Неща които искам да кажа, но...

И от МОН ме посъветваха така. Говорих с директорката, но тя се опасява от проверки в началото на годината, не смее да приеме ученик без изрядни документи. Разбирам я. И аз не искам полулегални отношения, не искам да уча детето си на заобикаляне на правилата. Системата е скапана и толкоз.
Още повече ме ядосва сега,като се разправям с бюрокрация в две държави, разликата между нашата и тяхната. Чак ме досрамява на моменти.

Здравейте!
Нова съм тук и това е първата тема която ме грабна.
Нещата които искам да кажа са...
- Бясна съм на мъж ми, който от година и нещо не може да вземе решение да дойде или не при мен в Чехия.
- Дразня се на приятели които ме убеждават, че не си струва да стоя тук щом вземам малко пари. Малко или не, тук ми е спокойно и ми харесва.
- Дразня се на същите тези приятели които недоумяват защо след като мога да работя "на бюро" и да си клатя краката, аз избирам производство. Ами харесва ми да работя с ръцете си и поне на работа да не съм затрупана с отговорности.
- Искам да изкрещя на всички които ми се жалват колко са нещастни и как проблемите им видиш ли нямали решение, че решение винаги има и не едно, а няколко! Може да не е най-доброто, но ще е най-доброто за момента. Аз също имам проблеми и не винаги ми харесват решенията които мога да взема, но избирам най-доброто за момента и действам.
- Напоследък не ми понасят жени които търпят мъже насилници, независимо дали физически или психически такива. Преди ги съжалявах. Сега с напредъка на годините явно съм загубила тази си способност и единственото което успявам е да ги питам защо по дяволите търпят?!?
- Май с годините (49) ставам все по-критична към хора които не могат да вземат решения и търсят вината в другите, в системата, в Бог, в Дявола и в Бог знае още какво, само не и в себе си.
- Дразня се и на себе си, че поради глупост, грешни решения и за капак едни 8 ракови операции последните 6 години, се набълбуках с куп кредити, които сега ще връщам поне още 5 г.
- И по някога ( все по-често) се питам с какво по дяволите заслужих да имам всичките си приятели? Аз не съм нито кой знае колко умна, нито съм успяла или богата. Не се смятам и за особено добър човек, а приятелите ми до един са много стойностни хора. И приятелствата ни са все от ученическите ни години насам. И са проверени с времето. Те разчитат на мен и аз на тях. Приятелите ми са моето богатство! Но с какво ги заслужих се питам?!
- И нещо за което се чувствам виновна... Все повече ми харесва, че мъж ми не може да реши да дойде. Ама само като си помисля, че като дойде ще се размрънка, че много пуша... Ще очаква да готвя всеки ден. Ще мънка, че може и 12 часови смени да карам, вместо 8 часови с идеята по-бързо да изчистим заемите и... Ами пуша, защото ми харесва, готвя като съм на кеф и не мисля, че трябва да се назорвам да работя извънредно и да си губя здравето (отново) в името на повече пари. Та... Чувствам се виновна, че за година и половина без него вече не съм убедена, че искам да дойде.

Не, че е моя работа, но май си си по-добре без него.
Чак ти се чудя защо вместо да се радваш на живота, го мислиш.

Цеци, съгласна съм с Крис живей си живота, понякога живота без мрънкащ съпруг е прекрасен!

Искам да му кажа, че мисля, че съм бременна.
Постоянно мисля за това и усещам всяко подръпване долу, а от днес и гърдите ме болят. Може да е пмс. Не искам да си внушавам, но не ми излиза от главата.

Според мен няма нужда да се казва преди положителен тест.

Да, затова пиша в тази тема.

И за мен приятелствата са голямо богатство. Не интернетските с лайковете, а истинските, в живия живот, дето са проверени с годините. ceci.valchanova, щом ги имаш, значи си ги заслужила. Вероятно и ти си стойностен човек, иначе нямаше да ги задържиш и оценяваш.
За мъжа, не знам, относително е. Не чувствай вина, нещо имаш предвид, щом така мислиш, но, понеже си съвестна явно, затова те чопли нещо. Мъжът и жената нали са затова, да бъдат заедно във всякакви ситуации. Но щом той ще мрънка, прави забележки, очаква да дигаш и слагаш......знам ли. Би могъл да се държи по по-различен начин, за извънредна работа след твоите операции не би трябвало изобщо да споменава. Ако той е здрав, би трябвало той да поеме тая тежест. Но, пиша по принцип, нещата винаги са много индивидуални и само двамата знаят каква точно е истината.
Хареса ми, като те четох, май си от бойните мадами! Здрава бъди, знаеш какво искаш, постигай си го и нека си щастлива и удовлетворена!

Сърдита съм на мъжа до мен, а той е ок с това. Предпочита да не говорим, нито да имаме досег. Мъчно ми е, не искам да е така. Но също така искам да видя колко време ще продължи това. Жалко е, че човекът до мен няма да направи някаква крачка. Дори не от гордост или нещо подобно. Просто...така е по-лесно.

Хепи, аз спрях да се сърдя знаеш ли откога, един ден инструкторът по кормуване ми каза, че най обичал жена му да му е сърдита и да не му говори, да наистина е по лесно, не го занимава с нищо, не му надува главата. Като ми стана ясно , че така всъщност още повече ги улесняваме спрях да се сърдя продължително, казвам, каквото казвам като забележка и продължавам напред. От тогава си живеем къде, къде по-лесно и спокойно!

Аз отдавна не се сърдя. Минах на принципа "Внимавай какво си пожелаваш, че ще взема да взема да ти го дам!!!"
Така преди години като търсех внимание от мъжът си той ми каза да седна на компютъра и да си намеря занимавка вместо да му досаждам. Питах сигурен ли е, че това иска и... И сега пиша в два форума, едно електронно списание и готвя когато ми е кеф, а той мрънка.
Пак тска половин година след като дойдох в Чехия ревах и се молих да дойде, а той ми каза да не го притискам и да го оставя да реши сам. Сега се сърди, че не питам ще идва ли и кога. Ами да е внимавал какво си пожелава...
На мен ми тежи по някога, но все по-рядко. Изпълнявайки желанието му осъзнах колко ми е спокойно сама.

Да, и после ревност "ти защо не ми обръщаш внимание".

На тях внимание не им трябва. Искат да разтоварват без нас. Моят или е на телевизора, или си упражнява хобито. В последно време го дърпам да ходим някъде - отказва. Преди си намирах занимавки в къщата (ще домакинствам, ще си правя разкрасителни процедури или гимнастика, ще чета, ще облагододявам флората на терасата). Сега ич ми не е. Covid-а така ме е амбицирал да си взема пропуснатото... Казвам ти не искаш - стоиш си у нас, аз обаче излизам. Следват въпроси с кого, къде, кога ще се прибереш. От мен чува само "не знам" и после ми диша праха.

Страх ме е от провал, знам, че за да стигнеш до успеха, е нормално да се проваляш, но просто изпитвам страх и затова трудно рискувам.

Не мога да се концентрирам, искам да уча още, да се развивам, да ставам по-добра в професията си, но не мога. Чета неща отгоре отгоре, прекалено много информация и трудно я обработвам.

Живее ми се сега - пътува ми се, искам да опозная нови места, а сега не е моментът. Осъзнавам го, но въпреки това ми се иска ежедневието ми да е по-разнообразно. Знам, че трябва сама да си го разнообразя, ама... абе дразня се и на себе си.

Работата ми е на супер локация, в моя си професионален план, но не съм сигурна дали ми е тук мястото и дали тук мога да се развивам и да науча нови неща.

Мама е много чапат характер и трудно общува с други хора, самотна е и съответно постоянно ме ползва за слушател. Има високи критерии за хората и съответно трудно някой може да ги покрие. Това понякога ме натоварва, защото искам и време за себе си.

Имаме едно приятелско семейство, които са умни и интелигентни хора, но за сметка на това страшни скрънзи. Всеки път като излизаме ако могат да ни прецакат и с малко, ще го направят. Не мога да ги разбера защо са такива.

Баща ми много ми липсва, тъжно ми е, че не успях да го опозная и да прекараме повече време заедно. Загубих го когато бях на 12, наложи ми се да порастна бързо.

Предстои ми заседание на делото, което се води от 2015-та година, а самата жалба е заведена в полицията през 2013. Аз не искам да си спомням нищо около тази нелепа история, как бях доверчива, как се напълних с кредити заради "приятели", как си присвоиха телефон и таблет, които взех на изплащане. Не искам да ходя на делото, но получих призовка да отида като свидетел. На този, който го направи, пак ще му се размине. С времето разбрах, че си е присвоявал вещи и на други хора. Не вярвам в съдебната система, не знам защо тогава дори отидох в полицията и реших да разкажа. Всъщност знам - исках справедливост, исках да си поучи урока, аз моя поне със сигурност го получих.

И мен ме е страх от провал. Задвижих неща, които в по-голямта си част не зависят от мен, а от благоразположението на външни хора. Пазя се да не кажа нищо на близките си, за да не ги разочаровам при несбъдване на идеята.
Веднъж на няколко месеца ме боли в сърдечната област. Като тийн от време на време имах бодежи, но лекарите така и не откриха нищо.
Сега отново уж нямам нищо, ама до преди две минути изкарах едни 5 минути с много силна болка в близост до сърцето.... Май е някаква болка свързана с ребрата... Но изследванията ми са ок... И за това се пазя да не кажа на ММ и на околните, че няма да се спрат да се тревожат.