близки разчитат на мен за съвет и подкрепа, а истината е, че отвътре се чувствам точно като малко дете, което иска да избяга и да се скрие някъде и никой с нищо да не го занимава.

Понякога се чувствам, сякаш не съм изобщо приложима за този свят, за това време. Питам се защо изобщо съм се родила.

1.Постоянно се чувствам длъжна на близките си. Това ме натоварва страшно.

2.Имам бивш, който е насилник. Много след като се разделихме се разболя от Параноидна шизофрения.
Изпитвам панически ужас да не го срещна някъде случайно.
И ще кажа на вас - искам да умре.