Здравейте!
Трудно ми е да започна темата, защото ако трябва да обясня всичко подробно, ще стане прекалено дълго, скучно и объркано.
Ще се постарая да синтезирам най-важното и ще се радвам да получа адекватни съвети, тъй като се чувствам на ръба на отчаянието.
Кратка предистория.. живея с човека до себе си вече 6 години, имаме дъщеря на 4 години и половина и всъщност тя е единственото хубаво от тази връзка.
Преди да забременея, всичко беше прекрасно, както всяко друго начало, мислех, че такава любов не съществува, а и за мен не беше съществувала до този момент.
Разликата в годините ни е 9 в негова полза. За него това е втора толкова дълга връзка и второ дете, за мен всичко беше за първи път.
Когато забременях, кризата в нашите отношения настъпи. Мислех, че причината е в мен, дължах го на хормоните, надявах се, че е временно и давах шанс на връзката ни сляпо.
През цялата ми бременност сме стигали до ужасни скандали и нервни кризи от моя страна. Скандалите ни винаги са се дължали само на едно- неговият инат и постоянен критицизъм. Аз не съм перфектна, нямам претенции за идеалната домакиня, съпруга и жена, но съм човек, готов на много компромиси в името на добрите отношения.
За него, положителното нещо, за което мога е че е много работлив, кадърен и разбира от много неща.
В семейните отношения, освен, че е домошар, не пие алкохол, друго положително не мога да се сетя.
Колкото повече време минаваше, толкова повече ме мачкаше психически. Обиждаше ме, псуваше ме, посегна ми няколко пъти през годините за нереални глупости и битовизми.
Аз търпях, обичах го, молех му се и нямах очи за друг.
За всичките тези години, нямам нито един хубав спомен с него, наистина се опитвам да се сетя и няма. Винаги, когато сме ходили на почивка, той е бил сърдит, недоволен, нервен. Ако не сме имали скандали, това е било, защото аз съм мълчала и съм се съгласявала с всичко, което каже.
Никога не се е съобразявал с моите желания, винаги ставаше на неговото във всяко едно естество. Ако случайно настоя за нещо, отговорът беше: айде, е** си майката, прави каквото знаеш.
Ако продължа да давам примери за отношението му към мен, ще трябва да си взема почивен ден, вие също
Държанието му към детето е неутрално. Не се държи зле, но и внимание почти никакво. 5 минути игра и после пак си е пред телевизора, или на телефона. Никога не е имал търпение да й обяснява нещо или да я научи на нещо.
И така, през всичките години като глупачка вярвах, че нещата ще се оправят. Обвързахме се много сериозно с общ бизнес, общи финанси, купихме апартамент, чийто ремонт в момента извършва той. Жилището, в което живеем е на родителите ми, те ни помагат много, той родители няма, близки хора също няма.
И така, животът ми се беше превърнал в мъчение, липса на любов, добро отношение и разбиране. До миналата година…, когато срещнах друг човек.
Всъщност, той е в общия ни кръг отдавна, но не го бях забелязвала.
Или бях уязвима, или намерих в него, всичко което ми липсваше при бащата на детето ми.
Но той е абсолютна негова противоположност. Грижовен, добър, чувствителен.
Знам, че не е универсален показател, но за мен отношението към животните до някаква степен показва човечността или липсата на такава.
Реален пример и с двамата в различни моменти. С човекът, с когото живея виждаме сгазено куче на пътя, аз реагирам, а той казва: е, какво да го направиш, да не е седяло там.
Другото момче казва: милото животно, дано поне не се е мъчило много.
И така, има хиляди примери. Новото момче дори към дъщеря ми има повече и внимание, от колкото баща й.
С него имаме отношения от близо година, обещала съм му че до лятото ще се разделя официално с другия, но тук започва и моята дилема.
Влюбена съм в това момче, обичам го дори, искам да бъда с него, но…
Отдавна имам един заложен в мен проблем. Свързвам всяко място с определени хора и когато тези хора ги няма на това място се чувствам ужасно. Не обичам мъжа, с когото живея или поне не по този начин. Няма любов и от двете страни, въпреки че той усеща промяната в мен и от време на време проявява мило отношение, вероятно е манипулативна техника. От скоро ми обяснява колко ме обича, как не иска никога да се разделяме, как усеща, че съм променена. Това не му пречи на следващия ден да ми вдигне грандиозен скандал за нещо незначително.
И въпреки това, мисълта, че ще му кажа да се изнесе ме побърква. Да знам, че ще има друг човек на неговото място, други дрехи в неговия гардероб… ужасно е.
А и в действителност той няма къде да отиде.
Да, окей, финансите са ни общи, ще си наеме квартира, но той няма нищо друго, няма близки, жал ми е.
И така, в единия случай съм нещастна аз, в другия- той. Имам усещането, че се намирам в омагьосан кръг, от който няма излизане.
Наистина не знам какво да правя. Мислех да започна консултации при психолог, но не съм сигурна колко ще ми помогне. Толкова съм отчаяна от положението, в което се намирам, че често ме навяват суицидни мисли, единственото което ме съживява е детето.
Моля за съвети и предварително благодаря.
Трудно ми е да започна темата, защото ако трябва да обясня всичко подробно, ще стане прекалено дълго, скучно и объркано.
Ще се постарая да синтезирам най-важното и ще се радвам да получа адекватни съвети, тъй като се чувствам на ръба на отчаянието.
Кратка предистория.. живея с човека до себе си вече 6 години, имаме дъщеря на 4 години и половина и всъщност тя е единственото хубаво от тази връзка.
Преди да забременея, всичко беше прекрасно, както всяко друго начало, мислех, че такава любов не съществува, а и за мен не беше съществувала до този момент.
Разликата в годините ни е 9 в негова полза. За него това е втора толкова дълга връзка и второ дете, за мен всичко беше за първи път.
Когато забременях, кризата в нашите отношения настъпи. Мислех, че причината е в мен, дължах го на хормоните, надявах се, че е временно и давах шанс на връзката ни сляпо.
През цялата ми бременност сме стигали до ужасни скандали и нервни кризи от моя страна. Скандалите ни винаги са се дължали само на едно- неговият инат и постоянен критицизъм. Аз не съм перфектна, нямам претенции за идеалната домакиня, съпруга и жена, но съм човек, готов на много компромиси в името на добрите отношения.
За него, положителното нещо, за което мога е че е много работлив, кадърен и разбира от много неща.
В семейните отношения, освен, че е домошар, не пие алкохол, друго положително не мога да се сетя.
Колкото повече време минаваше, толкова повече ме мачкаше психически. Обиждаше ме, псуваше ме, посегна ми няколко пъти през годините за нереални глупости и битовизми.
Аз търпях, обичах го, молех му се и нямах очи за друг.
За всичките тези години, нямам нито един хубав спомен с него, наистина се опитвам да се сетя и няма. Винаги, когато сме ходили на почивка, той е бил сърдит, недоволен, нервен. Ако не сме имали скандали, това е било, защото аз съм мълчала и съм се съгласявала с всичко, което каже.
Никога не се е съобразявал с моите желания, винаги ставаше на неговото във всяко едно естество. Ако случайно настоя за нещо, отговорът беше: айде, е** си майката, прави каквото знаеш.
Ако продължа да давам примери за отношението му към мен, ще трябва да си взема почивен ден, вие също
Държанието му към детето е неутрално. Не се държи зле, но и внимание почти никакво. 5 минути игра и после пак си е пред телевизора, или на телефона. Никога не е имал търпение да й обяснява нещо или да я научи на нещо.
И така, през всичките години като глупачка вярвах, че нещата ще се оправят. Обвързахме се много сериозно с общ бизнес, общи финанси, купихме апартамент, чийто ремонт в момента извършва той. Жилището, в което живеем е на родителите ми, те ни помагат много, той родители няма, близки хора също няма.
И така, животът ми се беше превърнал в мъчение, липса на любов, добро отношение и разбиране. До миналата година…, когато срещнах друг човек.
Всъщност, той е в общия ни кръг отдавна, но не го бях забелязвала.
Или бях уязвима, или намерих в него, всичко което ми липсваше при бащата на детето ми.
Но той е абсолютна негова противоположност. Грижовен, добър, чувствителен.
Знам, че не е универсален показател, но за мен отношението към животните до някаква степен показва човечността или липсата на такава.
Реален пример и с двамата в различни моменти. С човекът, с когото живея виждаме сгазено куче на пътя, аз реагирам, а той казва: е, какво да го направиш, да не е седяло там.
Другото момче казва: милото животно, дано поне не се е мъчило много.
И така, има хиляди примери. Новото момче дори към дъщеря ми има повече и внимание, от колкото баща й.
С него имаме отношения от близо година, обещала съм му че до лятото ще се разделя официално с другия, но тук започва и моята дилема.
Влюбена съм в това момче, обичам го дори, искам да бъда с него, но…
Отдавна имам един заложен в мен проблем. Свързвам всяко място с определени хора и когато тези хора ги няма на това място се чувствам ужасно. Не обичам мъжа, с когото живея или поне не по този начин. Няма любов и от двете страни, въпреки че той усеща промяната в мен и от време на време проявява мило отношение, вероятно е манипулативна техника. От скоро ми обяснява колко ме обича, как не иска никога да се разделяме, как усеща, че съм променена. Това не му пречи на следващия ден да ми вдигне грандиозен скандал за нещо незначително.
И въпреки това, мисълта, че ще му кажа да се изнесе ме побърква. Да знам, че ще има друг човек на неговото място, други дрехи в неговия гардероб… ужасно е.
А и в действителност той няма къде да отиде.
Да, окей, финансите са ни общи, ще си наеме квартира, но той няма нищо друго, няма близки, жал ми е.
И така, в единия случай съм нещастна аз, в другия- той. Имам усещането, че се намирам в омагьосан кръг, от който няма излизане.
Наистина не знам какво да правя. Мислех да започна консултации при психолог, но не съм сигурна колко ще ми помогне. Толкова съм отчаяна от положението, в което се намирам, че често ме навяват суицидни мисли, единственото което ме съживява е детето.
Моля за съвети и предварително благодаря.
