Сюжет за малък разказ

Трети път ще опитам да пусна "Вторник сутрин в автобуса", че то на- докато се опитвах и станало четвъртък)))


Спирка Моята. Пак закъснявам. Бързам. Не- тичам. В движение се качвам в автобуса. Настанявам  се най-отзад. Да мога да наблюдавам. Слушалките в ушите. За разсънване- латино. Tito Puente . Вече мога да се усмихна. Все още  горчивия вкус на кафе в устата ми. Сладко усещане.

Спирка Следваща. Я, виж ти, Дора. Момиченцето пред нея трябва да е дъщеря й. Много си приличат. Сядат пред мен. Малката се обръща , за да ме види. Със слушалките в уши, явно, съм й доста интересна. Усмихвам се и затварям очи. Салса. Фиеста. Копа Кабана. Вече мога да се отпусна. Mavericks.Dance the Night Away. Концертно изпълнение. Велики са. На ум танцувам. Кърша се като тръстика. Сладко усещане. Само бръмченето на мотора ме държи с единия крак в реалността. Някой ме бута. Контрольорката ми продава билетче.

Спирката на умрялото куче. Наричам я така, защото миналото лято тук цяла седмица лежеше трупа на едно куче. На края на седмицата някаква циганка смете костите му и ги хвърли незнайно къде. Винаги, когато спрем тук си пожелавам нещо. Странно е, че желанията ми се сбъдват. Или са много обикновени, или мястото е подвластно на духа на умрялото куче. Charanga Campesina. Furko Y Sus Tesos. А някъде там все още частица от мене танцува. От спирката се качи старец. Носеше четири гладиола с дълги дръжки и огненочервени цветове. Костюм, шапка, вратовръзка, чепикът лъснат, спретнат и избръснат. Само така, старче! “Носете си новите дрехи, момчета. Падаме като ходим, умираме както спим” . Старчето седна до мене. Гладиолите ми намигнаха в ритъм salsa Защо ли леко взе да ми нагарча?

Спирка Гробищата. Старецът слезе тук. Днес е празник. Църковен. Живите навестяват мъртвите.  За мъртвите винаги намират време хората. Гробищата са пълни. Само приживе си плюем отровата. Бързаме, трепем се, бъхтаме. И все това в устата ни:  “Няма време! Няма пари!”, а то времето от памтивека все е толкова- 24 часа в денонощие и парите са същите- нямат мирис. Само курса за деня е различен. Дядото ме погледна през прозореца. Тъжни очи. И гладиолите вече не са така усмихнати. Вече ми горчи латиното. Дали да не го сменя? Разглеждам плейлиста. The Verve. Bettersweet Symphony. Сещам се за клипа на тази песен. Страшен е. Ричард Ашкрофт върви по една улица и дори крачка не кривва от пътя си. Уж пее, а скулите му някак изпъкнали. И каква агресия носи в себе си.

Спирка Поредна. Трябва да слизам. Подхващам си моята улица и моята сладко-горчива симфония, но с усмивка на лицето.

Лидис,   

LidiS, заслужаваш една от моите изискани похвали - тва е пълен готингяс! Демек кефиш ме максимално. Демек супер яко е. 

Навън е тъмно. Изключително тъмно.
Точно пред разсъмване.
А птиците са пощурели. Цвърчат, сякаш днес е последният им ден.
Не мога да спя повече.
Те ме викат при тях. Да попея, да литна. Да ми пошушнат тайни неща. Да ми покажат тайни неща.
Да ми попеят тайни неща...
Не усещам тялото си. Нося се на приливи и отливи из тъмното. Гласове ме привличат и дърпат в различни посоки. Тайни посоки. Не съм цяла, а съм цяла. Истинска, жизнена. Попила соковете на живота, тайните на птиците. А те щастливи, че са попили моите тайни. Цвърчат. Неистово. До оглушаване. До разбуждане
Клюкарки!
Кое му е тайното?
Цялото село разбра. Не, на цялото село птиците.
Добро утро, мила моя!
Слънцето ме поръси с медна роса по миглите. Миризмата на кафе ме залива цялата. Вече съм цяла. Не птиченоистинска. Просто цяла и истинска.
Просто жена.

Daniele ,Yvette , Благодаря ви! Дано съм ви и разтанцувала.  

Вечерница , много женски звучат тези редове. Усещането ми е доста познато))). А какви тайни ти довериха птиците? Ще ни кажеш ли?

Страхотна тема   

Ето нещо малко, тъжно и преживяно от мен:

Никой не избира роднините си

Скъпи мой,
Толкова много те обичам, че съм готова да се справя с всички препядствия на света, за да не те загубя. Ти донесе в живота ми светлина и спокойствие, нежност, съпричастност и топлина. Когато си далеч от мен копнея за мига на срещата ни. Ако си до мен - имам нужда винаги да те докосвам. Завинаги си част от мен, неизменна и неотделима.
Започвам с всичко това, за да знаеш, че не ти си причината за моята болка, макар понякога да те обвинявам, че заради твоята доброта вредиш на семейството си. Може би е така, но знам, че не мога да те променя и липсата на егоизъм у теб е част от очарованието ти.
Нали помниш как се запознахме и как за толкова кратко време бяхме сигурни, че сме създадени един за друг – знаех, че ти си моята половинка, без да са ми нужни някакви доказателства. Най-естественото нещо на света беше да оженим и да заживеем заедно. Искахме го толкова силно и го направихме като изненадахме всички с бързото си решение. Това трябваше да е най-прекрасното време от живота ни, но не се случи точно така. Толкова кратко ни оставиха да се наслаждаваме на нашето щастие. Казват, че завистта човешка не знае граници. Не мога да повярвам все още, че първопричината, изворът, източникът на нашето нещастие и нашата болка беше твоят брат.
Никой не избира роднините си.
Той имаше и все още има силно влияние върху теб, миличък. От малки сте останали без баща и той винаги се е изживявал като глава на семейството. Не можа да преглътне факта, че ти отдавна си възрастен мъж и идва ден, когато започваш да вземаш собствени решения, създаваш собствено семейство и той престава да бъде център на твоя живот. Реши, че въобще не съм му удобна. Че съм твърде независима, образована, със самочувствие, за да може да ме манипулира, да ме вмъкне в калъпа на семейството, което той си представяше, че ние с теб трябва да допълваме. А ние сме отделно семейство – със свои мечти, желания, идеи, решения, бюджет – приходи и разходи…
Но той не можа да преглътне чуждата независимост.
Нали си спомняш как се опита да застане между нас, да ни раздели, да всее съмнения и неразбирателство. Твърдеше, че съм говорела какви ли не глупости за него, за жена му и за децата му – неща, които и през ум не ми бяха минавали, камо ли да ги говоря на някого. Не се посвени да разиграва театър, да се прави на обиден и на жертва, независимо че бях бременна с нашето първо бебе. Бебето, което загубихме малко след това. Но това си беше и ще си остане наша трагедия. Спомняш ли си, че те-нашите роднини- празнуваха рожден ден в нощта, когато аз раждах нашето мъртво вече бебе?
Това е най-голямата трагедия, която се е случвала в живота ми. Казват, че няма по-голяма мъка от мъката при загубата на собственото дете. Една такава загуба не се преживява, тя остава дълбоко в сърцето за цял живот. Едва ли човек може да си представи колко потресаващо ужасно е да носиш едно бебе до сърцето си 7 месеца, да правиш планове, да се готвиш, да избираш детски дрешки, да подготвяш детски завивки и в един момент всичко това да стане ненужно, болезненно ненужно като усилията на Сизиф да изкачи склона на планината, бутайки огромен камък.
Зная, че си спомняш всичко това, миличък, защото го преживяваше с мен, докато те празнуваха. Тях не ги бе сполетяло нещастие, независимо, че те бяха източника на нашето. Направиха всичко възможно обстановката в къщи да е ужасна за живеене, да се разминаваме в коридорите и стаите на апартамента, който тогава споделяхме и да поглеждаме на другата страна, да не си продумваме дума – само в извънреден случай… Нямаха капка жал не само към мен, нероденото ни дете, но и към теб, чийто баща беше ти … Явно си бяха поставили за цел да ме изтормозят до край с ядни подмятания, клюки и раздори.
Като капак на всичко доведоха и дядо ти, който бе болен и стар човек, несвикнал да се съобразява с околните. Той лежеше дълги дни насред апартамента - в трапезарията, плюеше и храчеше, без да го е грижа, че има други хора покрай него, без да го интересува, че през това време те се опитват да си починат, да се нахранят, да поживеят … А аз не можех да сложа и залък в устата си…
Невъзможният ти брат постъпи както винаги егоистично, без да го е грижа за другите хора, прехвърляйки отговорността, която бе поел да се грижи за дядо си на цялото семейство.
А старият човек си отиде тихо почти пред очите ми, в ръцете на майка ти.
Аз си мислех, че съм достатъчно силна да се справя със ситуацията, да превъзмогна дребнавите домогвания на роднините ни, да не се впечатлявам от ежедневните неудобства, от теснотията, от шума, от арогантността, но уви – явно не е било така. Всичко влияе на бебето – и физическото и емоционалното състояние на майката. А аз изплаках най-много сълзи, когато носех това нещастно бебе. Нашето първо дете. Нашето загубено бебе, което не успя да порасне достатъчно, за да оцелее.
Всичко това отмина. Времето си тече като безкрайна река.
Сега нося до сърцето едно малко същество, което се надявам да се роди живо и здраво. Докторът казва, че нещата се развиват нормално, слава Богу!
А нашите роднини не спират с опитите си да ни дават тон в живота, да ни анализират, да ни търсят косури, особено на мен, независимо, че сега / отново слава Богу! / живеем отделно.
Но аз сякаш помъдрях или пък кожата ми стана по-дебела и по-неподатлива на острите им нападки.
Той все пак ти е брат.
И нали никой не избира сам роднините си … - брат брата не храни, но тежко му който го няма… Поне така казват по-мъдрите. Аз лично не съм убедена.

Incandescent , наистина тъжно.  Прилича на неизпратено писмо. А може би непрочетено? Този вътрешен монолог сигурно си го водила милион пъти със себе си, а Той чувал ли го е?

Ето още един мой експеримент от преди 3 години с лек крИминъл ефект.

Луната светеше натрапчиво от небето. Като едно всевиждащо око, тя следеше Роузи. Провираше се между клоните на дърветата, които бяха се надвесели над пътя и образуваха нещо като жив зелен тунел. В тъмното зеленото се губеше. Само, като котки, надолу се хвърляха призрачни сянки. Шареха пътя като дантела. Роузи крачеше бързо. Две преки и вече беше пред дома си. Не беше нужно да светва лампата. Луната услужливо й показа, къде да пъхне ключа. Щракване. Отваряне на врата. Крачка. Втора. И врата, затворена зад гърба. Роузи се отпусна с тежестта на тялото си върху стъклото на вратата (витраж, направен от самата нея), издиша тежко и чак сега си позволи да мисли. Какво следваше от тук насетне? Като че ли вариантите не бяха много. Всъщност нямаше изход. А трябваше да направи нещо. Сега. Веднага. Утре щеше да бъде късно. Събу чехлите си и боса продължи напред в тъмното. Не светна лампите. Не искаше да вижда до болка познатия интериор. Нещо я парна в очите. Плачеше. Затвори клепачи и натежалите сълзи си направиха пътечка по страните й. Минавайки покрай канапето, Роуз хвърли върху него червения си кашмирен шал. Повече нямаше нужда от топлата му прегръдка. Неистово искаше Питър да е тук, за да може да я успокои. Само той знаеше как да го направи. Но него вече го нямаше. Ръбът на масивното бюро я удари по бедрото. Щеше да посинее, но тя не усети болка. Спомни си последния разговор с Пит, в същата тази стая, и неговия наставнически, и в същото време загрижен, тон. Казваше й къде държи пистолета си, как да отключи чекмеджето и как да зареди пълнителя. Спомни си и треперещите си ръце. Не искаше да проумее какво той й говори. За един миг раят, в който живееха двамата от 3 години, се превърна в ад. Тя дори не подозираше колко скъпо струваше тяхното щастие и колко крехко беше то. Когато ходиш по острието на бръснача, винаги има опасност да се порежеш. Но тя не знаеше за това острие, нито подозираше за опасностите, криещи неговата режещата повърхност. Питър я беше държал на страна от делата си. Роузи заобиколи бюрото и се спря пред заключения шкаф. В ръцете си държеше последния спомен, оставен й от Пит. Ключът. Бореше се със себе си. Трябваше да спази инструкциите на съпруга си. Трудно уцели ключалката. Прещракването на резето й се стори толкова силно, че тя се сепна. Ключът се изплъзна от ръцете й с глухо “туп” падна върху скъпия мокет. Шкафът беше отключен. Тя дръпна вратичката и един лунен лъч освети металното тяло на пистолета. Взе го с двете си ръце, сякаш това беше най-тежкото нещо на света, и го поднесе с все така треперещи ръце към очите си. Огледа оръжието. Въздухът взе да не й достига. Усещаше пулът в слепоочията си и го чуваше като силно “дум”,”дум”,”дум”. Обърна се с гръб към бюрото, а насреща й крилете на вратата към терасата я очакваха широко отворени. Лекият нощен бриз полюшваше пердето, отпуснало копринена снага в отворената врата и леките му движения подсилваха усещането за покана. То сякаш казваше :” Ела, мини през мен, излез навън”. Роузи това и направи. Излезе на терасата, все още държейки в ръцете си пистолета. Завъртя глава и обхвана с поглед всичко наоколо. Прекрасният изглед от тук, многото цветя, красивата метална маса и пейката-люлка стояха там, сякаш ей сега Пит щеше да я последва навън с бутилка вино в едната ръка и чаши в другата. Щом образът на Питър се появи отново, сълзите сами заваляха, а усещането за загуба, самота и безнадеждност станаха физически болезнени. Роузи седна на пейката, като преди това остави пистолета на масата, където видя своите златни табакера и запалка с монограм и се усмихна. Точно днес ги беше забравила. От стреса дори не помнеше къде. Сега като проблесна металната кутийка, Роуз усети неистово желание да пуши. Последва импулса си. Запали цигара, пое дълбоко въздух, задържа го за секунда-две и издиша тънката струйка дим към луната. Прозрачната пътечка между нея и небесното светило я накара да си помисли колко хубаво би било да можеше да мине по нея и да стигне до небето. При Питър. Пак щяха да бъдат заедно. Второ дръпване и нов мост. Лекият повей грабваше димът и рисуваше с него странни спирали нагоре. Като на лента преминаваше животът й. Който и спомен да си появеше пред очите й, стигнеше ли до образа на Пит, той губеше своя смисъл и пропадаше в бездната на отчаянието. Улови се, че се люлее. Засили люлката, която напевно започна да проскърцва в ритъм. Цигарата свърши бързо-бързо. Роузи спря люлеенето, протегна ръце за втора, но вместо табакерата, докосна пистолета. Този път не се стресна от допира с него. Даже напротив. Взе го в ръцете си. ”Това е неговият пистолет” мислеше и дори изпита обич към оръжието. Без да съзнава какво прави, тя насочи дулото към дясното си слепоочие, погледна към луната и натисна спусъка. Чу се само едно ЩРАК. Беше забравила да зареди пълнителя. Усмихна се и в този момент нещо ослепително блесна пред очите й. Силата беше толкова голяма, че секна и дъхът й. Вдигна глава нагоре, но последното нещо, което видя беше лунния диск, а в него силуетът на Питър, който й махаше с  ръка. Никой нищо не чу. Свистенето от заглушителя. Никой нищо не видя. Само една сянка за секунди се мерна върху покрива отсреща. Тялото на Роузи се отпусна и от тежестта му люлката отново заскърца. Усмивката застина върху лицето й, което вече излъчваше спокойствие.

Бих казала, вече - да, но мина доста време откакто съм писала това ... Не е точно писмо, а по-скоро самоосъзнаване 

LidiS пишеш мног завладяващо. Някак думите се надпреварват и човек бърза, за да ги стегне. Последният ти разказ го прочетох за минути. 

Ааааааааау! ЛидиС, върхът е!

Сега ви пускам
Една много слънчева приказка

Слънцето се пробуди. Протегна се и разпъна лъчи. Опна ги открай докрай.
Пролази бавно нагоре, изпълзя по ръба на хълма и надникна иззад стъклото.
Ку-кук! Спите ли още? Поспаланковци!
Търся си някой да си играя. Хайде, ставай! Моля!
Зад стъклото се беше схлупило под завивката едно малко момченце. Русоляво, рошаво, с дълги мигли и сладки розови устни. Слънцето беше любопитно какъв ли цвят са очите му. Протегна един лъч да го погъделичка по нослето. После още един плъзна към очето. После още един към босото краче, подало се издайнически изпод завивката.
Момчето се разсъни. Бавно. Много бавно.
Слънцето беше вече нетърпеливо. Пусна още лъчи към двете очета. Навря се в ушите, в нослето, разроши му и без това рошавата коса. Загаделичка неистово крачето му, така че взе да му пари.
Момчето се обърна. Вече беше будно. Но не му се ставаше.
Наслаждаваше се на миризмата на топли завивки, на мекотата на любимия плюшко, наспомена за почти забравения вече сън.
Слънцето стана нахално. Направо прескочи през прозореца и се търкулна в стаята.
Обля цялото момче с лъчи. Окъпа го. Обгърна го. Заобича го.
Момчето си отвори очите и пак ги затвори. Слънцето го заслепяваше.
Но то беше щастливо – успя да види какво се крие зад дългите гъсти ресници.
Видя дълбоки зелени очи. Като неузряла ръж. Като листата на вековен орех. Като гъста и сочна трева. Стана му приятно на слънцето. Такива картини да ти идват наум, като видиш очите на едно хлапе.
Става за игра. Само да се надигне. Да стане.
Ей, сладур! Ставааааааааааааай!
Искам да си поиграем.
Момчето сложи ръка на очите си и с леко премрежен поглед, се опита да види палещия досадник. Хм, нищо не виждаше. От сиянието на слънцето стаята му беше като в приказка – цялата плуваше в една особена мъгла, която покриваше всичко и не можеше да разпознае близките предмети и мебели.
Вече се разсъни напълно. Усети топлината на слънцето. Стана му приятно от нея – мекота до кадифеност го покриваше навсякъде. Усещането беше невероятно. Лежеше и примижаше. Някакъв далечен спомен нахлу в главата му. Далечен и в същото време близък. Спомен на сигурност и уют. Спомен за истина. Истината на живота.
Наслада изпълваше малкото телце.
Момчето се оставяше на лъчите да го носят, да го галят и да го прегръщат. Спомена се превърна в действителност. Момчето се сети – така му е приятно, когато мама го гушка. А сега слънцето си играеше с него. Приятно, щастливо усещане.
В този миг вратата на стаята се отвори и влезе майката.
- Добро утро, слънчо!
Слънцето се стресна. Как така се обръща тази жена към него. Уплаши се. Сви се. Прибра лъчите си иззад стъклото и побърза да стигне обратно до небето.
Май трябваше да свикне с майката. Тя просто така наричаше момчето.
А то беше добър другар в игрите.
Утре пак ще дойда! Рано, докато още спиш! За да си поиграем!

Благодаря ви! 

Вечернице, сега ще прочета слънчевата приказка.

Много ми хареса приказката. Като истинска е. Прииска ми се отново да съм дете. И мен тогава слънцето ме будеше по същия начин. Къде изгубих това усещане? Може би, там някъде, сред думите: " Добро утро, слънчице", с които будя дъщеря си. Оказа се- стреснала съм стария си приятел. 

Я да избутам напред темата. Може някой да се престраши пък

нещо от тийнейджърските ми години...

Магията на Светулките


   Тя седеше на прозореца, взираща се в нощта. През главата и, подобно на препускащи в галоп коне, минаваха спомените – добри и лоши. Миговете на щастие и болка, на радост и самота. И тя беше безсилна да ги спре – те бяха по-силни от нея, завладяваха я напълно, и тя просто се предаваше...Така беше всяка вечер – беше нещо като самобичуване, но тя не можеше да го контролира. От теменужените и очи, подобно на бисери с потъмнял блясък, се отрониха поредните сълзи. Минаваха по познатият маршрут – от очите и, слизаха по бузите и, и падаха на перваза. Други пък падаха долу в тъмнината, попивайки в земята, даващи и поредните горчиви глътки. Под прозореца имаше една градинка с трендафили. На едно от листата се беше приютила малка светулка, решила да си почине от своята разходка. Една от сълзите се приземи върху нея и я стресна. Светулката разпери крилца и отлетя. Момичето видя една лутеща се светлинка в мрака и почувства, че не е толкова сама, колкото си мислеше. Затвори прозореца и си легна, решена да опита да поспи поне тази нощ...
   Светулката бързо се умори и се насочи към една светлина в далечината – нечий прозорец. Малкото същество реши, че ще може да се приюти под перваза. Приближаваше все повече и повече, но изведнъж света около нея изчезна, сякаш нещо се затвори. Тя с ужас разбра, че някой я е хванал. Светлинката и мигаше учестено от страх. Тогава почувства лек ветрец в крилцата си, и разбра че този, който я е хванал и шепнеше нещо. Намираше се в шепите на един млад мъж. Той беше нов в града, и няколко поредни вечери прекарваше на прозореца си, взирайки се в светлините на големия град. Взираше се, и търсеше своето място, гадаеше каква история крие всяка от светлините, и се надяваше някоя от тези истории да съвпадне с неговата. Точно тогава видя малката светулка. Беше самотна, също като него. Без да се замисли, той протегна ръце и затвори в шепите си летящата светлинка. Усещаше пърхащите и крилца по пръстите си. Наведе се над шепите си, отвори ги лекичко, за да я вижда и започна да и шепне. Да и разказва историята, мечтите си. А това, което беше най-странното, че тя се успокои, и сякаш заслуша разказа му. Всъщност, малката, крехка светулка беше единственото същество, което някога го беше изслушвало докрай, единственото същество, на което той разказа живота си, сподели мечтите си, болката си. След тази среднощна изповед, той отвори шепите си и върна свободата и. Тя полетя нагоре, нагоре в небето. Той следеше малката светлинка, докато не се сля със силуетите на звездите. След това затвори прозореца и си легна. Този път заспа веднага и мигновенно му се присъни нещо много странно. Беше отново на прозореца, и видя как светулката се приближава към него. Отново протегна ръце, но вместо да я хване, скочи след нея. За миг се уплаши, че ще падне, но нищо такова не се случи. Просто летеше след трепкащата светлинка. Знаеше, че трябва да я следва. Летяха над града, беше нощ и беше много тихо. Изведнъж без да осъзнае кога са пристигнали, той се озова сред нещо като гора. Но беше много странно. Сякаш всичко около него беше живо и туптеше в свой собствен уникален ритъм. Не беше сам...На няколко крачки от него, стоеше едно момиче. Не знаеше коя е, никога преди не я беше виждал, но въпреки това я чувстваше страшно близка. Тя излъчваше светлина, нещо го караше да се приближи. Направи няколко крачки към нея. Тогава забеляза, че светлината не идва от момичето, а от стотиците светулки, които кръжаха плътно около нея, очертавайки силуета и. Тя вдигна глава към него и го погледна. Той никога не беше виждал такива очи, такова лице. Помисли си, че ако има ангели, то те изглеждат точно така. Руси къдрици обграждаха като жив венец лицето и, и се спускаха до кръста и. Очи с цвят на диви, горски теменуги не откъсваха поглед от него. Той понечи да я заговори, но тя му направи знак да мълчи. Протегна ръка към него...и точно тогава часовникът иззвъня и го събуди. Беше объркан, не помнеше сънищата си, знаеше само, че не спа спокойно, но не помнеше защо. Стана, изкъпа се, и тръгна за работа. Качи се в автобуса, но за беда (а може би не) бяха сменили маршрута, заради ремонт на настилката. Той забеляза това твърде късно. Слезе, без да има и представа къде е. Така и не се сети да попита някого. Беше сигурен, че ще се оправи сам. Но след половинчасово лутане се загуби съвсем. Беше решил, че булевардът, който му трябва е от другата страна на парка, в който се намираше, но как да стигне до другата страна? Беше навлязъл във вътрешността, там където няма алеи, а само слабоутъпкани пътеки, и не можеше да излезе. А и вече нямаше кой да попита. Въпреки това, не изпита нито страх, нито смущение. Напротив, беше го обзело някакво блажено спокойствие. Огледа се, и колкото и странно да изглеждаше, мястото му беше познато. Това беше невъзможно, защото никога не беше идвал в този парк. Повървя по пътеката, виеща се сред огромните, разлистили се дървета, опитвайки се да разбере, защо всичко му е толкова познато. По едно време спря и се огледа. Мястото, на което се намираше беше много странно. Сякаш откъснато от света. Беше сумрачно, въпреки че беше средата на деня. Големите и гъсти корони на дърветата, обаче не пропускаха много светлина. Беше много тихо, нетипично тихо – не се чуваше нито птича песен, нито дори вятърът в листата. Биенето на сърцето и стъпките му, бяха единствените шумове наоколо. Следващото нещо, което му направи впечатление, беше липсата на каквито и да били човешки следи. Никакви фасове, никакви боклуци – просто нищо. Въздухът беше изключително свеж и миришеше на мъх и смола. Без да се усеща дори, той отиваше все по-навътре, и всичко си оставаше същото – все толкова диво, без човешки следи. Но изведнъж нещо се промени. Към мириса на смола и мъх, се присъедини един друг аромат – нещо средно между люляк и трендафил. Това беше странно, защото наоколо нямаше никакви цветя  - само дървета. Тази омайваща миризма му напомни нещо красиво, но не можеше точно да го определи, спря и се огледа още веднъж. За пореден път вдиша вълшебния аромат и тогава си спомни всичко – светулката, съня, момичето...Мястото беше същото, стоеше на същата поляна, както и сега. Ароматът! Това беше нейното ухание, на това ухаеха златните и къдрици! Значи тя съществува, и което е по-важно, била е тук, съвсем малко преди него. Той се огледа набързо, с надеждата са я зърне зад някое дърво, но знаеше, че беше сам. Може би тя щеше да се върне, но чувстваше, че това ще стане чак утре. Успя някакси да намери пътя обратно и излезе на окъпаният в слънце, шумен, претъпкан булевард. Сега, на фона на цялото градско оживление, онази чудна поляна с високите, сякаш магически дървета, му изглеждаше като сън, като временно умопомрачение. Но въпреки това, той знаеше че съществува.
   Същата вечер не се задържа дълго на прозореца. Искаше да си легне и отново да сънува това момиче, тяхната среща. Отпусна се сред чаршафите и се загледа в Луната, която надничаше през прозореца. Имаше чувството, че не беше затварял очите си нито за миг...Просто светулката отново се появи и той пак полетя. Преди да разбере какво става, вече беше на поляната. Имаше много повече светулки отпреди. Приказното създание седеше там и го чакаше. Той се приближи до нея, тя го погледна и му се усмихна. Този път проговори. Каза му една-единствена дума, и след това всичко изчезна...
   Той седеше буден в леглото си, но през прозореца не надничаше Луната, а Слънцето. В главата му, звучеше само едно нещо “Утре, утре, утре...”  Спомни си съня, разбра, че е дошъл денят, който ще промени живота му. Не помнеше как и кога, но вече беше на онова магично място. Само че беше сам. Нямаше го дори ароматът на трендафили и люляк. Но той беше убеден, че тя съществува, че ще дойде...и зачака.
   Нещо ставаше, нещо се променяше. Вече не беше сама в сънищата си. От две нощи насам се появяваше някакъв мъж, който я привличаше, който приличаше на нея, който имаше история, подобна на нейната. И той беше открил нейното тайно място. Там, където тя оставаше сама със себе си, с мислите, мечтите, болката, надеждите и страховете си. Мястото, от което черпеше сили, за да продължи напред. Този мъж, просто беше навлязъл в сънищата, в мечтите и – ей така, изведнъж. Искаше и се да разбере, дали наистина съществува, или е просто плод на нуждата и да даде и получи любов, измислица на въображението и, просто поредният образ от невъзможните и мечти. Лежеше в леглото и се чудеше какво става с нея, с живота и. И дали тези невъзможни и нараняващи мечти имаха смисъл. И този, така внезапно появил се мъж...На какво беше символ? На надеждата и, че някъде там има любов и за нея? Или просто беше върхът, апогеят на болката и измамните илюзии? Тя реши поне веднъж да не бяга, а да разбере. Стана и тръгна към парка. Още щом навлезе в горичката усети, че не е сама. Въздухът се беше наелектризирал, бе още по-тихо, нито едно листенце не помръдваше. Тя се поколеба. В един момент и се прииска да си тръгне, да забрави всички надежди, всички мечти. Да се върне в света на самотата и болезнените спомени – светът, който познаваше така добре, даже повече, отколкото и се искаше. Точно в този момент, една светулка долетя и започна да кръжи около нея. Тя я взе в шепите си, и сякаш светлинката я задърпа напред. Преди да се усети, момичето вече вървеше навътре в горичката, запътило се към мечтите си...
   Той веднага я усети, обърна се и видя как един мъничък силует постепенно се приближава. Той вече не знаеше дали сънува, или всичко е реалност. Тя продължаваше да върви към него, русите къдрици я обграждаха като златен воал, а теменужените и очи блестяха. Въздухът се насити с уханието на трендафили и люляк...Той вече беше убеден, че не сънува, че е истина всичко, което става.
Тя вървеше към него и си мислеше, че всеки момент ще се събуди. Отдавна беше престанала да вярва в чудеса, а точно такова се случваше в момента. Дори да имаше магии, то те не бяха за нея. За нея бяха болката и самотата. Досега...Той не изчезваше – образът му беше толкова реален, колкото тя самата. Очите му бяха сини, като лятното небе, а косата му беше взела цвета на най-черната нощ на света. Не можеше да спре, не искаше да спре. Това беше той! Нейното чудо, нейната магия. И тя се приближаваше все повече и повече. Светулката в шепите и трептеше все по-силно и по-силно. Вече беше до него, пред него. Той и се усмихна – сякаш слънчев лъч проби цялата тъмнина, която я заобикаляше. Тя разбра, че болката си отива, чувстваше го. Разтвори шепи и светулката започна да лети около него.
-   Това е моята пътеводна светлина, и ме доведе при теб... – каза тя и го погледна в очите.
-   От днес, аз ще съм твоята пътеводна светлина – отвърна той, и я прегърна.
С този жест и даде повече сигурност и нежност, отколкото бе получавала през целия си живот. От храстите, от прикритието на листата, отвсякъде излязоха стотици светулки, наобиколиха ги и сякаш им дадоха своята благословия. Цялата болка се стопи, тъмнината изчезна от душите им. Сърцата им се отвориха едно за друго, и се сляха в един ритъм...
...Нощ е...Тя седи на прозореца, той седи до нея. Преплели са ръцете си, а в шепите им една светулка пърха с крилца и поема от тяхната светлина. От светлината на любовта...