Автор: Мариан Желев
Не бих започнал по друг начин това писмо освен с желанието ежедневно, не, ежечасно дори, да се възхищавам на чудото на сътворението, намерило пристан в женското тяло. Истински се удивлявам, когато в полезрението ми попадне изпъкналото възхищение, цъфнало и чрез очите на съпругата ми Гергана. Ако съм бил тъжен до този момент, мигом се усмихвам; ако някой ме е ядосал, грейвам като палещи лъчи на слънце след буря. И всичко това заради сътворението, заради тази мила тайна, която бих искал никога да не бъда разгадана, а именно: бременността.
Не се знае какво става там. Първо идват флуидите, после се намесва енергично любовта, после физическата наслада ни кара да забравим, че въпреки всичко водим телесно съществуване, за да се стигне до онзи момент на зачеване, когато нито тя, нито аз сме знаели, че от точица, творението ни ще се превърне в шаваща топка. Да, сега обичам да слагам ръце на това движещо се малко същество (за отбелязване е, че когато пиша тези редове, съпругата ми се намира в деветия месец; сиреч ключът на колата е вече в позиция на запалване; даже знам най-прекия път до Окръжна болница).
Изумява ме също промяната към съвършенство в лицето на жена ми. Станала е още по-красива, с невероятно излъчване. А в очите ѝ, Господи, дано тук ми дадеш точни думи! очите ѝ са като букет от планински цветя, ведно с аромата, цвета и омаята. Не мога да спра да я гледам. До такава степен, че в един момент тя ми вика: На теб май ще ти липсва моята бременност!
Ще ми липсва, признавам. Така, както сега ми липсва планината, върховете и езерата в Рила, през зимата не може да ги посетим със съпругата ми Гергана, но за сметка на това намирам покой в хармонията на нейното променящо се тяло. Стоя край нея и се улавям, че наистина понякога прекалявам в емоциите си. Но какво толкова. Нека избухват, нека избуяват като наторено с вдъхновение цвете. Израствайки те, издигам се и аз. Не, не в собствените очи на егоизма; по-скоро сякаш се смалявам в съвършенството, в което съм брънка, точица, детайл. Ала важен за самия себе си.
Ето така разбирам приказката, че когато даваш любов, получаваш любов.
То е като да потърсиш послание и да го откриеш скоро само защото си го пожелал. И няма как да не е така. Да, все пак искам да се извиня на моята съпруга, че понякога прекалявам с възхищението си. Държа се като необуздан пламък, който все иска да излиза от огнището. Разбира се това се случва само в моментите на силна емоция, когато ме завладява едно особено настроение. И действително, иска ми се също като един петел да се кача на покрива на къщата и в ранни зори да закукуригам колко съм щастлив и вдъхновен.
Признавам, в това писмо исках да пиша повече за онеправданите бащи, дето по време на бременността на жените си остават на втори план. Не устоях и промених заглавието. Така трябваше.
Жени, свалям Ви шапка. И съм толкова впечатлен от съвършенството на Вашата природа, че измъквам цветето, забодено в същата тази шапка, която продължавам да държа свалена.
А ти, мила моя Гергана, колко далеч ме караш да стигам. Да, разбирам, сега ти е трудно, всеки момент бебешокът ще нададе вой. Ще боли. Има страх от очакването, от болката. Сигурно не мога да си го представя. И въпреки това ми се иска точно сега да летя.
Един творец бе написал: „Творците са единствените същества, които могат да летят с едно перо“. Същото се отнася и за нас, бащите. Перото, това е нашата закономерна гордост, нашето естествено желание да усетим вкуса на самата природа, слагайки нежно ръка върху изпъкналото съвършенство, наречено още поколение в зародиш. Какъв ти зародиш, то си е живо човече. Но ние не го виждаме. От време на време използваме въображението, може би като компенсация, че не ние носим в корема си децата, използваме въображението, колкото да си представим какво е това да държиш плът от плътта си в ръце и да се мъчиш да откриеш себе си в едни очи, които още не могат да се държат отворени.
В състояние съм на прилична лудост; намирам се на ръба на емоциите си, след тях не зная какво следва. Това да ставаш баща, е изпитание, дарено от Бога; за да проверим докъде сме в състояние да стигнем в стремежа си да създаваме емоции. Естествено, не се щадя. Ръся наред бисери и карам съпругата си Гергана да съжалява, че не върви с тефтер и лист след мен, за да помита в страниците думите, които излизат от устата ми. О не, не от устата ми, а направо от сърцето. Готов съм звезди от небето да свалям, даже нови да откривам, ако с наличните не ще мога да олицетворя блясъка на съвършенството. И за мое щастие аз се ожених за него. Наградата ми е тази, че всеки момент или миг жена ми ще каже: „Душко, ще раждам!“. И аз ще се изплаша, ще позалитна сигурно от паника, но ще се стабилизирам точно в момента на размахване на своето единствено перо не на съвършенството, а на надеждата да го открия. Тогава сигурно няма да бъда прилично и закономерно луд, а отговорен и разбиращ, помагащ и вдъхващ кураж, търпелив и молещ се.
Но ето я сега, тя отново минава пред мен. Не мога да я опиша нея, съпругата си, а по-скоро мога да спра да ѝ се възхищавам. Предпочитам да го правя. Навярно ще сложа многоточие в края на това писмо, защото това е един безкраен процес.
Колкото повече думи разпридам от сърцето си, толкова кълбото на моята сетивност се уголемява. Защото любовта е подвластна на други закони. Даже не е нужно да си учил физика, за да ги познаваш.
Остава обаче открит въпросът: готов ли съм да бъда баща?
Няма да отговарям. Нищо не искам да изпреварвам. Ще продължа да се възхищавам на излъчването, огряло всички ъгли на съвършенството. И да кажа на всички жени, че няма нищо по-красиво от бременността. Тя е като кладенец, който събира най-чистите води на природата; тя е също така като облак, съставен от най-топлите въздишки на ангелите; но тя е и като закономерно разцъфтяло дърво по пътя на любовта.
Бащи, не щадете епитетите; направете от тях венец за това мило същество до вас. Обсипвайте го с топлота и грижа подобно на дъжд от разлетели се глухарчета. Оставайте глухи за някои ваши естествени нужди. Те по естествен начин ще се наслоят към обстоятелствата. Иначе как биха разцъфнали тези думи, които сега изричам.
А на теб, мила ми Гергана, ти казвам да се държиш: за перото, с което се опитвам да полетя; за погледа ми, с който и сега те галя; за мълчаливото ми възхищение, което се оказа основен материал за построяването на бъдещия ни дом и за тримата, живот и здраве.
Мариан Желев - 30г.;писател
Варна 21.11.2004 г.
Не бих започнал по друг начин това писмо освен с желанието ежедневно, не, ежечасно дори, да се възхищавам на чудото на сътворението, намерило пристан в женското тяло. Истински се удивлявам, когато в полезрението ми попадне изпъкналото възхищение, цъфнало и чрез очите на съпругата ми Гергана. Ако съм бил тъжен до този момент, мигом се усмихвам; ако някой ме е ядосал, грейвам като палещи лъчи на слънце след буря. И всичко това заради сътворението, заради тази мила тайна, която бих искал никога да не бъда разгадана, а именно: бременността.
Не се знае какво става там. Първо идват флуидите, после се намесва енергично любовта, после физическата наслада ни кара да забравим, че въпреки всичко водим телесно съществуване, за да се стигне до онзи момент на зачеване, когато нито тя, нито аз сме знаели, че от точица, творението ни ще се превърне в шаваща топка. Да, сега обичам да слагам ръце на това движещо се малко същество (за отбелязване е, че когато пиша тези редове, съпругата ми се намира в деветия месец; сиреч ключът на колата е вече в позиция на запалване; даже знам най-прекия път до Окръжна болница).
Изумява ме също промяната към съвършенство в лицето на жена ми. Станала е още по-красива, с невероятно излъчване. А в очите ѝ, Господи, дано тук ми дадеш точни думи! очите ѝ са като букет от планински цветя, ведно с аромата, цвета и омаята. Не мога да спра да я гледам. До такава степен, че в един момент тя ми вика: На теб май ще ти липсва моята бременност!
Ще ми липсва, признавам. Така, както сега ми липсва планината, върховете и езерата в Рила, през зимата не може да ги посетим със съпругата ми Гергана, но за сметка на това намирам покой в хармонията на нейното променящо се тяло. Стоя край нея и се улавям, че наистина понякога прекалявам в емоциите си. Но какво толкова. Нека избухват, нека избуяват като наторено с вдъхновение цвете. Израствайки те, издигам се и аз. Не, не в собствените очи на егоизма; по-скоро сякаш се смалявам в съвършенството, в което съм брънка, точица, детайл. Ала важен за самия себе си.
Ето така разбирам приказката, че когато даваш любов, получаваш любов.
То е като да потърсиш послание и да го откриеш скоро само защото си го пожелал. И няма как да не е така. Да, все пак искам да се извиня на моята съпруга, че понякога прекалявам с възхищението си. Държа се като необуздан пламък, който все иска да излиза от огнището. Разбира се това се случва само в моментите на силна емоция, когато ме завладява едно особено настроение. И действително, иска ми се също като един петел да се кача на покрива на къщата и в ранни зори да закукуригам колко съм щастлив и вдъхновен.
Признавам, в това писмо исках да пиша повече за онеправданите бащи, дето по време на бременността на жените си остават на втори план. Не устоях и промених заглавието. Така трябваше.
Жени, свалям Ви шапка. И съм толкова впечатлен от съвършенството на Вашата природа, че измъквам цветето, забодено в същата тази шапка, която продължавам да държа свалена.
А ти, мила моя Гергана, колко далеч ме караш да стигам. Да, разбирам, сега ти е трудно, всеки момент бебешокът ще нададе вой. Ще боли. Има страх от очакването, от болката. Сигурно не мога да си го представя. И въпреки това ми се иска точно сега да летя.
Един творец бе написал: „Творците са единствените същества, които могат да летят с едно перо“. Същото се отнася и за нас, бащите. Перото, това е нашата закономерна гордост, нашето естествено желание да усетим вкуса на самата природа, слагайки нежно ръка върху изпъкналото съвършенство, наречено още поколение в зародиш. Какъв ти зародиш, то си е живо човече. Но ние не го виждаме. От време на време използваме въображението, може би като компенсация, че не ние носим в корема си децата, използваме въображението, колкото да си представим какво е това да държиш плът от плътта си в ръце и да се мъчиш да откриеш себе си в едни очи, които още не могат да се държат отворени.
В състояние съм на прилична лудост; намирам се на ръба на емоциите си, след тях не зная какво следва. Това да ставаш баща, е изпитание, дарено от Бога; за да проверим докъде сме в състояние да стигнем в стремежа си да създаваме емоции. Естествено, не се щадя. Ръся наред бисери и карам съпругата си Гергана да съжалява, че не върви с тефтер и лист след мен, за да помита в страниците думите, които излизат от устата ми. О не, не от устата ми, а направо от сърцето. Готов съм звезди от небето да свалям, даже нови да откривам, ако с наличните не ще мога да олицетворя блясъка на съвършенството. И за мое щастие аз се ожених за него. Наградата ми е тази, че всеки момент или миг жена ми ще каже: „Душко, ще раждам!“. И аз ще се изплаша, ще позалитна сигурно от паника, но ще се стабилизирам точно в момента на размахване на своето единствено перо не на съвършенството, а на надеждата да го открия. Тогава сигурно няма да бъда прилично и закономерно луд, а отговорен и разбиращ, помагащ и вдъхващ кураж, търпелив и молещ се.
Но ето я сега, тя отново минава пред мен. Не мога да я опиша нея, съпругата си, а по-скоро мога да спра да ѝ се възхищавам. Предпочитам да го правя. Навярно ще сложа многоточие в края на това писмо, защото това е един безкраен процес.
Колкото повече думи разпридам от сърцето си, толкова кълбото на моята сетивност се уголемява. Защото любовта е подвластна на други закони. Даже не е нужно да си учил физика, за да ги познаваш.
Остава обаче открит въпросът: готов ли съм да бъда баща?
Няма да отговарям. Нищо не искам да изпреварвам. Ще продължа да се възхищавам на излъчването, огряло всички ъгли на съвършенството. И да кажа на всички жени, че няма нищо по-красиво от бременността. Тя е като кладенец, който събира най-чистите води на природата; тя е също така като облак, съставен от най-топлите въздишки на ангелите; но тя е и като закономерно разцъфтяло дърво по пътя на любовта.
Бащи, не щадете епитетите; направете от тях венец за това мило същество до вас. Обсипвайте го с топлота и грижа подобно на дъжд от разлетели се глухарчета. Оставайте глухи за някои ваши естествени нужди. Те по естествен начин ще се наслоят към обстоятелствата. Иначе как биха разцъфнали тези думи, които сега изричам.
А на теб, мила ми Гергана, ти казвам да се държиш: за перото, с което се опитвам да полетя; за погледа ми, с който и сега те галя; за мълчаливото ми възхищение, което се оказа основен материал за построяването на бъдещия ни дом и за тримата, живот и здраве.
Мариан Желев - 30г.;писател
Варна 21.11.2004 г.