Темата е за тези, които живеят с такова усещане. Управляващите си собственоръчно животите да се въздържат от коментари.
Интересно ми е дали съм единствената, на която и се струва, че колкото и да бута живота си в една посока, той си върви на където си иска. Колкото и да са ми добри намеренията, плановете - правилно изготвени с акъл и всичко, все ще се намери или външен човек, или случайно събитие или пък аз самата собственоръчно - в резултат на импулсивна емоция или моментно разсейване - си саботирам всички начинания.
Колкото повече живея, толкова повече усещам, че животът ми се управлява от съдба ли е, от дяволчета ли са, от късмет/каръщина ли, от планети ли, от числа ли.... не знам какво е, но не и от мен.
Ужасно стресиращо, объркващо, натоварващо и отчайващо е това положение. Ако направя нещо - съжалявам, че съм го направила. Ако не направя - съжалявам, че не съм го направила. А реално не би трябвало да съжалявам, защото реално не аз съм го направила, а нещо извън мен ме е подтикнало така да постъпя/не постъпя. Ако все пак успея да реализирам нещо, се оказва, че е било безсмислено и безполезно или ако е направено за близките ми - са недоволни, въпреки че иначе е нещо, на което повечето хора биха се зарадвали.
Ако се разпознае някой - как се справяте с това положение?
Интересно ми е дали съм единствената, на която и се струва, че колкото и да бута живота си в една посока, той си върви на където си иска. Колкото и да са ми добри намеренията, плановете - правилно изготвени с акъл и всичко, все ще се намери или външен човек, или случайно събитие или пък аз самата собственоръчно - в резултат на импулсивна емоция или моментно разсейване - си саботирам всички начинания.
Колкото повече живея, толкова повече усещам, че животът ми се управлява от съдба ли е, от дяволчета ли са, от късмет/каръщина ли, от планети ли, от числа ли.... не знам какво е, но не и от мен.
Ужасно стресиращо, объркващо, натоварващо и отчайващо е това положение. Ако направя нещо - съжалявам, че съм го направила. Ако не направя - съжалявам, че не съм го направила. А реално не би трябвало да съжалявам, защото реално не аз съм го направила, а нещо извън мен ме е подтикнало така да постъпя/не постъпя. Ако все пак успея да реализирам нещо, се оказва, че е било безсмислено и безполезно или ако е направено за близките ми - са недоволни, въпреки че иначе е нещо, на което повечето хора биха се зарадвали.
Ако се разпознае някой - как се справяте с това положение?
