За помощта към пълнолетните деца - да се оправят сами или да им се помага?

Всъщност, омотаното кълбо на взаимните зависимости често се представя като взаимна помощ.

Ако хората се чувстват добре, в отношенията в които са, дали от страни ще го наречем взаимозависимост или взаимопомощ, няма значение. Аз отдавна не завися от моята майка, но тя е сама и зависи от мен. Ето, след малко отивам, за да я заведа на лекар. Не го правя, защото тя ме изнудва или защото завися от нея. Правя го, защото имам една майка и искам да е добре. Мъжа ми преди и то в дълъг период от време, помагаше за да се грижим за моя баща, помагаше все едно му беше собствен. От уважение към мен и към моето семейство. Аз съм тичала по болници, заради свекърва ми, просто бях най-близо и можех веднага в момента да изхвърча. За племенницата съм помагала и пр. Не съм се чувствала зле, по никакъв начин, нито съм била принудена, нито съм търсила изгода.

Ако поколения наред целим да постигнем нещо – финансов, образователен, социален и културен напредък до определено ниво, просто не разбирам какво означава дали ще се помага на пълнолетните деца. Освен това и в България, ако не се лъжа, по закон дете до 26 годишна възраст, което учи трябва да бъде издържано от родителите си. В противен случай единици ще могат да следват. Вярно, у нас висшето образование не изисква непременно особено присъствие и много от нас са работили, докато учат, но честно казано, както аз съм работила срещу никакво или ниско заплащане в различни телевизии, докато следвах, така и за моето дете предпочитам да стажува и овладява още една професия, докато следва, вместо да върши нискоквалифицирана работа, за да си плаща сметките и да си въобразяваме, че е самостоятелен. В едно средно или състоятелно семейство, извинете, колко години ще отнеме на потомството да достигне стандарта на живот на родителите и защо трябва да се тръгва от нулата? Това не го разбирам и не познавам култура, в която да се практикува.
Та на въпроса – естествено, че ако имам още едно жилище детето ми ще живее в него, а не под наем, който да плаща със своите доходи. Естествено, че ще помагам и ще го издържам ако учи в университет. И тук не говорим за възпитаването на разглезени търтеи, които да обикалят кафенетата до 30-40, докато мама им плаща сметките и им пере гащите. Говорим за оползотворяване на нивото достигнато от семейството, за да се надгради или поне запази. Иначе ми кажете кой би могъл да стане лекар, например, при положение, че до 30-тата си година само ще харчи, без да изкарва нищо почти?
Сега, за хора, които няма да следват и нямат възможности, няма какво да коментираме. Там децата могат като завършат 10-ти клас да започнат работа и да помагат на семейството. За съжаление, вече това идва и у нас от западните страни като тенденция и ще доведе вероятно, като там, до по-сериозно и гадно класово разделение. Ама ако някой може да избегне това просто е идиотско да хвърля в боя хора, които могат повече. И го казвам като човек, който вманиачено искаше да е самостоятелен и съм работила от 15 годишна. Синът ми също за пръв път работи миналото лято, на 13 години, като учител по сърф, по негово желание. И все пак, самостоятелността на човек е важно да е психологическа, както и порастването.

Темата не е за възрастни и болни роднини.
А пълнолетни хора.
Като прочетете съседните, в които 30 годишен живее при мама и слуша мама и снахата реве е ясно, че като цяло българският родител не се справя с отглеждането на самостоятелни деца и деца научени на отговорности.

Две семейства под един покрив не приемам и аз, но такива са ни традициите явно. Често живеят отделно семействата и пак все едно са заедно емоционално и психически зависими и несамостоятелни. Механичното отделяне не винаги води до различни резултати, искам да кажа. То се възпитава още като детето е дете да има отговорности, да взима решения и тн.

Моята голямата е много самостоятелна по принцип. Затова си я представям в скоро време на квартира с някоя приятелка.
В бъдеще си представям помощ, ако закъса да я поканя да живее у нас, да й дам някакви  пари докато се закрепи, такива неща....

Благодаря за темата, мен лично ме вълнува силно. Иска ми се да вярвам, че помагащите родители имат добри намерения, макар и резултатът да не е винаги добър. Обаче понякога си мисля, че част от родителите просто искат да държат децата си в някаква степен на зависимост, за да се чувстват те самите нужни и значими. Дано да греша.
Аз не бях самостоятелна до сравнително късна възраст и после бързо трябваше да попълвам пропуски, определено не беше хубаво. Обаче сигурно има и хора, които нямат нищо против такъв живот, вечно друг да ги обгрижва. Например баща ми. Неговата майка се гордее, че му избирала дрехи и хубаво го обличала... когато е бил на около 25. Той е свикнал все друг да решава и да носи отговорност. Разбирам, че от една страна така е по-лесно, но сме изпадали в ситуации да му е трудно да вземе елементарно решение.
Наше близко семейство има осиновена дъщеря, която постоянно получава всичко материално, което пожелае. Може би така си мислят, че си гарантират любовта й. В действителност цял живот вървят и разчистват след нея, защото тя е свикнала, че каквато и каша да забърка, няма да й се наложи да се измъква сама. Толкова за помощта към порасналите деца.

Оправданията с българският натюрел са вечни.
Ако 18 годишен отиде да учи в чужбина, почва да работи за да си помага, ако е в България, мама и тати, купуват апартамент в Студентски град, да не се мъчи детето и да има нещо. И коли купуват на 18 и пари се дават. Как да накараш такова дете на 30 да се бори за нещо. То целият му период на формиране е минал в дондурене и подпомагане.
Цели етапи от самостоятелното му развитие са пропуснати.

О, да.

Има го и моментът, за който Бел пише - натрапената зависимост, маскирана като помощ.

Но пак казвам - зависи за колко пълнолетен говорим. Андариел така и не отговори.

Съдейки по изказванията ѝ в съседната тема, става въпрос за хора от 18 нагоре без горна граница. Тоест 18, 28 или 48, все същото. Аз така я разбирам.

Ситуацията с осиновено дете е много деликатна. От една страна, родителите, които дълго време са го чакали и лелеяли дете се стремят да дадат всичко от себе си, от друга много осиновени, особено ако са били малко по-големи и минали през институция имат манталитет "всички са ми длъжни". А ако има и нарушена привързаност, то родителят не се приема за авторитет, а за нещо средно между спонсор и прислуга.
Моите и двете са осиновени. Едното е минало през институция до тригодишна възраст и е с нарушена привързаност + дефицити, хем има нужда от повече подкрепа и грижа, хем е егоцентрик - водещо са искам/ не искам, които в един момент вземат връх над трябва/ не трябва, може / не може, самоконтролът е нисък, няма и работещ механизъм за ефективно наказание и въздействие - нищо не е толкова важно или желано, че да победи искам/ не искам. Такова дете се възпитава и контролира изключително трудно. Уж невроложката каза, че след пубертета нещата ще влязат в релси, но не знам, предстоящите 4-5 години ще покажат. Подобен тип "изпускане" на детето съм виждала и в биологични семейства, които дълго са чакали дете или са минали през период/ случай, при който животът на детето е бил в опасност.
Другото ми дете беше осиновено като бебе на няколко месеца, не помирисало институция - от родилното в приемно семейство и много обгрижвано там. У него има емпатичност, мисъл за другите, правила. Е, като всяко дете, когато иска нещо е склонно да тества граници, но и да спазва правилата. Там обаче няма дефицити и нарушена привързаност.

Разбира се, че не се случва само с осиновени деца, просто такъв пример имам в обкръжението си. Тя вече е 30+ и все още не си решава проблемите сама.
Хора като баща ми пък много се влияят от чуждо мнение, защото така и не са изградили свое.

Големите ни дъщери след училище бяха приети да учат в чужбина. Първите години поемахме таксите и наемите, самолетните билети също, те си изкарваха джобните. През пандемията се върнаха, но учеха и работеха дистанционно, заради което ги отделихме в наше жилище, за да не си пречим взаимно при многото ангажименти. Баща им купи кола, с която да пътуват, за да не зависят от полетите при евентуални нови затваряния. В момента вече си работят по специалността (едната още стажува, но с редовна заплата) и си поеха сами всичко, без таксите, които ще плащаме и за магистратурата. Едната наближава 24, другата 23.
На по-голямата предстои сватба и сме се разбрали да помогнем с известна сума и ние, и сватовете.
Буркани не пращаме, децата надали ще можем да прелитаме да гледаме, но няма да ги връщаме за ваканциите някой ден, няма да ходя да им шетам и да се бъркам, но се надявам да поддържаме връзка. След дипломиране няма да имаме финансови ангажименти. И така смятаме с всички деца да процедираме.
След 16 г. децата ни над тази възраст досега са работили през лятото и са си изкарвали пари за лични разходи.

Майка ми ме издържаше до 23 годишна възраст. Работих в 12 клас и си платих бала, но в първи курс лекциите ми бяха от сутрин до вечер и нямаше как да работя. На 23 г. заживях с ММ, започнах работа по едната ми специалност. Много съм й благодарна, защото без нея нямаше да постигна нищо.

Не знам за коя тема става въпрос, но за мен има огромна разлика между тези възрасти.