Термин Август 2024 ♥ - тема 9

Миналата седмица след прегледа в болницата и коментар вкъщи в крайна сметка се съгласих да планираме секцио за 7ми, с уговорка, че ако тръгне естествено преди това, ще се пробвам така. Държах датата да е след термина и да е достатъчно скоро, че да не дават зор за предизвикване, понеже предния ми опит с такова изобщо не беше приятен.
На 2ри срещу трети през нощта се събудих с регулярни стягания с интервал 7мин и продължителност по 45 сек. Страшно се развълнувах, повече от 2 часа не можех да заспя, защото нямах търпение да се засилят нещата. Само болка им липсваше. В крайна сметка сутринта заспах и като се събудих ги нямаше вече. През деня ми беше уморено, но и сдухано, че не е тръгнало раждането, а ми наближаваше планираната дата.
На 3ти срещу 4ти си легнах късно, а в 2 и нещо се събудих от контракции. Този път болезнени, през около 2мин по около минута. Засичах известно време да съм сигурна, че наистина се случва и в 3 и нещо събудих майка ми и мм да отиваме в болницата. Там вече след като ме разпитаха за какво ли не и изкоментирахме колко голямо бебе се очаква и моята структура какво позволява и не позволява, ме вкараха в една от родилните зали и ме закачиха за записване на тонове и след това преглед за разкритие. Аз бях супер доволна, че имам регулярни и чести контракции и даже като мина прегледа не попитах колко разкритие имам. Толкова бях сигурна, че този път имам разкритие и ще се случат нещата. Обясниха ми обаче, че бебето още е много високо, изобщо идея си няма да влиза в малкия таз и чакаме докторка да дойде за преглед, за да прецени и тя какво ме съветват. Честно казано като гледах, че акушерката в болницата се съмнява да се случат нещата естествено до край, бях вече доста убедена, че няма да стане. Но така или иначе, раждането беше тръгнало естествено и това ми беше достатъчна победа каквото и да стане от там нататък.
Тук мисля, че е мястото да ви кажа, май разбрах защо някои казват, че прегледа за разкритие е ужасно нещо, а други не го намират за нещо особено. Когато ме прегледа акушерката, изчака да ми мине контракцията и да кажа, че е напълно преминала, предупреди ме, и беше изключително внимателна. Не, че е било приятно изживяване, но беше добре. Когато след това ме прегледа докторката, изобщо не я интересуваха моите контракции, и беше толкова грубо, че се чувствах брутално изнасилена.
И в крайна сметка, докторката също изкоментира, че бебето е много високо, колко далеч съм готова да стигна, и че за нея е ок да изчакаме известно време и да видим какво ще се случи. Като гледах колко никой не мисли, че ще завършим естествено, реших поне да си поискам обезболяващо. За моя изненада ми предложиха да вляза във ваната, което не знам защо бях решила, че вече няма да ми позволят. Това ми напомня, че с акушерката коментирахме къде усещам контракциите, явно това моето е високо в корема и освен това усещах отзад в страни под кръста. Та тя ми каза, че ваната ще ми повлияе супер добре на тези отзад, не толкова на тези в корема. За мен така или иначе по-лошото беше усещането отзад, така че ме устройваше. Оказа се абсолютно права, болката отзад намаля страшно много, до степен почти да няма такава. Болката в корема беше намалена, но не чак толкова. Все пак ми беше доста добре, приятно и отпускащо, само два недостатъка - толкова ми беше отпуснато, че ме унасяше за сън особено както не бях спала достатъчно последните два дни, и второ - контракциите се разредиха, не фатално много, но достатъчно, че да се забележи и без машина. Така си поседях доста време, смениха се смените, дойде нова акушерка, изкоментирахме всичко отново, дадоха ми и да попълвам документи за евентуална анестезия, ако се стигне до там. Пуснаха ми нов запис на тонове във водата, беше къде къде по-комфортно отколкото легнала настрани на леглото. На практика от около 6.15 до около 8.50 съм била във ваната, излязох до тоалетна и защото вече доста време бях там. Направи ми нов преглед за разкритие като чак тогава се сетих да питам колко е било на предния преглед и се оказа, че и при първия и в този момент съм си все с 1 см разкритие, бебето си стои много много високо и няма изгледи да се променят особено нещата. Коментирахме, че ми се натрупват фактори, които предполагат, че няма да стане: 1. нямам никаква промяна в състоянието (в този момент вече около 5 часа след първия преглед), 2. първото дете е било по-малко и не е успяло да слезе в малкия таз, и даже забравих вече какво беше третото. Акушерката също беше на мнение, че при това положение най-важното и ценно което ми е трябвало (да тръгне раждането само) вече го имам. Съгласих се да организират секцио, само си поисках нещо за болката, която извън ваната се беше върнала с пълни сили и даже беше засилила, а реално вече нямаше смисъл да търпя, щом ще бъде секцио.
Включиха ми система за намаляване на контракциите (обясниха ми, че в моя случай преценяват, че това е по-добрият избор от обезболяващо, заради страничните ефекти) и ми казаха, че най-вероятно ще си почакам до следобед, защото има няколко спешни случая с тежко кървене, които ще бъдат секцио най-вероятно преди мен. Акушерката беше много мила, и ми обясняваше как разбира, че и за мен не е приятно да чакам в това положение, а за мен беше напълно логично спешните случаи да са с предимство пред мен. Преместиха ме да си чакам в друга родилна зала и уж имаше доста време (казаха след 14ч че ще е), мм отиде да закара майка ми и Макси обратно вкъщи и имаше намерение да се изкъпе и да хапне преди да се върне, но плановете на болницата се промениха и казаха, че ще успеят да ме вкарат по-скоро, така че се наложи да го върна веднага.
Избръснаха си мястото, сложиха ми катетър и шапчица на главата, дадоха и на мм да се облече за в операционната и ме заведоха вътре. Сложиха ми спинална упойка, там имаше доста забавяне, понеже анестезиоложката няколко пъти каза, че уцелва кост. В сравнение с предното секцио, определено предпочитам първо упойката, после катетъра. Не, че боли слагането на катетър, но е допълнително неудобство докато се слага упойката. Тази упойка явно ми и повлия по-различно, призля ми, повърнах малко, усещах силен натиск в областта на гръдния кош, падна ми кръвното, коментираха, че може да се наложи да ми сложат пълна, ако не се оправи като наклониха масата. Не знам дали от наклона или защото ме ужасяваше мисълта да не чуя първото проплакване на детето си, но явно се стабилизира кръвното, и натискът намаля. През това време си течеше сериозна подготовка и вече тогава вкараха мм и се започна. Малко след това чух най-смешното за мен проплакване - прозвуча като изреваване на новородено лъвче, което според мен много добре му подхожда и на зодията и на името, след това си им се накара и като нормално бебе. Показаха ми го и го отнесоха, а аз започнах да се чудя защо мм още е при мен. Предният път той отиде с бебето. Не знам дали тогава заради корона е било различно, но този път заведоха бебето да се провери дали всичко е наред (много бързо) и го върнаха в операционната и ми го сложиха на гърдите. Честно, ако имате такава опция, мисля, че е незаменимо. За себе си вярвам, че това беше факторът, който повлия този път да си приема бебето за моето веднага, а предния път да ми е едновременно моето, но и някак чуждо и непознато. След известно време на мили погледи и немалко сълзи от щастие от моя страна, пак започнах да усещам онзи натиск и се съгласих да го отнесат и да вземат таткото с него. Довършването на операцията този път ми се стори ужасно дълго (при разяснението ми обясниха, че е възможност при едно секцио вече, защото ако имало сраствания трябвало да се отстранят). Все пак в един момент приключи и ме върнаха в родилна зала за наблюдение, където ме чакаха горд татко и гладно бебе сгушено на неговите (безполезни ) гърди. Засука доста лесно, съмнявам се да е имало кой знае какво количество, но пък всички бяхме доволни. Около 2ч по-късно ни докараха в стаята, като чак вечерта го дадох да бъде облечен, до тогава си бяхме кожа в кожа и се кърмихме и гушкахме с часове. Мм ходи да вземе майка ми и Макси за свиждане, бяхме говорили преди секциото да ми пише като са тук, за да сложа бебето в легълцето преди Макси да влезе, но явно е забравил. Въпреки това Макси е влюбен в брат си, засега няма признаци на ревност, само огромно любопитство за всичко (не само за бебето, а и за всичко в болницата). По едно време Лео се разплака и Макси се разстрои и се разплака и той, беше хем смешно, хем мило, хем се попритесних, ако всеки път ще реват и двамата, но от тогава Макси вече има нови реакци, пак му е мъчно, но се пази настрани и си запушва ушите без да плаче той самият.
Малкият си е при мен постоянно, в началото снощи давах на сестра да го сложи обратно в легълцето след кърмене, по някое време се нагодих и сама, за взимане успявах от самото начало. Тази сутрин ми свалиха катетъра, раздвижиха ме, междувременно вече ми се събраха няколко ставания, всяко следващо малко по-лесно от предишното. Е, не мога да се сравня с неоперирана, но и далеч не съм безпомощна. Доволна съм от храната (досега нещата, които аз не ям, мм и Макси изяждат вместо мен, разбирате мисля, че не е буламач), персоналът е мил и отзивчив и помагат с каквото има нужда, времето и то е с нас, изобщо... няма от какво да се оплача, имам си бебе и животът е прекрасен.