Здравейте, ще карам направо:
на 26 год. съм, в 10-годишна връзка с първата ми любов. Мъчи ме нещо страшно напоследък..
Всички ми казваха да не се задълбавам, че рядко тези връзки оцеляват, но аз изпитвах огромна любов към приятеля си и на инат направих и преглътнах много неща, за да сме заедно. В интерес на истината, и тогава, и сега, след всички тези години, ние сме различни хора. Бяхме почти деца, пораснахме заедно, минахме през много, но винаги у мен се таеше чувството, че инат,инат ама.. не е добре да сме чак толкова различни, мъчим се един друг така. Но дума не ставаше за друг, не си представях да съм с друг.
Искрено вярвах, че всички двойки минават през период на напасване и няма несходства в характерите, които да не могат да се преодолеят, колкото и време да отнеме.
Караме се често и епично, не гледаме да се разберем по-бързо, а сме горделиви и даже в спора забравяме за какво спорим, всеки гледа да вземе надмощие с тежки думи. След последния скандал той ми каза, че не може да ми осигури спокойствието, за което мечтая, и е по-добре да го намеря в друг, а него да оставя да е сам. Натъжих се много, как така ще го оставям, та той е мой спътник вече 10 години! Не се разделихме, не пожелах да си тръгна, приехме го като ново начало и така и до днес, но...
В мен се пречупи нещо. Вече нямам този ентусиазъм, който имах преди, ако ми се разсърди за нещо не тичам да му оправям настроението, не ме бърка дали ще закъснее, не ми пречи и да не правим секс цял месец.. Мил ми е, но сигурно от година насам не ми се полагат повече усилия. Красива любов имахме, но след като свалихме розовите очила всичко стана усилия и вече се уморих.
---
Срещнах преди месец нов мъж.
Той е всичко, което мислех, че не съществува. Можем да си прочетем мислите и да си довършим изреченията, можем да говорим с часове, можем да се смеем на черен хумор с часове, ако някой настъпи единия, другия веднага се намесва, търсим се постоянно. Изказът ни е еднакъв, възгледите ни за важните за мен неща са еднакви. Никой не флиртува открито, но всички тези сходства създават огромно привличане, на което не знам докога ще устоя. Привличане на всички нива, харесва ми да говоря с него, да стоя с него, да вървя с него, за друго не ми се мисли. Чувствам се толкова на място, сякаш се познаваме цял живот.. И това чувство много ми харесва. Не съм прекрачила границата още, но съвестта ми ме изяжда.
Много ми е интересен този човек, аз на него също.
Но струва ли си заради такива изпепеляващи чувства да загърбя 10 години? Как да разбера и да постигна мир със себе си?
Излиза, че приятеля ми е бил прав и съм му загубила времето, ако го оставя сега...
на 26 год. съм, в 10-годишна връзка с първата ми любов. Мъчи ме нещо страшно напоследък..
Всички ми казваха да не се задълбавам, че рядко тези връзки оцеляват, но аз изпитвах огромна любов към приятеля си и на инат направих и преглътнах много неща, за да сме заедно. В интерес на истината, и тогава, и сега, след всички тези години, ние сме различни хора. Бяхме почти деца, пораснахме заедно, минахме през много, но винаги у мен се таеше чувството, че инат,инат ама.. не е добре да сме чак толкова различни, мъчим се един друг така. Но дума не ставаше за друг, не си представях да съм с друг.
Искрено вярвах, че всички двойки минават през период на напасване и няма несходства в характерите, които да не могат да се преодолеят, колкото и време да отнеме.
Караме се често и епично, не гледаме да се разберем по-бързо, а сме горделиви и даже в спора забравяме за какво спорим, всеки гледа да вземе надмощие с тежки думи. След последния скандал той ми каза, че не може да ми осигури спокойствието, за което мечтая, и е по-добре да го намеря в друг, а него да оставя да е сам. Натъжих се много, как така ще го оставям, та той е мой спътник вече 10 години! Не се разделихме, не пожелах да си тръгна, приехме го като ново начало и така и до днес, но...
В мен се пречупи нещо. Вече нямам този ентусиазъм, който имах преди, ако ми се разсърди за нещо не тичам да му оправям настроението, не ме бърка дали ще закъснее, не ми пречи и да не правим секс цял месец.. Мил ми е, но сигурно от година насам не ми се полагат повече усилия. Красива любов имахме, но след като свалихме розовите очила всичко стана усилия и вече се уморих.
---
Срещнах преди месец нов мъж.
Той е всичко, което мислех, че не съществува. Можем да си прочетем мислите и да си довършим изреченията, можем да говорим с часове, можем да се смеем на черен хумор с часове, ако някой настъпи единия, другия веднага се намесва, търсим се постоянно. Изказът ни е еднакъв, възгледите ни за важните за мен неща са еднакви. Никой не флиртува открито, но всички тези сходства създават огромно привличане, на което не знам докога ще устоя. Привличане на всички нива, харесва ми да говоря с него, да стоя с него, да вървя с него, за друго не ми се мисли. Чувствам се толкова на място, сякаш се познаваме цял живот.. И това чувство много ми харесва. Не съм прекрачила границата още, но съвестта ми ме изяжда.
Много ми е интересен този човек, аз на него също.
Но струва ли си заради такива изпепеляващи чувства да загърбя 10 години? Как да разбера и да постигна мир със себе си?
Излиза, че приятеля ми е бил прав и съм му загубила времето, ако го оставя сега...
