Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Самотно осиновяване и ужасен страх

  • 4 938
  • 55
  •   1
Отговори
# 45
  • Мнения: 110
Здравейте и отново благодаря. Много е важно за мен да видя ситуацията през очите на хора, като мен. Майка ми я разбирам. И при нея е страх. Може би  защото аз иззех всички функции и тя до сега живя относително спокойно. Освен всичко останало, се чувствам и виновна, че разрушам това статукво. Успях да премина през всички рационални и ирационални страхове. Всички. Още повече, ме притеснява фактът, че ми обясняват, как всеки като си е видял детето, е знаел, че това е неговото...... А, аз не получих това усещане....Детенце, здраво. Лично аз мисля, че грижата и любовта идват после, но и това ме обърква...И как да знам, че това е моето, като това не е пазар..наредени като грънци и да си избираш.
Когато срещнахме за първи път нашия младеж, нямаше прилив на любов. Просто ми се искаше да го гушна. Каквито и колебания да съм имала, много бързо изчезнаха.

Първите месеци след осиновяването имате право на подкрепа от психолог. Попитайте. В нашия град всеки месец се организират срещи на осиновители, които са доста полезни. Проверете при вас има ли такива. Може да потърсите опора в някоя близка приятелка, братовчедка или колежка. Кураж и много щастие пожелавам!

# 46
  • София
  • Мнения: 13 219
Не се учудвам на реакцията на майката, след като до тази възраст сте били винаги заедно. Виж, на Вас се учудвам донякъде

# 47
  • Мнения: 79
Здравейте! Страховите Ви са нормални и обясними - отглеждането на дете си е трудна работа и за двама родители, а при един - още повече. И пред такъв сериозен житейски избор всеки нормален човек би имал нужда от подкрепата на най - близките си. Извинявайте, че така ще се изразя, но поради специфичния си характер, вероятно без да иска, майка Ви Ви е превърнала в своя патерица, така че сега не очаквайте да Ви подкрепи (ако с времето това стане, добре дошло). И още по- лошо - допуснала е да Ви вмени, или Вие да си вмените вина за всяка своя постъпка или мисъл, която не обслужва нейните интереси. А Вие кога ще живеете, кога ще вземате свои решения, ще правите свои грешки, ще постигате свои мечти? В крайна сметка трябва да си отговорите само на един въпрос - Вие какво искате? Искате ли да сте майка, искате ли да отгледате и обичате дете, вярвате ли (гаранции никой не може да даде, дори и да го родите), че това ще Ви направи щастлива, ще осмисли дните Ви, ще даде дом и топлина на едно човече? И какъвто и избор да направите - направете го заради себе си, не от страх, неудобство или вина към майка си. Животът ни се дава веднъж, ето по-голяма част от него вече е минала, как искате да продължи? Дали ще сте добра майка - никой не знае за себе си преди да му се случи. Но може именно детето да е Вашия късмет, то да постеле пътя към откопчване от влиянието на майка Ви, да си заживеете свой собствен живот, да започнат да Ви се случват и други хубави неща. Желая Ви здраве и щастливи мигове!

# 48
  • Мнения: 354
Надявам се да сте се харесали с детенцето. Пишете ни . След прочетеното до тук започнах да изпадам в размисли да не се превърна в особено обсебваща майка. В същото време в моя живот има два случая като вашия и повярвайте симбиозата майка -дъщеря изобщо не е добра за бъдещето на дъщерята.
Подарете си щастие, заслужавате го.

# 49
  • Мнения: 28
Здравейте Мира,
разбирам страховете Ви и опасенията Ви дали ще се справите, как ще се справите и т.н. Така би трябвало да разсъждава всеки отговорен човек. Аз съм в подобна, разбира се само донякъде, на Вашата ситуация - все пак няма две напълно еднакви истории.
Моята история е следната: също съм сама и също съм на почти 47 години, но до тук с приликите.
Сега разликите: преди до около 3 години (последно 2018 г.) забременявах естествено и около третия месец и нещо "губех" бебето, защото все пътувах по чужбина, все работех в адски стрес, все нещо си... До преди около година (последно 2020 г.) пробвах инвитро - 3 неуспешни опита, пак "губех" бебетата (бебето) около третия и малко месец. Преди до около половин година отново ми извадиха  няколко яйцеклетки, няколко се оплодиха с материал на мъжа ми, но ние двамата все "с нещо бяхме заети",  все се мотаехме да ги върнат в мен, все не знам какво правихме - той работеше в чужбина, договорът му изтичаше сега в края на 2021 г., аз работех тук като луда тук (от вкъщи на работа и обратно - само това...). Знаехме, че годините минават, но като пълни безотговорници не правихме НИЩО, през октомври, ноември, когато беше втората вълна на КОВИД пандемията, него пак го нямаше в БГ и говорихме няколко пъти по тел., че "за всеки случай", след нова година (2021 г.) ще подадем документи за осиновяване на детенце и после като върнат в мен въпросните замразени оплодени яйцееклетки, ако нещо стане - стане...
Е, днес вече моят обичан съпруг почива на небето. Не подадохме документи...Не са ми върнали въпросните оплодени яйцеклетки, не знам какво ще стане..., но...
в едно съм сигурна: ще подам още този месец документи за осиновяване и то не на едно, а на две дечица. И знаете ли, за това решение ме вдъхнови и Вашата история, и подкрепата, която намирате тук и съм сигурна, че ще се справя. Убедена съм, че Вие също ще се справите! Дайте да го направим и да бъдем щастливи! Майка Ви ще го приеме, казват че най-мило е внучето, даже по-мило от детето...
Много се извинявам и на Вас, а и на всички четящи за дългия пост, но благодаря на всички ви за разбирането...]

# 50
  • Мнения: 5 602
Тони, съжалявам за съпруга ти. Каквото и да решиш, ти желая да бъдеш щастлива.

# 51
  • Мнения: 28
Тони, съжалявам за съпруга ти. Каквото и да решиш, ти желая да бъдеш щастлива.
Благодаря много!

# 52
  • Мнения: 249
Момичета, и самотното майчинство може да бъде прекрасно. Никога, никога, никога не съм съжалила, че съм се "уредила" с такова прекрасно същество, което не спира да ме държи на гребена на вълната. Да се чувстваш постоянно "на педал", да преживяваш нейните страхове, хубави моменти, постижения и падения е просто невероятно. С толкова много хора се запознах покрай детето /и с много кучета, че ги обожаваме/, че никога не ми е тежало, не съм си помислила, че можеше да е по-различно. Аз също живеех с майка си, но тя ме подкрепи за осиновяването. Все пак обаче ревността я имаше и при нас. С времето нещата се нормализират. Сега аз съм постоянно с детето, а баба, когато пожелае, идва с нас. Всичко ще ви се нареди и ви очакват прекрасни, невероятни  моменти. Е, ще има и сътресения, но и тях ще приживеете. Винаги съм била на принципа, че човек трябва да живее живота си така, както той чувства, че е правилно. Дори и да сгреши, поне го е искал и го е имал. Пожелавам ви от все сърце да сте най-вече здрави и щастливи. Другото е преходно.

# 53
  • Мнения: 28
cveti_75, аз също вярвам, че и самотното майчинство ще е прекрасно, просто с Мира се страхуваме как ще се  справим, все пак на доста години сме се "сетили" да ставаме майки.

# 54
  • Мнения: 6 943
cveti_75, аз също вярвам, че и самотното майчинство ще е прекрасно, просто с Мира се страхуваме как ще се  справим, все пак на доста години сме се "сетили" да ставаме майки.
То и аз станах късно, и други жени познавам, които на 40+,че и по-близо до 50 станаха майки. Познавам и една - две, които го направиха на 50 и малко отгоре. По-важно е здравословното състояние. Добре е майката да е относително здрава и все още с енергия, докато детето е по-малко. Но пък по-малко дете се гледа и адаптира по-лесно. Да искате направо две е доста смело за сам човек. И не тръгвайте с нагласата, че ще чакате няколко месеца или година. Повечето момичета чакат вече година и половина - две преди първото писмо.
Моят съвет е да обмислите внимателно какво дете можете да приемете и да го посочите в профила. Окончателно се прави след курса. Аз първоначално бях заявила 3-8 години, но с психоложката на курса стигнахме до мнението, че е твърде смело и е по-добре да посоча 3-5 години. В последния момент написах 0-5.
Изчислете си го така, че при едно двегодишно чакане разликата с детето да не е повече от 45 години. То май и по закон е така, въпреки, че познавам жени осиновили бебета под 1 годинка и при по-голяма разлика.
Обмислете различни ситуации, при които ще имате нужда от помощ в грижите и кой ще помага - роднини, приятели, детегледачка.

# 55
  • Мнения: 249
То всеки, или почти всеки се е притеснявал как ще се справи. Аз например открай време обичам деца, гледала съм толкова много, включително са пребивавали у нас със седмици, деца на роднини и мислех, че съм супер подготвена и мен нищо не може да ме уплаши. Но, когато моето дете си дойде в къщи, седнах на сутринта и чета режима й, за да знам в колко часа яде, кога спи и т.н. Четейки го, в един момент изпаднах в ужас. Само като си помислих, че трябва това дете да го гледам 24 часа, седем дни в седмицата, направи ми прималя. Без да преувеличавам си помислих защо си причиних всичко това, колко хубаво си живеех като волна птичка. Мислех си, че ще го уморя това дете от глад, че няма да мога да се справя. Буквално забравях да ям през деня, толкова ми беше в повече стреса. Обаче всичко минава, заминава, нещата си влизат в релси. Просто трябва време да се нагодите един към друг. На мен ми трябваше повече време, отколкото на нея, признавам си. После ежедневните неща те връхлитат, пренареждаш приоритетите си и всичко си идва на мястото. Към днешна дата, почти шест години по-късно си давам сметка, че това е най-прекрасното нещо, което съм направила за себе си. И в този ред на мисли онзи ден беше невъзможна, че се бяха събрали с братовчед  й у нас и ме качиха на черешата, та не можах да сляза два дни от там, и й казвам, че като аз давам толкова много за нея, правя всичко, което я кара да се чувства добре, правя жертви, за да е доволна и щастлива, тя трябва също да дава, а не само да получава. На което отговора беше: "Е, аз ти давам любов". Замлъкнах.

Общи условия

Активация на акаунт