Четири стъпки до любимите хора
За това не се говори открито. Темата не се обсъжда на чаша кафе. Чувството, по-точно – отсъствието му, се прикрива с вежлива усмивка далеч от погледите на осмелилите се да надникнат зад фасадата. "Аз не обичам родителите си" звучи като признание за страшно престъпление.
Защо става така?
Отначало просто се обиждаме на мама и татко. Някой е възпитаван в спартански условия, друг е натоварван до изнемога с допълнителни задължения, трети е пренебрегван заради постоянната заетост на родителите. Необичани, нещастни деца, които години наред са понасяли обиди, а после просто са се уморили да се борят за родителското внимание. Това е едната категория.
Другата е тази на преситените от прекомерна родителска любов и закрила. Психолозите имат немалко клиенти, израснали само с майка и баба и изпитали на гърба си непоносимата тежест на тяхната грижа. Тях постоянно ги учат как да живеят, какво да мислят, кого да обичат. Те мечтаят да избягат от семейството, но чувството им за дълг ги задължава да останат. При първа възможност го правят – в студентското общежитие... в друг град... в друга държава... Обаждат се само по празници и през целия си живот носят в себе си вече привичния товар от нелюбов. Нелюбов, съпроводена с чувство за вина и угризения на съвестта.
Жестоко ли е? Може би.
Поправимо ли е? Може би.
Можем да страдаме мълчаливо, но можем и да се опитаме да направим няколко стъпки. Стъпки напред.
Стъпка първа: Основно почистване
Психоанализата обръща внимание на "изначалния дълг", на чувството за вина, което завинаги ни свързва с майките и бащите ни. Ние сме задължени на родителите си за появяването си на света, а след това сме длъжни да бъдем послушни деца. Това чувство за вина ни заставя да се отказваме от мечтите си, да се упрекваме за всяка грешка и да се борим за родителското одобрение. Още в детството свикваме с мисълта, че само послушните деца са обичани. Масло в огъня налива и обществото чрез идеята за синовния дълг. Но то не може да ни задължи да обичаме. И внушаването на топли чувства чрез някакъв абстрактен дълг не върши работа. Напротив, колкото повече ни се внушават мисли за него, толкова по-силно се обажда някакъв вътрешен, вечно бунтуващ се глас: "Аз не съм молил да се раждам! На никого с нищо не съм длъжен за раждането си!".
Лечението започва с определянето на диагнозата, а основното почистване – с изпразването на гардеробите и безпорядъка.
Освобождаването от тежките чувства започва с признаването им. И признаването на това, че имаме право на тях. Тийнейджърът бунтар е къде-къде по-щастлив от възрастните – та нали на него му е позволено открито да крещи и да излива яда си. Нещо повече – всички кимат разбиращо.
Стъпка втора: Лабиринт от отражения
В НЛП (невролингвистичното програмиране) се смята, че всичко, което ни заобикаля, са просто огледала в различни размери и форми, в които се отразяваме ние и същността ни. В този смисъл необичането на родителите е скрита неприязън към самите нас. Ние отхвърляме най-близките си хора заради качествата, които не можем да приемем в себе си, и просто се опитваме да избягаме от тях. Когато престанем да общуваме с родителите, затръшваме вратата към онова "Аз", което не искаме да видим.
Например: дъщерята мечтае за кариера на актриса и е готова да избяга от дома си заради постоянните коментари от майката и бащата: "Слез на земята! Намери си нормална, стабилна работа! Кога най-после ще пораснеш?". Бягството няма да реши нищо, защото забележките, които я дразнят, всъщност са вътрешният ѝ монолог, озвучен от родителите. Дълбоко в себе си смята мечтата си за наивна и детинска, обвинявайки се в инфантилност.
Какво не можете да приемете у родителите си? Отворете си очите и признайте, че всички тези качества можете да намерите и у себе си. Тогава родителите постепенно ще престанат да бъдат източник на всичките ви проблеми, защото не можем да се сърдим на огледалото за това, което отразява, нали?
Стъпка трета: Спрете да бягате
Още от детството привикваме да решаваме проблемите си по метода на щрауса – заравяме главата и добиваме увереност, че сме скрити от целия свят. Пропускаме часа в училище, за да не получим двойка на теста. Разделяме се с приятел, защото не сме склонни на компромис. Поддържаме някакви отношения с родителите от хиляди километри разстояние, защото не намираме общ език с тях.
Да избягаме някъде и да звъним два пъти годишно по телефона не е изход, просто защото нереализираната любов няма къде да отиде, тя е вътре в нас, а обидите просто се заглушават, при това не напълно и не завинаги. Милиони хора по света затварят телефона и тъжно въздишат "Мама никога няма да се промени...". И се връщат към живота си, в който няма място за майката и за преживяванията, произтичащи от връзката с нея.
Проблемите между хората не се решават от дистанция. За да чуеш някого, трябва да започнеш разговор с него. За да разбереш чуждите чувства, трябва временно да спреш да се вглеждаш в своите.
Решение има и то е в разговорите, а не в непоносимо тежкия куфар с обиди, който мъкнем със себе си навсякъде.
Стъпка четвърта: Намерете формат на отношения, който ви удовлетворява
Отношенията не бива да се градят по шаблон, така както семействата не бива да се създават, ориентирайки се по рекламните спотове.
Длъжни сме да обичаме родителите си, но така ли е в реалността?
Стандартният вариант включва гербер за 8 март и чехли за рождения ден, всекидневна проверка по телефона и широки усмивки по семейните снимки. Но всичко това повече прилича на дежурни жестове без капка искреност. Ако това не ви устройва, намерете своя формат на отношенията с родителите. Връзките майка – дъщеря и баща – дъщеря крият цял един свят. Забравете за филмите и лъскавите картинки, ако ви се виждат неискрени.
Вашите отношения може да приличат на приятелство или сътрудничество, в тях може изобщо да не присъства онази свръхестествена близост, за която пишат в романите. Но това са си само вашите взаимоотношения, само вашият семеен съюз. И в рамките на този съюз вие постепенно ще започнете да се учите – да говорите, да слушате и да мълчите, да контролирате емоциите си и да допускате компромиси. И някога ще дойде време, когато мястото на студената обида ще се затопли и тя ще изчезне.
Защо това е важно?
Възможно е да сте уверени, че това не е страшно и не бива да правите опити да го промените.
Но има едно "но": от необичаните деца израстват необичащи родители.
Така се създава порочният кръг от недостиг на любов, който се предава по наследство, от поколение на поколение. Някой трябва да го прекъсне, да направи крачка встрани и да застане по-близо до човека, който му се струва чужд. Защо да не сте вие?
Image: Nutdanai Apikhomboonwaroot / FreeDigitalPhotos.net