Автор: Нийл Джоунс - съпруг на ММ и баща на Анна, родена 07/09/2003
март 2003
Аз съм гордият татко на вече шестмесечната Анна и исках да споделя досегашния си опит с вас, бъдещите татковци, които не сте сигурни още какво да очаквате.
Поглеждайки назад, за съпругата ми и за мен е ясно, че сме имали късмет с бебе като Анна. Тя спи (от тримесечна възраст) по цяла нощ и обикновено реагира на нови хора и места с усмивки и радостни възклицания. Забавлява се и сама, използвайки забележително богат арсенал от звуци и разнообразни движения и с всеки изминал ден заприличва все повече на малко момиченце, а не на малкото бебе, с което за пръв път „се запознах“ през септември миналата година.
Според мен човек придобива много по-добра представа за това какво наистина означава да станеш родител от разкази на хора, преминали вече по този път, отколкото от прочетеното в книгите. Ето защо аз искам да направя сравнение, на базата на своя опит, за това какво представлява действителността да станеш баща, в сравнение с очакванията, които имах преди раждането.
1. Едно от първите неща, за които мислех, че трябва да съм добре подготвен, бяха безсънните нощи. Неизбежно е, че на едно новородено малко човече, току що появило се на този свят, ще му отнеме известно време за пренагласа и установяване на определен режим. За разлика от очакваните безкрайни безсънни нощи, през първия месец Анна обикновено не се будеше повече от 1 път на нощ, рядко по два или три пъти. На няколко пъти може би се е случвало да ни отнеме повече от час да я приспим през нощта, след като се е нахранила. И тук искам да вметна, че приспиването нощно време беше може би едно от най-големите първоначални изпитания, но както и всичко останало, всеки си намира подход, който „действа“. За нас това беше установяването на вечерен ритуал - къпане към 8, след това кърмене (в последствие шише) и слагане да спи - който, веднъж установен, има почти 100% успех в повечето случаи.
2. Също така очаквах, че на моменти физическият, умствен и финансов стрес от това да си родител ще са трудни за преодоляване. Наистина, не мога да отрека, че след като станахме родители, преминахме през моменти на напрежение, умора и безпокойство, но искрената радост и непрестанното удивление от живота, който сме създали, обикновено избутват на заден план всички грижи. Пак подчертавам, че може би просто сме имали късмет да ни се „падне“ добро бебе, което бързо си създаде режим. Но съм убеден, че независимо от характера на вашето бебе и начина му на приспособяване към семейството и света около него, всеки ден и час, прекаран в неговата компания, ще ви изпълва с несравнимо щастие.
3. Спомням си, че преди появата на Анна аз си мислех, че ще бъда от типа бащи, които лесно се паникьосват за щяло и нещяло. Това се дължеше до немалка степен на всичко прочетено за това какво трябва и не трябва да се прави с бебето, каква трябва да му е температурата, в каква позиция трябва да спи, как да разберете дали му е добре, или е болно, какво да направите, когато плаче, опасения, свързани със Синдрома на внезапна детска смърт и т.н., и т.н. Но в действителност, след не повече от седмица, между нас и бебето сякаш се установи инстинктивно разбирателство. Според мен съществува един много прост механизъм, който служи за да вдъхне увереност на несигурния нов родител - че ако бебето е будно и в съзнание, ще ви даде да разберете, ако нещо не е наред. Ако е гладно, ще ви го „каже“ с гръмогласен и настойчив рев, ако памперсът е за смяна, ще ви даде да разберете с мрънкащ плач, ако е болно и с температура, ще видите определена промяна в цялостното му поведение. За щастие, последното ни се е случвало само веднъж досега, когато Анна имаше стомашно-чревен вирус. Спря да яде, имаше силна диария и малко температура, отслабна видимо и много бързо, беше вяла и отпусната, понякога седеше и гледаше някак си „тъжно“ с наведена глава към пода, изморяваше се лесно. Но след седмица беше отново добре.
Колкото повече време прекарвате с бебето, толкова по-лесно ще ви бъде да разпознаете признаците на неразположение. Във връзка с телесната температура, най-добрият съвет, който получих, беше от една от акушерките в болницата - по принцип няма да сгрешите, ако обличате бебето с един слой дрехи в повече от самите вас. Това го нямаше по книгите.
4. От чутото и прочетеното преди да се роди Анна, си правех извода, че животът ни ще се промени коренно след раждането. И наистина, появата на Анна промени живота ни по прекрасен начин, по какъвто само едно дете може да го промени. Тя е тук с нас и винаги ще бъде част от нас, но според мен твърдението, че заради детето родителите трябва напълно да зарежат предишния си начин на живот, е доста пресилено. Като начало, ако родителите са двама, единия винаги може да гледа детето, докато другия излезе - за да се види с приятели, да отиде по магазините, да поспортува или просто да се разходи и да освободи съзнанието си от „бебешки“ неща за момент. Освен това, все повече заведения са подходящи и радушно приемат семейства с деца.
Друг пример е музиката. Още от самото начало (с облекчение) осъзнахме, че няма да ни се налага да слушаме само детски песнички, от които бяхме накупували в изобилие, защото Анна хареса „нашата“ музика и с нескрито удоволствие я слуша и „танцува“ на нея заедно с нас.
Вярно е, че когато имаш дете, спонтанността в ежедневието до голяма степен намалява. Трябва да мислите за режима на детето и винаги за това да задоволите с предимство неговите основни нужди. И наистина, поне в началото, докато свикнем, подготовката за излизане на разходка или каквото и да е мероприятие, свързано с напускане на къщата, като че ли отнемаше два пъти повече време от преди.
Като цяло обаче мога да кажа, че не сме въвеждали драстични промени в навиците си или нещата, които обичаме да правим - като например излизането вечер или пътуванията в края на седмицата. И мислим, че за Анна ще е от полза да се „впише“ в нашето ежедневие и да израсне в обстановка на разнообразни дейности, а не „под похлупак“, за да се оформи като самостоятелна и многостранно развита личност.
5. И накрая, но не на последно място, бих искал да спомена за раждането в болницата. Няма да е преувеличение, ако кажа, че в нашия случай това беше едно абсолютно изтощително преживяване, което кулминира в момента на самото раждане, който за мен, като баща, беше момент на истинско удивление и безмълвно благоговение. Аз със сигурност не съм се чувствал по-изморен през целия си живот, да не говорим за съпругата ми... Освен това изпитвах и безкрайно, несравнимо с нищо изпитвано преди това, нетърпение от това което предстоеше да се случи, но примесено и с чувство на тревога пред неизвестното и някакъв смътен страх, че „всичко може да се случи“.
Предварително не бях сигурен точно как щях да реагирам, но когато Анна се появи, изпитах огромно облекчение и донякъде шок (в положителния смисъл), които точно в този момент донякъде бяха дори по-силни от неописуемата радост от това, че ставах баща. Чак след тези първоначални моменти щеше да дойде времето да се насладя на истинската радост да си баща и родител. В момента на раждането аз просто изгубих ума и дума, ченето ми буквално увисна до земята и не можех да повярвам на очите си, че „чудото“ стана.
Компетентността, професионализма и милото отношение на акушерките (от Националната здравна служба) също са едно от нещата, за които моята съпруга и аз все още си спомняме с много добри чувства и нескрито вълнение. Тя бяха изключително внимателни и окуражаващи, като през цялото време ни даваха да разберем, че са с нас и са готови да помогнат с всичко възможно и да споделят един от най-важните моменти от живота ни. Сигурен съм, че върху благодарствената картичка и бонбоните, които им подарихме, бяха останали следи от няколкото отронени от нас щастливи сълзи.
И накрая, искам отново да подчертая, че нашият опит не би трябвало да се счита за показателен, а е само един от многото примери за това, през което преминават родителите на новородени бебета. Но като цяло мисля, че удоволствието от това да станеш родител компенсира до голяма степен за несигурността и страховете, съпровождащи дългото очакване. Така че моят съвет е да си поемете дълбоко дъх и да се отпуснете, защото в момента, в който вашия(те) малък(ки) наследник(ци) се появи(ят), бих се учудил, ако ви остане нещо, за което да съжалявате.
Материалът е изпратен от ММ
март 2003
Аз съм гордият татко на вече шестмесечната Анна и исках да споделя досегашния си опит с вас, бъдещите татковци, които не сте сигурни още какво да очаквате.
Поглеждайки назад, за съпругата ми и за мен е ясно, че сме имали късмет с бебе като Анна. Тя спи (от тримесечна възраст) по цяла нощ и обикновено реагира на нови хора и места с усмивки и радостни възклицания. Забавлява се и сама, използвайки забележително богат арсенал от звуци и разнообразни движения и с всеки изминал ден заприличва все повече на малко момиченце, а не на малкото бебе, с което за пръв път „се запознах“ през септември миналата година.
Според мен човек придобива много по-добра представа за това какво наистина означава да станеш родител от разкази на хора, преминали вече по този път, отколкото от прочетеното в книгите. Ето защо аз искам да направя сравнение, на базата на своя опит, за това какво представлява действителността да станеш баща, в сравнение с очакванията, които имах преди раждането.
1. Едно от първите неща, за които мислех, че трябва да съм добре подготвен, бяха безсънните нощи. Неизбежно е, че на едно новородено малко човече, току що появило се на този свят, ще му отнеме известно време за пренагласа и установяване на определен режим. За разлика от очакваните безкрайни безсънни нощи, през първия месец Анна обикновено не се будеше повече от 1 път на нощ, рядко по два или три пъти. На няколко пъти може би се е случвало да ни отнеме повече от час да я приспим през нощта, след като се е нахранила. И тук искам да вметна, че приспиването нощно време беше може би едно от най-големите първоначални изпитания, но както и всичко останало, всеки си намира подход, който „действа“. За нас това беше установяването на вечерен ритуал - къпане към 8, след това кърмене (в последствие шише) и слагане да спи - който, веднъж установен, има почти 100% успех в повечето случаи.
2. Също така очаквах, че на моменти физическият, умствен и финансов стрес от това да си родител ще са трудни за преодоляване. Наистина, не мога да отрека, че след като станахме родители, преминахме през моменти на напрежение, умора и безпокойство, но искрената радост и непрестанното удивление от живота, който сме създали, обикновено избутват на заден план всички грижи. Пак подчертавам, че може би просто сме имали късмет да ни се „падне“ добро бебе, което бързо си създаде режим. Но съм убеден, че независимо от характера на вашето бебе и начина му на приспособяване към семейството и света около него, всеки ден и час, прекаран в неговата компания, ще ви изпълва с несравнимо щастие.
3. Спомням си, че преди появата на Анна аз си мислех, че ще бъда от типа бащи, които лесно се паникьосват за щяло и нещяло. Това се дължеше до немалка степен на всичко прочетено за това какво трябва и не трябва да се прави с бебето, каква трябва да му е температурата, в каква позиция трябва да спи, как да разберете дали му е добре, или е болно, какво да направите, когато плаче, опасения, свързани със Синдрома на внезапна детска смърт и т.н., и т.н. Но в действителност, след не повече от седмица, между нас и бебето сякаш се установи инстинктивно разбирателство. Според мен съществува един много прост механизъм, който служи за да вдъхне увереност на несигурния нов родител - че ако бебето е будно и в съзнание, ще ви даде да разберете, ако нещо не е наред. Ако е гладно, ще ви го „каже“ с гръмогласен и настойчив рев, ако памперсът е за смяна, ще ви даде да разберете с мрънкащ плач, ако е болно и с температура, ще видите определена промяна в цялостното му поведение. За щастие, последното ни се е случвало само веднъж досега, когато Анна имаше стомашно-чревен вирус. Спря да яде, имаше силна диария и малко температура, отслабна видимо и много бързо, беше вяла и отпусната, понякога седеше и гледаше някак си „тъжно“ с наведена глава към пода, изморяваше се лесно. Но след седмица беше отново добре.
Колкото повече време прекарвате с бебето, толкова по-лесно ще ви бъде да разпознаете признаците на неразположение. Във връзка с телесната температура, най-добрият съвет, който получих, беше от една от акушерките в болницата - по принцип няма да сгрешите, ако обличате бебето с един слой дрехи в повече от самите вас. Това го нямаше по книгите.
4. От чутото и прочетеното преди да се роди Анна, си правех извода, че животът ни ще се промени коренно след раждането. И наистина, появата на Анна промени живота ни по прекрасен начин, по какъвто само едно дете може да го промени. Тя е тук с нас и винаги ще бъде част от нас, но според мен твърдението, че заради детето родителите трябва напълно да зарежат предишния си начин на живот, е доста пресилено. Като начало, ако родителите са двама, единия винаги може да гледа детето, докато другия излезе - за да се види с приятели, да отиде по магазините, да поспортува или просто да се разходи и да освободи съзнанието си от „бебешки“ неща за момент. Освен това, все повече заведения са подходящи и радушно приемат семейства с деца.
Друг пример е музиката. Още от самото начало (с облекчение) осъзнахме, че няма да ни се налага да слушаме само детски песнички, от които бяхме накупували в изобилие, защото Анна хареса „нашата“ музика и с нескрито удоволствие я слуша и „танцува“ на нея заедно с нас.
Вярно е, че когато имаш дете, спонтанността в ежедневието до голяма степен намалява. Трябва да мислите за режима на детето и винаги за това да задоволите с предимство неговите основни нужди. И наистина, поне в началото, докато свикнем, подготовката за излизане на разходка или каквото и да е мероприятие, свързано с напускане на къщата, като че ли отнемаше два пъти повече време от преди.
Като цяло обаче мога да кажа, че не сме въвеждали драстични промени в навиците си или нещата, които обичаме да правим - като например излизането вечер или пътуванията в края на седмицата. И мислим, че за Анна ще е от полза да се „впише“ в нашето ежедневие и да израсне в обстановка на разнообразни дейности, а не „под похлупак“, за да се оформи като самостоятелна и многостранно развита личност.
5. И накрая, но не на последно място, бих искал да спомена за раждането в болницата. Няма да е преувеличение, ако кажа, че в нашия случай това беше едно абсолютно изтощително преживяване, което кулминира в момента на самото раждане, който за мен, като баща, беше момент на истинско удивление и безмълвно благоговение. Аз със сигурност не съм се чувствал по-изморен през целия си живот, да не говорим за съпругата ми... Освен това изпитвах и безкрайно, несравнимо с нищо изпитвано преди това, нетърпение от това което предстоеше да се случи, но примесено и с чувство на тревога пред неизвестното и някакъв смътен страх, че „всичко може да се случи“.
Предварително не бях сигурен точно как щях да реагирам, но когато Анна се появи, изпитах огромно облекчение и донякъде шок (в положителния смисъл), които точно в този момент донякъде бяха дори по-силни от неописуемата радост от това, че ставах баща. Чак след тези първоначални моменти щеше да дойде времето да се насладя на истинската радост да си баща и родител. В момента на раждането аз просто изгубих ума и дума, ченето ми буквално увисна до земята и не можех да повярвам на очите си, че „чудото“ стана.
Компетентността, професионализма и милото отношение на акушерките (от Националната здравна служба) също са едно от нещата, за които моята съпруга и аз все още си спомняме с много добри чувства и нескрито вълнение. Тя бяха изключително внимателни и окуражаващи, като през цялото време ни даваха да разберем, че са с нас и са готови да помогнат с всичко възможно и да споделят един от най-важните моменти от живота ни. Сигурен съм, че върху благодарствената картичка и бонбоните, които им подарихме, бяха останали следи от няколкото отронени от нас щастливи сълзи.
И накрая, искам отново да подчертая, че нашият опит не би трябвало да се счита за показателен, а е само един от многото примери за това, през което преминават родителите на новородени бебета. Но като цяло мисля, че удоволствието от това да станеш родител компенсира до голяма степен за несигурността и страховете, съпровождащи дългото очакване. Така че моят съвет е да си поемете дълбоко дъх и да се отпуснете, защото в момента, в който вашия(те) малък(ки) наследник(ци) се появи(ят), бих се учудил, ако ви остане нещо, за което да съжалявате.
Материалът е изпратен от ММ