Съпругата ми се промени след второто дете

След раждането на второто дете имах подобни състояния. Дълго време се мъчих да се вдигна сама, чудех се какво ми има, обвинявах се, че съм глезла, че за нищо не ставам...
Оказа се, че съм отключила Хашимото през бременността.
Ако жена ти реши да се изследва, да провери tsh, tf3, ft4 и задължително антителата Тат и МАТ. Ако лекарят пусне изследвания само на хормоните(както често се случва) , те могат да са все още в норма и да я обявят за напълно здрава, както стана при мен, да ѝ изпишат успокоителни и с две думи да я неглижират, докато съвсем изперка и хормоните се разбунтуват. Нивото на антителата обаче ще покаже дали има автоимунен процес. Затова пак повтарям - ако тръгнете по този път, задължително трябва да изследвате Тат и МАТ. Пожелавам успех!

А когато жената иска живота отпреди ковид - това е по-малко от година - са нестабилни устои?

Със сигурност жената има какво да каже по въпроса с недоразбирането. Както е писала Андариел напред - отивате на семеен терапевт или каквото там решите, - и внезапно чуваш неподозирани неща - вероятно тя ги е повтаряла години преди това, но пред външни хора обикновено човек повече внимава и си отваря ушите. Та нищо чудно за първи път да чуеш за проблеми, които тя е поставяла като такива години наред.

Аз имам въпрос. Кой беше инициаторът да имате второ дете? Тя беше ли навита или се налагаше да я убеждаваш? Като цяло как тя приемаше идеята за още едно дете, предвид разликата между двете?

Ох, колко познато. При мен това започна някъде след 8-9-та година на брака. Дразнех се от всичко, буквално от всяка глупост. Не получавах помощ вкъщи обаче, по-голямата част от годината него го нямаше и тогава бях спокойна. Когато се прибереше избухвах постоянно. Не получавах това, което исках - подкрепа, кураж, успокоение, помощ с децата и дома, само анализиране,критики и обвинения. Никаква нежност, внимание към мен като жена, даже напротив, повтаряше ми се, че сега имаме отговорности и любовните обяснения, прегръдки, целувки и държане за ръце и за тийнеджърите, не за нас. Минах през сериозна криза, през която избухванията станаха ежедневие, и аз се чувствах виновна, всичко ми тежеше. Сега съм щастливо разведена. Той отказваше да признае, че има проблем чак докато подадохме документи за развод, тогава се сети, че иска да посещаваме терапевт, но за мен вече беше късно.

Само мога да предполагам, че е физически и психически изтощена и рутината я депресира. Дано да успееш да стигнеш до нея и да ѝ помогнеш!

Авторе, изказалите се по-горе дават много добри съвети. Започни да изключваш причините една по една. На първо място, опитай се да поговориш с нея, защото наистина изглежда, че нещо и тежи, така както го описваш, и то е извън грижите около дом и деца. На мен не ми изглежда да имате сериозен проблем (освен ако няма намесено вече трето лице). Всяко семейство минава през периоди като вашия, нищо страшно. Но трябва сериозен разговор по темата. Предложи и да си направи изследвания, за всеки случай направи и една бърза проверка на телефон и компютър. По същия начин като теб се чудех с какво толкова предизвиквам бившия да ми повишава тон, да се заяжда за най-малкото, от всичко да е недоволен, беше просто непоносим, и в един момент стана ясно, че човекът е влюбен, но не в мен   Съвсем не е задължително при вас да е такава причината, може би просто огромна умора е насъбрала жената. Много добре я разбирам, защото когато аз започвах нова високоотговорна и стресова работа се държах точно като нея - връщам се, дремвам кратко и после като легнат децата, лягах и аз. Умора, и пак умора. С тази разлика, че не съм крещяла за битовизми, макар че мъжа ми изобщо не помагаше, освен да напазарува от време на време; не съм го и лишавала от интимност.

Ще се справите, авторе. Говорете, прегърнете се и така!

Всъщност точно това казват феминистките и се борят този товар да бъде признат - или да бъде поделен или да бъде платен.

За останалото съм съгласна с останалите мнения. Звучи ми като жената да е преуморена. От майчинството, от битовизмите, от рутината и може би, дори и от твоето присъствие. Трябва да намерите път един към друг, без обвинения.

Жената явно е преуморена и депресирана,ама няма кой да и помогне.

И на мен ми е безкрайно позната тази ситуация. Та да разкажа и моята история -дано да помогне. И още - до много от нещата стигнах след години размисли. Ако на 35 -40г някой ми ги беше казал, нямаше да ги приема без бой( за тези неща узрях с възрастта).
    Първо бях глезена и незнаеща нищо за поддържане на домакинство. Нямах навиците и мисленето. С едно дете, както и да е. Но след второто - се сринах. Нищо не ставаше на време, време не ми стигаше за нищо.
  Също и желанието за перфектност - всичко да е идеално. По моите критерии. Не признавах чуждо мнение.
   Второ - също бях лабилна или чувствителна. Кой както иска да си го тълкува. С разклатни нерви, след преболедувани проблеми с щитовидна жлеза, загуба на двама родители.  Следродилната депресия, след 2-то дете, стигнах до мисли за самоубийство и психиатър. Допускам, че и след пъвото е имало депресия, която ако не се преодолее се натрупва с годините и е доизбила след второто( 10г. разлика между децата).
  Трето - лош секс и рядко. Мислех, че не е най-важното. Че можеш да компенсираш или както сам си го направиш. Но се оказа, че неотработената сексуална енергия, се трансформира в агресия към партньора.( лични изводи, може и да не са формулирани научно). Да подчертая - никога не съм му го казвала на него( не съм се оплаквала, не съм го обиждала, опитвах се да подсказвам. Може би различно либидо). - с други думи: понякога имах нужда от яко ч**не без да чакам първо да съм възбудена.
  4. Честата липса на партньора у дома и вечното: "Парите не стигат, трябва да работя." - и съответно моят отговор: "Не всичко в този живот е пари."  Никога не се съгласи с мен и не ме прие на сериозно (доказах му, че греши).
  5. И той смяташе, че "ПОМАГА" - у дома. По-горе, мисля Бърди, добре го беше обяснила - да мислиш за всичко и да казваш какво да се прави. А понякога казваш и пак не е направено.

Дълъг пост, но и годините и преживяното е много. И последно - години наред виках и бях недоволна от ММ, но не съм се влюбвала в други и изневяра не е имало.

С две деца няма как да е както с едно. Дори и по-голямото още си е дете.
Може би съжалява, че се е захванала с второ дете, и на мен се е случвало епизодично.
Да не би да е в предменопауза, хормони и т.н.? Това си е сериозна причина.
Щом е по-лабилна психически - повтаряй й по-често, че всичко ще се оправи някак и че няма нужда да сте перфектните родители. И наистина - давайте го малко по-лежерно. Деца се гледат и с 2, и с 200.

512, много интересен пост. Ама историята с хепиенд ли е или..?

Зависи кой какво разбира под хепиенд.