Как издържате психически и физически?

За вярата ми в Бог не мога да кажа със 100% сигурност. Всеки вярва по свой собствен начин. И разбира случващото му се по свой начин. Стремя се да не мисля "защо точно на мен", макар че както на всички тук и на мен този въпрос ми изникваше в ума. Но въпроса е безсмислен. Не е "точно на мен"! Виждам, че като мен има много хора - цял форум. И като сродни души споделяме опит и се подкрепяме. Не съм мислил че Бог ме е наказал. Но съм убеден, че "всичко се връща" рано или късно. За това нека правим повече добрини.

Аз усещам Бог като Мария и Агнешка. Друго, в което вярвам през съзнателния си живот още преди да имам дете с проблем е:
"Да правя добри неща и в никакъв случай да не причинявам болка, която не бих искала да понеса аз на друг човек".
Когато се започнаха проблемите на Иви най-силно ме порази реакцията на майката на баща й "Защо точно на Вас?". Тя е евангелистка и с "библията и сказките й уж е много на ти", но всеки път когато става въпрос за сериозни неща реагира като разглезено дете (все пак е около 50-годишна). 

Моите начини да издържам са:
1. Приятели и понякога, най-често 1 път месечно вечерни походи по клубове. Любими в София са ми ТРИ УШИ, ФЕНС.
2. Музика - Почитател съм на Jethro Tuul, концерта им в София през май 2004 беше празник за нас, харесвам и слушам и друга странна музика.
3. Книги - старая се да не чета само за деца, проблеми и развитие.
4. Гимнастика - сутрин, когато имам желание и време правя упражнения за гъвкавост . Аз съм суетна  и искам да изглеждам добре.
5. Но не на последно място - добър секс.
6. Старая се да не вманиачавам като майка на дете с проблем-живота продължава и има и други важни неща.

В един период от живота ми октомври-декември 2003 Венцислав (бащата на Ивета) ни напусна и аз бях сама с Иви. Сутрин ставах, привеждах се в приличен вид-душ, грим. След това събуждах Иви и на процедури в "Св. София". После всичко ежедневно пак гимнастики и когато тя заспеше вечер аз ревях и се чудех как ще се справя с всичко?
На Венцислав и сега съм му казала че единствената причина двама възрастни да живият заедно е ЛЮБОВТА. В този смисъл ако обичаш някой искаш той да е щастлив-О.К! Когато не става заедно, всеки да търси щастието поотделно. После той се върна при нас.

Горе главата и повече усмивки. Но не от онези съчувствените, които използват хората когато задават въпросите "Как сте? Има ли напредък?" - те са ми най-омразни. Идва ми да крещя ДРЪЖТЕ СЕ ЕСТЕСТВЕНО, но не го правя.

Вярвам в Бог на 100%. В Бог, който не е обвързан с никаква религия и никакви канони. Вярвам в справедливия и строг Бог, който е отредил такава съдба за мен и семейството ми, защото е искал да ме научи на нещо и защото вероятно съм го заслужила. В живота няма нищо случайно, Бог е в самите нас и каквото посеем, такова ще пожънем. Вярвам в прераждането и кармата, вярвам, че с чисти помисли и добри дела ще облекча съдбата си, но не винаги намирам сили да го спазвам. Своята истина за Бог имам още от дете, израснах сред хора с такива възгледи и това със сигурност не беше случайно - мъдростта която получих от докосването си до този Бог ми помага да приемам по-философски нещата и да търся развръзката в себе си, а не в някаква сляпа вяра.
 

Другото, което исках да кажа е, че според мен всеки открива своя Бог, в когото да вярва. И за всеки този Бог е различен. Няма значение дали е с човешко лице, или е просто някакво усещане. Или нещо друго.
Тези размисли ме връщат към споровете възникнали около прожекциите на "Шифърът на Леонардо". По този повод се съгласявам с мнението, че няма значение дали Христос е съществувал физически, дали е бил женен, дали има дете. Важни са мислите и постъпките. Какво ако е съществувал наистина и е правил добрини? Нека се стремим и ние да правим само добро.

Вярвам в това което правя.Винаги съм смятала че щом се старая ще бъда възнаградена.До сега само се старая,кога ли ще бъда възнаградена.

От 6 месеца диабет тип 1 е гост в нашето семейство.
Дъщеричката ми беше на 3год и 4 мес. когато чухме "окончателната диагноза". През първите 3 дни не можех да приема, че живота продължава. Бях отчаяна, бях ранена смъртоносно. Чудех се как ще продължа напред, кагато смисъла на живота ми е с такова тежко заболяване. На третия ден всички от семейството, дори мъжката част, дойдоха на свиждане, ревейки и хлипайки. И тогава се сетих за добрия, стар Авицена: Това,което не ни убива ни прави по-силни. Наложих си, с нечовешки усилия и голяма доза самовнушение, че аз съм най- силната и трябва да се справя, че трябва да го направя заради детето си. От тогава минаха 6 дълги месеца, през който и семейното ми положение беше несигурно и здравословното състояние на майка ми се влоши и баткото, който е на 5 год. се изнерви. Единственото хубаво нещо, което успях да постигна е, че се върнах на работа. Работя в млад, приятелски  настроен колектив, ежедневно усещам разбиране и подкрепа. 6 часа изкарвам извън къщи, 6 часа мисля за други неща, 6 часа се срещам и разговарям с хора. Страхотна терапия е! Ако имате възможност, препоръчвам я на всички.