Вярващи ли сте?

Не знам точно сама вярваща ли съм. Макар че кръстена съм, православна. Бих искала да бъда твърдо вярваща. За съжаление не е така. Според мен на твърдо вярващи им по-лесно да живеят. Нямат съмненията в бъдъщето, в смисъл на живота. Докато за съмняващите се и атеистите всичко не е толкова наясно. По-скоро, за нас има само "днес" и "сега".

Според мен на тях им е по-трудно, защото за всяко препятствие в живота се налага да търсят причина и оправдание.
По-лесно ми е да съм реалист. Приела съм, че животът е низ от случайности и нищо не зависи от мен, нито някой го управлява. Наслаждавам се на днес и сега. Утре - ако има утре

Абе, улеснява си в това отношение религията, аз съм съгласна. То затова и хората сме развили такава склонност, наред с нуждата от обяснение на света и пр. В други отношения ограничава, но пък дава утеха, увереност и надежда. Работата е, че не можеш да вярваш по желание, нито пък да ползваш по желание само положителните страни на вярата.

Някой по-горе спомена, и е вярно и очевидно, че религията играе в едно отношение положителна роля и за обществото - страхът от бога възпира поне някои хора от това, да вършат лоши - най-общо казано - неща. Ако не ги мотивират добротата, емпатията или общественият "контрол", поне това. Но пак не става по желание и избирателно.

Като прочетох заглавието на темата и веднага се сетих за един образ от любим сериал дето казва:  "Има нещо там горе, наречи го Бог, наречи го енергия...", та и аз така - вярвам в някаква по-висша сила, нещо топло и чисто, което ни води през препятствия и ни дава сили да продължаваме и да се променяме към по-добро. Мисля, че това усещане развих заради едната ми баба, която беше силно вярваща и ходеше на църква и пр., но тя излъчваше едно спокойствие, добрина, безусловна обич и предполагам, че автоматично съм го приела, че тя е такава, защото е близка с Бога, дори и по неин си начин. Аз нямам такава връзка с този Бог, в който баба ми вярваше и на моменти съжалявам, защото е хубаво да имаш нещо, на което да се уповаваш, както вярата на баба ми.
Знам (усещам го някак си), че има нещо/някой, което бди над мен и ме връща в релсите, когато изляза от тях, но не знам как да го нарека.
На църква ходя предимно по празници, случвало се е да влизаме с ММ в малки параклиси, когато пътуваме да запалим по една свещ дето се казва, но това е, не сме строго религиозни.
Познавам и фалшиво набожни хора, които никак не са благи и нямат оня невидим ореол, който баба ми имаше, но се представят като много религиозни (особено пред чужди хора). Пристрастна съм така е, но тази лицемерна набожност, на която се натъкнах в лицето на един човек, който е част от живота ми допринесе за нежеланието ми да ходя по-често в църкви и да задълбавам в религиозната насока.

Ако никой не го управлява, значи, че зависи от теб. Не са случайности, а това, което сама си градиш.

Не всичко няма как да зависи от мен дали някой ще се напие, ще се начи на тротоара и ще ме помете.

На мен ми се вижда точно обратното За вярващи каквото и да се случва в живота, добро ли, лошо ли, значи Господ поиска точно това. Остава се само да го приемеш.

Вярвам в Бог. Не вярвам в Българската православна църквам, даже съм погнусена от нея.

Вярвам, че има Бог, без значение кой как го нарича.
Имам икони вкъщи. Ходя и на църква на по-големите християнски празници.

Това е моето лично чудо, което съм си обещала да споделям винаги при удобен повод :
С второто ми дете се опитвах да забременея в продължение на две години. Потребителите на този форум много добре знаят какво означава това и през какви силни  емоционално негативни моменти е трябвало да премина. На Благовещение / 25-март, денят, в който Светият дух във вид на гълъб е навестил Дева Мария, за да й съобщи, че ще роди Божия син/ влязох в църквата да запаля свещ. Бях отчаяна, но също и някак смирена - състояние, което за пръв път усетих за изминалите две години. Помолих се с вярата, че каквато е волята на Бог, това ще се случи и е време да престана да тормозя себе си и семейството заради исканото бебе. Няколко дни след това видях положителния тест.
Все още не беше известен пола на бебето, когато сънувах, че съм родила момче и съм го кръстила Самуил. Знаех, че това име е с библейски произход, но не знаех какво означава. Специално потърсих да прочета историята и се оказа, че се разказва за жена, която дълго не можала да забременее, накрая обещала, че ако роди дете, ще го посвети на Бог. Родила син и го кръстила Самуил, което означавало "Измолен от Бог".
В крайна сметка родих дъщеря и я кръстих Симона - на баща ми Симеон. Бях решила, че ще я кръстя така много години преди да забременея. Когато проверих какво означава името Симона, се оказа, че означава "да слуша Бог", а в някои тълкувания и "Бог чува".

Вярваща съм. Определям се като християнка. Децата ми са истинско чудо. Не посещавам никакви църкви, за да вярва човек в Бога, това според мен не е нужно. Разведох се със свещеник. Не уважавам Православната църква, истински добрите хора там са много малко. Искрените и всеотдайни клирици се броят на пръсти. Стремежите на повечето о т тях са чисто материални. Другият момент е, че в църквите е пълно с хора с комплекси.

Всъщност съгласно еврейският обичай и традиция по онова време (а и сега) няма как неженен мъж да проповядва в Храма.

С уважение към хората, които са вцърковени ( термин от Православието), но според мен те в голямата си част са неспособни да се справят с личните си проблеми, искат някой друг да взима решения вместо тях и всичко това се прикрива с вярата в Бога. Не мисля, че е добра среда за децата ми. Имам познати вярващи, уважавам ги, но не мисля да членувам в църковна общност.

Брех, аз едно време бях измислил термин "везотеричени".
Явно съм уцелил принципите на синтаксиса.
Само че семантиката на моя беше по-скоро в посока "заблудени в езотеричното"
Но то си подлежи на тълкувание, де. Може да се използва и в положителен смисъл, предполагам.

Не уважавам хора, които чакат друг да им ръководи живота, а в църквите е пълно с такива. Също и тесногръди и ограничени хора. Не съм виждала широко скроен силно вярващ човек.

Аз пък не съм срещал нито един глупав свещеник. Нито един! Заслушайте се какво и как говорят свещениците,когато ги дават по телевизията например,и ще се убедите.
Индивидуалността като цяло е лоша черта на характера. Това като антипод на хората,които "чакат друг да им ръководи живота". Здравият и силен народ не се различава много от стадото като организация сред животните. Стадният инстинкт сред мнозинството хора е добродетел. Стига водачът на стадото да не се окаже психопат. Но това е по-малкото зло в сравнение с един сбирток от индивидуалисти,дразнещи се един друг. Повярвайте,имам преки впечатления от нашите интелектуалци и незапознатите нямат представа каква дребнавост,завист,отровно съперничество и нихилизъм вилнее сред тях!