Здравейте. Споделяла съм моята история накратко в други теми, но с наближаването на първия рожден ден на момчето/момчетата ми, реших че е време да създам отделна темичка, в която родителите изгубили едно или повече деца от многоплодна бременност (но не само по време на бременността) да си помагаме. Ще разкажа за моята загуба в скрит текст, защото ще бъде дълго.
Не бих казала, че ще се радвам ако темата събере активност, защото ако зависи от мен никой не трябва да познава тази болка и болката от загубата на дете като цяло, но все пак мисля, че ще ми се отрази добре да си поговоря с някой, който има сходна съдба.
Скрит текст:
Както казах в началото, рожденият им ден наближава и ми е трудно да се справя с емоциите си. От една страна искам детето ми да си има празник и на снимките, които ще останат, мама да е усмихната. От друга страна, не искам да се правя че на този ден родих само едно дете, защото макар и официално записан като мъртвороден, аз родих още един син и искам да му отдам почит. Знам, че първия рожден ден е един от многото дни, които ще са прекрасни и ужасни за мен, но все пак, ако има някой минал през това, моля споделете как се справяте. Членувам в няколко фейсбук групи за загуби на близнаци, но на запад порядките са доста различни и голяма част от нещата, които правят, за да почетат децата си, са неприложими в нашия бит и култура, затова смятам че е добре и тук да си имаме общество на родителите, преживели такава загуба.Моята история започва още през 2018, когато решихме, че сме готови за деца. Месеците опити минаваха, стана година и потърсихме репродуктивен специалист. Знаехме, че при мен има проблеми и смятахме, че това е причината за неуспеха. Оказа се обаче, че сме и с тежък мъжки фактор, което налага ин витро. Съпругът ми започна прием на добавки, аз също приемах лекарства, за да увеличим шансовете си за успех. В края на 2020г. най-накрая стигнахме до ин-витро процедурата, но след пункцията бях с хиперстимулация и отложихме трансфера. Февруари върнахме 2 снежинки, които месец след трансфера бяха 2 пулсиращи точици на екрана на ултразвука.
След 2 години опити и страх дали ще се получи, дойде време за нови страхове - дали ще се задържат и двете, какви са рисковете при двуплодна бременност с двуяйчни близнаци, дали няма да се родят преждевременно… Когато казах на мъжа ми за положителния тест за бременност и го попитах защо не се радва, отговора му беше "ще повярвам като го видя". След като разбрахме, че са близнаци и аз се почувствах така. Все не вярвах, че всичко е наред, че наистина чакаме две бебета. Винаги когато ставаше дума за тях казвах, донякъде по инерция, "само да са живи и здрави и ще го мислим". Не бързах с покупките, взех само най-необходимото - легла, дрехи за изписване, помпа за кърма, повивалник, шишета и каквото ми бяха дали приятели. Дори добавих в онлайн количката си възглавница за тандемно кърмене и реших, че като родя първата ми работа ще е да я поръчам, но не по-рано. Сега се питам, макар да съм много рационален човек, дали тази моя несигурност за децата ми не е допринесла за крайния резултат… В средата на 8ми месец установихме, че шийката ми вече се е скъсила значително, предписаха ми курс кортикостероиди и едва тогава купихме и количка, защото осъзнахме че раждането наближава.
И така, след доста неусложнена почти до края бременност (напук на моите страхове), влязох в болница за задържане заради контракции в 34та седмица. Успокояваха ме, че дори да родя сега, бебета са готови за живот навън. 10 дни лежах в болницата и им чувах сърчицата два пъти дневно, когато ми правиха запис на тонове. Беше най-прекрасния звук на света. Имах готовност да не се прибирам след тези 10 дни, а направо да правим секцио и да се прибера с тях вкъщи. Но заради болнична политика ми беше отказано секцио. Тъй като първия близнак беше главично разположен, решиха че нормално раждане е напълно възможно, въпреки напречното прилежание на втория. В този момент можех да избера да отида да родя в друга болница или да си платя за секцио по желание. Не направих нито едно и двете, и никога няма да спра да изпитвам вина заради това.
Изписаха ме, след няколко дни имах още един запис на тонове, на другия ден бях на последна, пета поред ФМ в 36+3 на която всичко беше чудесно. Единствено ги притесни, че второто бебе е по-малко и затова получих все пак зелена светлина за секцио.
Преди да постъпя за раждане, минах отново на запис на тонове. Тоновете на първото бебе се губиха, сестрата каза, че често се случва, защото мърда много. Аз рядко го усещах да се движи по принцип, заради повишени околоплодни води при него, предна плацента, пък и вече нямаха място за големи акробатики, затова не се осъмних в думите ѝ. Приеха ме за раждане, отново следяха тоновете и всичко изглеждаше наред. Докато ме подготвяха за раждането казах на бебетата, макар и наум, че успяхме и че съвсем скоро ще се срещнем. Влязох в операционната напълно спокойна, за пръв път от 3 години. Усетих когато извадиха първото бебе и веднага си помислих "защо не плаче?". Започнах да се успокоявам, че може би бебета родени секцио не изплакват веднага. Извадиха и второто и отново нямаше плач, но след малко го чух от някъде далеч (в последствие разбрах, че са го аспирирали). Единия лекар каза "леле, каква силна воля за живот". Сестрата, която се грижеше за системите ми показа часа на телефона, каза ми че са с минута разлика, а аз продължавах да си мисля "само да изплаче". Опитвах се да се успокоя, че просто не съм го чула, че ще ми ги покажат като ме зашият и какво ли не. По някое време чух думите "хора, имаме сърдечен ритъм" и пак се опитвах да намеря позитивното. Повтарях си, че явно е имало проблем, но вече всичко е наред.
Когато ме изкараха от операционната попитах някой как са бебетата и ми казаха, че след малко ще ми ги покажат. Дойде сестра да ми вземе кръв, но след малко голяма група лекари я отпратиха. И тогава чух най-страшните думи: "едното бебе не изплака, роди се без сърдечна дейност и реанимацията не даде резултат…". Отне ми няколко часа въобще да осъзная какво ми казаха. На другата сутрин ме питаха дали ще го погребем след задължителна аутопсия, но трябваше да решим бързо. Въобще не знаех, че ще имаме такава възможност и под стрес, в шок, със съпруга ми решихме, че няма да имаме сили да се грижим за новородено и да организираме погребение и го отказахме. Още нещо, за което вечно ще съжалявам. Не ми го и показаха, а аз дори не се сетих да питам дали мога да го видя. Никога няма да разбера как изглеждаше и дали си приличаха и това ми тежи ужасно много.
Обвинявам се за толкова много неща, задавам си толкова много въпроси. Момченцето ми си замина заради истински възел на пъпната връв. Едва ли може да се изчисли шанса възела да се затегне в 20те минути между разкачването ми от тоновете и воденето ми в операционната, и ваденето на бебето, но се случи. Питам се дали ако бях родила по-рано щеше да се стигне до тук, дали се забавих, докато се преобличах при подготовката, дали ако го бяха извадили 5 минути по-рано дори щеше да е жив, дали не съм го натиснала когато се проведох да ми сложат упойка и затова да е мръднал рязко, което да е затегнало възела… Но в крайна сметка раждането на така чаканите ни и изстрадани момчета се превърна в кошмар, вместо да е най-щастливото събитие в живота ни. Благодарна съм на лекаря ми, че направи секцио, защото е почти сигурно при че при напъни възела пак щеше да се затегне, а това че другото бебе беше напречно щеше да постави и него в сериозен риск. Но това, че едното ни дете оцеля, за щастие без последици за здравето му, не е успокоение
След 2 години опити и страх дали ще се получи, дойде време за нови страхове - дали ще се задържат и двете, какви са рисковете при двуплодна бременност с двуяйчни близнаци, дали няма да се родят преждевременно… Когато казах на мъжа ми за положителния тест за бременност и го попитах защо не се радва, отговора му беше "ще повярвам като го видя". След като разбрахме, че са близнаци и аз се почувствах така. Все не вярвах, че всичко е наред, че наистина чакаме две бебета. Винаги когато ставаше дума за тях казвах, донякъде по инерция, "само да са живи и здрави и ще го мислим". Не бързах с покупките, взех само най-необходимото - легла, дрехи за изписване, помпа за кърма, повивалник, шишета и каквото ми бяха дали приятели. Дори добавих в онлайн количката си възглавница за тандемно кърмене и реших, че като родя първата ми работа ще е да я поръчам, но не по-рано. Сега се питам, макар да съм много рационален човек, дали тази моя несигурност за децата ми не е допринесла за крайния резултат… В средата на 8ми месец установихме, че шийката ми вече се е скъсила значително, предписаха ми курс кортикостероиди и едва тогава купихме и количка, защото осъзнахме че раждането наближава.
И така, след доста неусложнена почти до края бременност (напук на моите страхове), влязох в болница за задържане заради контракции в 34та седмица. Успокояваха ме, че дори да родя сега, бебета са готови за живот навън. 10 дни лежах в болницата и им чувах сърчицата два пъти дневно, когато ми правиха запис на тонове. Беше най-прекрасния звук на света. Имах готовност да не се прибирам след тези 10 дни, а направо да правим секцио и да се прибера с тях вкъщи. Но заради болнична политика ми беше отказано секцио. Тъй като първия близнак беше главично разположен, решиха че нормално раждане е напълно възможно, въпреки напречното прилежание на втория. В този момент можех да избера да отида да родя в друга болница или да си платя за секцио по желание. Не направих нито едно и двете, и никога няма да спра да изпитвам вина заради това.
Изписаха ме, след няколко дни имах още един запис на тонове, на другия ден бях на последна, пета поред ФМ в 36+3 на която всичко беше чудесно. Единствено ги притесни, че второто бебе е по-малко и затова получих все пак зелена светлина за секцио.
Преди да постъпя за раждане, минах отново на запис на тонове. Тоновете на първото бебе се губиха, сестрата каза, че често се случва, защото мърда много. Аз рядко го усещах да се движи по принцип, заради повишени околоплодни води при него, предна плацента, пък и вече нямаха място за големи акробатики, затова не се осъмних в думите ѝ. Приеха ме за раждане, отново следяха тоновете и всичко изглеждаше наред. Докато ме подготвяха за раждането казах на бебетата, макар и наум, че успяхме и че съвсем скоро ще се срещнем. Влязох в операционната напълно спокойна, за пръв път от 3 години. Усетих когато извадиха първото бебе и веднага си помислих "защо не плаче?". Започнах да се успокоявам, че може би бебета родени секцио не изплакват веднага. Извадиха и второто и отново нямаше плач, но след малко го чух от някъде далеч (в последствие разбрах, че са го аспирирали). Единия лекар каза "леле, каква силна воля за живот". Сестрата, която се грижеше за системите ми показа часа на телефона, каза ми че са с минута разлика, а аз продължавах да си мисля "само да изплаче". Опитвах се да се успокоя, че просто не съм го чула, че ще ми ги покажат като ме зашият и какво ли не. По някое време чух думите "хора, имаме сърдечен ритъм" и пак се опитвах да намеря позитивното. Повтарях си, че явно е имало проблем, но вече всичко е наред.
Когато ме изкараха от операционната попитах някой как са бебетата и ми казаха, че след малко ще ми ги покажат. Дойде сестра да ми вземе кръв, но след малко голяма група лекари я отпратиха. И тогава чух най-страшните думи: "едното бебе не изплака, роди се без сърдечна дейност и реанимацията не даде резултат…". Отне ми няколко часа въобще да осъзная какво ми казаха. На другата сутрин ме питаха дали ще го погребем след задължителна аутопсия, но трябваше да решим бързо. Въобще не знаех, че ще имаме такава възможност и под стрес, в шок, със съпруга ми решихме, че няма да имаме сили да се грижим за новородено и да организираме погребение и го отказахме. Още нещо, за което вечно ще съжалявам. Не ми го и показаха, а аз дори не се сетих да питам дали мога да го видя. Никога няма да разбера как изглеждаше и дали си приличаха и това ми тежи ужасно много.
Обвинявам се за толкова много неща, задавам си толкова много въпроси. Момченцето ми си замина заради истински възел на пъпната връв. Едва ли може да се изчисли шанса възела да се затегне в 20те минути между разкачването ми от тоновете и воденето ми в операционната, и ваденето на бебето, но се случи. Питам се дали ако бях родила по-рано щеше да се стигне до тук, дали се забавих, докато се преобличах при подготовката, дали ако го бяха извадили 5 минути по-рано дори щеше да е жив, дали не съм го натиснала когато се проведох да ми сложат упойка и затова да е мръднал рязко, което да е затегнало възела… Но в крайна сметка раждането на така чаканите ни и изстрадани момчета се превърна в кошмар, вместо да е най-щастливото събитие в живота ни. Благодарна съм на лекаря ми, че направи секцио, защото е почти сигурно при че при напъни възела пак щеше да се затегне, а това че другото бебе беше напречно щеше да постави и него в сериозен риск. Но това, че едното ни дете оцеля, за щастие без последици за здравето му, не е успокоение
Не бих казала, че ще се радвам ако темата събере активност, защото ако зависи от мен никой не трябва да познава тази болка и болката от загубата на дете като цяло, но все пак мисля, че ще ми се отрази добре да си поговоря с някой, който има сходна съдба.
