Вашето дете предпочита да си играе само вкъщи, вместо да тича навън с другите деца или да участва в отборни игри. То обича пъзели, строители, да рисува или чете и няма приятели сред връстниците си. Това проблем ли е, или не е?
Родителите си спомнят колко много приятели са имали като малки, как непрекъснато са се търсели да играят заедно. И когато гледат детето си как стои настрана и не се включва в колективната игра, започват да се притесняват, че то не общува с другите деца. Считат, че непременно страда от своята самота и се опитват да му помогнат, като го водят на всевъзможни празници и организирани събития, пращат го на летни училища и детски лагери.
„Общувай с другите, намери си приятели, имаш нужда от тях...“ – настояват разтревожените родители. Но нужно ли е това? За да отговорим на този въпрос, първо трябва да разберем причината за необщителността на детето.
Може би още не му е дошло времето?
Първото и най-важно нещо, за което трябва да се замислим, е: дали детето действително страда? Оплаква ли се, че не може да играе с връстниците си, или членовете на семейството са му достатъчни? Прибира ли се от детска градина или училище разстроено и депресирано? И как изобщо играе то?
Психолозите отдавна са забелязали, че с порастването на детето видът на играта му се променя. Първо, в бебешка възраст, то си играе самостоятелно. След това играта става паралелна – децата играят на едно и също нещо, но не заедно, а едно до друго. По-нататък те започват да играят съвместно, като по време на игра се наблюдават и общуват помежду си. И чак накрая играта им става колективна, когато започват да си разпределят ролите, да координират действията си и да си поставят общи цели. Това обикновено става до четири- или петгодишна възраст, когато детето започва да участва с удоволствие в колективните игри. Ако то зацикли на някакъв предходен етап и откаже да участва в общите игри, може би просто изостава в развитието си. Или ако, след като вече се е научило как да прави това, изведнъж се връща отново към индивидуална или паралелна игра, може би изпитва някакъв стрес.
Така че една от причините за асоциалност може да бъде забавяне в социалното развитие, когато детето просто все още не чувства нужда да установява контакти с връстниците си. Вкъщи, в кръга от хора, които познават добре и които са важни за тях, такива деца най-често са доста общителни и изобщо не се разстройват от липсата на приятели сред децата.
Влияе ли семейството на поведението на детето?
Друга причина може да се крие в самото семейство. Може би родителите живеят уединено и не обичат гости, общуват малко помежду си и предпочитат да седят мълчаливо пред компютъра или телевизора? В този случай детето просто няма откъде да вземе пример за подражание и ще продължи да си седи само с играчките или анимационните филми.
Властната, прекалено строга майка е друга възможна причина, особено ако строгостта и студенината се редуват с изблици на обожание. Детето, не разбирайки какво да очаква от най-близкия човек, интуитивно се опитва да има по-малко контакт с външния свят, да не проявява интереса си към други хора.
А дали срамежливостта не е вродена?
Ако едно дете очевидно иска да общува с другите деца, но не може да се престраши да отиде при тях, може би е твърде срамежливо и плахо. Не бързайте да го обвинявате или да се опитвате да го убеждавате да престане „да се държи като бебе“. В края на краищата е много вероятно тези качества да са наследени от някой от родителите.
Генетиците, които заедно с дешифрирането на генома получиха на практика универсални ключове към тайните на човешкото поведение, по някаква причина се заинтересуваха особено много от срамежливостта. Благодарение на няколко проучвания в Харвардския университет и Университета на Уисконсин беше открито, че срамежливостта и плахостта на човека са генетично обусловени. Недостатъчната активност на някои гени в клетките на амигдалата, която е центърът на страха в мозъка ни, води до това човек да се страхува твърде много от нови обстоятелства и впечатления.
Професор Джером Каган (Jerome Kagan) от Харвард, който е наблюдавал 500 деца в продължение на 17 години, открива характерни признаци на срамежливост още в утробата – значително повишаване на пулса в отговор на външни стимули и др. Изследванията му показват, че срамежливостта и други темпераментни различия при възрастните и децата имат както екологични, така и генетични влияния.
Срамежливият възрастен е по-вероятно да е бил по-високо реактивен (страхлив) в ранна детска възраст, отколкото неговите смели и общителни връстници, които най-вероятно са били ниско реактивни. Но тук наследствеността е трудно да се проследи, тъй като повечето хора с такива вродени склонности ги преодоляват с напредване на възрастта и стават доста успешни в социално отношение. Но все пак попитайте родителите си какви сте били самите вие като малки – и може би поведението на детето ви ще ви се стори много по-логично.
Детето е интроверт
Странно е, че сме по-склонни да дадем възможност на възрастните да бъдат интроверти, отнасяйки се към тях мило и с разбиране, но подхождаме към децата с по-строг стандарт. Дете, чийто вътрешен живот е по-активен от външния, което си почива, когато е само, и се изморява, когато е в компания, може да бъде напълно щастливо и успешно, ако е разбирано от близките си и никой не го принуждава „да се влее в обществото“. Историята познава много примери за това. Интровертите често са надарени деца, които са твърде дълбоко потопени в областта си на интерес и не искат да губят време и енергия за общуване по други теми.
В същото време трябва да сте сигурни, че необщителността не е свързана с болест, стрес, депресия или страхове. Как да разберете това? Здравото интровертно дете знае как и обича да общува, ако обектът на разговор и събеседникът са му интересни, ако не е притиснато и личното му пространство не е нарушено. Да, ще трябва да изберете правилния момент, за да говорите с него, и да бъдете много внимателни към думите си, но общуването ще бъде пълноценно и спокойно, а на моменти – невероятно интересно.
Как да помогнем на необщително дете?
Разбира се, на първо място, то трябва да бъде прието такова, каквото е. Ако навремето сте прекарвали по цял ден, забавлявайки се с бандата от съседски деца, оставете този факт от живота си в миналото и просто си го припомняйте с удоволствие. Синът или дъщеря ви имат свой собствен живот, в който може да имат много други начини да бъдат щастливи. Освен това е много важно да не смесвате собственото си негодувание, че детето „не е като мен“, с родителските си тревоги.
Но все пак, трябва да признаем, че поне минималните комуникативни умения са необходими за всеки, който планира да учи, работи или да създаде семейство. Следователно дори най-необщителното дете може внимателно и постепенно да бъде научено да взаимодейства с другите. Според споменатите по-горе проучвания около 80% от хората с генетична предразположеност към срамежливост, с правилно обучение, стават доста успешни в социално отношение и постигат още по-голям успех. Но за да направите това, трябва да действате постепенно, стъпка по стъпка:
• Общувайте самите вие. Когато наистина се наслаждавате на разговорите с приятели и близки, споделяте преживявания и обменяте мнения, вие демонстрирате на детето си всички предимства на общуването и му показвате начините за постигане на това. Когато го насърчавате да говори, в началото можете сами да му демонстрирате как става това. Например на детската площадка, вместо да настоявате „Иди да се запознаеш с това момченце!“, започнете първо вие да си говорите с него: „Здравей, ние идваме тук всеки ден, а ти? Как се казваш?“. Не се притеснявайте, че детето ви мълчи – един ден, когато се почувства по-уверено, то непременно ще проговори.
• Говорете с детето си правилно – внимателно и без натиск. Насърчавайте го да говори за чувствата и желанията си. Можете да практикувате комуникативни умения с децата, използвайки игри и играчки. Например мечето му влиза в магазин (болница, детска градина) и си говори с няколко кукли и едно зайче. По-големите деца трябва да се научат да водят диалог, да „четат“ невербалните сигнали на събеседника за това кога иска да слуша и кога да говори. Детето ще може да разбере това в разговори с вас, но само ако насърчавате участието му и му помагате да изразява мислите си. Добър съвет е да гледате заедно токшоу по телевизията с изключен звук и да се опитате да познаете за какво си говорят хората.
• Не критикувайте приятелите му. Това е много, много важно. Психолозите смятат, че дори само един приятел е достатъчен, за да се чувства детето уверено и да задоволява нуждата си от комуникация. Намирането на такъв човек не е лесно за едно необщително дете, така че рискувате да го лишите от важно постижение. Може да си помислите, че тази комуникация е „некачествена“ – те се кикотят глупаво заедно, мълчаливо играят компютърни игри или скитат по улиците. Но влюбените двойки понякога също изглеждат странно отстрани, нали? Химията, която възниква между хората, рядко може да се изрази с думи и е трудно да се види отвън.
• Помогнете на детето си да се ориентира в социалните мрежи. Да, мислите, че това е капан, защото децата моментално се „зарибяват“ от виртуалната комуникация. Но за много затворени и срамежливи деца писането на съобщения на екрана е много по-лесно, отколкото да ги кажат на глас, а социалните мрежи им позволяват да общуват с тези, които са физически0 далеч, но са им близки по интереси и темперамент. (Между другото, ако мълчаливо дете активно общува и споделя информация онлайн, това означава, че то действително се нуждае от комуникация). Разбира се, тук е необходимо да се поддържа баланс и да се ограничи времето, прекарано пред компютъра, до разумни граници.
Не правете грешката да разказвате на всички около вас какъв темерут е детето ви или да се опитвате постоянно да го пробутвате в компания, в която не иска да бъде. Неуспехът, страхът и твърде многото стрес могат да го накарат да се затвори още повече в себе си. Много по-ефективно е да насърчавате и най-малките му успехи, да разговаряте с него като с възрастен дори по теми, които ви се струват твърде сериозни, и да подчертавате по всякакъв възможен начин важността на думите, изречени от него.
Родителите си спомнят колко много приятели са имали като малки, как непрекъснато са се търсели да играят заедно. И когато гледат детето си как стои настрана и не се включва в колективната игра, започват да се притесняват, че то не общува с другите деца. Считат, че непременно страда от своята самота и се опитват да му помогнат, като го водят на всевъзможни празници и организирани събития, пращат го на летни училища и детски лагери.
„Общувай с другите, намери си приятели, имаш нужда от тях...“ – настояват разтревожените родители. Но нужно ли е това? За да отговорим на този въпрос, първо трябва да разберем причината за необщителността на детето.
Може би още не му е дошло времето?
Първото и най-важно нещо, за което трябва да се замислим, е: дали детето действително страда? Оплаква ли се, че не може да играе с връстниците си, или членовете на семейството са му достатъчни? Прибира ли се от детска градина или училище разстроено и депресирано? И как изобщо играе то?
Психолозите отдавна са забелязали, че с порастването на детето видът на играта му се променя. Първо, в бебешка възраст, то си играе самостоятелно. След това играта става паралелна – децата играят на едно и също нещо, но не заедно, а едно до друго. По-нататък те започват да играят съвместно, като по време на игра се наблюдават и общуват помежду си. И чак накрая играта им става колективна, когато започват да си разпределят ролите, да координират действията си и да си поставят общи цели. Това обикновено става до четири- или петгодишна възраст, когато детето започва да участва с удоволствие в колективните игри. Ако то зацикли на някакъв предходен етап и откаже да участва в общите игри, може би просто изостава в развитието си. Или ако, след като вече се е научило как да прави това, изведнъж се връща отново към индивидуална или паралелна игра, може би изпитва някакъв стрес.
Така че една от причините за асоциалност може да бъде забавяне в социалното развитие, когато детето просто все още не чувства нужда да установява контакти с връстниците си. Вкъщи, в кръга от хора, които познават добре и които са важни за тях, такива деца най-често са доста общителни и изобщо не се разстройват от липсата на приятели сред децата.
Влияе ли семейството на поведението на детето?
Друга причина може да се крие в самото семейство. Може би родителите живеят уединено и не обичат гости, общуват малко помежду си и предпочитат да седят мълчаливо пред компютъра или телевизора? В този случай детето просто няма откъде да вземе пример за подражание и ще продължи да си седи само с играчките или анимационните филми.
Властната, прекалено строга майка е друга възможна причина, особено ако строгостта и студенината се редуват с изблици на обожание. Детето, не разбирайки какво да очаква от най-близкия човек, интуитивно се опитва да има по-малко контакт с външния свят, да не проявява интереса си към други хора.
А дали срамежливостта не е вродена?
Ако едно дете очевидно иска да общува с другите деца, но не може да се престраши да отиде при тях, може би е твърде срамежливо и плахо. Не бързайте да го обвинявате или да се опитвате да го убеждавате да престане „да се държи като бебе“. В края на краищата е много вероятно тези качества да са наследени от някой от родителите.
Генетиците, които заедно с дешифрирането на генома получиха на практика универсални ключове към тайните на човешкото поведение, по някаква причина се заинтересуваха особено много от срамежливостта. Благодарение на няколко проучвания в Харвардския университет и Университета на Уисконсин беше открито, че срамежливостта и плахостта на човека са генетично обусловени. Недостатъчната активност на някои гени в клетките на амигдалата, която е центърът на страха в мозъка ни, води до това човек да се страхува твърде много от нови обстоятелства и впечатления.
Професор Джером Каган (Jerome Kagan) от Харвард, който е наблюдавал 500 деца в продължение на 17 години, открива характерни признаци на срамежливост още в утробата – значително повишаване на пулса в отговор на външни стимули и др. Изследванията му показват, че срамежливостта и други темпераментни различия при възрастните и децата имат както екологични, така и генетични влияния.
Срамежливият възрастен е по-вероятно да е бил по-високо реактивен (страхлив) в ранна детска възраст, отколкото неговите смели и общителни връстници, които най-вероятно са били ниско реактивни. Но тук наследствеността е трудно да се проследи, тъй като повечето хора с такива вродени склонности ги преодоляват с напредване на възрастта и стават доста успешни в социално отношение. Но все пак попитайте родителите си какви сте били самите вие като малки – и може би поведението на детето ви ще ви се стори много по-логично.
Детето е интроверт
Странно е, че сме по-склонни да дадем възможност на възрастните да бъдат интроверти, отнасяйки се към тях мило и с разбиране, но подхождаме към децата с по-строг стандарт. Дете, чийто вътрешен живот е по-активен от външния, което си почива, когато е само, и се изморява, когато е в компания, може да бъде напълно щастливо и успешно, ако е разбирано от близките си и никой не го принуждава „да се влее в обществото“. Историята познава много примери за това. Интровертите често са надарени деца, които са твърде дълбоко потопени в областта си на интерес и не искат да губят време и енергия за общуване по други теми.
В същото време трябва да сте сигурни, че необщителността не е свързана с болест, стрес, депресия или страхове. Как да разберете това? Здравото интровертно дете знае как и обича да общува, ако обектът на разговор и събеседникът са му интересни, ако не е притиснато и личното му пространство не е нарушено. Да, ще трябва да изберете правилния момент, за да говорите с него, и да бъдете много внимателни към думите си, но общуването ще бъде пълноценно и спокойно, а на моменти – невероятно интересно.
Как да помогнем на необщително дете?
Разбира се, на първо място, то трябва да бъде прието такова, каквото е. Ако навремето сте прекарвали по цял ден, забавлявайки се с бандата от съседски деца, оставете този факт от живота си в миналото и просто си го припомняйте с удоволствие. Синът или дъщеря ви имат свой собствен живот, в който може да имат много други начини да бъдат щастливи. Освен това е много важно да не смесвате собственото си негодувание, че детето „не е като мен“, с родителските си тревоги.
Но все пак, трябва да признаем, че поне минималните комуникативни умения са необходими за всеки, който планира да учи, работи или да създаде семейство. Следователно дори най-необщителното дете може внимателно и постепенно да бъде научено да взаимодейства с другите. Според споменатите по-горе проучвания около 80% от хората с генетична предразположеност към срамежливост, с правилно обучение, стават доста успешни в социално отношение и постигат още по-голям успех. Но за да направите това, трябва да действате постепенно, стъпка по стъпка:
• Общувайте самите вие. Когато наистина се наслаждавате на разговорите с приятели и близки, споделяте преживявания и обменяте мнения, вие демонстрирате на детето си всички предимства на общуването и му показвате начините за постигане на това. Когато го насърчавате да говори, в началото можете сами да му демонстрирате как става това. Например на детската площадка, вместо да настоявате „Иди да се запознаеш с това момченце!“, започнете първо вие да си говорите с него: „Здравей, ние идваме тук всеки ден, а ти? Как се казваш?“. Не се притеснявайте, че детето ви мълчи – един ден, когато се почувства по-уверено, то непременно ще проговори.
• Говорете с детето си правилно – внимателно и без натиск. Насърчавайте го да говори за чувствата и желанията си. Можете да практикувате комуникативни умения с децата, използвайки игри и играчки. Например мечето му влиза в магазин (болница, детска градина) и си говори с няколко кукли и едно зайче. По-големите деца трябва да се научат да водят диалог, да „четат“ невербалните сигнали на събеседника за това кога иска да слуша и кога да говори. Детето ще може да разбере това в разговори с вас, но само ако насърчавате участието му и му помагате да изразява мислите си. Добър съвет е да гледате заедно токшоу по телевизията с изключен звук и да се опитате да познаете за какво си говорят хората.
• Не критикувайте приятелите му. Това е много, много важно. Психолозите смятат, че дори само един приятел е достатъчен, за да се чувства детето уверено и да задоволява нуждата си от комуникация. Намирането на такъв човек не е лесно за едно необщително дете, така че рискувате да го лишите от важно постижение. Може да си помислите, че тази комуникация е „некачествена“ – те се кикотят глупаво заедно, мълчаливо играят компютърни игри или скитат по улиците. Но влюбените двойки понякога също изглеждат странно отстрани, нали? Химията, която възниква между хората, рядко може да се изрази с думи и е трудно да се види отвън.
• Помогнете на детето си да се ориентира в социалните мрежи. Да, мислите, че това е капан, защото децата моментално се „зарибяват“ от виртуалната комуникация. Но за много затворени и срамежливи деца писането на съобщения на екрана е много по-лесно, отколкото да ги кажат на глас, а социалните мрежи им позволяват да общуват с тези, които са физически0 далеч, но са им близки по интереси и темперамент. (Между другото, ако мълчаливо дете активно общува и споделя информация онлайн, това означава, че то действително се нуждае от комуникация). Разбира се, тук е необходимо да се поддържа баланс и да се ограничи времето, прекарано пред компютъра, до разумни граници.
Не правете грешката да разказвате на всички около вас какъв темерут е детето ви или да се опитвате постоянно да го пробутвате в компания, в която не иска да бъде. Неуспехът, страхът и твърде многото стрес могат да го накарат да се затвори още повече в себе си. Много по-ефективно е да насърчавате и най-малките му успехи, да разговаряте с него като с възрастен дори по теми, които ви се струват твърде сериозни, и да подчертавате по всякакъв възможен начин важността на думите, изречени от него.
Ако имате нужда от психологическа подкрепа,
в BG-Mamma можете да зададете анонимно своите въпроси на:
Яна Кирова, психолог и хипнотерапевт
Ива Янчева, психолог
Антоанета Георгиева, детско-юношески психолог
Надя Димитрова, детско-юношески психолог
в BG-Mamma можете да зададете анонимно своите въпроси на:
Яна Кирова, психолог и хипнотерапевт
Ива Янчева, психолог
Антоанета Георгиева, детско-юношески психолог
Надя Димитрова, детско-юношески психолог
