Онлайн подкрепа от психолог - на вашите въпроси отговаря Яна Кирова

Здравейте,

От години изпитвам страх от вземане на кръв, а в последните няколко месеца ми се налага да го правя по-често. Обикновено преди самото вземане на кръв сърцето ми бие ускорено и доста често по време за самата манипулация усещам как започва да ми пада кръвното и понякога припадам. Може ли съвет/насоки как мога да се овладея и да не се стига до такива ситуации?
Благодаря предварително!

Здравейте,
Това е често изпитван страх. Както всеки друг страх, той предизвиква част от симптоматиката на паническа атака. Обикновено хора по-емоционални или отглеждани от свръхпротективни или тревожни родители могат да развият различни страхове или ако е свързано с предишно неприятно преживяване при взимане на кръв. Разбира се, нужно е да имаме добра здравна профилактика, а това е свързано с периодично даване на кръв. Какво можете да направите - предупредете лаборанта, че имате този страх, така той ще е по внимателен при процедурата, помолете го да легнете и тогава да Ви вземе кръв, предвид че Ви пада кръвното. Преди самата процедура се опитайте да се разсеете - бихте могли да слушате интересен подкаст или любима музика със слушалки, или нещо друго, което би Ви било интересно непосредствено, или просто затворете очи и се фокусирайте само върху ритъма си на дишане - бавно и спокойно коремно дишане преди процедурата. Когато успокоите дишането физическата симптоматика изчезва. Ако страхът Ви граничи с фобия, потърсете терапевт. Успех!

Здравейте.
В момента се намирам в много труден период от живота си - след години невъзможност да забременея и инвитро процедури, изследвания и тн, най - накрая забременях, но щастието ми се оказа кратко - направих спонтанен аборт. Въпреки че моят мъж е изключително подкрепящ, обича ме и прави всичко, за да се чувствам добре и да премина по-леко през този период, на мен ми е много трудно и се чувствам неразбрана, объркана и незнаеща по кой път да поеме. Аз искам да продължим с опитите, но в друга държава, той държи да пробваме на същото място, защото все още имаме два ембриона - тоест два шанса. Но аз съм приела, че няма да се получи, нямам надежда за тях, нищо не може да ме убеди, че тук ще имам успех. Това е и причина за сблъсъци помежду ни. Той често ме обвинява, че гледам много негативно на нещата, но не разбира, че изпитвам страх от неуспех и последващ аборт. (това произтича от факта, че последните ни ембриони не са с толкова добро качество и шанса за неуспех е дори по-голям). Работата ми не предразполага пътуване за дълго време в друга държава, единственото време, което мога да го направя е през лятото - това означава, че ако дам шанс и той пак завърши с неуспех, трябва да чакам месеци наред, за да мога да посетя и започна процедури на друго място - а годините си вървят.
Отделно от това, най-близката ми приятелка в момента е бременна - по едно и също време преминавахме през проблеми и инвитро процедури, по едно и също време забременях ме, и знам, че трябва да се радвам за нея, но в момента чувствам, че нейната бременност ми действа като последния пирон в ковчега ми... Тя иска да е до мен и да ме подкрепи в този момент, но аз я отблъсквам - тъжно ми е, но съвсем съзнателно я игнорирам... Мисълта, че може да споделя прекрасни моменти от бременността си, докато аз се мъча и не знам дали изобщо някога ще стана майка, ме депресира страшно много и ме кара да мисля, че аз не съм добър човек и приятел. Като цяло се отделих от всички, само не и от мъжа ми. В него намирам спокойствие, но споменах и за сблъсъците. Много съм объркана, искам да изляза от тази дупка, искам да имам надежда, но не успявам да се справя.
Какво мога да направя?

Здраейте,

Разбира се, че сте добър човек и приятел, който се намира в труден период от живота си. Това, което можете да направите, е да се погрижите за себе си и да си поемете глътка въздух. Дайте си малко почивка - един дълъг уикенд извън София би Ви се отразил добре, добър релаксиращ масаж ще отпусне тялото, а след него и психиката, и ще помогне двете да се свържат по-добре, а това ще стабилизира Вас или нещо, което обичате.
На Ваше място бих направила една консултация с психолог. С чужд човек е по-лесно да се сподели. Долавям, че сте депресивна, изолирате се и има известно чувство на гняв във Вас, което предвид обстоятелствата е разбираемо. Не е добре да стоите дълго време в това състояние. За да Ви се случат нещата, за които мечтаете, не трябва да сте фиксирана, а стабилна, което е трудно за Вас в момента.
Относно решението Ви - разбирам дилемата и само Вие със съпруга Ви можете да решите. Моментът е деликатен. Знам само, че още неуспешни опити само ще утежнят Вашето психично и физическо здраве, както и отношенията със съпруга Ви. По-малко рискованото решение е по-добро. Вярвам, че всичко ще бъде наред. Пожелавам Ви успех!

Здравейте! Дъщеря ми е почти на 14 години. От няколко месеца силно ограничи храната с цел отслабване. Сега е видимо много слаба, но тя не го вижда така. От три седмици пие ципралекс, предписан и от специалист, който уверява, че първо трябва да излекуваме депресията, а другото ще се излекува впоследствие. Според Вас правилна ли е терапията?

Здравейте,
По-важният въпрос е защо дъщеря Ви на 14 години е в депресия. Да, лекарството ще потисне симптоматиката, време му е вече да сработи и тогава е много важно да се работи терапевтично да се разбере причината и да се развие потенциалът на дъщеря Ви да управлява по-добре тези процеси, да опознае по-добре себе си и да е автентична.

Здравейте!Дъщеря ми е на 11 години .Получава паник атаки от 6-7 години след тежко прекаран ротавирус.Два три пъти годишно когато и стане лошо от страх да не повърне,получава силна паник атака.Става бяла като платно,ръцете и краката ледени,сърцебиене и изпотяване .Посещаваше детски психолог но страха си остана.Бихте ли ми препоръчали книга на тази тема или нещо с което да може да се справя сама...не винаги съм до нея  ,скоро и предстои екскурзия за 7 дни без мен и ужасно се притеснявам да не получи паник атака (тя също).

Здравейте,
Мисля, че е добре дъщеря Ви да продължи макар и с по-рядка регулярност посещенията при психолога. Това ще е едно поддържащо психиката ѝ взаимодействие, още повече че тя навлиза пубертета - възраст със силно изразени физиологични и психологически промени, характеризиращи се с повишена възбудимост. Това не бива да Ви плаши, тези промени са типични за периода, но предвид това, през което вече е преминала дъщеря Ви, подкрепа ще ѝ бъде в полза. На Ваше място бих работила в посока да подкрепям дъщеря си да бъде по-уверена и да прави по-смели и самостоятелни крачки в приемането на факта, че дори и да се изправя с трудности, може да ги преодолява и сама. Прекалената обгриженост често постига обратен ефект. Разбира се, Вие познавате детето си и затрудненията ѝ, това следва да е деликатно и в зависимост от конкретната ситуация.
Струва ми се добра идея да помислите за скаутско училище - тя е в подходящата възраст 7-12 г., където би могла в група и сред природата да развие умения, които ще ѝ бъдат от полза. Ето Ви един примерен сайт, който би могъл да представлява интерес за Вас: go.go.adventures.bg или друг подобен потърсете, мисля, че ще е много полезно!
Конкретно за предстоящата екскурзия по-скоро ѝ напомнете, че тя не е сама и каквото и да се случи, тя ще се справи - позовете се на нейните силни страни и умения и минал опит, в който ги е проявявала. Ако прецени, може да поиска помощ и че тези неща се случват и на другите деца и се израстват, не са за цял живот!

Здравейте,
Има ли при децата психогенна кашлица ? Как може да я разпознаем ? Благодаря

Здравейте, пиша също във връзка със страната на съпруга ми.
При нас проблема не е лично към мен и това го знам от години. Ще се опитам накратко да обясня ситуацията и търся съвет, защото наистина вече съм отчаяна.
От самото начало не бях приета добре от свекърва ми от чиста ревност. Само аз го виждах, дори мислих, че си въобразявам. В последствие се разбра и от мъжа ми.
Тази жена е манипулирала цял живот семейството си, дъщеря е на разведени родители като не е имала никаква връзка с баща си, а майка ѝ и до момента им помага всячески включително и финансово. Тя смята, че всички са ѝ длъжни и просто иска да е център на внимание. В един момент, както е нормално да се случи, съпругът ми почна да приоритизира нас двамата и тогава вече тя започна да показва ясно недоволството си. Първите две години от връзката ни бяхме при родителите му през седмица, помагахме всеки път с физически труд на село, ремонти, почистване и тн. Взимахме ги на разходки извън града, водили сме ги за всеки повод на ресторант. Към нас обаче отношението не бе същото. От тях не сме искали и една стотинка за нищо, винаги сами се справяме. Проблемът е, че те не ни подкрепят, не уважават желанията ни, решенията ни. Нямат елементарното уважение да ни честитят рожден ден не само на мен, с и на сина им.
Сгодихме се, решихме да се оженим между двата ни родни града - недоволство. Поради независещи от нас причини се провали резервацията, започнах усилено да търся друг ресторант в неговия роден град. Не намерихме нищо посилно финансово. Намерихме обаче в моя роден град и решихме да не отменяме сватбата, а да я изместим там. Случи се огромен скандал (4 месеца преди събитието). Това беше момента, в който мъжа ми осъзна майка му всъщност каква е. До момента съм опитвала тактично да говоря с него, но той отричаше всичко. Беше огромен скандал между него и майка му, имаше недоволство, обвинения, обиди по мой адрес в продължение на часове. Последваха месеци сърдене и тн. В крайна сметка реших, че няма как да не си оправя отношението с тях, все пак са му родители, преглътнах всичко и някак отстъпих. Но от този момент всичко, което тя наговори за мен остави ужасна обида и просто ме нарани до степен, че аз спрях да им помагам както до тогава. Мъжът ми също се отдръпна. Техният проблем е, че ние не живеем там, не се оженихме там, не си купихме там апартамент, не кръстихме детето ни на майка му, по празници трябва да ни делят и с моите родители, не ги водим по почивки, не им даваме пари за ремонт и тн. Която и друга да беше снаха на мое място и да не живеят там, щеше да е същото. Тя разбра, че не може да ме манипулира и обърна тотално всичко. Винаги съм ги уважавала, подарявала съм подаръци по празници, обаждала съм се да честитя, правила съм им изненади, като нещо ми се хапва купувам за всички, независимо, че хладилника в тях е празен и с мъжа ми излизаме да ядем навън, аз съм била причината да ходим много пъти просто защото съм възпитана така. Но вече ми писна, наистина. Преди седмица имаше отново скандал, час и половина ме обиждаха (говориха с мъжа ми по телефона). Аз не ги уважавам, аз съм спряла да им помагам, той заради мен се променил, аз не го обичам и не го уважавам и тн и тн. Разговора бе породен от това, че имаме бебе на 4 месеца, с което лежах в болница и месец беше болно. Вманиачавала съм се в отглеждането на детето. Директно им казах, че ние сме родителите и ние решаваме как ще я отгледжаме независимо дали отстрани изглежда вманиачаване. И от там се почна преекспониране на думите ми, вадиха ги от контекста, опитваха се да изкарат всичко много по-различно.
Мъжът ми не е твърд, никога не е заел директно страна. Страх го е да нарани майка си. Аз от миналата седмица насам отказвам да отида при тях, колкото и грубо да звучи за момента и неопределен период не искам да се срещам с тях и не искам да водя и дъщеря ни там. Но му казах, че е крайно време да реши какво ще правим. За мен няма как да бъде добре семейство ни ако продължава всяка негова първа мисъл да бъде майка му дали ще одобри, дали ще се разсърди, какви проблеми ще имаме ако разбере, как ще възприеме дадено нещо и тн. Не мога да се съобразявам цял живот с хора, които се опитват да ни скарат, да ни разделят, интригантстват по свой адрес помежду си, опитват се да ни вкарат в собствените си мрежи без ние дори да сме там и да имаме нещо общо с тяхните проблеми помежду им. Разбирам да се опитаха да ме опознаят, да искат да имаме нормални отношения, но те просто нито слушат какво им казваме, нито искат да ни разберат. Пробвали сме да говорим, още по-лошо става.
Аз бих била горда със сина ми на тяхно място. И двамата растем кариерно, сами се справяме в живота, купихме си апартамент, ремонтирахме го, позволяваме си почивки, имаме си детенце, аз се грижа за уюта в дома ни, винаги е изчистено и подредено, изгладен и наяден ходи на работа този нейн син. Просто не знам какво очакват.
Обидена съм на мъжа ми, че търпи часове наред те да ме обиждат. Според него той ме е защитил. Според мен аз не съм направила нищо, заради което е нужна защита. Аз просто не бих допуснала да водя такъв разговор с родителите ми, приятели, роднини и тн. Не бих позволила да го обиждат по този начин.
Чувствам се наранена, отчайвам се с тези проблеми, които вече години ни гонят, не знам как да постъпя.

Здравейте,
Да, има, не само при деца, но и при възрастни. Това е симптоматика на напрежение и стрес, вследствие на което детето, поради трудност да изрази тревожните си емоции, ги потиска. В случая кашлицата е нещо, което сваля напрежението. Преди появата ѝ се наблюдава сухота в устата /"пресъхване" на устата/ поради завишените нива на стресовите хормони. След консултация с Вашия педиатър и изключване на физиологична причина следва да се работи по снижаване на напрежението и стреса. Говорете с детето, опитайте се да му помогнете да изрази емоциите си, ако детето е по-малко, то трудно може да ги опише, но като родител Вие ще се ориентирате, може детето да използва играчките си, за да му е по-лесно да се изрази. Обяснете на детето, че всички понякога се страхуваме и тревожим и това е напълно нормално и че сте винаги отворени да разговор. Прегърнете го и го утешете. Това на първо време е напълно достатъчно. Може дори да си измислите дума – парола, така че следващия път, когато детето Ви я каже, дори и да сте заета, да му обърнете внимание, докато се успокои и превключи вниманието си към нещо друго. Тези състояния са преходни и се израстват. Не се притеснявайте!

Здравейте,
Благодаря Ви за писмото. От него разбирам, че сте опитали всичко и за съжаление не е било възприето като уважително и грижовно и е неоценено. На моменти дори звучите, сякаш вие сте техни родители, с грижата и вниманието, което им оказвате. Буди уважение старанието, което сте положила, както и грижата за младото Ви семейство.
Когато двама млади създадат семейство - водещото семейство става тяхното. Техните отношения са на първо място. Това ще Ви направи не само добри партньори, но и нещо много важно - добри родители, необходимо условие за добруване на Вашето дете и семейство като цяло. Здрави, спокойни и пълноценни родители отглеждат също здрави, спокойни и пълноценни деца. На родителите, разбира се, дължат уважение, грижа и внимание. За всичко обаче си има граници.
Разбирам, че съпругът Ви се намира в конфликт на лоялност, и е разбираемо, от друга страна, когато се правят безкрайни компромиси, се губи връзката между младите, а конфликтите зачестяват. Резултатът е, че всички участници се чувстват онеправдани и това в дългосрочен план не води до нищо добро.
Това, което е добре да направите - да се разберете със съпруга Ви за Вашите приоритети като семейство и Вашите граници, които следва солидарно да спазвате. Това по деликатен начин следва да бъде казано на родителите и на двама Ви от Вас двамата заедно. Когато се допуска прекалено много външно влияние, връзката между партньорите отслабва, последствията могат да бъдат много и никога добри.
Разбирам, че едва ли имате здравословен ход по отношение на родителите на съпруга В, така че една здравословна дистанция би била удачна. В решенията си следва да се водите от това кое е най-добро за Вашето семейство и да го следвате, при условие че не е за сметка на трети лица. Разбирам, че съпругът Ви е между чука и наковалнята, но половинчати позиции са пробойни. Ако сте единни и задружни, външното влияние ще се промени индиректно. Вярвам и Ви пожелавам щастлив семеен живот!

Здравейте. Бременна съм в 6ти месец,съпругът ми е далеч от мен но се държи ужасно с мен не получавам никаква подкрепа от него..😭 Започнах да получавам отново паник атаки преди да забременея също имах. Незнам какво да правя нямам сили вече! Човека от който имам най много нужда не ме подкрепя...

Здравейте,
За съжаление, не бих могла да дам съвет, тъй като информацията, която предоставяте, е твърде малка. Например казвате, че съпругът Ви е далеч - от колко време, за постоянно ли? Кога започна да се държи ужасно, какво е предизвикало това поведение. Разкажете малко повече, моля, за да мога да бъда полезна. Благодаря.

Благодаря ви!